РЕШЕНИЕ
№
гр.Ловеч, 18.06.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ЛОВЕЧ, ІІІ-ти административен състав, в публично заседание на двадесети май през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЙОНИТА ЦАНКОВА
при секретаря ДЕСИСЛАВА МИНЧЕВА като разгледа докладваното
от съдия ЦАНКОВА Адм.д № 43 / 2019 год.
и на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по чл. 156 и сл. от Данъчно-осигурителен процесуален кодекс /ДОПК/.
Образувано е по жалба на С.П. с ЛНЧ **********, с адрес за
кореспонденция: с. ****, ул. „****” № *,
срещу Ревизионен акт № Р-04001116008157-091-001/20.09.2018 г., издаден от
органи по приходите при ТД на НАП – Велико Търново, потвърден частично с Решение № 233/17.12.2018 г. на ИД Директор
на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” – Велико Търново при ЦУ
на НАП, в частта, с която са определени задължения за данък върху годишна
данъчна основа по чл. 17 от ЗДДФЛ /чл. 48, ал. 1 от ЗДДФЛ/ за 2010 г. в размер
на 18 212.00 лв. и лихви – 13 726.81 лв. и за 2013 г. в размер на 5
129.41 лв. и лихви 2 287.56 лв.
С разпореждане от з.с.з. на 18.02.2019 г. жалбата е оставена без
движение, като е указано на жалбоподателя в 7-дн. срок от съобщението: да
представи документ за платена държавна такса от 50 лв. по сметка на АдмС –
Ловеч, като е указано, че при неизпълнение съдът ще остави жалбата без
разглеждане и ще прекрати производството по делото.
С молба вх. № 810/06.03.2019 г. на жалбоподателя се представя вносна
бележка за платена д.т. по сметка на съда.
С определение от з.с.з. на 11.04.2019 г. съдът е приел, че в жалба
/петитума на жалбата/, конкретно - частта на РА, която се обжалва, са непрецизни,
като непрецизен и неясен е и петитумът на жалбата и не съответстват на
изискванията на чл. 156, ал. 1 и ал. 2 от ДОПК, във вр. с чл. 150, ал. 1, т. 5
и т. 7 от АПК, във вр. с чл. 158, ал. 1 от АПК, във вр. с § 2 от ДР на ДОПК,
поради което е оставил без движение жалбата с указание до жалбоподателя в
7-дн. срок с изрична молба до съда да формулира ясно и недвусмислено, като
съобрази съдържанието на жалбата си по административен ред, както и предметът
на Решение № 233/17.12.2018 г. на ИД
Директор на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” – Велико
Търново при ЦУ на НАП и разпоредбите на чл. 156, ал. 1 и ал. 2 от ДОПК – коя
конкретно част на същия РА обжалва и какво е конкретното искане до съда, като е указано на жалбоподателя, че
независимо дали се иска нищожност или отмяна на РА, разпоредбите на чл. 156, ал. 1 и ал. 2 от ДОПК не правят
разграничение от вида на искането – прогласяване на нищожност или отмяна, като
е указано в същия 7-дн. срок жалбоподателят да представи доказателства за
спазването на 14-дн. преклузивен срок за оспорване.
С молба на жалбоподателя вх. № 1544/02.05.2019 г. /на л. 171-173 от делото/ се отстраняват
сочените от съда нередовности на оспорването. В молбата жалбоподателят се
позовава на практика на ВАС: Определение № 1779 от 09.02.2018 г. по адм.д. №
877/2018 г. на ВАС, Определение № 14911 от 07.12.2009 г. по адм.д. № 8283/2009
г. на ВАС, Определение № 13779 от 12.11.2018 г. по адм.д. № 13430/2018 г. на
ВАС, съгласно които жалбата срещу нищожен РА е допустима пред съда, независимо
дали актът е обжалван по административен ред или не. В същата молба вх. № 1544/02.05.2019 г. жалбоподателят
формулира следния петитум: да се прогласи
нищожност на обжалвания Ревизионен акт №
Р-04001116008157-091-001/20.09.2018 г., потвърден с Решение№ 233/17.12.2018 г.
на ИД Директор на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” – Велико
Търново при ЦУ на НАП, алтернативно да се
отмени Ревизионен акт № Р-04001116008157-091-001/20.09.2018 г., в частта,
потвърдена с Решение№ 233/17.12.2018 г. на ИД Директор на Дирекция
„Обжалване и данъчно-осигурителна практика” – Велико Търново при ЦУ на НАП, с
която е установен данък за довнасяне, както следва: 1. установен данък за
довнасяне по ЗДДФЛ за 2010 г. в размер на 18 212.00 лв. и лихви в размер
на 13 726.81 лв. 2. установен данък за довнасяне по ЗДДФЛ за 2013 г. в
размер на 5 129.41 лв. и лихви в размер на 2287.56 лв.
Препис от молбата на жалбоподателя вх. №
1544/02.05.2019 г. е изпратен на ответника за становище в 7 –дн. срок.
Със становище вх. № 1689/15.05.2019 г. на ответника /на л. 184 от
делото/, чрез юрк. Е. У. се ангажира становище, че жалбата е допустима, но
неоснователна.
В жалбата и в съдебно заседание жалбоподателят твърди, че обжалваният
Ревизионен акт № Р-04001116008157-091-001/20.09.2018 г. е нищожен, защото ревизионното
производство е възложено, съгласно чл. 112, ал. 2, т. 1 от ДОПК със Заповед за
възлагане на ревизия (ЗВР) № Р-04001116008157-020-001/21.11.2016 г., издадена
от М.И.Д., като в същата ЗВР е отбелязано, че М.Д.действа в качеството си на
заместник на г-н Б.Б./на л. 121 от делото/. Жалбоподателят сочи, че видно от приложена Заповед № 207 от
16.03.2016 г. /на л. 146-148 от делото/, с която Директорът на ТД на НАП Велико
Търново е определил органите по приходите, компетентни да издават заповеди за
възлагане на ревизии, в т. 1 от цитираната заповед, като такъв орган по
приходите е определен Б.Б.- Директор на дирекция „Контрол“ в ТД на НАП - Велико
Търново, като изрично е посочено, че в законоустановено негово отсъствие същият
се замества от М.А.Д., а не от М.И.Д..
Сочи се, че никъде в Заповед № 207
от 16.03.2016 г. Директорът на ТД на НАП - Велико Търново не е упълномощил М.И.Д.
да замества Б.Б., като в това му качество издава заповед за възлагане на
ревизия. Сочи, че от приложена Заповед за № 2661 от 15.11.2016г.,
издадена на основание чл. 86 от Закона за държавния служител, е видно че Б.Б.е
командирован за периода от 20.11.2016г. до 23.11.2016г. Жалбоподателят твърди, че със заповед, издадена въз
основа на норми от Закона за държавния служител, не може да бъде дерогирана
издадената заповед на Териториалния директор на основание чл. 11. ал. 3, във
връзка с ал.1 от Закона за националната агенция по приходите.
Сочи, че при образуване на
ревизионното производство възлагането на ревизия се извършва от орган по
приходите, определен от териториалния директор на дирекцията, съгласно
правилата на чл. 8 от ДОПК, в териториалния обхват на която попада ревизираният
субект. Компетентните органи да извършат ревизията и да издадат ревизионните
актове са органите по приходите, служители на съответната териториална
дирекция, които са надлежно оправомощени.
Поради това жалоподателят твърди,
че след като актът, въз основа на който е образувано ревизионното производство
- Заповед за възлагане на ревизия (ЗВР) № Р-04001116008157-020-001/21.11.2016
г., издадена от М.И.Д. /на л. 121 от делото/, е издаден от некомпетентен по
степен и материя орган, това влече като последица и нищожност на обжалвания
ревизионен акт.
Жалбоподателят излага и други
аргументи за нищожност на РА, като сочи, че РА е издаден на субект, който не
подлежи на данъчно облагане по силата на материалните данъчни закони на
Република България. Сочи, че съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Р
България - Международните договори, ратифицирани по конституционен ред,
обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право
на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство,
които им противоречат. Сочи, че Спогодбата, съгласно чл. 5, ал. 4 от КРБ е
международен договор, ратифициран по конституционен ред, обнародван и влязъл в
сила за Република България и част от вътрешното законодателство. Като
международен договор, СИДДО има предимство пред тези норми на вътрешното
законодателство, които му противоречат. Доколкото чрез СИДДО се извършва
разпределяне на правомощията на държавите по отношение на облагането на
доходите и имуществата, предмет на съответната Спогодба, изискването за точното
прилагане на данъчните разпоредби се отнася и до разпоредбите на приложимата
СИДДО, включително и специалните разпоредби, определящи държавата, която има
право да обложи с данък съответния доход. Сочи, че Спогодба между Народна
Република България и Република Италия за избягване на двойното данъчно облагане
и предотвратяване отклонението от облагане с данъци върху дохода и
имуществото е ратифицирана с Указ 1565 на
ДС на НРБ от 1988 г., обн., ДВ, бр. 66 от 13.08.1991 г., в сила от 10.06.1991
г. кн. 9/91 г., стр. 234 том 11/91 г., стр. 9 т. 7, р. 1, № 4. Сочи, че поради
това следва да се прилагат разпоредбите на СИДДО с РЕПУБЛИКА ИТАЛИЯ, а не
Закона за данъците върху доходите на физическите лица. Поради това
жабоподателят намира, че той не е „местно лице“ за целите на данъчното облагане
в Р България, като излага и други допълнителни аргументи в този смисъл.
Алтернативно на искането за
нищожност на РА, жалбоподателят поддържа искане за отмяна на РА, в частта потвърдена
частично с Решение № 233/17.12.2018 г. на ИД Директор на Дирекция „Обжалване и
данъчно-осигурителна практика” – Велико Търново при ЦУ на НАП, в която са
определени задължения за данък върху годишна данъчна основа по чл. 17 от ЗДДФЛ
/чл. 48, ал. 1 от ЗДДФЛ/ за 2010 г. в размер на 18 212.00 лв. и лихви – 13 726.81
лв. и за 2013 г. в размер на 5 129.41 лв. и лихви 2 287.56 лв. Сочи, че абсолютно
необосновано и без никакви мотиви органите по приходите считат и решават, че
производството следва да се води по реда на чл. 122, ал. 1, т. 2 и т. 7 от ДОПК. Твърди, че тези изводи не са подкрепени от събраните в хода на
ревизионното производство писмени доказателства. Сочи, че в тежест на органите
по приходите е да докажат наличие на предпоставките по чл. 122, ал. 1, т .2 и т.
7 от ДОПК /сочи Решение № 15104/17.11.2011 г. по адм.д. № 1717/2011г.,VIII отд.
на ВАС/. В ревизионния доклад органът по приходите е цитирал само текста на чл.
122, ал. 1, т. 2 и т. 7, както и че ревизираното лице е уведомено, че данъчната
основа на задълженията му ще бъде определена по реда на чл. 122 от ДОПК.
Допълнително жалбоподателят сочи, че като физическо лице той не е задължен да
води счетоводство съгласно разпоредбите на ЗС.
Жалбоподателят излага и други
подробни аргументи, като поддържа и искане за заплащане на разноски съгласно
списък на разноските на л. 390 от делото.
В съдебно заседание жалбоподателят
се явява лично и се представлява от адв. М.И. от ВТАК, който поддържа жалбата и
искането за присъждане на разноски, като излага подробни аргументи в писмена
защита.
Ответникът – Директор на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” – Велико Търново при ЦУ на НАП, чрез процесуални представители намира жалбата за неоснователна и моли да бъде отхвърлена. Ответникът моли да бъде отхвърлена жалбата срещу
PA № Р-04001116008157-091-001/20.09.2018
г., потвърден с Решение № 233/17.12.2018 г. на директора па Дирекция ОДОП - В.Търново, с който са определени задължения за внасяне в
общ размер па 49 204.41 лв., в това число данък върху годишна данъчна основа но
чл. 17 от ЗДДФЛ в размер на 29 233.65 лв. и лихви в размер на 19 970.76 лв.
Ответникът сочи, че РА е законосъобразен. Твърди, че приходните органи са
извършили ревизията по предвидения и ДОПК ред, като в хода на ревизионното
производство не са допуснали процесуални нарушения, водещи до невалидност на
акта от формална страна.
Подробни съображения се излагат в писмена защита на юрк. Е. У., като се моли съда за присъждане на разноски по делото в размер на 1710,67 лв. за юрисконсултско възнаграждение, изчислено върху материалния интерес съгласно Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
В съдебно заседание и в писмена защита на юрк. Е. У.
ответникът излага аргументи, че по отношение на твърдяната от страна на жадбоподателя
нищожност на РА, следва да се посочи, че същият е издаден при спазване на
предвидения в закона ред и от компетентни за това органи.
Сочи, че на първо място, по делото са налични Заповед № 532/25.08.2014 г. и Заповед № 207/16.03.2016г. - и двете, издадени от директора на ТД на НАП - В.Търново, в които са определени органите по приходите и техните заместници, компетентни по чл. 112, ал. 2, т. 1 от ДОПК да издават заповеди за възлагане па ревизии. Сочи, че в настоящия случай ЗВР № Р-04001116008157-020-001/21.11.2016 г. е издадена от г-жа М.Д., в качеството й на заместник на Б.Б.на длъжност началник сектор „Ревизии“ в ТД на НАП Велико Търново, съгласно Заповед № 207/16.03.2016 г. Сочи, че за отсъствието на г-н Б., към дата на издаване на процесната ЗВР свидетелства приложената по делото Заповед за командировка № 2661/15.11.2016г., издадена от директора на ТД на НАП В.Търново, според която г-н Б. е пътувал в предела на дирекцията към датата на издаване на ЗВР- 21.11.2016 г. Поради това ПП на ответника сочи, че липсват основания за обявяване на нищожност на РА и същият е издаден в предвидения законов ред от компетентни органи.
По отношение на възражението на
жалбоподателя, че същият е „местно лице“ за Италия, предвид отговора по линия
на СИДДО от страна па италианската данъчна администрация, ответникът сочи, че
това възражение се базира на избирателно тълкуване от страна на жалбоподаттеля.
В предоставените данни от данъчната администрация на Италия е посочено, че С.П.
е регистриран в Италия под данъчен номер PZZSRG64D22L483V на постоянен адрес ***, като няма
данни за извършвана от лицето стопанска дейност на територията на Италия и за
участие в капитала на дружества, регистрирани в Италия. Ответникът сочи, че италианските
данъчни власти определят, че г-н П. е местно лице на Италия за данъчни цели
съгласно вътрешното законодателство на Италия, но не е местно лице на Италия
съгласно сключената с България СИДДО. В отговора е посочено още, че в имотния
регистър на Италия са налице данни за притежавани от лицето идеални части от
шест недвижими имота, като са посочени данни за година, притежавана част от
имота, площ на имота и общ кадастрален доход за всеки имот. Посочено е, че
лицето е подало данъчни декларации във връзка с доходи от притежавани от него
имоти в Италия за 2010 г. и за 2011г.,
като общата декларирана сума е в размер па 649 евро, както и че няма данни за
получени други доходи с източник от Италия.
Ответникът излага и други
съображения във връзка със законосъобразност на РА.
Съдът, след като прецени законосъобразността и обосноваността на оспорения акт с оглед разпоредбата на чл. 160, ал. 2 от ДОПК, както с оглед на заявените с жалбата основания, така и служебно, в изпълнение на разпоредбата на чл. 168 от АПК, приема за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 156, ал. 1 от ДОПК, след изчерпване фазата на административен контрол. По отношение на спазването на срока по чл. 156, ал. 1 от ДОПК съдът е изискал допълнителни доказателства и становище на двете страни, като с писмено становище вх. № 1689/15.05.2019 г. /на л. 184 от делото/ ответникът изрично е ангажирал становище за допустимост на жалбата.
Разгледана по същество същата е неоснователна по следните съображения:
В настоящото производство и съобразно чл. 160 ал. 2 от ДОПК, съдът преценява законосъобразността и обосноваността на ревизионния акт, като проверява дали е издаден от компетентен орган и в съответната форма, спазени ли са процесуалните и материално-правните разпоредби по издаването му.
Настоящото ревизионно производство е образувано въз основа
на Заповед за възлагане на ревизия (ЗВР) № Р-04001116008157-020-001/21.11.2016
г., издадена от М.И.Д. на длъжност началник сектор, като в същата ЗВР е
отбелязано, че М.И.Д. действа „в качеството си на заместник на Б.И. Б.“ /на л. 121 от делото/.
При преценка на компетентността на издателите на настоящия РА, съдът съобрази Тълкувателно решение № 5 от 13.12.2016 г. по т.д. № 10/2016 г. на ВАС, съгласно което:
Съгласно чл. 112, ал. 1 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК), ревизионното производство се образува с издаването на заповед за възлагане на ревизията (ЗВР).
Според чл. 112, ал. 2, т. 1 ДОПК ревизията може да се възлага от органа по приходите, определен от териториалния директор на компетентната териториална дирекция.
Чл. 119, ал. 2 ДОПК (действаща редакция ДВ, бр. 82/2012 г., в сила от 01.01.2013 г.) разпорежда, че ревизионният акт се издава от органа възложил ревизията и ръководителя на ревизията, в 14-дневен срок от подаването на възражение или от изтичането на срока за подаване на възражение.
За да е налице валидно издаден ревизионен акт в общата хипотеза на чл. 119, ал. 2 ДОПК, последният следва да е издаден от две лица : 1. от орган по приходите, определен за ръководител на ревизията със заповедта за възлагането на ревизията и 2. от органа, имащ качеството на „възложил ревизията”, определен за това с акт на директора на компетентната териториална дирекция. Нормата на чл. 112, ал. 2, т. 1 ДОПК не поставя изискване каква длъжност следва да заема определения от териториалния директор орган по приходите. Единственото условие е това лице да притежава качеството „орган по приходите”. Кои са органи по приходите е дефинирано в разпоредбата на чл. 7, ал. 1, т. 1 - 4 ЗНАП, в това число и лицата по т. 3 – директори на дирекции, началници на отдели и сектори – най-честият кръг от служители, определяни от териториалния директор за лица по чл. 112,ал. 2 ДОПК.
След изменението на чл. 119, ал. 2 ДОПК от 01.01.2013 г. ревизионният акт се издава съвместно от два органа – единият е органът възложил ревизията, а другият е ръководителят на ревизията. Изменението на разпоредбата касае както органа издател на акта, така и начина на определяне на издателя на акта: по отменената редакция с нарочна заповед, а по сега действащата редакция единият е определен по силата на закона и заповедта на териториалния директор - чл. 112, ал. 2, т. 1 във вр. с чл. 119, ал. 2 ДОПК, а вторият от първия орган въз основа на заповедта за възлагане на ревизия – чл.113,ал.1,т.2 ДОПК.
Следователно
разпоредбата на чл. 119, ал. 2 ДОПК, в редакцията след 01.01.2013 г., определя
качествата на лицата, които са компетентни да издадат ревизионния акт и при
проверка за действителността на акта следва да се установи дали тези качества
са налице.
Ревизионен акт №
Р-04001116008157-091-001/20.09.2018 г., предмет на настоящото дело, е издаден
от: „Б.И. Б. на длъжност Началник на
сектор, възложил ревизията и М.Д.Н.на длъжност главен инспектор по приходите –
ръководител на ревизията.“
Видно от Заповед за възлагане на ревизия (ЗВР) №
Р-04001116008157-020-001/21.11.2016 г., същата е издадена от М.И.Д. на длъжност началник сектор, като в същата ЗВР е
отбелязано, че М.И.Д. действа „в качеството си на заместник на Б.И. Б.“ /на л. 121 от делото/.
Видно от Заповед № 532/25.08.2014 г. на Директора на
ТД на НАП - В.Търново /на л. 149-150 от делото/ и Заповед № 207/16.03.2016г. на Директора на ТД
на НАП - В.Търново, М.И.Д. – началник сектор „Ревизии“ при ТД на НАП - Велико Търново има правомощие
да издава ЗВР, съгласно т. 2 от Заповед № 532/25.08.2014 г. на Директора на ТД
на НАП В.Търново /на л. 149-150 от делото/ и съгласно т. 5 от Заповед №
207/16.03.2016г. на Директора на ТД на НАП - В.Търново.
Ето защо според съда не се е налагало М.И.Д. да издава
процесната Заповед за възлагане на ревизия (ЗВР) №
Р-04001116008157-020-001/21.11.2016 г., с
отбелязването в същата, че М.И.Д. действа „в качеството си на заместник на Б.И.
Б.“ /на л. 121 от делото/, поради което е ирелевантно и доказаното по
делото, че със Заповед за командировка № 2661/15.11.2016 г. на Директора на ТД
на НАП - В.Търново /на л. 120 от делото/, е бил командирован Б.И. Б. за срок от
4 дни от 20.11.2016 г. до 23.11.2016 г.
След като М.И.Д. – началник сектор „Ревизии“ при ТД на НАП - Велико Търново има правомощие
да издава ЗВР, съгласно т. 2 от Заповед № 532/25.08.2014 г. на Директора на ТД
на НАП В.Търново /на л. 149-150 от делото/ и съгласно т. 5 от Заповед №
207/16.03.2016г. на Директора на ТД на НАП В.Търново и след като същата е
издала Заповед за възлагане на ревизия (ЗВР) № Р-04001116008157-020-001/21.11.2016
г. /на л. 121 от делото/, с което е образувано настоящото ревизионно
производство, то погрешно е било вписването в Заповед за възлагане на ревизия
(ЗВР) № Р-04001116008157-020-001/21.11.2016 г., че М.И.Д. действа „в качеството си на заместник на Б.И. Б., на 21.11.2016 г“.
При това положение съдът намира, че именно М.И.Д. –
началник сектор „Ревизии“ при ТД на НАП
- Велико Търново, след като е издала Заповед за възлагане на ревизия (ЗВР) №
Р-04001116008157-020-001/21.11.2016 г. /на л. 121 от делото/ е органът, имащ
качеството на „възложител ревизията“ и именно тя е следвало да издаде
обжалвания РА съгласно чл. 119, ал. 2 от ДОПК.
Ревизионен акт № Р-04001116008157-091-001/20.09.2018 г., предмет на настоящото дело, е издаден от: „Б.И. Б. на длъжност Началник на сектор, възложил ревизията и М.Д.Н.на длъжност главен инспектор по приходите – ръководител на ревизията“.
Поради това съдът намира, че „Б.И. Б. на длъжност Началник на
сектор, възложил ревизията“ не е следвало да издава Ревизионен акт №
Р-04001116008157-091-001/20.09.2018 г., т.к.
същият не е орган, възложил ревизията по смисъла на чл. 119, ал. 2 от ДОПК,
а такъв орган е М.И.Д. – началник сектор „Ревизии“ при ТД на НАП - Велико Търново, издала Заповед
за възлагане на ревизия (ЗВР) № Р-04001116008157-020-001/21.11.2016 г. /на л.
121 от делото/.
По тези съображения съдът намира, че Ревизионен акт №
Р-04001116008157-091-001/20.09.2018 г., издаден от: „Б.И. Б. на длъжност Началник на сектор, възложил ревизията и М.Д.Н.на
длъжност главен инспектор по приходите – ръководител на ревизията.“ е нищожен поради липса на компетентност на
един от издателите – посочен като орган, възложил ревизията.
Ето защо на основание чл. 160, ал. 2 и ал. 3 от ДОПК следва да бъде прогласена нищожност на Ревизионен акт № Р-04001116008157-091-001/20.09.2018 г., поради липса на компетентност на Б.И. Б. на длъжност Началник на сектор, посочен като орган, „възложил ревизията“, в обжалваната част.
Съдът намира, че сочената от жалбоподателя съдебна практика на ВАС: Определение № 1779 от 09.02.2018 г.
по адм.д. № 877/2018 г. на ВАС, Определение № 14911 от 07.12.2009 г. по адм.д.
№ 8283/2009 г. на ВАС, Определение № 13779 от 12.11.2018 г. по адм.д. №
13430/2018 г. на ВАС, съгласно които жалбата срещу нищожен РА е допустима пред
съда, независимо дали актът е обжалван по административен ред или не, няма
пряко отношение към настоящия случай.
Видно е, че с Решение
№ 233/17.12.2018 г. на ИД Директор на Дирекция „Обжалване и
данъчно-осигурителна практика” – Велико Търново при ЦУ на НАП, е отменен Ревизионен акт №
Р-04001116008157-091-001/20.09.2018 г., издаден от органи по приходите при ТД
на НАП – Велико Търново, в частта, с
която са определени задължения за данък върху годишна данъчна основа по чл. 17
от ЗДДФЛ /чл. 48, ал. 1 от ЗДДФЛ/ за 2010 г. в размер на 1214.08 лв. и лихва за
него – 915.08 лв. и за 2011 г. в размер на 4678.16 лв. и лихви – 3041.31 лв.
Поради това съдът намира, че в тази отменена част жалбоподателят няма
правен интерес да обжалва РА, поради което съдът следва да се произнесе
единствено по предмета на делото - РА,
в потвърдената му част с Решение №
233/17.12.2018 г. на ИД Директор на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна
практика” – Велико Търново при ЦУ на НАП, в частта, с която са определени
задължения за данък върху годишна данъчна основа по чл. 17 от ЗДДФЛ /чл. 48,
ал. 1 от ЗДДФЛ/ за 2010 г. в размер на 18 212.00 лв. и лихви –
13 726.81 лв. и за 2013 г. в размер на 5 129.41 лв. и лихви 2 287.56
лв., като в същата част обяви нищожност на РА.
При този изход на спора
и на основание чл. 161, ал. 1 от ДОПК в полза на жалбоподателя следва да бъдат
присъдени поисканите своевременно и действително направени разноски в размер на
2450 лева, съгласно списък на разноските на л. 390 от делото, от които: 50 лв.
– държавна такса, видно от преводно нареждане на л.164 от делото, 400 лв. -
депозит за вещо лице, видно от платежно нареждане на л. 349 - 350 от делото,
2000 лв. – адвокатски хонорар, видно от договор за правна защита и съдействие
на л. 193 от делото.
На основание гореизложеното и чл. 160, ал. 1 от ДОПК Ловешкият административен съд, III-ти състав
Р Е
Ш И :
ОБЯВЯВА НИЩОЖНОСТТА на Ревизионен акт №
Р-04001116008157-091-001/20.09.2018 г., издаден от органи по приходите при ТД
на НАП – Велико Търново, в потвърдената
част с Решение № 233/17.12.2018 г. на ИД Директор на Дирекция „Обжалване и
данъчно-осигурителна практика” – Велико Търново при ЦУ на НАП, в частта, с която са определени задължения за
данък върху годишна данъчна основа по чл. 17 от ЗДДФЛ /чл. 48, ал. 1 от ЗДДФЛ/
за 2010 г. в размер на 18 212.00 лв. и лихви – 13 726.81 лв. и за
2013 г. в размер на 5 129.41 лв. и лихви 2 287.56 лв.
ОСЪЖДА на основание чл. 161, ал. 1 от ДОПК Дирекция „Обжалване и
данъчно-осигурителна практика” – Велико Търново при ЦУ на НАП да заплати на С.П.
с ЛНЧ **********, с адрес за кореспонденция: с. ****, ул. „****” № *, сумата от 2450 лв. /две хиляди четири
стотин и петдесет лева/ разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Върховен административен съд на Република България в 14-дн. срок от съобщаването му на страните.
Да се изпрати препис от решението на страните.
АДМ. СЪДИЯ: