№ 3519
гр. София, 13.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Георги Ст. Чехларов
Виктория Мингова
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Георги Ст. Чехларов Въззивно гражданско
дело № 20241100500554 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение № 15766/02.10.2023 г., постановено по гр.д. № 54005/2022 г.
по описа на СРС, ГО, 48 състав, е признато за установено в отношенията
между страните „ЕОС М.“ ЕООД, ЕИК ****, и К. И. М., ЕГН ********** и И.
И. М., ЕГН **********, по предявените по реда на чл. 422, вр. чл. 415 ГПК
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл.
9 ЗПК, вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, че ответниците К. И. М., ЕГН **********
и И. И. М., ЕГН **********, дължат солидарно на ищеца „ЕОС М.“ ЕООД,
ЕИК ****, сумата от 5 520,07 лв., представляваща част от непогасена
главница по договор за потребителски паричен кредит № 2237537 от
18.04.2016 г., сключен между ответниците и „У.К.Ф.“ ЕАД, чиято предсрочна
изискуемост е настъпила на 04.05.2022 г. и вземанията по който договор са
прехвърлени в полза на „ЕОС М.“ ЕООД с договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 18.02.2022 г., ведно със законната лихва от
16.06.2022 г. до изплащане на вземането, както и сумата от 186,52 лв.–
законна лихва за забава за периода от 01.07.2021 г. до 14.06.2022 г., за които
суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
ГПК 32440/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 48 състав.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ответниците в
първоинстанционното производство К. И. М. и И. И. М., в която се поддържа,
1
че решение е незаконосъобразно и неправилно. Въззивниците твърдят, че не
били уведомени за сключения договор за цесия между „У.К.Ф.“ ЕАД и „ЕОС
М.“ ЕООД, като нямало как уведомяването да настъпи по време на делото.
Оспорват да са подписвали договор за кредит и да са били уведомявани за
него, както и кредитът да е бил усвояван. Въззивниците твърдят, че
първоинстанционният съд не взел предвид представените вносни бележки, с
които са погасявали задълженията по договора. Навеждат, че по делото не
се доказало редовност на счетоводните вписвания, а отделно в
потребителския договор имало неравноправни клаузи. Моли се за отмяна на
обжалваното решение и отхвърляне на предявените искове, както и
присъждане на сторените разноски.
Въззиваемият „ЕОС М.“ ЕООД е депозирал отговор на въззивната
жалба, в който излага доводи за правилност и законосъобразност на
поставеното решение, респ. за неоснователност на депозираната въззивна
жалба. Поддържа се, че цесионерът е бил упълномощен от стария кредитор
да уведоми кредитора за извършената цесия, което е и направено с нарочно
уведомление. Отделно се твърди, че с връчването на препис от исковата
молба ответниците също са били уведомени за извършената цесия.
Въззиваемият оспорва твърденията за наличие на неравноправни клаузи в
сключения договор за кредит. Сочи, че изготвената СЧЕ безспорно е
установила размер на дълга, поради което и оспорванията във въззивната
жалба относно размер на претенцията били неоснователни. Моли се за
потвърждаване на обжалваното решение.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за
наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на
насрещната страна, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно
и е допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материални
норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи
служебно. По доводите за неправилност на решението въззивният съд намира
следното:
По делото е представен договор за потребителски паричен кредит №
2237537/18.04.2016 г., по силата на който „У.К.Ф.“ ЕАД е отпуснал на
кредитополучателя К. И. М. потребителски кредит в размер от 10 300 лв. и
такса в размер на 300 лв. за разглеждане на кредит, при посочена обща сума,
дължима от потребителя – 17 257,58 лв., ГЛП – 10,99 % към момента на
сключване на договора (уговорена е плаваща лихва, включваща тримесечен
2
софибор 0,14 % и фиксирана надбавка – 10,85 %), ГПР – 14,22 %, като
кредитополучателят се е задължил да върне предоставената му в заем сума в
срок до 01.04.2025 г. на 108 анюитетни месечни вноски, считано от 01.05.2016
г., с размер на месечната вноска от 159,80 лв. В чл. 12, ал. 1 от Общите
условия страните са постигнали съгласие, че в случай на забава в плащанията
на дължимите суми, освен договорените лихви, дружеството има право да
получи от потребителя и поръчителя освен всички просрочени и неизплатени
месечни суми и обезщетение в размер на годишната законна лихва, разделена
на 360 дни за всеки ден на забава, изчислена върху просрочената главница.
Договорът е подписан и от другия ответник И. И. М. в качеството й на
поръчител по договора. Договорът е сключен в писмена форма, като същият,
ведно с приложимите общи условия са подписани на всяка страница за
потребител и поръчител.. Процесният договор има характеристиките на
договор за потребителски кредит по чл. 9 ЗПК и е действителен като сключен
в изискуемата от закона форма, като страните по него са постигнали съгласие
по съществените му елементи - размер на кредита, падеж и размер на
месечните погасителни вноски, срок на издължаването му. Процесният
договор за кредит е сключен при действието на Закона за потребителския
кредит (обн. ДВ. бр. 18/05.03.2010 г.,), като в разпоредбите на чл. 10, ал. 1 и
чл. 11, ал. 1- 2 ЗПК изчерпателно са изброени задължителните реквизити на
договора, а съобразно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията по чл.
10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Въззивният съд не констатира
нарушения от кръга на посочените, които да водят до недействителност на
целия договор за кредит, като твърденията на въззивниците за
недействителност са бланкетни и не са скрепени с конкретни фактически
твърдения.
Съгласно приетата пред първоинстанционния съд и неоспорена от
страните СЧЕ, отпуснатият кредит в размер на 10 300 лв. по договор за
потребителски паричен кредит № 2237537 от 18.04.2016 г. е бил предоставен,
респективно получен от кредитополучателя К. И. М. на 18.04.2016 г. по лична
банкова разплащателна сметка на кредитополучателя. Вещото лице е
установило, че не са постъпвали плащания по процесния договор за кредит по
сметка на „ЕОС М.“ ЕООД, като плащания са извършвани по сметка на
„У.К.Ф.“ ЕАД по процесния договор за кредит в общ размер на 10081,95 лв. -
4 755,94 лв. платена главница за периода 01.05.2016 г. – 07.12.2021 г., 4 654,44
лв. – платена договорна лихва, 116,79 лв. – платена лихва за забава за периода
08.09.2017 г. – 07.12.2021 г., 554,78 лв.– платена застраховка. Противно на
изложеното във въззивната жалба, вещото лице е взело предвид приложените
от ответниците вносни бележки за извършени плащания, като е
констатирало, че внесените суми съгласно приложените от ответниците
вносни бележки, с основание изрично посочен номера на процесния кредит са
в общ размер на 3 371,88 лв., а част от приложените вносни бележки са за
вноски по кредитна карта по друга банкова сметка, различна от тази, от която
3
е плащан процесният кредит и част от вноските по приложените вносни
бележки са за период, предхождащ датата на сключване на процесния кредит
– 18.04.2016 г. – от 2015 г. и се отнасят за друг договор за кредит № 1873330
при същия кредитор. Експертизата е установила, че към 14.06.2022 г. по
процесния договор за кредит неплатените задължения са както следва:
неплатен остатък от главница в общ размер на 5 520,07 лв., включващ
неплатена просрочена главница – 670,49 лв. по месечни вноски за главница с
настъпил падеж за периода 01.08.2021 г. – 21.02.2022 г. и неплатен остатък от
редовна главница – 4 849,58 лв. към 21.02.2022 г., неплатена възнаградителна
лихва в размер на 487,83 лв. за периода 01.08.2021 г. – 21.02.2022 г. и
неплатена лихва за забава в размер на 186,52 лв. за периода 01.11.2021 г. –
14.06.2022 г. Според вещото лице счетоводството на ищеца е водено редовно
като удържаните суми за вноски по кредита съответстват на изчислените като
дължими вноски по кредита от експертизата. Въззивният съд намира, че
експертизата е изготвено компетентно в съответствие с представените по
делото доказателства и установява дължимите по договора за кредит суми.
Пред първоинстанционния съд е представен и приет индивидуален
договор за продажба и прехвърляне на вземания от18.02.2022 г. , по силата на
който „У.К.Ф.“ ЕАД е прехвърлил на „ЕОС М.“ ЕООД вземанията си по
процесния договор за кредит № 2237537. В чл. 3.2. от договора за цесия
страните по същия са уговорили, че цесионерът се смята за изрично
упълномощен за уведомяване на длъжниците, чиито вземания се прехвърлят
и се задължава сам са извърши уведомяването от името и за сметка на
цедента. Цедентът се задължава в срок от 7 дни от подписване на договора за
цесия да предостави на цесионера и изрично писмено пълномощно за
уведомяване на длъжниците по смисъла на чл. 99, ал. 3 ЗЗД. По делото е
прието потвърждение до „ЕОС М.“ ЕООД за извършената цесия на парични
вземания на основание чл. 99 ЗЗД от „У.К.Ф.“ ЕАД. Прието е и пълномощно
от „У.К.Ф.“ ЕАД, с което цедентът е упълномощил „ЕОС М.“ ЕООД да
уведомява съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД от името на „У.К.Ф.“ ЕАД всички
длъжници по всички вземания, които дружеството е цедирало на 18.02.2022 г.
с Индивидуален договор за продажба и прехвърляне на вземания от
18.02.2022 г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от
14.12.2021 г., които вземания са индивидуализирани в Приложение № 1 към
Индивидуалния договор, включително да преупълномощава трети лица,
включително, но не само адвокати и/или адвокатски дружества, с всички
притежавани по пълномощното права. С пълномощно от 01.02.2019 г.
управителят на „ЕОС М.“ ЕООД е упълномощил „Адвокатско дружество - И.
и Денев“ да уведомява всички длъжници за прехвърляне на вземанията им на
„ЕОС М.“ ЕООД, а от своя страна адвокатското дружество е извършило
изрично упълномощаване с тези права на адвокати от дружеството, сред
които и адвокат Ж.Д., с пълномощно изх. № 6216/21.10.2019 г., които
пълномощни не са ограничени със срок и са имали действие и след 18.02.2022
г.
4
Спорът пред настоящата инстанция, определен от наведените с
въззивната жалба оплаквания е концентриран върху това дали цесията е
породила действие по отношение на въззиваемия – длъжник К. И. М. с оглед
установеното в чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД императивно изискване за
съобщаването й на последния, за да има обвързващ и за него ефект. Съгласно
чл. 99, ал. 4 ЗЗД, за да може прехвърлянето на едно вземане да бъде
противопоставено на длъжника по същото са необходими две условия -
договор за прехвърляне на вземането и съобщаване за прехвърлянето от
първоначалния кредитор (цедента) на длъжника - чл. 99, ал. 3 ЗЗД. По силата
на принципа на свободата на договарянето няма пречка старият кредитор да
упълномощи новия кредитор да съобщи на длъжника за цесията, като такова
упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и
ал. 4 ЗЗД. Уведомлението до длъжника може да се осъществи и чрез
връчването на преписа от исковата молба, което обстоятелство се взима
предвид от съда на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК. (така и Решение №
123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 3/16.04.2014
г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т.о., Решение № 137 от 02.06.2015 г. по гр.
д. № 5759/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 156 от 30.11.2015 г. по т. д. №
2639/2014 г. на ВКС, ІІ т.о. и др.). С оглед изложеното съдът приема, че
въззивникът, в качеството на цесионер по договора за цесия, е надлежно
упълномощен да съобщи на длъжника по договора за кредит за
прехвърлянето на вземанията по последния.
Пред първоинстанционния съд е прието уведомление за извършена
цесия с изх. № 1933/29.04.2022 г. до К. И. М., чрез адвокат Ж.Д., и
Уведомление за извършена цесия с изх. № 1935/29.04.2022 г. до И. И. М., чрез
адвокат Ж.Д., с които ответниците са уведомени за извършената цесия с
договор за продажба и прехвърляне на вземания от 18.02.2022 г., както и че
вземането по договор за кредит № 2237537 от 18.04.2016 г., сключен с
„У.К.Ф.“ ЕАД е изкупено от „ЕОС М.“ ЕООД и считано от датата на
получаване на уведомлението кредитор по описаното парично вземане е
„ЕОС М.“ ЕООД. По делото са приети два броя известия за доставяне, от
които се установява, че уведомленията за цесия са връчени на ответниците на
04.05.2022 г. (лично на И. И. М. и като съпруга на К. И. М.). Ето защо и
въззивният съд намира, че ответниците са били надлежно уведомени за
извършената цесия от цесионера и ищец в настоящото производство „ЕОС
М.“ ЕООД, който е бил надлежно упълномощен за това от цедента „У.К.Ф.“
ЕАД. Дори да се приеме, че с посоченото уведомление ответниците не са
били редовно уведомени за извършената цесия, то уведомяването е
извършено с връчването на преписа от исковата молба на ответниците. По
изложените съображения и въззивният съд намира доводите във въззивната
жалба за липса на уведомяване на ответниците за извършената цесия за
неоснователни, като ищецът се явява активно материално-правно
легитимиран като кредитор на процесните вземания.
За да се установи основателност на предявените искове следва да е
5
настъпила изискуемостта на претендираните вземания, като наведените в
исковата молба твърдения са за настъпила предсрочна изискуемост на
кредита. Съгласно дадените разяснения с т. 18 на Тълкувателно решение №
4/18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС предсрочната
изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от общия
принцип в чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от
страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт на
неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за
предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла
на чл.60, ал.2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия
кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми,
включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на
изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие
от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако
към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването
й.
С т. 1 от Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019г. по тълк. д. №
8/2017г. на ОСГТК на ВКС се приема, че е допустимо предявеният по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за
банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен за вноските с
настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, ако
предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. В
трайната практика на ВКС /напр. Решение № 10 от 25.02.2020 г. по т.д. №
16/2019 г. на ВКС, II т.о., Решение № 114 от 07.09.2016 г. по т.д. № 362/2015
г. на ВКС, II т.о. и др./.се възприема, че ако в исковото производство по реда
на чл. 415, ал. 1 и чл. 422, ал. 1 ГПК, без значение дали предявеният иск е
установителен или осъдителен, бъде установено, че потестативното право на
кредитора да направи кредита предсрочно изискуем не е надлежно упражнено
преди подаване на заявлението, но упражняването на това право се осъществи
в исковото производство съдът следва да вземе предвид този факт при
решаване на делото. Обявяването на кредита за предсрочно изискуем в
исковото производство представлява правнорелевантен факт, който трябва да
бъде съобразен от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК в рамките на
претендираните суми.
В чл. 12, ал. 2 от Общите условия към сключения договор за кредит е
предвидено правото на дружеството да обяви кредита за предсрочно изискуем
в изрично посочени хипотези, сред които при допуснато просрочие и/или
неплащане на две последователни погасителни вноски по кредита (главница и
лихви). От приетата пред първоинстанционния съд ССчЕ е видно, че е
налице забава в плащането на повече от две последователни месечни
погасителни вноски – за вноски с настъпил падеж на 01.06.2021 г. и на
01.07.2021 г. (които са заплатени на 02.08.2021 г. и на 07.12.2021 г.), и за
вноски с настъпил падеж от 01.08.2021 г. до 01.02.2022 г., които не са били
6
заплатени. Съдът приема, че предсрочната изискуемост е била надлежно
съобщена на ответниците, тъй като наред с уведомленията за настъпила
цесия, по делото са приети и изходящи от „ЕОС М.“ ЕООД Уведомление с
изх. № 1934/29.04.2022 г. до К. И. М. и Уведомление с изх. № 1936/29.04.2022
г. до И. И. М., с които последните са уведомени, че поради забава в
плащанията по договора за кредит № 2237537 от 18.04.2016 г. задълженията
по договора са обявени за предсрочно изискуеми и на ответниците е даден 15
дневен срок за погасяване на задълженията. Видно от известията за доставяне
уведомленията за предсрочна изискуемост са получени на 04.05.2022 г., с
което и е настъпила предсрочната изискуемост на вземанията по договора за
кредит.
Както беше вече посочено, приетата СЧЕ е установила непогасени към
настоящия момент главница в общ размер на 5 520,07 лв., включващ
неплатена просрочена главница – 670,49 лв. по месечни вноски за главница с
настъпил падеж за периода 01.08.2021 г. – 21.02.2022 г. и неплатен остатък от
редовна главница – 4 849,58 лв. към 21.02.2022 г., неплатена възнаградителна
лихва в размер на 487,83 лв. за периода 01.08.2021 г. – 21.02.2022 г. и
неплатена лихва за забава в размер на 186,52 лв. за периода 01.11.2021 г. –
14.06.2022 г.
С оглед извода на въззивния съд за основателност на предявените
вземания, следва да се разгледа своевременно релевираното възражение за
изтекла погасителна давност: по въпроса при уговорено погасяване на
главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи,
откога тече съгласно чл. 114 ЗЗД давностният срок за главницата и/или за
възнаградителните лихви - от датата на падежа за всяка вноска или от
настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на
предсрочна изискуемост, е образувано Тълкувателно дело № 3/2023 г. по
описа на ВКС – Гражданска и Търговска колегии, по което все още няма
постановено тълкувателно решение. Настоящият съдебен състав споделя
становището, че началният момент, от който започва да тече давностният
срок за вземания за главница по погасителни вноски по договор за банков
кредит, е моментът на изискуемостта на съответната вноска. Съгласно
разяснителната част на Тълкувателно решение № 3/2011г. от 18.05.2012г. по
тълк. д № 3/ 2011г. на ОСГТК на ВКС, погасителната давност е установена в
обществен интерес и целта е да се стимулира своевременното упражняване на
субективните граждански права. Посочено е, че чрез този институт на
кредитора се отнема възможността да иска принудително осъществяване на
своето право. Тя служи за гарантиране на правната сигурност като допринася
за бързото развитие и уреждане на гражданските правоотношения, което е в
7
интерес на всички. Въз основа на така даденото тълкуване в задължителната
практика на ВКС относно целите на института на погасителната давност, и
предвид обстоятелството, че погасителната давност е свързана с бездействие
на кредитора – неупражняване на негово субективно право, за което същият
може да търси изпълнение, на основание чл.114 ЗЗД, началният момент на
теченето на давностния срок винаги е свързан с изискуемостта на вземането
на кредитора, тъй като това е моментът, от който той може да търси
изпълнение. С оглед на това, неупражняването на правото в рамките на
давностния срок води до погасяване на правото на принудително изпълнение.
Когато вземането на банката по кредита е разсрочено на отделни погасителни
вноски, изискуемостта на съответната част от главницата настъпва в различни
моменти по силата на постигнатото от страните съгласие, което има силата на
закон между тях. За съответната част от главницата изискуемостта настъпва с
изтичането на срока за плащането й, от който момент за тази част кредиторът
може да търси изпълнение, вкл. и по съдебен т.е. принудителен ред, поради
което бездействието му се санкционира с течене на давностния срок по
отношение на тази част от вземането по кредита. Не може да се приеме, че от
една страна, кредиторът има право да търси изпълнение от изискуемостта за
съответната част от вземането, но от друга страна, бездействието му да го
направи не води до течене на давностния срок за тази част от вземането
/решение № 45 от 17.06.2020г. по т.д. №237/2019 г. на ВКС, II т. о., решение
№ 50076 от 14.11.2022 г. по т.д. № 1730/2019 г. на I Т.О на ВКС, решение №
63 от 01.06.2022 г. по т.д. 2140/2018 г. на I Т.О. на ВКС и др/. По отношение
на главницата приложима е общата петгодишна давност по чл.110 ГПК,
доколкото уговорката между страните за връщане на предоставена като
кредит сума на погасителни вноски не превръща този кредит в такъв за
периодични платежи, а представлява уговорка за изпълнение на задължението
на части /така и решение № 540 от 20.12.2011 г. по гр. д. № 110/2011 г. по
описа на ВКС, IV г. о., решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 795/2010 г.
по описа на ВКС, IV г. о., решение № 28 от 05.04.2012 г. по гр. д. № 523/2011
г. по описа на ВКС, III г. о./. По отношение на начислените лихви, приложима
е кратката тригодишна погасителна давност.
Заявлението за издаване на заповед за изпълнение е депозирано на
14.06.2022 г., с което давността е била прекъсната /чл.116, б. „б“ ЗЗД, а
претенцията на ищеца касае главница за периода след 01.08.2021 г. и
8
мораторна лихва от 01.07.2021 г., поради което и възражението за изтекла
погасителна давност се явява неоснователно. Следва да се посочи, че
независимо какво разрешение се приеме по Тълкувателно дело № 3/2023 г. по
описа на ВКС – Гражданска и Търговска колегии, същото няма да има
значение за изхода на настоящия спор – и в двата случая възражението за
изтекла погасителна давност би се явило неоснователно.
Поради изложеното и предявените искове с правно основание чл. 79, ал.
1, пр. 1, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД се явяват основателни.
С оглед съвпадането на крайните изводи на двете инстанции,
решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено.
По разноските:
С оглед неоснователността на въззивната жалба, въззиваемият има
право на сторените по делото разноски, но такова искане не е направено, нито
са представени доказателства за сторени разноски.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 15766/02.10.2023 г., постановено по гр.д.
№ 54005/2022 г. по описа на СРС, ГО, 48 състав.
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му
на страните пред Върховен касационен съд при условията на чл. 280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9