РЕШЕНИЕ
№ 81
гр. ХАСКОВО, 11.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, II-РИ СЪСТАВ, в публично заседание
на двадесет и шести октомври през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:МИЛЕНА Д. ПЕТЕВА-
ГЕОРГИЕВА
Членове:ФИЛИП Ж. ФИЛИПОВ
КАПКА Ж. ВРАЖИЛОВА
при участието на секретаря ЖЕНЯ Р. ХРИСТОВА
в присъствието на прокурора Николай Сотиров Трендафилов (ОП-Хасково)
като разгледа докладваното от МИЛЕНА Д. ПЕТЕВА-ГЕОРГИЕВА Въззивно
наказателно дело от общ характер № 20215600600342 по описа за 2021
година
Производството е по реда на чл. 318 и сл. от НПК.
С присъда № 260016/29.03.2021 г., постановена по НОХД № 1007/2020 г. Районен
съд-Хасково е признал подсъдимия С. М. М. за виновен в това, че на 28.05.2018 година в
гр.Х. противозаконно отнел чуждо моторно превозно средство – лек автомобил марка „Ланд
Ровер Фриландер“ с рег.№******* на стойност 3 560 лева, от владението на П. В. М. от
гр.Х. без негово съгласие и намерение да го ползва, поради което и на основание чл.346
ал.1 вр. чл.55 ал.1 т.1 от НК му е наложил наказание „лишаване от свобода за срок от десет
месеца“. На основание чл.346 ал.4 от НК подсъдимият е лишен и от правото да управлява
моторно превозно средство за срок от десет месеца. На основание чл.66 ал.1 от НК
изпълнението на наказанието „лишаване от свобода“ е било отложено за срок от три години,
а на основание чл.189 ал.3 от НПК в тежест на подсъдимия са възложени направените от
бюджета на съдебната власт и от бюджета на ОД на МВР-Хасково деловодни разноски.
Постановено е вещественото доказателство – лек автомобил, да бъде върнато на неговия
собственик.
Недоволен от присъдата е защитникът на подсъдимия, който в срок я атакува с
1
доводи за неправилност, за допуснати в съдебното производство съществени нарушения на
процесуалните правила и за явна несправедливост на наложеното наказание. В конкретика
защитникът заявява, че съдът не е взел всички мерки за разкриването на обективната истина
и в същото време не е изградил своите изводи въз основа на обективно, всестранно и пълно
изследване на всички факти, с което били нарушени регламентираните в чл.13 и чл.14 от
НПК принципи. Освен това присъдата почивала на предположения, защото обвинението не
било доказано по изискуемия съгласно нормата в чл.303 ал.2 от НПК безспорен и несъмнен
начин, като в тази връзка не било отчетено, че липсват както преки, така и косвени
доказателства, които да уличават подсъдимия в извършване на престъплението. Неправилно
според защитника съдът оценил действителната обществена опасност на деянието и на
самия деец и не квалифицирал същите като малозначителни и обосноваващи приложението
на уредения в чл.9 ал.2 от НК институт. На следващо място, защитникът намира
наложеното наказание за несъответстващо на тежестта на престъплението и на събраните по
делото сведения за личността на подсъдимия. Искането, което се отправя, е за отмяна на
атакуваната присъда и постановяване на нова, по силата на която подсъдимият да бъде
признат за невиновен и оправдан по предявеното му обвинение.
В писменото допълнение към въззивната жалба защитникът конкретизира
първоначално заявените доводи и излага допълнителни такива. Твърди, че в нарушение на
правилото в нормата на чл.284 от НПК първоинстанционния съд пропуснал да предяви на
страните вещественото доказателство по делото – лек автомобил, чиято стойност била
определена от експерта без да бъде извършен оглед. Като аргумент, подкрепящ
неправилното приложение на закона, се поддържа отказът на съда да преквалифицира
деянието по по-леко наказуемия състав в разпоредбата на чл.346а т.1 от НК предвид
безспорно установеното по делото, че отнетият автомобил е бил фактически върнат на
неговия собственик още в деня на самото деяние – 28.05.2018 г. и е бил безпрепятствено
ползван от него до момента на постановяване на присъдата. Твърди се още, че съдът изцяло
пренебрегнал обясненията на подсъдимия за особеното психическо състояние, в което се
намирал към инкриминирания момент и невярно посочил, че те са изолирани от останалите
доказателства, след като всички полицейски служители еднопосочно описвали поведението
на М. като „неадекватно“ и „видимо нетрезво“. Тези доказателства имали пряко отношение
към субективното отношение на подсъдимия спрямо извършеното, което в съчетание с
липсата на мотив за отнемането на автомобила разколебавало умисъла и потвърждавало
обясненото от М. желание да се установи на безопасно за него място на фона на
възникналия страх и необходимост да стигне до познати за него хора. Не било оценено от
съда и обстоятелството, че отнемането на автомобила било краткотрайно /в рамките на
около седем минути/, като в периода, през който М. управлявал колата, последната била
непрекъснато наблюдавана от нейния собственик, който на практика и не изгубил
владението върху нея, тъй като той /собственикът/ бил в състояние да проследи движението
й. Последното допълнително обосновавало приложението на нормата в чл.9 ал.2 от НК
заради незначителността на настъпилите общественоопасни последици. В така
формулираното допълнение към жалбата защитникът потвърждава първоначалните си
2
искания.
Подсъдимият поддържа жалбата и изложените в нея съображения, както и
направените искания.
Прокурорът от Окръжна прокуратура-Хасково намира жалбата за неоснователна.
Счита, че са безспорно доказани всички обективни и субективни елементи на
престъплението, в което подсъдимият е обвинен, а основанията за преквалификация на
деянието по предложения от защитника състав не били налице, тъй като нормата в чл.346а
т.1 от НК предполагала доброволно връщане на отнетото, а в случая това условие не било
изпълнено. Прокурорът отхвърля защитното твърдение, според което преследването на
автомобила из града следвало да се оцени като неизгубено от собственика владение, вместо
което оценя това обстоятелство като засилващо обществената опасност на извършеното и
обосноваващо по-тежка в сравнение с предявената правна квалификация на деянието.
Искането на прокурора е съдебният акт да бъде потвърден.
Хасковският окръжен съд, като провери правилността на обжалвания акт по
направените оплаквания, изтъкнатите доводи и извърши служебна проверка на същия,
констатира следното:
Съдебното производство по делото е било проведено по общия ред, чиито
процедурни правила са приложени законосъобразно, като доказателствените способи са
съобразени със законовата регламентация, а оценъчната дейност е базирана на надлежно
събрани доказателства и валидни доказателствени средства. Принципите, съдържащи се в
нормите на чл.13, чл.102 и чл.107 от НПК не са нарушени, тъй като съдът е събрал всички
доказателства, които са били посочени от страните и които служебната му активност е била
в състояние да обхване, за да бъдат изследвани всички факти от предмета на доказване и
разкрита обективната истина. Всъщност, позовавайки се на допуснато отклонение от тези
правила, защитникът не конкретизира кои мерки за осигуряване на посочения процесуален
резултат не са били предприети или кои факти са останали неустановени, което в съчетание
с липсата на ясно заявени пред въззивния съд доказателствени искания прави безпредметно
по-подробното обсъждане на този защитен довод. Пропускът на първоинстанционния съд да
предяви вещественото доказателство беше отстранен от настоящия съд, макар това да не
доведе до обогатяване на доказателствена съвкупност в степен, влияеща върху фактическите
изводи и установяваща се по делото фактическа картина, състояща се в следното:
Към месец май на 2018 година подсъдимият С.М. живеел и работел в Република Г.
Работата му била свързана с физическо и психическо натоварване, а градът, в който
пребивавал бил сравнително отдалечен от страната ни. След продължително пътуване през
Република Г. на 26.05.2018 година М. пристигнал в гр.К. Поводът за това пътуване бил
посещение на тържество, на което той бил поканен от свидетелите П. П. и А. П., живеещи в
гр.Х. Преди тържеството подсъдимият решил да посети гр.К., за да гостува на болната си
сестра, в дома на която пристигнал около 21,00 часа на 26.05.2018 г. Умората от пътуването
попречила на пълноценната му почивка, но въпреки това на сутринта – 27.05.2018 г., той се
3
отправил с автомобила си към гр.Х., където пристигнал около обяд. Вечерта посетил
тържеството на семейство П., на което останал до около 7,30 часа на следващия ден. Гост на
празничното събитие бил и свидетелят В. В., който в посочения утринен час предложил на
подсъдимия да закусят в друго питейно заведение. Така с автомобила на В. двамата се
отправили към „ТИР-паркинг“, намиращ се на изхода на град Х. в посока с.У. След кратък
престой там подсъдимият заявил на В. „Тук не ми е мястото, искам да си ходя“, след което
понечил да тръгне пеша към града, но свидетелят го възпрял и поканил да го откара с колата
си. Така двамата отпътували към гр.Х., като по време на пътя М. настоятелно искал да слезе
от автомобила, „за да вземе въздух“. В района, в който се намирала административната
сграда на Сектор „Пътна полиция“-Х., искането на подсъдимия да напусне автомобила било
уважено от свидетеля В., който спрял, а М. слязъл от колата. Веднага след това подсъдимият
се отправил към оградения район, използван от полицейския сектор и навлязъл в него от
входа, разрешен за ползване от външни лица. В този момент в същия район – прилежащ към
административните сгради терен, се намирал свидетелят П.М., работещ като „младши
автоконтрольор“ в Сектор „Пътна полиция“ към ОД на МВР-Хасково. М. приключвал
нощната си смяна и планирал да напусне работното си място със собствения си лек
автомобил марка „Ланд Ровер Фриландер“ с рег.№ *******, който бил паркирал на
посочения терен. Автомобилът бил отключен с поставен на таблото контактен ключ. В
момента, в който М. се отправил към сградата на полицейското управление, за да предаде
служебното си оборудване и книжа, подсъдимият влязъл в личния му автомобил, запалил
двигателя и рязко потеглил към изхода. Това било забелязано от изненадания М., който с
викове се отправил към колата си, която обаче напуснала служебния участък.
Отдалечаването на автомобила била забелязано и от свидетеля П. К. – колега на М.. След
като двамата полицаи се убедили, че подсъдимият няма да преустанови действията си, те се
качили в служебния автомобил марка „Киа Сиид“ с рег.№ ******* и се насочили към пътя,
по който се движела управляваната от М. кола. Този път водел към центъра на гр.Х. и
преминавал по бул.“С.“. Когато стигнал кръстовището между този булевард и ул.“В. Л.“,
което било регулирано със светофарна уредба, подсъдимият преустановил движението си
поради задължителната червена сигнализация и наличието на други спрели в лентата му за
движение автомобили. Зад него спрял и управляваният от свидетеля М. служебен
полицейски автомобил, който бил с включена звукова и светлинна сигнализация. Свидетелят
П. К. слязъл от служебната кола и се отправил към управляваната от подсъдимия, след което
отворил шофьорската й врата, хванал М. за ръката и се опитал да го отстрани от мястото на
водача. М. обаче потеглил и завил наляво по бул.“В. Л.“, като при тръгването провлачил
около 5-6 метра държащия го за ръкава Колев. Последният се отдръпнал от колата, която
продължила движението си вече по бул.“И.“. Когато подсъдимият преминал през
кръстовището между този булевард и бул.“Б.“ и след светофара се насочил наляво в посока
гр.К., управляваната от М. служебна кола успяла да пресече пътя му. М. преустановил
движението. Напуснал автомобила и се опитал да се отдалечи от мястото, но бил задържан
от двамата полицейски служители, които усетили мирис на алкохол у М. и оценили
поведението му като „нетрезво, неадекватно“. На мястото пристигнали и полицаите Й. Г. и
4
В. А. Тяхната преценка за състоянието на подсъдимия била същата и затова М. бил
приканен към тестване с техническо средство за наличие на алкохол в кръвта му. Тестът не
бил приложен поради отказа на подсъдимия за извършване на пробата. Бил издаден и талон
за медицинско изследване (бл. № 0027940), а подсъдимият бил транспортиран в медицинско
заведение, където отказал и предоставяне на кръвен материал. След издаването на заповед
за задържане за срок до 24 часа подсъдимият бил отведен в РУ-Хасково, където с него
разговарял свидетелят К. К. Последният също се уверил в особеното състояние на М., който
псувал, викал и не давал ясни обяснения за случилото се.
Така изложената фактическа обстановка е идентична с тази, която е възприел и
първоинстанционният съд, който правилно е базирал своите фактически изводи върху
показанията на разпитаните по делото свидетели и дадените от подсъдимия обяснения,
които правилно е оценил като еднопосочни, конкретни и взаимно допълващи се. На
практика фактите и най-вече тази част от тях, която е съществена за съставомерността на
извършеното, не се отричат и от защитата, поради което и възражението за неразкритост на
обективната истина и неспазване на изискванията в чл.13 и чл.14 от НПК са както
несъответни на действителната процесуална и доказателствена дейност, така и
противоречащи на самата защитна теза, несъдържаща опровергаващи гореописаните
събития твърдения, освен изцяло декларативната в жалбата заявка за недоказано авторство
„от преки или косвени доказателства“. Независимо от това следва да се посочи, че
авторството на деянието е несъмнено установено и то чрез преки по естеството си
доказателства и това са показанията на свидетелите очевидци – М., К. и С., чиято
последователност и яснота не поставя въпроси относно достоверността на представените
факти, а косвените по характера си сведения, дадени от пристигналите на мястото свидетели
Г. и А., допълват извода за съответствието им с действително развилите се събития.
Дадените от подсъдимия обяснения също не са оказват в явно или нетърпимо противоречие
с разказаното от свидетелите, доколкото М. нито отрича действията по отнемане на
автомобила и предприетото от него управление из улиците на града, нито отхвърля
присъствието на разпитаните като свидетели полицейски служители на мястото на
произшествието, нито пък представя факти, противни на тези, съдържащи се в гласните
доказателствени източници и изключващи участието му в описаната дейност. Напротив,
обяснявайки действията си непосредствено преди отстраняването му от процесния
автомобил, М. всъщност потвърждава стореното преди това и макар да го спестява в
изложението си, представя такива фрагменти от случилото, които са изцяло съвместими с
разказа на очевидците. Разбираемо подсъдимият акцентира върху особеностите на
състоянието, в което се е намирал, с фокус върху преследваната от него цел – да стигне до
склада, в който работели приятелите му. Във връзка с последното следва да бъде обсъден и
защитният довод, свързан с липсата на необходимия за съставомерността субективен
признак – пряк умисъл за противозаконното отнемане на чуждото моторно превозно
средство. Доводът е също неясно заявен, но следва да се приеме, че той кореспондира с
твърденията за нетипичните емоционални и психически изживявания на подсъдимия,
причините за които не се уточняват /освен с пестеливото обяснения за прекомерна умора/,
5
но доказателствата по делото установяват. Разпитаните по делото полицейски служители –
М., К., К. и Г. са единодушни за това, че след отстраняването на М. от автомобила той е
имал поведение на човек, употребил алкохол – на това сочел не само придобитият от
полицаите служебен опит, но и излъчвания от подсъдимия мирис, което в съчетание с
виковете, ругатните и неспособността за самоконтрол ги насочило към извода, че причина за
състоянието, в което са заварили водача на чуждия автомобил, е употребата на алкохол.
Обвинение за извършване на деянието в пияно състояние не е налице, но установеното
алкохолно опиване следва да се коментира в аспекта на субективното отношение на дееца
към извършеното и като факт, изключващ наличието на друг психомоторен фактор, който
да е повлиял мисловната или волева дейност и да е ограничил или изключил способностите
да бъдат съзнавани и ръководени постъпките, т.е. данни за разстройство на съзнанието не се
установяват както заради липсата на психическа болест, така и заради отсъствието на
краткотрайно психическо страдание, извън предизвиканото от употребения алкохол.
Всъщност твърденията за изпитан страх и избраният от подсъдимия необичаен начин да се
придвижи до своите приятели, а също и дълготрайният престой на тържество в нощта на
28.05.2018 г., както и категоричния отказ за тестване, са косвени, но показателни
свидетелства за това, че възприятията и преценката на полицейските служители относно
неадекватното на ситуацията поведение на подсъдимия и причините, които са го
предизвикали, са точни и базирани не само на субективно оценъчни процеси или хипотези,
но най-вече на обективни данни. Безспорно алкохолното опиянение не представлява
състояние, изключващо наказателната отговорност, а доколко то като занижаващо
задръжките и така улесняващо престъплението, е фактор, влияещ върху отговорността,
следва да бъде обсъдено при индивидуализацията на нейната тежест.
Това, което е наложително да бъде коментирано в контекста на визираните в закона
обективни и субективни признаци, е съдържащото се в жалбата възражение срещу
съставомероността, основано на поддържаната липса на елемента „отнемане“. Конкретиката
на възражението е основана на твърдението, че практически прекъсване на упражняването
върху вещта владение от нейния собственик всъщност не било реализирано, тъй той
/собственикът/ през целия период, в който М. управлявал автомобила, имал възможността да
контролира движението /т.е. местонахождението/ на собствения си автомобил. Доводът е
неоснователен. Няма спор в съдебната практика и теория, че отнемане на владение по
смисъла на наказателното норма в чл.346 ал.1 от НК означава всяко прекъсване на
фактическата власт върху превозното средство от нейния собственик или от друго лице,
което правомерно я упражнява. Няма спор и за това, че фактическата власт се счита за
отнета от момента, в който собственикът е лишен от възможността да държи, ползва и се
разпорежда с вещта. В случая несъмнено тези правомощия са били отнети от М., защото
след задвижването на автомобила от М. той нито е имал възможността да упражнява
държане върху същия, нито да го ползва по избран от него начин. Това че лицето, от което
автомобилът е бил отнет, е имало възможността да предприеме незабавни действия за
преустановяването на противоправните действия на извършителя, не обосновава извод за
6
липса на отнемане, нито такъв, че деянието е останало във фазата на опита, защото то се
счита за довършено от момента, в който деецът установи своя фактическа власт върху
превозното средство чрез действия, които изключват владението на собственика или
легитимния държател. В случая тези действия са били реализирани в момента, в който
подсъдимият се е установил в автомобила и е предприел задействане на двигателната и
кормилната му уредби, а непосредствено след това е отпътувал с колата, отдалечавайки я от
мястото, на което собственикът е реализирал своето владение, прекъснато именно с този
акт. Контролът върху движението, който собственикът е осъществил по силата на заеманата
служба, е обстоятелство, външно за изпълнителната дейност и по тази причина, невлияещо
върху нейната съставомерност.
Дали извършеното е малозначително или явно незначително е въпрос, на който
първоинстанционният съд е дал верен и съответстващ на доказателствата по делото
отговор. Последният следва да бъде допълнен с коментар на залегналия в жалбата аргумент,
подкрепящ искането за приложение на нормата в чл.9 ал.2 от НК, и основаващ се на
продължителността на инкриминираното отнемане. Макар по делото да отсъстват конкретни
сведения за времето, през което автомобилът е бил управляван от М. по улиците на гр.Х., то
следва да се приеме, че действително се касае за относително кратък интервал, т.е. за
минути. И тук обаче следва да се има предвид, че продължителността на деянието се дължи
на факти, стоящи извън субективните представи на дееца. Безспорно е установено по
делото, че М. не е прекратил противоправните си действия в резултат на собствено решение,
а напротив – бил е принуден към това, след като полицейският автомобил е попречил да
продължи движението си. Нещо повече – първият опит за прекъсване на действията му е
останал безуспешен и е бил последван от опасна и застрашаваща здравето на свидетеля К.
маневра, предприета въпреки отворената от полицая шофьорска врата и усилието да бъде
прекратено движението на автомобила в района на кръстовището между булевардите „С.“ и
„В. Л.“. Не може да не бъде отчетено и това, че движението на двата автомобила –
преследван и преследващ, са създали опасност за пътното движение, с каквато е било
свързано и спирането на управлявания от М. автомобил на оживена градска улица. Всички
тези характеристики на стореното от подсъдимия са несъвместими както с твърдението му
за изпитван непреодолими страх и притеснение, така и с искането неговата и на самият деец
обществената опасност да бъде оценена като малозначителна. Действително подсъдимият не
е осъждан и има добра характеристика, но това съвсем не е достатъчно да се приеме, че са
налице такива смекчаващи стореното обстоятелства, които да изключват съставорерността, а
следователно и неговата наказуемост. Следва да се има предвид, че обществената опасност
на извършеното е изводима от степента, в която са засегнати охранените от наказателната
норма обществени отношения, поради което тази опасност е малозначителна или явно
незначителна тогава, когато накърняването на обекта не е постигнало нивото, което
законодателят не е имал предвид при криминализирането на постъпката. В случая при
установеното отнемане на автомобила почти пред погледа на неговия собственик,
отдалечаването му от мястото на държане, упорития отказ да бъде върнат и преустановено
управление едва при принудителна намеса не може да се приеме, че извършеното е с
7
обществена опасност под предвидения от закона предел. Точно обратното, защитените
обществени отношения са погазени в обичайната и дори в надхвърляща я степен, защото
действията на М. демонстрират арогантност и решителност в запазването на установеното
владение върху автомобила, въпреки създадените препятствия за това. Ето защо, напълно
вярна е преценката на съда, че посочените в разпоредбата на чл.9 ал.2 от НК законови
критерии в случая не са изпълнени, поради което и оправдаване на подсъдимия на това
основание не е възможно.
Не е възможна и преквалификация на престъплението по по-лекия наказуем състав
в чл.346а т.1 от НК. В тази връзка съвсем несъстоятелно защитникът счита, че пречките за
приложението на този текст се кореняли в незаконосъобразната дейност прокурора, който не
документирал връщането на автомобила неговия собственик още в деня на самото деяние.
Тези твърдения са изолирани от доказателствата по делото, които сочат, че непосредствено
след извършения оглед на автомобила на 28.05.2018 г. /л.44 ДП/ той е бил предаден за
отговорно пазене на неговия собственик – свидетеля М. /л.81 ДП/, т.е. още в деня на
деянието вещта е била приобщена като доказателство по делото и предадена за пазене от
собственика. Несъмнено предаването за отговорно пазене на автомобила следва да бъде
приравнено на фактическото му връщане, защото, както и правилно счита защитникът,
предаването на вещта е позволило да бъдат упражнявани спрямо нея основните
собственически правомощия /с изключение на разпореждането/ и в този смисъл то е
елиминирало настъпването на неблагоприятни за патримониума на пострадалия последици.
Друга обаче е причината деянието да не бъде квалифицирано по по-благоприятния
наказателен състав и тя се състои в това, че отнетото не е било върнато доброволно от дееца,
а е било иззето от него по принудителен път. Изложената по-горе фактология безспорно
обосновава това заключение, а то на свой ред налага извода, че разпоредбата на чл.346а от
НК е неприложима, доколкото тя предполага формирано у извършителя решение за
реституиране на отнетото, каквото решение очевидно в разглеждания случай не се
установява.
Що касае вида и размера на наложеното наказание, то съдът изцяло се
солидаризира с изложеното в съобразителната част на атакуваната присъда. Отчетени са от
съда тежестта на извършеното, причините за него, конкретният механизъм и видът на
предизвиканите общественоопасни последици. Анализирани са всички данни, които са
установени за личността на подсъдимия – чистото му съдебно минало, добрата
характеристика, отсъствието на сведения за други общественоопасни прояви, като с
основание е прието, че последните следва да се квалифицират като смекчаващи
отговорността и то в степен, правеща и най-ниското предвидено в закона наказание
несъразмерно тежко. Настоящият съд намери, че към смекчаващите факти следва да бъде
добавен и този, касаещ състоянието, в което се е намирал подсъдимият, и доколкото се прие,
че за осъществяване на престъплението немалка роля е изиграло алкохолното опиване, а то е
туширало задръжките и така улеснило деянието, то този моментен физически статус следва
да бъде отчетен в комплекса от занижаващи обществената опасност на дееца фактори.
8
Независимо от това наложеното от районния съд наказание се явява напълно адекватно
както на всички обективни характеристики на престъпното поведение, така и на социалния
облик на подсъдимия, поради което именно то – „лишаване от свобода за срок от десет
месеца“, е в състояние да постигне целените от закона поправителни и превантивни
резултати. Редуцирането на тази санкция би било несъответна на тези цели снизходителност
и би компрометирала очакванията за тяхното постигане. Аналогичният на основното
наказание срок на кумулативната по-лека санкция „лишаване от права“ е също в синхрон с
необходимата за превъзпитанието продължителност на тази мярка, която всъщност се явява
и минималната възможна предвид размера на по-тежката такава.
Изложеното мотивира съда да приеме, че основания за отмяна или изменение на
атакуваната присъда не са налице. Затова последната следва да бъде потвърдена, поради
което се
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Присъда № 260016 от 29.03.2021 г., постановена по НОХД №
1007/2020г. по описа на Районен съд-Хасково.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9