РЕШЕНИЕ
№ 585
гр. Варна, 29.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
тринадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Светла В. Пенева
Членове:Красимир Т. Василев
Деница Славова
при участието на секретаря Цветелина Н. Цветанова
като разгледа докладваното от Деница Славова Въззивно гражданско дело №
20233100501741 по описа за 2023 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Производството е образувано по въззивна жалба вх.№
53377/14.07.2023г. от Д. А. А., ЕГН********** със съдебен адрес ***, партер,
срещу Решение № 2386/30.06.2023г. по гр.дело № 11298/2022г. по описа на
ВРС, с което е ОТХВЪРЛЕН предявеният от ВЪЗЗИВНИКА Д. А. А. срещу
*** ЕАД, ЕИК*** със седалище и адрес на управление ***, иск за приемане
за установено в отношенията между страните, че ответното дружество дължи
на ищцата сумата от 57.16лв. като припадаща й се 1/3 част по наследство от
платени общо 171.47лв. от наследодателя й А.С.А. в полза на търговското
дружество на 14.08.2017г. и първоначално присъдени от съда в рамките на
заповедното гр.д.№ 4981/2022г. на ВРС, на осн. чл.422 от ГПК.
Въззивникът счита обжалваното решение за неправилно и
необосновано, като моли за отмяната му и постановяване на друго, с което
искът да бъде уважен. Излагат се твърдения, че между страните не е налице
1
валидно облигационно правоотношение, доколкото договорът за поддръжка
на етажната собственост съгласно чл. 2 от ЗУЕС е формален. Не оспорва
плащането от страна на наследодателя й към дружеството ответник, но
излага, че плащането не може да служи като доказателство за валидно
сключен договор, доколкото с конклудентни действия не може да се влезе в
договорно правоотношение. Счита, че осчетоводяването на фактурите от
ответното дружество също не може да се приеме за доказателство за сключен
договор за поддръжка. Сочи, че в мотивите на решението си ВРС не е
коментирал дали ответникът е изпълнил договорните си задължения. Оспорва
се извода на съда, че ищецът е наследник на 1/6 ид.част от вземането на своя
наследодател, доколкото следва да се прави разлика между вземането за
неоснователно обогатяване и правото на собственост върху имота.
Претендира се присъждане на направените по делото разноски.
В срока по чл.263, ал.2 от ГПК е постъпил отговор от насрещната по
жалбата страна, в който е изразено становище за неоснователност на
оплакванията срещу постановеното решение, което намира за правилно и
законосъобразно. Посочва, че договорът е с комплексен характер, поради
което не е необходима форма за действителност по чл. 2 от ЗУЕС. Договорът
е неформален, не противоречи на закона или добрите нрави, наследодателят
на ищцата се е съгласил да заплаща стойността на ползваните услуги,
следователно е обвързан от договора. Независимо дали се касае за договор за
поръчка или договор за изработка, на ответното дружество се дължи
възнаграждение. Твърдения за липса на изпълнение по договора са наведени
едва с въззивната жалба, поради което са преклудирани. Посочва се, че в
условията на евентуалност в случай, че съдът приеме, че липсва договор,
претенцията на дружеството е заявена на основание чл. 62 от ЗЗД, тъй като е
налице гестия. Сочи още, че претендираната сума /в лева/ не е превеждана на
ответното дружество, а наследодателят е превел евро. Дружеството не е
длъжно да връща нещо, което не е било получено от него.
Претендира се присъждане на разноски.
Подадената въззивна жалба е депозирана от надлежна страна,
срещу подлежащ на обжалване акт, в срока за обжалване на решението и
при спазване на останалите изисквания за редовност, поради което
настоящото въззивно производството се явява редовно и допустимо.
2
Първоинстанционният съд е бил сезиран с установителен иск по чл. 422
от ГПК, предявен от Д. А. А., ЕГН********** със съдебен адрес ***, партер,
срещу *** ЕАД, ЕИК*** със седалище и адрес на управление ***, за
приемане за установено в отношенията между страните, че ответното
дружество дължи на ищцата сумата от 57.16лв., представляваща припадащата
й се 1/3 част по наследство от платени общо 171.47лв. от наследодателя й
А.С.А. в полза на търговското дружество на 14.08.2017г., за което вземане е
налице издадена заповед за изпълнение в заповедно производство по гр.д.№
4981/2022г. на ВРС, на осн. чл.422 от ГПК.
Със Заповед № 2523/19.04.2022 г. за изпълнение на парично задължение
по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 4981/2022 г. по описа на Районен съд гр.Варна
– 31 състав, поправена с Разпореждане № 16576/13.05.2022г., е разпоредено
*** ЕАД, ЕИК*** със седалище и адрес на управление *** да заплати на Д. А.
А., ЕГН********** с адрес ***, сумата от 57.16лв., представляваща
припадаща се по наследство на заявителката част от сума, цялата в размер на
171.47лв. преведена на 14.08.2017г. от наследодателя й в полза на
търговското дружество без правно основание.
В исковата молба по чл. 422 от ГПК ищцата е навела твърдения, че
сумата в размер на 171.47лв. е преведена на 14.08.2017г. от наследодателя й в
полза на търговското дружество без правно основание, доколкото между тях
няма сключен договор за поддръжка и управление на етажната собственост.
Доколкото на 04.05.2021г. наследодателят й А.С.А. е починал, ищцата
претендира връщане на сумата от 57.16лв., представляваща припадащата й се
по наследство 1/3 ид. част от сумата.
В отговора на исковата молба ответникът *** ЕАД е навел твърдения,
че А.С.А. е бил собственик на апартамент С202 с сграда с идентификатор ***,
чиито общи части се поддържат от ответника. На 14.08.2017г. А. е превел в
полза на дружеството сумата от 87,67евро, а посоченото в самия превод
правно основание е: "цена за поддръжка за ап.С202". Не оспорва, че между
страните липсва писмен договор, но твърди, че А.С.А. редовно е заплащал
цената на поддръжката. Счита, че с тези си действия е приел условията на
договора. В условията на евентуалност навежда твърдение, че вземането на
дружеството е по гестия, а работата е одобрена от А.С.А., поради което е
приложим чл. 62 от ЗЗД.
3
С Решение № 2386/30.06.2023г. по гр.дело № 11298/2022г. по описа на
ВРС, е ОТХВЪРЛЕН предявеният иск, като е прието, че договорът за
управление и поддръжка на общите части е неформален, като от
доказателствата по делото се установява наличието на съгласие между
страните за сключването му.
При така очертаните предмети на предявения иск,
първоинстанционното решение и въззивната жалба, въззивният съд при
проверката си по реда на чл.269 от ГПК констатира, че обжалваното
решение е валидно и допустимо.
Въззивната жалба разгледана по същество се явява неоснователна,
при прието за установено следното от фактическа и правна страна:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск по чл. 422 от ГПК във вр.
с чл. 55 ал. 1 т. 1 от ЗЗД, а именно за установяване на вземането за връщане на
дадено без правно основание. /Този извод не се променя от факта, че
процесуалният представител на ищцата смесва институтите на
неоснователното обогатяване по чл. 59 от ЗЗД и връщане на даденото по чл.
55 ал. 1 от ЗЗД/.
При твърдения на ищеца за изначална липса на основание за
плащането, в тежест на ищеца е да докаже самото даване на това, което
претендира да бъде върнато, а в тежест на ответната страна е да наведе
твърдения за основанието, въз основа на което е направено плащането, както
и да докаже същото. В конкретния случай в отговора на исковата молба се
навеждат две основания в условията на евентуалност, а именно сключен
между страните /неформален/ договор за поддръжка и управление на общите
части на етажната собственост и гестия – водене на чужда работа без
пълномощие, в хипотезата, в която работата на гестора е одобрена от
доминуса /чл. 62 от ЗЗД/.
От събраните по делото доказателства не се установява наличие на
договорно правоотношение между наследодателя на ищцата А.С.А. и
ответника *** ЕАД.
Безспорен между страните по делото е фактът, че за в отношенията
между горепосочените лица липсва писмен договор. В първоинстанционното
производство не се навеждат възражения, че комплексът, за който се отнася
4
плащането, е от затворен тип, по смисъла на чл. 2 от ЗУЕС, поради което е
необходима писмена форма с нотариална заверка на подписите като форма за
действителност на договора. При наведени твърдения в отговора на исковата
молба за наличие на неформален договор за поддръжка и управление на
етажната собственост, то ищцата е следвало най-късно до първото по делото
съдебно заседание да наведе тези твърдения и възражения, на основание чл.
143 ал. 3 от ГПК. Като не е сторила това, същата е изгубила възможността да
се позове на тях, на основание чл. 146 ал. 3 от ГПК. Те не представляват нови
обстоятелства по смисъла на чл. 266 ал. 1 от ГПК, поради което не могат за
първи път да бъдат релевирани с въззивната жалба. С оглед на това за
настоящата съдебна инстанция не само е недопустимо за първи път да
разглежда възражения относно вида на комплекса, съответно формата за
действителност на договора, но е и в практическа невъзможност да се
произнесе по този въпрос с оглед липсата на събрани в първата инстанция,
когато е било допустимо събирането им, доказателства в тази връзка.
Въпреки извода за липса на доказване, че комплексът е от затворен тип,
следователно не е необходима писмена форма с нотариална заверка на
подписите като форма за действителност на договора, то съдът намира, че не
се доказва и наличие на неформален договор.
По принцип един неформален договор подлежи на доказване с всички
предвидени в закона доказателствени средства. За да се приеме обаче, че един
договор е доказан, е необходимо от събраните по делото доказателства да се
установява наличие на съгласие и на двете страни в правоотношението за
сключване на конкретния вид договор с конкретните параметри на същия.
За доказване на сключения между А.С.А. и *** ЕАД договор са
представени следните косвени доказателства: писмено доказателство за
извършено от А.С.А. плащаниe в полза на *** ЕАД на 14.08.2017г. на сумата
от 87,67евро, с посочено в превода правно основание: "ап.С202. цена за
поддръжка"; договор за поддръжка и управление, сключен между ищцата Д.
А. А. и *** ЕАД; писмени доказателства за извършени от Д. А. А. плащания в
полза на *** ЕАД с посочено в превода правно основание: " ап.С108. цена за
поддръжка по чл. 2 ал. 1 от Договор"; извлечение от счетоводството на ***
ЕАД за извършени преводи от А.С.А. в евро за месеците юли, август и
септември 2017г. /4 превода в общ размер на 1307,67 евро - без посочено
5
основание/; издадени от *** ЕАД фактури с получател А.С.А., в които е
посочен осчетоводен приход за „годишна такса управление“ за ап.С202 и
„аванс такса управление“ за същия апартамент. Представените проформа
фактури са издадени във връзка с кореспонденцията между страните по
делото и не представляват счетоводен документ за реално извършено
плащане. Проформа фактурата е предварителна сметка за разходите, която се
изпраща на клиента, преди търговецът да достави стоката или да извърши
услуга. Тя е предварителна, не е правно обвързваща и не се осчетоводява.
Представеният договор за поддръжка и управление /между Д. А. А. и
*** ЕАД/ е сключен между лица, различни от лицата, чието правоотношение
се цели да се докаже, поради което не може да служи за доказателство за
възникване на договорна връзка между А.С.А. и *** ЕАД. Плащането на
сумата от 87,67евро на 14.08.2017г. от наследодателя А.С.А. е извършено
единствено с основание: "ап.С202. цена за поддръжка", а не както е посочено
в основанието за плащане на дължимите суми от Д. А. А. суми: "ап.С108.
цена за поддръжка по чл. 2 ал. 1 от Договор ". Не е налице посочване на
договор като основание за плащането, извършено от А.С.А., поради което не
може да се приеме, че плащането е извършено на основание сключен по-рано
между страните неформален договор, за който А.С.А. прави признание чрез
плащане по него. Едно плащане може да бъде извършено на различни правни
основания, като в конкретния случай не се доказва това основание да е
договор за поддръжка и управление. Начинът на осчетоводяване на
фактурите, издадени от *** ЕАД може да служи само за доказване на
определен факт по отношение на издателя *** ЕАД в случай, че е неизгоден
за него, но не и да служи за доказване на съгласие на получателя на
фактурата, който не се е подписал в същата. Отделно от това в издадените
фактури не се посочва плащането да е с основание сключен договор.
С оглед съвкупната преценка на доказателствата не може да се направи
извод за наличие на съгласие от страна на А.С.А. за сключване на договор за
поддръжка и управление с *** ЕАД. Не се доказва първото наведено от
ответника основание за плащане на сумата.
Не се спори по делото, че с *** ЕАД осъществява дейността по
поддръжка и управление на комплекса, в който А.С.А. е имал собственост -
ап.С202, било той отворен или затворен. Едва с въззивната жалба се навеждат
6
оплаквания, че в мотивите на решението си ВРС не е коментирал дали
ответникът е изпълнил договорните си задължения. Такива твърдения обаче
не са били наведени от ищцата в първоинстанционното производство, поради
което те не са били предмет на изследване от съда. Твърдения за липса на
изпълнение по договора не могат да бъдат навеждани едва с въззивната
жалба, поради наличието на преклузията на чл. 266 ал. 1 от ГПК. Поради това
съдът приема, че е налице изпълнение от страна на *** ЕАД на дейностите по
поддръжка и управление на комплекса, т.е. че реално са били извършвани
всички дейности, необходими за поддръжката и управлението на етажната
собственост. Доколкото за извършването на тези дейности в отношенията
между А.С.А. и *** ЕАД не е бил налице договор, то същите са извършвани
въз основа на гестия. Дейността се е осъществявала от страна на *** ЕАД
като чужда работа, без дружеството да е било натоварено от А.С.А. /по силата
на договор/, в интерес на собственика на ап.С202 и в интерес на дружеството.
Доколкото А.С.А. е заплатил на дружеството както сумата от 87,67евро на
14.08.2017г., така и сумата от общо 1307,67 евро за периода юли-септември
2017г., същият е приел изпълнението на работата и я е одобрил. Съгласно чл.
62 от ЗЗД ако заинтересуваният е одобрил управлението на работата, важат
правилата за пълномощието. С други думи с одобряването на работата за
страните възникват по силата на закона мандатни правоотношения.
Доколкото между А.С.А. и *** ЕАД са възникнали отношения по чл. 62 от
ЗД, то е налице доказване на второто наведено в условията на евентуалност
основание за дължимост на вземането.
По отношение на размера на вземането:
Съгласно чл. 285 от ЗЗД, доверителят е длъжен при поискване да
достави на довереника средствата, които са необходими за изпълнение на
поръчката, и да му заплати направените разноски, заедно с лихвите и вредите,
които е претърпял във връзка с изпълнението на поръчката. В чл. 286 се
посочва, че доверителят е длъжен да заплати на довереника възнаграждение
само ако е уговорено.
Нито в исковата молба, нито в първото по делото съдебно заседание,
когато е настъпила окончателната преклузия, не са наведени конкретни
възражения от страна на ищеца по отношение на размера на задължението. Не
е оспорено, че размерът на извършените разноски, заедно с лихвите и вредите
7
превишава размера на заплатеното от А.С.А., т.е. че част от размера на
вземането представлява възнаграждение за гестора, което се явява
недължимо.
По делото са представени доказателства за сключени между *** ЕАД и
трети за делото лица договори, свързани с поддръжката и управлението на
комплекса, в които са посочени и размерите на дължимите плащания от
страна на *** ЕАД за услугите, които третите лица предоставят. С оглед
липсата на оспорване от страна на ищеца съдът приема, че заплатената от
А.С.А. сумата от 87,67евро на 14.08.2017г. покрива разноски по смисъла на
чл. 285 от ЗЗД, направени от *** ЕАД за етажната собственост по гестията.
С оглед направените до тук изводи, искът се явява неоснователен и
следва да бъде отхвърлен. Въз основа на съвпадащите изводи на двете
инстанции, решението на ВРС следва да бъде потвърдено.
Предвид изхода на делото, Д. А. А. следва да бъде осъдена да заплати на
*** ЕАД разноските, сторени за въззивното производство, които са в размер
на заплатеното в полза на процесуалния представител адвокатско
възнаграждение в размер на 480лв. Няма направено възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2386/30.06.2023г. по гр.дело №
11298/2022г. по описа на ВРС, 31 състав.
ОСЪЖДА Д. А. А., ЕГН********** със съдебен адрес ***, партер, ДА
ЗАПЛАТИ НА *** ЕАД, ЕИК*** със седалище и адрес на управление ***,
сумата от 480лв. /четиристотин и осемдесет лева/, представляваща разноски
по делото за адвокатско възнаграждение за въззивното обжалване, на
основание чл. 78 ал. 3 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационна проверка.
Председател: _______________________
8
Членове:
1._______________________
2._______________________
9