№ 3752
гр. София, 13.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на шестнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Георги Ст. Чехларов
Боян Г. Бояджиев
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20241100511937 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника „Топлофикация София” ЕАД срещу
решение от 07.08.2024 г. по гр.д. №39390/2023 г. на Софийския районен съд, 113 състав, с
което жалбоподателят е осъден да заплати на „Бигла ІІІ” ООД на основание чл.59 ал.1 ЗЗД
вр. чл.137 ал.2 ЗЕ сумата от 1472,57 лв., представляваща обезщетение за ползване през
периода от 25.06.2022 г. до 14.07.2023 г., на съоръжения за присъединяване към
топлопреносната мрежа, а именно - съоръжение за присъединяване към топлопреносната
мрежа, включващо присъединителен топлопровод и абонатна станция, находящи се на
адрес: гр. София, ул. ****, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба – 14.07.2023 г., до окончателното плащане, както и разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно, незаконосъобразно и
необосновано. Сочи, че по делото не е установено, че ищецът е изградил процесните
абонатна станция и присъединителен топлопровод или е придобил собствеността върху тях.
Поддържа, че по делото ищецът не е представил всички необходими документи, за да бъде
сключен договор за изкупуване. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд
да отмени обжалваното решение и да отхвърли изцяло предявения иск. Претендира
разноски.
Въззиваемата страна „Бигла ІІІ” ООД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва
жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
1
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно поради
следното:
Предмет на разглеждане в настоящото производство е осъдителен иск с правно
основание чл.59 ал.1 ЗЗД вр. чл.137 ал.2 ЗЕ, като ищецът основава претенциите си на
твърдения за ползване от страна на ответника на изградени от него енергийни съоръжения.
Когато между страните няма друга обвързаност и по причина на обедняването на едно от
страните другата се е обогатила, обогатилият се дължи да върне на обеднелия онова, с което
се е обогатил, до размера на обедняването. В тежест на ищеца по иска с правно основание
чл.59 ал.1 ЗЗД е да докаже както своето обедняване, така и обогатяването на ответника, а
също и общите факти, от които произтичат обедняването и обогатяването /причинната
връзка/.
Съгласно разпоредбата на чл.137 ал.1 ЗЕ, при присъединяване на клиенти на
топлинна енергия за битови нужди присъединителният топлопровод, съоръженията към него
и абонатната станция се изграждат от топлопреносното предприятие и са негова
собственост, а по силата на ал.2 изграждането на съоръженията по ал.1 може да се извършва
от клиентите след съгласуване с топлопреносното предприятие, като в този случай
топлопреносното предприятие заплаща цена за ползване на съоръженията по ал. 1,
изградени от клиентите. Следователно, нормата на чл.137 ал.2 ЗЕ въвежда принципа на
възмездното ползване от топлопреносното предприятие на присъединителния тръбопровод,
съоръженията към него и абонатната станция в случаите, когато те са изградени от
клиентите на топлоенергия за битови нужди.
Разпоредбата санкционира разместването на имуществени блага, до което се стига в
хипотеза, при която функциониращ обект, който следва да се изгради за сметка на
топлопреносното предприятие и може да бъде единствено негова собственост, е изграден за
сметка на потребител и все още не е в патримониума на топлопреносното предприятие. В
тези случаи законът предвижда, че за времето до изкупуване на съоръженията /ал.3 на чл.137
ЗЕ/, топлопреносното предприятие дължи на лицето, изградило съоръженията за своя
сметка, цена за ползването им /в този смисъл - определение № 135 от 10.03.2020 г. по т. д. №
1264/2019 г. на ВКС, ІІ ТО). Предпоставка за пораждане на посоченото задължение е
съоръженията да са изградени след съгласуване с топлопреносното предприятие.
Не е спорно между страните обстоятелството, че по силата сключен между тях
договор №2 от 31.05.1999 г. ищцовото дружество е изградило за собствена сметка външен
топлопровод и абонатна станция за жилищна сграда – етажна собственост на адрес гр.
София, бул. ****. Не е спорно също, че по отношение на процесния обект е издадено
разрешение за строеж №403 от 03.12.2002 г., както и разрешение за ползване №574-ПК-874
от 17.05.2003 г. относно строеж – „абонатна станция и външно топлозахранване на
жилищна сграда“, находащ се в урегулиран поземлен имот, представляващ парцел Х-46, кв.2
по плана на гр. София, м. „Драгалевска спирка“, район „Лозенец“ – Столична община, с
административен адрес гр. София, бул. ****.
Освен това, между страните не е спорно, а и на съда е служебно известно, че с влязло
в сила съдебно решение по гр.д. №74783/2017 г. по описа на СРС, 158 състав, ответникът е
осъден да заплати на ищеца цена за ползване на процесното съоръжение за предходен
2
период /от 20.10.2012 г. до 20.10.2017 г./, поради което и доколкото не се установяват
обстоятелства, които са настъпили след влизането му в сила, то и основанието за възникване
на процесното задължение не може да бъде оспорвано на същите основания /а именно, че
ищецът не е собственик към момента на въвеждането му в експлоатация/. Както е прието в
решение по гр.д. № 4301/2014г. по описа на ВКС, ІV ГО, източник на силата на пресъдено
нещо е правораздавателната воля на съда, изразена в диспозитива на съдебното решение
като следва да се има предвид, че силата на пресъдено нещо се формира по отношение на
спорното право, индивидуализирано чрез основанието и петитума на исковата молба.
Предмет на силата на пресъдено нещо не е само субективното материално право, откъснато
от конкретния юридически факт, въз основа на който то се претендира. В основанието на
иска се включват всички факти, очертани в хипотезата на правната норма, въз основа на
която се поражда претендираното материално право с всички негови характеризиращи
белези /правопораждащ факт, съдържание, носители/. В този смисъл, със сила на пресъдено
нещо се ползват съдебно установените общи правопораждащи факти, доколкото
индивидуализират спорното право чрез основанието и петитума на иска. Забраната за
пререшаемост / чл. 299 ГПК/ е приложима за всяко отделно правоотношение, обхванато от
предмета на делото. Когато между едни и същи страни са възникнали няколко спора,
основани на едни и същи правопораждащи факти, и по някои от споровете има вече влязло в
сила решение, следва да се приеме, че относно общите правопораждащи факти съдът се е
произнесъл окончателно. В отношенията между страните е формирана сила на пресъдено
нещо по тези въпроси, която следва да бъде зачетена при всеки последващ спор. Забраната
по чл.299 ал.1 ГПК означава преклудиране на всеки факт и основаните на него права,
осъществен преди постановяване на решението, независимо дали те са били известни на
страната, в полза на която пораждат изгодни правни последици.
В аспекта на изложеното се налага извод, че в случая следва да се зачете
формираната сила на пресъдено нещо относно положително установените факти в
предходно развилото се между страните производство, от които спорното право произтича –
правото на собственост на ищеца „Бигла III“ ООД върху процесното съоръжение /при липса
на въведени от ответника възражения, основани на факти, настъпили след влизане в сила на
решението по гр.д. №74783/2017 г. по описа на СРС, 158 състав/.
Установява се от представените по делото писмени доказателства и от заключението
на изготвената пред СРС СТЕ, която съдът кредитира изцяло, че изпълнението на строежа е
съгласно изискванията, съоръжението е изградено в съответствие с техническите правила и
норми, въведено е в експлоатация на 17.05.2003 г. и е предадено във владение на ответното
дружество, което е открило абонатни номера за заплащане на доставяната топлинна енергия
и ползва процесното съображение.
Съгласно чл.137 ал.3 ЗЕ, собствеността върху съоръженията, изградени от
потребителите, се прехвърля в срок до три години, като отношенията се уреждат в договора
за присъединяване по чл.138 ал.1 ЗЕ.
Осъщественото право на строеж е годно придобивно основание по смисъла на чл.77
ЗС е легитимира ищеца като собственик, поради което неоснователно е възражението на
въззивника-ответник, че по делото не е доказано, че ищецът е изградил процесните абонатна
станция и присъединителен топлопровод или е придобил собствеността върху тях.
По делото не е спорно, че не е сключен окончателен договор за присъединяване, нито
такъв за прехвърляне собствеността на съоръженията в полза на топлопреносното
дружество. Ответникът не е ангажирал доказателства в подкрепа на твърденията си, че
неподписването на договор за прехвърляне собствеността на съоръженията се дължи на
поведение на ищеца.
Предвид изложеното, следва да се приеме за неоснователно възражението на
ответника, че ищецът не е осигурил необходимите документи за сключване на окончателния
3
договор за прехвърляне на собствеността върху изградените съоръжения. Сочените от
ответника документи са неразделна част от договора за присъединяване и представянето им
е било от значение за сключване на този договор, а не за сключване на договора за
придобиване на собствеността върху топлопровода и абонатната станция. Предвид
изложеното, не може да се направи и извод за недобросъвестно поведение на ищцовото
дружество или за злоупотреба с негови права, каквито твърдения са изложени във
въззивната жалба.
При тези данни и предвид липсата на договорна обвързаност между страните, каквато
не се установява да е налице, отношенията между тях следва да се уредят на плоскостта на
неоснователното обогатяване, тъй като в случая е налице разместване на имуществени
блага, без основание. По реда на чл.59 ЗЗД обезщетение за лишаване от ползване се
присъжда ако ползващото съответната вещ лице се е обогатило за сметка на нейния
собственик без основание /така и решение №169 от 18.06.2014 г. по гр.д. № 7213/2013 г. на І
ГО на ВКС/. Въззивният съд намира, че след приемане на строежа и издаването на
разрешение за ползването му абонатната станция и топлопровода са въведени в
експлоатация и не е спорно, че ответникът ги ползва според тяхното предназначение за
доставка на топлинна енергия на абонатите в сградата.
Поради това, следва да се приеме, че са налице предпоставките на чл.137 ал.2 ЗЕ и
ответникът дължи на ищеца цена за ползване на съоръженията, по същество представляваща
обезщетение за ползите, които ответното дружество извлича за себе си за сметка на ищеца-
собственик.
От заключението на СТЕ, което и настоящият въззивен състав кредитира изцяло, се
установява, че за исковия период размерът на обезщетението за ползване на съоръженията
възлиза на сумата от 1472,57 лв.
При тези данни, настоящият съдебен състав намира, че са налице елементите на
неоснователното обогатяване, като обогатяването на ответника и обедняването на ищеца
произтичат от едни и същи факти.
Поради съвпадане на крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд, решението следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание
чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на
сумата от 447,25 лв., представляваща адвокатско възнаграждение. Възражението на
въззивника за прекомерност на заплатеното от въззиваемата страна адвокатско
възнаграждение е основателно. По делото е представен договор за правна помощ, сключен
между въззиваемата страна и Адв. дружество „А., Д. и партньори“, според който
въззиваемата страна е заплатила адвокатско възнаграждение по настоящето дело в размер на
сумата от 800,00 лв. Според решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-483/22, правилото на
чл.78 ал.5 ГПК, че при намаляване на адвокатското възнаграждение поради прекомерност
съдът не може да пада под минимума в Наредба №1/09.07.2004 г. за възнаграждения за
адвокатска работа, не се прилага. В пар.2 Наредба №1/09.07.2004 г. са определени
критериите за преценката за „фактическа и правна сложност“ при определяне размера на
възнаграждението. Договореното по настоящето дело адвокатско възнаграждение не
съответства на естеството на правния спор, вида и обема на предоставената правна защита,
поради което следва да бъде намалено до размера на сумата от 447,25 лв.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
4
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №15295/07.08.2024 г., постановено по гр.д.
№39390/2023 г. по описа на СРС, ГО, 113 състав.
ОСЪЖДА „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Ястребец“ №23Б, да заплати на „Бигла III“ ООД, ЕИК
*********, седалище и адрес на управление: гр. София, ул. ****, на основание чл.78 ал.3
ГПК сумата от 447,25 лв., представляваща разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5