РЕШЕНИЕ
№ 1061
гр. Пловдив , 28.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично
заседание на тридесет и първи май, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Михаела Св. Боева
при участието на секретаря Малина Н. Петрова
като разгледа докладваното от Михаела Св. Боева Гражданско дело №
20215330103878 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба на П. ИВ. Б., ЕГН ********** против „Вива
кредит“ ООД, ЕИК *********, с която са предявени установителни искове с правна
квалификация по чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.5, чл.11, чл. 19, чл. 33 ЗПК.
Ищецът твърди възникване на правоотношение по договор за кредит от
14.06.2019 г., с предоставена сума от 1500 лева, фиксиран лихвен процент 40,30 и ГПР
– 49,46 %. В чл. 1, ал.3 била уговорена дължимост на такса експресно разглеждане на
документи – фиксиран размер от 943,50лв., а в чл. 4, ал. 2 – неустойка при
непредоставяне на обезпечение от 628,80 лв., които клаузи били нищожни, като
накърняваща добрите нрави, правата на потребителя и заобикаляща закона. Нямало
еквивалентност между таксата и извършената услуга от заемодателя. Клаузата била и
неравноправна по см. на чл. 144, т.9 ЗЗП, като с нея се целяло неоснователно
обогатяване на кредитора, без реално извършване на конкретна услуга. Таксата
представлявала скрит разход, като с нея се целяло заобикаляне на разпоредбата на чл.
19, ал. 4 ЗПК. Не била включена и в ГПР. Неустойката излизала извън присъщите й
функции, като водела до скрито оскъпяване на кредита и също не била вкл. в ГПР.
Моли се за прогласяване на клаузите за дължимост на неустойка и такса
експресно разглеждане от договора за нищожни и уважаване на исковете. Претендират
се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва
исковете.
Потребителят имал възможност свободно и доброволно да реши дали да се
1
възползва от услугата за експресно разглеждане на документи или да изчака 10 дни.
Тази услуга създавала доп. задължение за кредитора за бърза реакция и ангажиране на
доп. ресурси, представлявала цената на предоставената услуга по експресно
разглеждане на документите. Ищецът сам избрал да се възползва от нея, а таксата не
следвало да се включва в ГПР. Експресното разглеждане на документи не било
действие по усвояване и управление на кредита, т.к. го предхождало времево.
Неустойката била дължима, поради липса на предоставено обезпечение, с което
изискване ищцата била запозната преди подписване на договора и съобразно
информацията в предоставения СЕФ. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира
разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение
и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и
исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и
ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между страните е
подписан договор за кредит от 14.06.2019 г., с предоставена сума от 1500 лева, която е
усвоена. /вж. Определение по чл. 140 ГПК № 2720/04.05.2021 г. – л.32-33/.
Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги съпостави с приетите
писмени доказателства.
В чл. 1, ал. 3 от договора е посочено, че за извършената от кредитора
допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката за паричен заем,
заемателят дължи такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на
паричен заем в размер на 943,50 лева.
Разпоредбите на чл. 10а ЗПК дават възможност на кредитора по договор за
потребителски кредит да получава такси и комисиони за предоставени на потребителя
допълнителни услуги във връзка с договора. Това са услуги, които нямат пряко
отношение към насрещните задължения на страните по договора, а именно
предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената
възнаградителна лихва и на определения падеж.
Съдът намира, че таксата за експресно разглеждане на заявката за отпускане на
кредита, представлява установено задължение на заемополучателя, свързано именно с
усвояване на кредита, поради което клаузата за дължимост на сума за такса е
уговорена изцяло в противоречие с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, която правна
норма установява забрана за начисляване на такси и комисиони, свързани с усвояване
и управление на кредита.
Освен горното, клаузата е нищожна и поради противоречие с добрите нрави.
Според вещото лице по приетата ССЕ, която съдът кредитира изцяло като ясно и
компетентно изготвена и неоспорена от страните, процентът, с който би се оскъпил
2
кредитът с постигнатите уговорки за плащане на такса и неустойка, като годишен
процент спрямо главницата е 89,84 %, а месечно – 6,42 %.
Видно е, че такава уговорка изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла
на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като нарушава принципа на справедливост.
Основната цел на така уговорената клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на
заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на подлежаща на връщане
сума със значителен размер, което е в контраст с разумните граници на добрите нрави
и не се толерира от закона, а е и изцяло във вреда на потребителя.
При изготвянето на доклада по делото, съдът е указал на ответника, че е негова
доказателствената тежест да установи валидността на оспорената клауза. У него лежат
и неблагоприятните последици от непровеждането на доказване относно този факт.
Същевременно и въпреки указанията по чл. 146, ал. 2 ГПК – ответникът не доказа
твърденията си да е осъществил реално престацията по експресно разглеждане на
заявката за кредита в рамките на 20 минути. Тоест реално извършване на конкретната
услуга не се установява, за да се дължи предвидената сума за такса /която принципно е
недължима, съгл. посочената норма на ЗПК/.
Тъй като противоречието между клаузата и добрите нрави е налице още при
сключване на договора, според чл. 26, ал. 1, вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази част същият не е
пораждал правно действие.
Предвид изложеното, съдът приема иска за основателен, при което следва да
бъде уважен.
Относно неустойката - в оспорената клауза на чл. 4 от договора, е предвидено
задължение на потребителя в тридневен срок от подписването да предостави едно от
следните обезпечения – поръчителство на физическо лице, което следва да отговаря на
конкретно посочени критерии или банкова гаранция за пълната дължима сума, валидна
30 дни след крайния срок за плащане на задълженията. При неизпълнение, съгласно ал.
2 – се дължи неустойка в размер на 628,80 лева, платима разсрочено със седмичните
вноски.
Съдът намира, че въведеното задължение за поръчителство, както и дължимост
на неустойка при неизпълнение, се основават на нищожна клауза.
Изискването за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство или банкова
гаранция, съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно
определени параметри, които – предвид броя им и изключително краткия срок, в който
следва да се предоставят – тридневен от сключване на договора, на практика правят
задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за потребителя се създава
значително затруднение, както относно ФЛ – поръчител, т.к. същото следва да
3
отговаря на критерии, за които информация би следвало да се събере и от
допълнителни източници /напр. за осигуровки, чиста кредитна история и пр./, в т.ч. и
относно банковата гаранция – която трябва да е в размер на пълната дължима обща
сума и период след крайния падеж, но за учредяването на която се изисква набавяне на
документи, одобрение и пр., т.е. все действия, за които са нужни технологично време и
чуждо съдействие. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да
се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито
оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции.
Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора,
който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при
предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за
предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към погасителните вноски,
неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява
сигурна печалба за заемодателя.
Клаузата за дължимостта й в чл. 4, ал. 2 от договора, е нищожна, поради
противоречие с добрите нрави.
Критериите дали е налице нищожност на неустойка, поради противоречие с
добрите нрави, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС, а именно – когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна
и санкционна функции. Съгласно дадените разяснения в мотивите на ТР, за спазването
на добрите нрави по иск за дължимост на неустойка, съдът следи служебно.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки
конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени
критерии, като - естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение;
обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи;
вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена;
съотношението между нейния размер и очакваните за кредитора вреди от
неизпълнението /виж Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т.
о./.
Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може
да изпълнява и наказателна функция.
Така, както е уговорена, неустойката в случая е предназначена единствено да
санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение
има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху
същинското задължение за погасяване на заетата сума.
4
Както се посочи, според ВЛ – процентът, с който се оскъпява кредитът, чрез
постигнатите уговорки за такса и неустойка е значителен – малко под 100 % спрямо
главницата,
Видно е, че и тази уговорка изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на
чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като нарушава принципа на справедливост и излиза
извън обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя.
Действително няма пречка размерът й да надхвърля вредите от неизпълнението. В
случая обаче, няма адекватен критерий за преценка на това надвишаване, доколкото се
посочи, че процесната клауза обезпечава изпълнението на вторично задължение. Един
вид обезпечава изпълнението на задължението за обезпечаване на главното
задължение. Т.е. и санкционната функция е вън от предмета на задължението, тъй като
само по себе си непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди.
Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на
подлежаща на връщане сума със значителен размер, което е в контраст с добрите
нрави. Тя нарушава принципа на справедливост и не държи сметка за реалните вреди
от неизпълнението /в т. см. Решение № 74 от 21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010
г., IV г. о., ГК/.
При изготвянето на доклада по делото, съдът е указал на ответника, че е негова
доказателствената тежест да установи валидността на клаузата за неустойка. У него
лежат и неблагоприятните последици от непровеждането на доказване относно този
факт.
Тъй като противоречието между клаузата и добрите нрави е налице още при
сключване на договора, не е налице валидно неустоечно съглашение и според чл. 26,
ал. 1, вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази част договорът не е пораждал правно действие.
Нищожността на клаузата е пречка за възникване на задължение по нея.
Предвид изложеното, този иск също е основателен и доказан, при което следва
да бъде уважен.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат на
ищеца, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК. Направено е искане, представен е списък по чл. 80
ГПК и доказателства за плащане на: 100 лева – ДТ и 180 лева – депозит ССЕ.
Претендира се и адв. възнаграждение. Представен е ДПЗС, в който е уговорено
защитата да бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно
ал. 2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена
5
за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Този размер,
съобразно чл. 7, ал.2, т.2 НМРАВ, възлиза на сумата от 340,06 лева, който следва да се
присъди лично на пълномощника.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните П. ИВ. Б.,
ЕГН ********** и „Вива кредит“ ООД, ЕИК *********, че клаузите на - чл. 1, ал. 3 за
заплащане на такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен
заем и чл. 4, ал. 2 – за дължимост на неустойка, от сключения помежду им договор за
паричен заем № ... от 14.06.2019 г., са недействителни.
ОСЪЖДА „Вива кредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, оф. 73Г, да плати на П. И.
Б., ЕГН **********, с адрес: г.....сумата от общо 280 лева /двеста и осемдесет лева/ -
разноски по делото.
ОСЪЖДА „Вива кредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, оф. 73Г, на основание чл.
38, ал.2, вр. с ал.1, т.2 ЗАдв., да плати на а......със служебен адрес: ...., сумата от 340,06
лева /триста и четиридесет лева и шест стотинки/ - разноски за адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство на ищеца П. И. Б. в производството
по настоящото дело.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
6