Р Е Ш
Е Н И Е № …
гр.
София, 07.12.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ТО, VI-16 състав, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти ноември
две хиляди и двадесета година, в състав:
СЪДИЯ:
ВАЛЕРИЯ БРАТОЕВА
при участието на
секретар Диляна Цветкова, като разгледа докладваното от съдията търговско дело
№ 2192 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на 365 и сл. от
Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по
искова молба на „А.2.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище *** и адрес на
управление:***, представлявано от управителя М.Д.Д., предявена срещу „С.2“ ЕООД
- в ликвидация, ЕИК *******, със седалище *** и адрес на управление:*** и „Ю.П.“
ЕАД, ЕИК *******, със седалище *** и адрес на управление:***, за обявяване за
относително недействителен по отношение на ищеца на извършен от
„С.2“ ЕООД - в ликвидация апорт в капитала на „Ю.П.“ ЕАД, с
предмет правото на собственост върху недвижими имоти, изградени в "ЖИЛИЩНА СГРАДА С МАГАЗИНИ И ПОДЗЕМНИ
ГАРАЖИ", с идентификатор 68134.1933.1095.1, находяща се на адрес - гр. София,
район Витоша, на ул. "Родопски извор” № 85, изградена в УПИ VIIІ-1095, в
квартал № 47, по плана на София, местност „Манастирски ливади -Запад",
представляващи:
- самостоятелен обект с идентификатор 68134.1933.1095.1.1,
представляващ АПАРТАМЕНТ 1, находящ се на
партерния етаж на кота +0.00 метра, с
площ от 69.73 кв. м., състоящ се от антре, една спалня, дневна с трапезария и
кухнески бокс, баня с тоалетна, при съседи: на север - двор, на изток - общ
вход на сградата и магазин № 2, на юг - магазин № 1, на запад - двор, заедно с
мазе /М12/ с площ от 3.06 кв., заедно с 13.91 кв. м. идеални части от общите
части на сградата;
- самостоятелен обект с идентификатор 68134.1933.1095.1.3,
представляващ АПАРТАМЕНТ 3, находящ
се на първи етаж на кота + 2.85 метра, с площ от 57.80 кв. м., състоящ се от
антре, дневна с трапезария, кухненски бокс, една спалня, баня с тоалетна и
тераса, при съседи: на север - стълбище и стълбищна площадка, на изток - апартамент
№ 2, на юг - двор, на запад - двор, заедно с мазе /M2/ с площ от 4.38 кв. м.,
заедно с 13.51 кв. м. идеални части от общите части на сградата;
- самостоятелен обект с идентификатор 68134.1933.1095.1.4,
представляващ АПАРТАМЕНТ 4, находящ
се на първи етаж на кота + 2.85 метра, с площ от 82.64 кв. м., състоящ се от
антре, две спални, дневна с трапезария и кухненски бокс, тоалетна, баня с
тоалетна, две тераси, при съседи: на север - двор, на изток - ул. "Родопски
извор", на юг - апартамент № 3, стълбище и стълбищна площадка, на запад -
двор, заедно с мазе /М4/ с площ от 3.06 кв. м., заедно с 19.05 кв. м. идеални
части от общите части на сградата и
- самостоятелен обект с идентификатор 68134.1933.1095.1.10,
представляващ ТЕХНИЧЕСКО ПОМЕЩЕНИЕ 3,
находящо се на трети етаж на кота + 8.55 метра, с площ от 72.91 кв. м., състоящо
се от антре, баня с тоалетна, дневна и тераса, при съседи: на изток: ТП № 1, на
север - стълбищна площадка, на юг - двор, на запад - двор, заедно с мазе /М7/ с
площ 5.20 кв. м., заедно с 15.00 кв. м. идеални
части от общите части на сградата.
Ищецът твърди, че е
кредитор на ответника „С.2“ ЕООД - в ликвидация, въз основа на сключен на
20.05.2017 г. с В.П.Т.договор за прехвърляне на вземане, представляващо
мораторна неустойка за периода 04.06.2014 г. – 04.06.2015 г., дължима по
предварителен договор от 27.11.2007 г.. В последния договор ответникът „С.2“
ЕООД - в ликвидация се задължило, срещу прехвърлено му право на строеж да
построи сграда в срок 20 месеца от откриване на строителна площадка и
определяне на строителна линия и ниво,
но това задължение било изпълнено на 14.09.2016 г. – със 75 месеца закъснение,
като съгласно предварителния договор за всеки месец забава изпълнителят дължал
наустойка в размер на 5000 евро. За дължимите мораторни неустойки били
предявени искове, съответно - т. д. № 1953/2017 г. на СГС, VІ-5 състав, с
предмет неустойка за периода 04.06.2014 г. – 04.06.2015 г. и гр. дело №
8938/2011 г. на СГС, І-19 състав, с предмет неустойка за предходен период. Ответникът
„С.2“ ЕООД - в ликвидация, с оглед избягване удовлетворяването на кредитора,
апортирало в капитала на „Ю.П.“ ЕАД правото на собственост върху процесните
недвижими имоти.
Извършеният апорт
представлявал увреждащо кредитора действие, тъй като длъжникът се разпоредил с
ликвидни имуществени права в полза на трето лице, за да осуети събирането на
дължимите неустойки, като апортът бил извършен при знание за увреждането. При
тези твърдения предявява конститутивен иск за обявяване на извършения апорт от „С.2“ ЕООД - в
ликвидация в капитала на „Ю.П.“ ЕАД, вписан на 17.04.2014 г. в имотния
регистър, с предмет процесните недвижими имоти, за относително
недействителен по отношение на ищеца в качеството му на неудовлетворен кредитор.
Така
предявената искова молба съдът е приел да е процесуално недопустима, поради
липсата на правосубектност на ответника „С.2“ ЕООД към депозирането й и
произтичащата от този факт липса на правен интерес от провеждането на
конститутивния иск спрямо ответника „Ю.П.“ ЕАД, което е трето лице, с което е
договарял претендирания длъжник на ищеца. Разпореждането, с което исковата
молба е върната е отменено, поради настъпване на последващи предявяването й
факти – отменено вписване на заличаването на „С.2“ ЕООД - в ликвидация като
правен субект, въз основа на влязло в сила съдебно решение.
Ответникът „С.2“ ЕООД
- в ликвидация не депозира отговор на исковата молба, връчена му в приложение
на фикцията на чл. 50, ал. 2 ГПК.
В
депозирания от „Ю.П.“
ЕАД отговор на исковата молба е изложено
възражение, че спорът не подлежи на разглеждане по реда за разглеждане на
търговските спорове, което съдът намира да е неоснователно, тъй като спорът попада
в приложното поле на чл. 365, т. 1 ГПК – предмет на производството е спор за
действителността на търговска сделка, сключена между ответниците, а именно
извършен апорт в капитала на търговско дружество. Твърденията, касаещи
заличаването на ответника „С.2“ ЕООД като правен субект, не следва да бъдат
обсъждани, тъй като със сила на пресъдено нещо заличаването е прието да е несъществуващо
обстоятелство.
Вземането, което
придавало качеството кредитор на ищеца било предмет на съдебно производство по
търговско дело № 1953/2017 на СГС, VІ-5 състав, което обаче било прекратено
именно поради липсата на правосубектност на „С.2“
ЕООД, т. е. претендиращият кредитор не разполагал с изпълнителен титул.
От друга страна с влязло в сила на 28.07.2016 г. съдебно решение било отречено
правото на вземане на В.П.Т.за неустойка, съответно същият не би могъл да го
прехвърли на „А.2.“ ЕООД. Това означавало липса на активна легитимация на ищеца
да води предявените искове. Отделно от това извършената цесия не била съобщена
на длъжника „С.2“ ЕООД.
Ищецът
„А.2.“ ЕООД не депозира допълнителна искова молба.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и въз основа
на събраните по делото доказателства, намира за установено следното:
Не е спорно и видно
от предварителен договор, сключен на 27.11.2007 г. П.И.Т.и П.И.Т., се задължили
да учредят в полза на „С.2“ ЕООД, право на
строеж за изграждане на жилищна сграда с магазини и гаражи, която дружеството
следвало да изпълни в срок до 20 месеца от датата на издаване на протокол за
строителна линия, като при забава на строителя с повече от 2 месеца, същият
дължал неустойка в размер на 5000 евро за всеки месец просрочие – т. (чл.) 26
от договора. Строителят изпълнил задълженията си по предварителния договор на
14.09.2016 г., когато било издадено удостоверение № 852/14.09.2016 г. от
Дирекция „Общински строителен контрол“ за въвеждане на строежа в експлоатация, при
положение, че протоколът за откриване на строителна площадка и определяне на
строителна линия и ниво на строежа е съставен на 26.09.2008 г., от който момент
започнал да тече уговореният 20-месечен срок за изпълнение.
Страната-учредител
по предварителния договор П.И.Т.починал на 16.07.2012 г., като оставил за свои
наследници по закон Ж.Ц.Т.а – съпруга и В.П.Т.- син, видно от удостоверение за
наследници № 001248/31.07.2012 г.. Правоприемникът на учредителя на правото на
строеж В.П.Т.прехвърлил с договор, сключен на 20.05.2017 г. в полза на ищеца „А.2.“ ЕООД, вземане от
„С.2“ ЕООД в размер на 60000 евро,
представляващо мораторна неустойка по чл. 26
от предварителния договор, дължима за периода 04.06.2014 г. – 04.06.2015 г.. За
съобщаването на извършеното прехвърляне е представено уведомление-покана,
отправено до „С.2“ ЕООД, което не се установява да е достигнало до адресата
преди връчване на препис от исковата молба и представените към нея
доказателства в рамките на настоящото производство.
Не
е спорно и видно от вписванията по партидата на „Ю.П.“ ЕАД в търговския регистър, с
вписване № 20140225132217/25.02.2014 г. дружеството е учредено като правен
субект с капитал в размер на 889400 лева, формиран
от извършена от учредителя и едноличен собственик на капитала „С.2“ ЕООД непарична вноска с предмет правото на собственост върху недвижими имоти,
сред които и процесните апартамент № 1, апартамент № 3, апартамент № 4 и
техническо помещение № 3, изградени в жилищна
сграда с магазини и подземни гаражи, с идентификатор 68134.1933.1095.1,
находяща се на адрес: гр. София, район Витоша, ул. "Родопски извор” № 85.
Дружеството-учредител „С.2“ ЕООД към момента на извършването на апорта е с
управител Любомир Стоянов Китанов, който е възходящ от първа степен на
представляващия нововъзникналото дружество Бойко Любомиров Китанов, но това е
без значение за спора.
Други доказателства
от значение за спора не са представени, а необсъдените настоящият състав счита
за неотносими.
Относно конститутивните искове с правна квалификация чл. 135 ЗЗД.
Съгласно нормата на
чл. 135, ал. 1 и ал. 3 ЗЗД, кредиторът може да иска да бъдат обявени за
недействителни спрямо него действията, с които длъжникът го уврежда, ако
длъжникът при извършването им е знаел за увреждането или го е извършил с
намерение да увреди кредитора.
Следователно, основателността на предявните пасивно субективно съединени
конститутивни искове, се предпоставя от придобито чрез договор за цесия,
съобщен на длъжника вземане, възникнало от правоотношение между праводателя на
„А.2.“ ЕООД и „С.2“ ЕООД;
сключването на сделка/извършването на действие, в резултат на която/което
длъжникът се разпорежда със свои секвестируеми права в полза на новоучредено
търговско дружество, при знание у представляващия „С.2“ ЕООД, че правната сфера на кредитора ще бъде
неблагоприятно засегната от правните последици на апорта, респ. извършването на
апорта е с намерение да бъде увреден кредитора (чл. 135, ал. 3 ЗЗД).
Исковете са
основателни.
Съгласно Тълкувателно
решение № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС, Павловият иск е облигационен иск, който
представлява средство за защита на кредитора в случай, че неговият длъжник
предприема увреждащи действия, с които намалява имуществото си и/или затруднява
удовлетворението от него. По принцип правото на кредитора да иска обявяване за
недействителни спрямо него на увреждащите го актове на длъжника по реда на чл.
135 ЗЗД е предпоставено от наличие на действително вземане. Това вземане може
да не е изискуемо или ликвидно; не е необходимо и предварително да бъде
установено с влязло в сила решение. Съдът по Павловия иск изхожда от
положението, че вземането съществува, ако произтича от твърдените факти -
предмет на делото по чл. 135 ЗЗД не е самото вземане на кредитора, а
потестативното му право да обяви за недействителни по отношение на себе си
сделка или друго действие, с които длъжникът го уврежда (правоотношението,
легитимиращо ищеца като кредитор, става предмет на делото единствено когато
Павловият иск е обективно съединен с иск за вземането). Той може да приеме
обратното само ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо. При това
положение наличието на паралелен процес, който има за предмет признаване или
отричане на вземането на кредитора – т. е. установяване наличието на
действително вземане - е от значение за правилното решаване на спора по
отменителния иск по чл. 135 ЗЗД (обстоятелството, че успешното провеждане на
иска за вземането не е процесуална предпоставка за предявяването на Павловия
иск, само по себе си не означава, че между двете производства не е налице
връзка на обусловеност). Признаването или отричането на вземането принципно би
рефлектирало върху преценката дали ищецът действително има качество на кредитор
с права по чл. 135 ЗЗД, тъй като връзката между материалното правоотношение и
съответното му проявление в процеса не би следвало да се разкъсва.
В случая
преюдициален спор относно съществуването на вземането, на което ищецът „А.2.“
ЕООД твърди да е носител, не е налице, тъй като преюдициалното производство по
търг. дело № 1953/2017 г. на СГС, VI-5 състав, е прекратено
с влязло в сила определение. От представеното влязло в сила съдебно решение по
гр. д. № 8398/2011 г. на СГС, ГО, 19 състав, не биха могли да се приемат за
установени релевантни за производството факти, тъй като предмет на спора е
вземане за мораторна неустойка с носител Пламен Иванов Т., дължима по т. 26 от
предварителния договор, но за предходен период: 26.05.2010 г. – 26.03.2011 г.,
което вземане е прието да не съществува, тъй като за този период от страна на
задълженото лице „С.2“ ЕООД е прието, че не
е релевирано забавено изпълнение. Забавата на дружеството-приемател на правото
на строеж обаче е изследвана за период, значително предхождащ периода на
забава, която се твърди да е породила вземането на праводателя на ищеца – 04.06.2014
г. – 04.05.2015 г., поради което и относно този факт влязлото в сила съдебно
решение няма установително действие.
В
този смисъл, настоящият състав е длъжен да счита, че доколкото вземането на „А.2.“ ЕООД за мораторна неустойка от забавеното изпълнение
на задължението на „С.2“ ЕООД да въведе сградата в експлоатация, произтичащо от
предварителен договор, сключен на 27.11.2007 г. не е отречено със сила на пресъдено нещо, то в
това производство не може да се преценява дали
съществуват правоотношенията, които легитимират ищеца като кредитор. По тази
причина е безпредметно да се изследва какъв е наследствения дял на цедента В.П.Т.в качеството му на универсален
правоприемник на П.Т., който е страна по предварителния договор, наред с друго
физическо лице и какъв е конкретния размер на вземането му за неустойка, което
евентуално би се породило от забавата на „С.2“ ЕООД (л), доколкото това вземане
не би било с единствен титуляр Т., освен
ако не са налице допълнителни факти (напр. прехвърляне на вземания, отказ от
наследство), каквито не се твърдят и установявават в настоящото производство.
При отменителния иск, законът не се интересува от конкретния размер на
вземането на кредитора, нито изисква негова съпоставка със стойността на разпоредените
имуществени права. Достатъчно е, съгласно фактическите твърдения на ищеца да е
изводимо наличието на вземане, без значение какъв е неговият конкретен размер.
Страната, която е
предявила иска по чл. 135 ЗЗД, установява качеството си на кредитор като
материална предпоставка въз основа на твърдените факти, без да провежда пълно и
главно доказване на правата си, от които черпи правния си интерес, като
длъжникът не може да се брани с възражения, които се основават на правоотношението,
което легитимира ищеца като кредитор, още по-малко това може да прави ответникът,
в полза на когото е извършено разпореждането („Ю.П.“ ЕАД). Увреденият има
интерес от Павловия иск, когато в резултат на провеждането му ще бъде променено
действителното правно положение - с прогласяване на недействителност на
увреждащата сделка ще се промени правната сфера на ответника по иска, с който
ищецът се намира в правоотношение („С.2“
ЕООД (л)) и кредиторът ще може да насочи принудително изпълнение върху
съответните права, предмет на оспореното действие. Ако субективното право на
вземане не съществува в полза на претендиращия кредитор „А.2.“ ЕООД,
постановеното съдебно решение по конститутивния иск няма да засегне правната
сфера на страните по оспорената сделка, която дефинитивно е действителна и
поражда целените със сключването й правни последици.
В производството не е
спорно, че ищецът твърди да е носител на вземане, което е възникнало в рамките
на правоотношение, по което дружеството не е страна, тъй като вземането му е
придобито в резултат на сключен договор за цесия.
В решение № 40 от
13.05.2010 г. по т. д. № 566/2009 г. на Върховен касационен съд, Търговска
колегия, са разяснени характера и правната природа на договора за цесия, като е
посочено, че договорът за цесия се дефинира като такъв, при който се
осъществява промяна в облигационната връзка, чрез промяна на активната страна в
нея или това е договор за отстъпване на едно вземане от досегашния му носител (В.П.Т.) на едно трето, чуждо на тази
връзка лице („А.2.“ ЕООД). Този договор се определя още като каузален,
неформален и консенсуален. Негов предмет е прехвърлянето на вземане, което
следва да съществува към момента на сключване на договора, и да е прехвърлимо
(каквито по принцип са имуществените права). От тези общи правила се извежда и
действието на цесията спрямо страните по нея, спрямо длъжника и спрямо трети
лица. Със сключване на договора, т. е. с постигане на съгласие, вземането
преминава от правната сфера на цедента (неговия носител към този момент) в
правната сфера на цесионера (приобретателя на вземането). Към този момент
цедентът престава да бъде кредитор във вътрешните му отношения с цесионера, тъй
като съобразно предмета на договора, цесионерът с постигане на съгласието
придобива вземането в състоянието, в което то се е намирало към същия момент,
заедно с акцесорните му права - арг. чл. 99, ал. 2 ЗЗД. Следователно, за да
премине вземането върху цесионера е достатъчно единствено постигнатото съгласие
между него и досегашния носител на вземането и съответно със самото
прехвърляне, договорът се счита за изпълнен по отношение на транслативния му
ефект.
По отношение на
длъжника, обаче, цесионният договор няма действие, докато цесията не му бъде
съобщена от цедента - чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Този извод произтича не само от
посочената норма, но и от това, че длъжникът не участва в цесионния договор и
съответно не е обвързан от него, поради което преди нотификацията, той може да
изпълни на цедента напълно валидно и да се освободи от задължението, като
сделките на длъжника с цедента могат да бъдат успешно противопоставени на
цесионера. Или, за да породи действие спрямо длъжника „С.2“ ЕООД (л) цесията следва да бъде съобщена от цедента - чл.
99, ал. 3 ЗЗД. Съобщението, обаче, не е елемент от фактическия състав, който
поражда действие между страните по цесионния договор. Цедираното право
преминава върху цесионера със сключване на договора. Значението на съобщаването
е регламентирано единствено с оглед обвързването на длъжника от договора за
цесия и поради действието му спрямо третите лица - чл. 99, ал. 4 ЗЗД. В случая,
доказателства цесията да е съобщена преди образуване на производството и
връчването на „С.2“ ЕООД (л) на препис от
исковата молба и приложените към нея доказателства, част от които е и
изявлението на цедента В.П.Т.за нотифицирането на длъжника, не са представени,
но няма пречка настъпилият в хода на производството факт на връчване на
съобщението да бъде взет предвид, съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК.
При констатация за съобщаване на цесията в хода на настоящото
производство, се поставя същественият за настоящия спор правен въпрос притежава
ли активна материалноправна легитимация цесионерът „А.2.“ ЕООД за предявяване
на иск по чл. 135 ЗЗД в специфичната хипотеза на извършване на увреждащото
действие ПРЕДИ възникване на самото цедирано вземане и много преди сключването
на договора за цесия. Спорен в съдебната практика и затова – предмет на
тълкувателно дело № 2/2019 г. на ОСГТК на ВКС е въпросът за легитимацията на
цесионер в хипотезата на придобито вземане, което е възникнало преди
увреждащата сделка, при сключен след извършването й договор за цесия.
В настоящия спор, ищецът „А.2.“ ЕООД твърди
да е кредитор на „С.2“ ЕООД (л) за вземане,
представляващо мораторна неустойка, дължима по предварителен договор, но за
периода 04.06.2014 г. – 04.06.2015 г., цедирано му с договор от 20.05.2017 г.,
като увреждащата правна сделка е учредителен апорт, извършен на 25.02.2014 г..
Няма съмнение, че неустойката е акцесорно
съглашение, с предмет задължението на неизправна страна по правна сделка да
престира определена (глобално или в процент) парична сума, като обезщетение за
вредите от неизпълнението на породено главно задължение, без да е необходимо
същите да бъдат доказвани. Следователно, за да възникне вземането е необходимо
да е налице валидно главно задължение, договорено акцесорно задължение за
неустойка, което е действително и от страна на задълженото лице да е релевирано
неизпълнение на главното задължение. В този смисъл вземането за мораторна
неустойка възниква при осъществена забава в изпълнението на дължимата от
строителя по предварителния договор престация и след като се претендира
неустойка за конкретен времеви период, през който изпълнението е било забавено,
то вземането възниква в рамките на този конкретен период - 04.06.2014 г. –
04.06.2015 г., а той е последващ извършеното разпореждане с имуществени права
чрез апортирането им в капитала на новоучреденото „Ю.П.“ ЕАД.
В решение № 122 от
21.07.2016 г. по т. д. 3484/2014 г. на II ТО, постановено по реда на чл. 290 ГПК, макар и да няма характер на задължителна практика, е подробно разяснен
въпросът за характера на учредителния апорт в светлината на предявен
отменителен иск.
Действията, които
могат да бъдат предмет на иска по чл. 135 ЗЗД са разнообразни – договори,
сключени между длъжника и трето лице (възмездни и безвъзмездни), едностранни
правни сделки, други правни действия, например плащане. Апортът или непаричната
вноска в акционерно дружество представлява правно действие по смисъла на чл.
135, ал. 1 ЗЗД - особен вид отчуждаване на вещ с транслативен ефект за правото
на собственост, специфичен вещно-прехвърлителен производен способ, който се
осъществява с оглед постигането на определена цел – участие в съответно
търговско дружество. С апортиране на недвижим имот в капиталово търговско
дружество, имотът излиза от патримониума на длъжника („С.2“ ЕООД) и става
собственост на учредяваното дружество, като собствеността се придобива на
деривативно основание с вписването му, а срещу апортната вноска длъжникът получава
акции от капитала на учреденото ЕАД („Ю.П.“ ЕАД). При апортиране на недвижим
имот в новоучредено дружество би се затруднило удовлетворяването на кредитора,
поради това, че се намалява ликвиден актив от имуществото на длъжника, а се
придобиват акции в новоучредено търговско дружество, стойността на които зависи
изцяло от имущественото състояние на новоучреденото дружество, представлява
динамична величина и принудителното изпълнение спрямо които е по-трудно
осъществимо. Задължителна предпоставка за възникване на правото да се иска да
бъдат обявени за недействителни спрямо кредитора - ищец действията, с които
длъжникът го уврежда, се отнася до наличието на субективно условие и се
различава в зависимост от това дали действието е възмездно или безвъзмездно, но
само по отношение на знанието на третото лице. Относно знанието на длъжника по
смисъла на чл. 135, ал. 1 ГПК е без значение дали увреждащото действие е
възмездно или безвъзмездно – когато длъжникът знае, че има кредитор, но въпреки
това извършва учредителен апорт при учредяване на търговско дружество,
длъжникът съзнава, че уврежда кредиторите си, тъй като новото дружество още не
е учредено, не е започнало да осъществява търговска дейност, в резултат на
което не може да се извърши преценка каква стойност биха могли да имат
придобитите акции, ако учредителят не изпълни задължението си към кредитора,
предвид и динамиката в икономическото състояние на всяко търговско дружество. Апортът
е акт на разпореждане и когато се извършва преди дружеството да е учредено, е
необходимо да се завърши фактическият състав на учредяването, съгласно чл. 73,
ал. 4 ТЗ, тъй като не може да бъде извършено прехвърляне или учредяване на
право, ако липсва правен субект – приобретател.
Апортирането на
недвижим имот в търговско дружество, което е в процес на учредяване,
представлява сложен фактически състав с няколко елемента. В теорията при
внасянето на непаричната вноска се разграничават две фази: извършване и
изпълнение. Извършването на апорта се състои в поемане на задължение на
вносителя (бъдещия акционер) да престира определена непарична вноска в
имуществото на дружеството, а изпълнението на апорта представлява изпълнение на
задължението за прехвърляне на собствеността, респективно друго право – обект
на апорта, и предаване на непаричната вноска във владение на дружеството.
Волеизявлението на длъжника – вносител и собственик на имота при учредителния
апорт се обективира в два акта – в устава и съгласие на собственика с описание
на вноската, изразено в писмена форма с нотариално удостоверяване на подписа,
съгласно чл. 72, ал. 1 и чл. 73, ал. 1 ТЗ. Когато учредителният апорт се
извършва чрез вземане на решение за учредяване на ЕАД, той има характер на
сделка – решение. Волеизявлението на учредителя на ЕАД, който участва с апортна
вноска в учредяваното дружество, не е насрещно. То не е насочено към
създаването на взаимни правоотношения между учредителите (бъдещите акционери) с
насрещни права и задължения, а към постигане на определен правен резултат, а
именно създаването на нов правен субект – съответното търговско дружество. В
този смисъл волеизявлението на учредителя – едноличен собственик на капитала,
обективирано в учредителния акт няма престационен характер. Апортът има
възмезден характер, тъй като при него има разместване в имуществената сфера на
вносителя – срещу апортната вноска вносителят придобива дялове (при ООД) или
акции (при АД). При учредителния апорт обаче при вземане на решението за
учредяване на ЕАД, в което учредителят прави непарична вноска, дружество все
още не е възникнало, а изразеното от него съгласие не представлява договаряне
по смисъла на чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, тъй като той не е насрещна страна.
Учредителният апорт е сделка на разпореждане в полза на лице, което не
съществува към момента на нейното извършване, и за настъпване на неговото
действие не е необходимо съгласието на дружеството, което е в процес на
учредяване, респективно на неговия бъдещ представител. Съгласно чл. 73, ал. 4 ТЗ при учредителния апорт правото на собственост върху вноската се придобива от
момента на възникване на дружеството. Дружеството възниква с вписването му в
търговския регистър, което е осъществено на 25.02.2014 г.. Последващото
вписване на апорта в имотния регистър е без значение за правните последици на
апорта (чл. 73, ал. 4 ТЗ). При предявен иск за обявяване за недействителен
спрямо кредитора на изпълнен учредителен апорт, не е необходимо установяване на
знание за увреждане на кредитора нито от страна на дружеството в процес на
учредяване, нито от останалите учредители, ако такива са налице, а се изисква
да е налице знание само на учредителя, който извършва апорта - „С.2“ ЕООД, респ. у представляващото го лице - Л.К..
След изясняване
характера на учредителния апорт, включващ и момента на извършването му, в който
се проявява и увреждащия му характер, се налага изясняване и на правата на
цесионера да иска правните последици на апорта да се считат ненастъпили по
отношение на него.
В решение №
99/17.09.2018 г. по гр. д. № 1010/2017 г. на ВКС, е прието, че чрез иска по чл.
135, ал. 1 ЗЗД на кредитора е предоставена правна защита срещу увреждащите
действия на длъжника, с цел запазване на имуществото му от намаляване, а наред
с това му е осигурена възможност, при евентуалното му уважаване, да бъдат
предприети действия по принудително изпълнение и по отношение на имуществени
права, с които длъжникът се е разпоредил в полза на трети лица. С оглед на това
искът по чл. 135 ЗЗД има характер на обезпечение, което обстоятелство следва и
от систематическото му място в глава VІІ „Обезпечение на вземанията” от общата
част на ЗЗД.
Същевременно чл. 99,
ал. 2 ЗЗД предвижда, че при сключване на договор за прехвърляне на вземането
това вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и
другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено
противното. Затова с оглед посочения обезпечителен характер на иска по чл. 135 ЗЗД и това, че правото на иск се основава на потестативно право, което има
вторичен характер, ако към момента на прехвърлянето на вземането за цедента
вече е било възникнало правото на иск по чл. 135 ЗЗД, това право преминава към
цесионера. Следователно цесионерът разполага с право на иск по чл. 135 ЗЗД, ако
увреждащата сделка или действие е извършена/о след като е възникнало вземането
на първоначалния кредитор-цедент, но преди сключването на договора за
прехвърляне на вземането и съобщаването му на длъжника.
В случая, увреждащата
сделка е извършена преди възникване правото на вземане за мораторна неустойка и
преди сключване на цесионния договор. Но това не променя естеството
потестативното право по чл. 135, ал. 3 ЗЗД да е обезпечение на вземането,
съответно при прехвърлянето му и това право да преминава върху цесионера.
Елементите от фактическия състав на преобразуващото право по чл. 135, ал. 1 и
ал. 3 ЗЗД се отнасят към вземането на кредитора и обезпечават неговото
удовлетворяване, затова и правото за провеждане на отменителен иск има
качеството на принадлежност по отношение на вземането и преминава към цесионера
по силата на цесията, тъй като е насочено и обслужва събирането му. Увреждащите
действия на длъжника са такива, които препятстват удовлетворяването на
вземането и не зависят от личността на
кредитора. Увреждащият им характер е обективен, преценява се спрямо вземането,
а не спрямо неговия титуляр. Правото за
обявяване за относително недействителни сделките и действията на длъжника,
които увреждат кредитора, е потестативно право свързано само с вземането и
затова то принадлежи винаги на неговия носител, какъвто след цесията е цесионера
„А.2.“ ЕООД.
В този смисъл,
настоящият състав приема, че няма основание да се провежда разграничение между
преминаването към новия кредитор на правото по чл. 135, ал. 1 ЗЗД и на това по
чл. 135, ал. 3 ЗЗД, тъй като и двете потестативни права са принадлежност на
прехвърленото вземане.
Състоянието на длъжниковото имущество, което
обезпечава изпълнението на задълженията, се преценява към момента на възникване
на вземането: ако това в това имущество секвестируеми права не са налице при
възникване на вземането, то последиците от неплатежоспособността на длъжника се
възлагат върху кредитора. Принципно интересът на третото лице, в чиято полза е
извършено увреждащото действие, се предпочита пред интереса на кредитора, чието
вземане е възникнало след разпореждането. Кредиторът разчита на общото
обезпечение по чл. 133 ЗЗД в състоянието, в което то е било при пораждане на
вземането му. Единствено в хипотезата на чл. 135, ал. 3 ЗЗД е допустимо
извършени преди възникване на вземането действия да бъдат обявени за
недействителни, ако длъжникът и лицето, с което той е договарял са действали с
намерение да увредят кредитора (animus nocendi). В тази хипотеза
кредиторът получава възможност за удовлетворение от разпоредените имуществени
права поради противоправното поведение на страните по атакуваната сделка. В
този случай законът санкционира противоправното намерение да се увреди
кредитора. Извършеното действие е опорочено от осъществяване на това намерение,
а не от факта, че съставлява разпореждане с имуществото, което затруднява или
препятства удовлетворяването на кредитора.
Намерението за
увреждане е специално субективно отношение на длъжника, насочено към конкретен
негов кредитор и се изразява в извършване на разпореждането единствено с оглед
постигане на целените неблагоприятни правни последици – увреждане на кредитора.
С оглед очертаните
по-горе характеристики на увреждащото действие – учредителен апорт, намерение
за увреждане на кредитора у „Ю.П.“ ЕАД не може да се изследва, тъй като този
правен субект изобщо не е съществувал към извършването на апорта, а е възникнал
едновременно с извършването му като увреждащата сделка. Затова увреждащото
намерение следва да е налице само у представляващия дружеството-учредител „С.2“
ЕООД - в ликвидация. И такова намерение съдът приема да е налице, с оглед
спецификата на осъществените правопораждащи вземането за неустойка факти.
Както вече се посочи,
вземането за мораторна неустойка, цедирано на ищеца възниква от неизпълнение на
главно задължение за изграждане и въвеждане в експлоатация на жилищна сграда,
като неизпълнението е налице от настъпване падежа на главното задължение –
изтичане на 20 месеца от датата на подписване на протокола за определяне на
строителна линия и ниво (26.09.2008 г.), съответно към извършване на апорта
(25.02.2014 г.) по отношение на „С.2“ ЕООД в производството по гр. д. №
8398/2011 г. на СГС, ГО, 19 състав, е постановено решение, с което дружеството
е осъдено да заплати на праводателя на ищеца В.П.Т.и на Ж.Ц.Т.а мораторна
неустойка за неизпълнение на това главно задължение, начислена за периода от
26.05.2010 г. – 26.03.2011 г., в размер на 13000 евро, заявена като частична
претенция от вземане в размер на 50000 евро. При извод на съда, че ответникът „С.2“
ЕООД - в ликвидация е изпаднал в забава, дължимостта на мораторната неустойка по
т. 26 от сключения предварителен договор за следващи периоди, се е обуславяла
единствено от простото изтичане на съответния период от време, а това е
обективен факт, настъпването на който е закономерно. Това означава, че при
липсата на изпълнение на главното задължение пораждането на акцесорно
задължение за престиране на неустойка е било очаквана и закономерна последица
за задълженото дружество „С.2“ ЕООД - в ликвидация. В този смисъл пораждането
на задължение за заплащане на мораторна неустойка, при наличие на постановено в
тази насока съдебно решение (въззивното решение за отхвърляне на иска е
постановено след апорта), е разглеждано от длъжника като предстоящо събитие, съответно
предприетите разпоредителни действия с притежавани имуществени права чрез
апортирането им в капитала на дъщерно дружество, следва да се разглеждат като
извършени с намерение да се избегне удовлетворяването на кредитора по
предварителния договор, т. е. с намерение за увреждането му чрез отчуждаване от
правната сфера на налични секвестируеми права, спрямо които да се насочи бъдещото
принудително изпълнение. Действително апортът е възмездна сделка, но спрямо
придобитите акции от капитала на новоучреденото дружество принудителното
изпълнение е времеемко и по-усложнено – чл. 515 ГПК, съответно правата върху
акцията са различни от правото на собственост върху недвижимите имоти, които
остават в собственост на дружеството, в чийто капитал са внесени и то е свободно
да се разпорежда с тях.
С оглед изложеното, съдът
приема, че апортирането на правото на собственост върху процесните имоти от „С.2“
ЕООД - в ликвидация е извършено при
знание и сигурното очакване на предстоящото възникване на задължение за престиране
на мораторна неустойка и за следващи периоди, затова и с намерение да се увреди
кредитора на това вземане, поради което предявените конститутивни искове следва
да бъдат уважени.
При този изход на
спора, право на присъждане на разноските за производството, съгласно чл. 78,
ал. 1 ГПК, се поражда за ищеца, който претендира такива в размер на 2971,49
лева, представляващи внесена държавна такса.
При тези мотиви, съдът
Р Е Ш
И:
ОБЯВЯВА, на основание
чл. 135 вр. чл. 99, ал. 2 ЗЗД, за относително недействителен по отношение на „А.2.“
ЕООД, ЕИК *******, със седалище *** и адрес на управление:***, представлявано
от управителя М.Д.Д., извършения от „С.2“ ЕООД - в ликвидация, ЕИК *******, със
седалище *** и адрес на управление:***, с вписване № 20140225132217 по
партидата на „Ю.П.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище *** и адрес на управление:***,
учредителен апорт с предмет
недвижими имоти, изградени в "ЖИЛИЩНА СГРАДА С МАГАЗИНИ И ПОДЗЕМНИ
ГАРАЖИ", с идентификатор 68134.1933.1095.1, находяща се на адрес - гр. София,
район Витоша, на ул. "Родопски извор” № 85 /осемдесет и пет/, изградена в
УПИ VIIІ-1095 /осми, отреден имот с планоснимачен номер хиляда деветдесет и
пет/, в квартал № 47 /четиридесет и седем/, по плана на София, местност
„Манастирски ливади-Запад", представляващи:
- самостоятелен обект с идентификатор 68134.1933.1095.1.1, представляващ
АПАРТАМЕНТ 1, находящ се на партерния етаж на кота +0.00 метра, с площ от 69.73 кв. м., състоящ се от
антре, една спалня, дневна с трапезария и кухнески бокс, баня с тоалетна, при
съседи: на север - двор, на изток - общ вход на сградата и магазин № 2, на юг -
магазин № 1, на запад - двор, заедно с мазе /М12/ с площ от 3.06 кв., заедно с
13.91 кв. м. идеални части от общите части на сградата;
- самостоятелен обект с идентификатор 68134.1933.1095.1.3,
представляващ АПАРТАМЕНТ 3, находящ
се на първи етаж на кота + 2.85 метра, с площ от 57.80 кв. м., състоящ се от
антре, дневна с трапезария, кухненски бокс, една спалня, баня с тоалетна и
тераса, при съседи: на север - стълбище и стълбищна площадка, на изток -
апартамент № 2, на юг - двор, на запад - двор, заедно с мазе /M2/ с площ от
4.38 кв. м., заедно с 13.51 кв. м. идеални части от общите части на сградата;
- самостоятелен обект с идентификатор 68134.1933.1095.1.4,
представляващ АПАРТАМЕНТ 4, находящ
се на първи етаж на кота + 2.85 метра, с площ от 82.64 кв. м., състоящ се от
антре, две спални, дневна с трапезария и кухненски бокс, тоалетна, баня с
тоалетна, две тераси, при съседи: на север - двор, на изток - ул.
"Родопски извор", на юг - апартамент № 3, стълбище и стълбищна
площадка, на запад - двор, заедно с мазе /М4/ с площ от 3.06 кв. м., заедно с
19.05 кв. м. идеални части от общите части на сградата и
- самостоятелен обект с идентификатор 68134.1933.1095.1.10,
представляващ ТЕХНИЧЕСКО ПОМЕЩЕНИЕ 3,
находящо се на трети етаж на кота + 8.55 метра, с площ от 72.91 кв. м.,
състоящо се от антре, баня с тоалетна, дневна и тераса, при съседи: на изток:
ТП № 1, на север - стълбищна площадка, на юг - двор, на запад - двор, заедно с
мазе /М7/ с площ 5.20 кв. м., заедно с 15.00
кв. м. идеални части от общите части на сградата.
ОСЪЖДА „С.2“ ЕООД - в
ликвидация, ЕИК *******, със седалище *** и адрес на управление:*** и „Ю.П.“
ЕАД, ЕИК *******, със седалище *** и адрес на управление:***, да заплатят на „А.2.“
ЕООД, ЕИК *******, със седалище *** и адрес на управление:***, представлявано
от управителя М.Д.Д., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 2971,49 лева (две
хиляди деветстотин седемдесет и един лева и четиридесет и девет стотинки) –
разноски за производството.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване пред СОФИЙСКИЯ АПЕЛАТИВЕН СЪД в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
СЪДИЯ: