Р
Е Ш Е Н И Е
град София, 09. 06. 2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският
градски съд, Гражданско отделение, II
– Д въззивен състав, в открито съдебно заседание на осемнадесети юни две хиляди
двадесет и първа година в състав:
Председател:
Красимир Мазгалов
Членове:
1. Силвана Гълъбова
2.
младши съдия Любомир Игнатов
при участието на съдебния секретар
Илияна Коцева, като разгледа докладваното от младши съдия Любомир Игнатов в.
гр. дело № 349 по описа на Софийския
градски съд за 2020 г., за да се произнесе,
съобрази следното.
Производството е по чл. 258 от Гражданския процесуален кодекс ГПК) и
следващите.
Образувано е въз основа на постъпила въззивна жалба от ответниците в първоинстанционното производство А.Х.Н. с ЕГН ********** и Х.Т.Н.
с ЕГН **********, и
двамата с постоянен адрес ***, и двамата със съдебен адрес ***, чрез Адвокатско дружество „Д. и А.“ чрез адвокат Г.Д. срещу решение № 223580, постановено на 24. 09. 2019 г. от
Софийския районен съд, 118-и състав, по гр. дело № 63988 по описа за 2016 г. (обжалвано решение). С обжалваното решение първостепенният съд е уважил
предявените искове, като е прогласил нищожността на договор за покупко-продажба
на поземлен имот на основание чл. 26, ал. 1, предл. трето от Закона за
задълженията и договорите (ЗЗД) поради накърняване на добрите нрави и е уважил
иска по чл. 108 от Закона за собствеността (ЗС) за признаване на правото на
собственост на ищците върху въпросния поземлен имот и за предаване на
владението върху него.
Въззивниците-ответници обжалват изцяло
решението на първостепенния съд с твърдения, че то е неправилно поради противоречие
с материалния закон и явно необосновано. Излагат доводи, че безспорно ищците са
придобили собствеността върху процесния поземлен имот по силата на решение на
ОСЗГ – община Панчарево от 2003 г., покупко-продажба на недвижим имот от 2005
г. и договор за доброволна делба от 30. 03. 2007 г. Заявяват, че след това на
05. 04. 2007 г. ищците са продали на въззивника-ответник А.Н. три поземлени
имота, един от които и процесният. Твърдят, че продажната цена на процесния
имот с площ 10.211 дка по този договор е била 700 лева, което било повече от
данъчната му оценка в размер на 225 лева и 70 стотинки. Намират, че основният
мотив на ищците да атакуват така сключената сделка била липсата на реално
плащане на уговорената по-висока между страните цена, която според исковата
молба била 10 евро на кв. м. Правят собствена анализа и преценка на събраните
по делото свидетелски показания. Заявяват, че ищците нито твърдят, нито има
данни да не са разбирали свойството и значението на разпоредителната сделка. Поддържат,
че ищците са действали доброволно и че сделката е породила вещно-прехвърлително
действие. Приемат, че накърняване на добрите нрави е налице, когато се нарушава
правен принцип, който може да не е законодателно изрично формулиран, като
например принципите на справедливостта, добросъвестността в гражданските и
търговските отношения и предотвратяването на несправедливото облагодетелстване.
Изразяват тезата, че понятието „добри нрави“ не е свързано с нищожност на
сделката поради това, че има очевидна нееквивалентност на насрещните престации,
дори и да се установи, че цената на сделката е в пъти по-ниска. Анализират
допуснатите от първостепенния съд три съдебно-оценителни експертизи, като
излагат доводи във връзка с приложените от вещите лица методи, и достигат до
извода, че ищците не са установили действителната пазарна стойност на процесния
имот, за да може да се определи налице ли е накърняване на добрите нрави. Отделно
от това приемат, че преценката за накърняване на добрите нрави не се ограничава
единствено до простото сравняване на насрещните престации с пазарната стойност
на имота, а трябва да се тълкува волята на страните и да се изяснят
действителните им отношения. Твърдят, че по никакъв начин не е била доказана
различна действителна цена на сделката, „а ако това действително е било така“,
то очевидно продавачите са желаели да не декларират действителната сума по
сделката, тъй като иначе е нямало да се подпишат при изповядването ѝ. Що
се отнася от въззивника-ответник Х.Н., развиват се съображения, че владението
му въз основа на прехвърлителната сделка от 2011 г. е добросъвестно, съответно
че фактическата власт е постоянна, стига само владелецът да може да я реализира
във всеки момент, в който пожелае. Оспорват противните изводи на първостепенния
съд, като излагат допълнителни доводи, че Х.Н. не е знаел, че праводателят му А.Н.
не е собственик въпреки родствената им връзка. Отбелязват датата на предявяването
на иска и застъпват възгледа, че правилото на чл. 135, ал. 2 ЗЗД засяга
Павловия иск, а не иска за собственост, поради което е неотносимо в процесния
случай. Искат от въззивния съд да отмени обжалваното решение като неправилно и
необосновано. Претендират разноски. В хода на устните състезания пред въззивния
съд заявяват, че ищците не са провели пълно и главно доказване на твърдяното
основание за нищожност, поради което намират обжалваното решение за неправилно
и необосновано.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба
от ищците
в първоинстанционното производство Р.С.К. с ЕГН **********, Г.В.К. с ЕГН **********
и Д.В.К. с ЕГН ********** (последните двама конституирани по реда на чл. 227 ГПК от първостепенния съд на мястото на починалия първоначален съищец В.Г.К. с
ЕГН **********), и тримата със съдебен адрес ***, офис 2 (въззиваеми). В откритото съдебно заседание пред въззивния съд се
представляват от пълномощника адвокат К.Д., като за хода на устните състезания
се позовават на две от трите експертни заключения. Въз основа на тях приемат,
че е налице явно несъответствие и нееквивалентност, съответно че е налице
нищожна сделка. Искат от въззивния съд да потвърди обжалваното решение като
правилно и законосъобразно. Претендират разноски. Правят възражение по чл. 78,
ал. 5 ГПК.
След като прецени твърденията на страните и събраните доказателства, Софийският
градски съд направи следните фактически и правни изводи.
I. Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок от заинтересовани лица чрез надлежно
упълномощен процесуален представител. Представен е документ за платена държавна
такса в необходимия размер. По тези съображения жалбата е процесуално
допустима.
При служебна проверка въззивният съд приема обжалваното решение за
валидно и допустимо. Относно
правилността на решението приема следното.
Предмет на делото са два субективно
съединени иска. Първият иск е с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД за прогласяване на нищожността на договор за покупко-продажба на следния
недвижим имот: поземлен имот – изоставени трайни насаждения с площ от 10, 211
дка, девета категория, находящи се в землището на язовир Искър, община
Панчарево, местността „Долни ливади“, съставляващи имот номер 013411 по картата
на землището, който имот е с идентификатор 22472.7444.411 съгласно
кадастралните карти и кадастралните регистри, одобрени със Заповед РД-18-19/27.
01. 2012 г. на изпълнителния директор на Агенцията за геодезия, картография и
кадастър за местността „Долни ливади“, село Долни Пасарел, Столична община –
район Панчарево, с площ 10 210 кв. метра, с трайно предназначение –
изоставени трайни насаждения (процесният недвижим имот). Покупко-продажбата на
процесния недвижим имот е обективирана в нотариален акт № 151 от 05. 04. 2007
г., том I, рег. номер 2529, дело номер 137/2007 г. по описа
на нотариус З.Т., вписан под номер 438 в регистъра на Нотариалната камара,
район на действие Софийския районен съд. Другите недвижими имоти, които се продават
със същия нотариален акт, не са предмет на настоящото дело. Този иск е насочен
срещу въззивника-ответник А.Х.Н. (купувач по договора според твърдяното в
исковата молба).
Вторият иск е по чл. 108 ЗС за
установяване на правото на собственост и предаване на владението върху
процесния недвижим имот. Той е обусловен от първия иск и е насочен срещу
въззивника-ответник Х.Т.Н.. В исковата молба се твърди, че ответникът по първия
иск е дарил процесния недвижим имот на Х.Т.Н..
Своевременно с отговора на исковата
молба вторият ответник Х.Т.Н. е направил възражение за изтекла в негова полза
придобивна давност, като се е позовал на добросъвестно владение с
продължителност от момента на „втората сделка“ (съдът приема, че страната има
предвид договора за дарение от 2011 г., обективиран в нотариален акт № 169 от 15.
11. 2011 г., том IV, рег. номер
8929, дело номер 631/2011 г. по описа на нотариус С.Т., вписан под номер 065 в
регистъра на Нотариалната камара, район на действие Софийския районен съд) до
датата на подаването на исковата молба.
В тежест на въззиваемите-ищци по иска с
правно основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД е да установят пълно и главно,
че са сключили договор за покупко-продажба на процесния недвижим имот с
въззивника-ответник А.Н., както и че съдържанието на така сключения договор
накърнява добрите нрави. Въззивниците-ответници не носят тежест на доказване
във връзка с този иск.
В тежест на въззиваемите-ищци по иска с
правно основание чл. 108 ЗС е да установят при условията на пълно и главно
доказване, че са придобили правото на собственост върху процесния недвижим
имот, че не го владеят и че въззивникът-ответник Х.Н. го владее. При доказване
на придобиването на правото на собственост върху процесния недвижим имот от
въззиваемите-ищци, в тежест на въззивника-ответник Х.Н. е да докаже пълно и
главно, че въззиваемите-ищци са прехвърлили правото на собственост чрез валидна
правна сделка и/или че той владее имота на правно основание.
В тежест на въззиваемия-ответник Х.Н. по
евентуално направеното възражение за придобивна давност е да установи, че е
придобил владението върху процесния недвижим имот въз основа на правно
основание, годно да го направи собственик, и че владението му е продължило
постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно в продължение на пет години
от придобиването на владението до предявяването на иска. Поради презумпцията на
чл. 70, ал. 2 ЗС в тежест на въззиваемите-ищци е да докажат пълно и главно, че Х.Н.
е знаел, че А.Н. не е собственик на процесния недвижим имот към момента на
придобиването на владението върху него.
II . Между страните е установено поради
липсата на спор, а и въз основа на приетите писмени доказателства, че
първоначалните ищци Р.С.К. и В.Г.К. са придобили правото на собственост върху
процесния недвижим имот по силата на земеделска реституция (с решение на
общинската служба по земеделие и гори в община Панчарево от 07. 02. 2003 г.),
договор за покупко-продажба от 10. 08. 2005 г. и договор за доброволна делба от
2007 г. (л. 120 – 143 от делото на районния съд).
По-нататък, от анализата на събраните
доказателства се установява, че първоначалните ищци се запознали с третото лице
Е.С., който проявявал интерес към процесния недвижим имот. Той ги свързал с
въззивника-ответник А.Н., с когото на 05. 04. 2007 г. се явили в кантората на
нотариус З.Т. в град София, на ул. ******. Нотариусът прочел текста на проекта
на договор за покупко-продажба, според който първоначалните ищци щели да
продадат процесния недвижим имот (наред с още два недвижими имота, които не са
предмет на делото) на въззивника-ответник А.Н. при уговорена цена в размер на
700 лева, както им прочел и че щели да заявят, че са получили от купувача сумата
напълно и в брой преди подписването на нотариалния акт. Първоначалните ищци
имали колебания, но въпреки това подписали договора. След това
въззивникът-ответник А.Н. напуснал кантората, а въззиваемата-ищца Р.С.К. се
разстроила. Двамата с първоначалния ищец В.Г.К. се обадили по телефона на
свидетеля А.Х.М.техен приятел. Оплакали му се, че са били излъгани. Върнали се
в кантората, където заявили на нотариус З.Т., че не са получили парите и че се
отказват от сделката. Нотариус З.Т. им дал изготвен и напечатан документ и им
казал „Напишете си трите имена и се подпишете“. Първоначалните ищци подписали
документа, при което свидетелят М.попитал нотариус Тончев дали сделката се
разваля. Нотариусът отговорил, че сделката не се разваля.
Впоследствие първоначалните ищци
предявили иск за разваляне на договора с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД,
съответно иск за прогласяване на нищожността му поради привидност на основание
чл. 26, ал. 2, предл. последно ЗЗД, като и двата иска били отхвърлени с влязло
в сила съдебно решение (постановено по гр. дело № 10394 по описа на Софийския
районен съд, Гражданско отделение, 44-ти състав, за 2007 г.; л. 19 и сл. от
делото на първата инстанция).
Тези фактически и правни изводи се
налагат от преценката на свидетелските показания и писмените доказателства.
Свидетелите, разпитани по искане на ищците – А.Х. М.и Р.С.Д.-П.– не са очевидци
на сключването на оспорения договор за продажба. Показанията на свидетелката Д.П.допринасят
преди всичко за изясняването отношенията на първоначалните ищци с третото лице Е.С.
преди сключването на договора за продажба, а в останалата си част не са
относими към предмета на доказване по настоящото дело. Показанията на свидетеля
А.М.в значителна част не могат да бъдат кредитирани. Така например относно
проведения разговор между Г.К. и Е.С. през 2006 г. липсва конкретика за кой
точно имот се е водил разговорът. Не може да се установи със сигурност, че
става въпрос за уговарянето на цена („10 – 20 евро на декар земя“) тъкмо спрямо
процесния недвижим имот. Наред с това е налице несъответствие между мерните
единици за площ, използвани в исковата молба („10 евро на кв. м.“). От друга
страна, съдът кредитира показанията на този свидетел относно подписването на
документ от първоначалните ищци в кантората на нотариуса след като въззивникът-ответник
А.Н. я е напуснал. Това е така, защото в тази част показанията на свидетеля
възпроизвеждат негови непосредствени впечатления и се отличават с голяма яснота
и конкретика. Самият нотариус З.Т. (чийто писмени обяснения правилно не са били
приети като доказателство по делото, защото биха съставлявали писмени
свидетелски показания), макар и очевидец на сключването на атакувания договор
за покупко-продажба, заявява, че не си спомня редица конкретни факти при
изповядването на сделката (разпитът му е проведен около 11 години след
сключването на договора). При това положение въззивният съд кредитира частично
показанията на свидетелката Д.П.(във връзка с отношенията между първоначалните
ищци и третото лице Е.С.), кредитира частично показанията на свидетеля А.М.(във
връзка с посещението на кантората на нотариус З.Т., обстоятелството, че ищцата Р.С.К.
е била разстроена и подписването на нов, неустановен документ) и кредитира
частично показанията на свидетеля З.Т. (във връзка със сключването на сделката,
както и връщането на първоначалните ищци в нотариалната кантора непосредствено
след това и направените от тях изявления).
Основно значение относно изясняването на
спора има писменото доказателство нотариален акт № 151 от 05. 04. 2007 г., том I, рег. номер 2529, дело номер 137/2007 г., в което
се съдържа спорният договор за покупко-продажба на процесния недвижим имот.
Нотариалният акт съставлява официален свидетелстващ документ относно
непосредствено възприетото от нотариуса. Съдът е обвързан от материалната му
доказателствена сила и е длъжен да приеме, че двамата първоначални ищци и
въззивникът-ответник А.Н. са се явили пред нотариус З.Т., че нотариалният акт
им е бил прочетен и че след това страните и нотариусът са го подписали. С
полагането на подписите си върху нотариалния акт двамата първоначални ищци са направили
изявления за прехвърлянето на правото на собственост върху процесния недвижим
имот в полза на въззивника-ответник А.Н., както и са признали получаването на
покупната цена.
Искането („петитумът“) на исковата молба
по отношение на А.Н. е само за прогласяване на нищожността на договора за
покупко-продажба поради накърняване на добрите нрави. В основанието на иска
обаче наред с твърденията за аморалност поради нееквивалентност на престациите
се съдържат и изрични твърдения за „въвеждане в заблуждение“ и „психически
натиск“. Те са относими към искове за унищожаване на сделката по чл. 29 и чл.
30 ЗЗД, каквито не са предявявани в настоящия процес. Дори и да можеше да се
приеме тезата от исковата молба, че въвеждането в заблуждение и психическият
натиск биха могли да обосноват накърняване на добрите нрави и нищожност вместо
порок на волята и унищожаемост, то в рамките на настоящото дело не са били
събрани достатъчно доказателства, за да бъдат съответните обстоятелства
установени пълно и главно. В свидетелските показания липсват данни
първоначалните ищци да са били въведени в заблуждение, а заявеното от свидетеля
А.М., че нотариус З.Т. е използвал „заповеднически тон“, при това след
изповядването на сделката, не може да се възприеме като психически натиск,
оказван по време на сключването ѝ. Следва да се отбележи също така, че в
рамките на настоящото производство не се изследва обстоятелството дали така
сключеният договор за покупко-продажба е привидна сделка. Нито в исковата
молба, нито в отговора на исковата молба са били направени изрични и
категорични твърдения/възражения за симулация. Подобен въпрос не би могъл и да
бъде повдиган от страните, защото вече с влязло в сила решение е бил отхвърлен
иск между същите страни за прогласяване на нищожността на същата сделка като
привидна (чл. 299, ал. 1 ГПК). Освен това нито една страна не е представила
доказателства за разкриване на евентуална симулация (обратно писмо или друг
писмен документ по смисъла на чл. 165, ал. 2 ГПК – така нареченото „начало на
писмено доказателство“).
Основателността на иска за прогласяване
на нищожността на сделката поради накърняване на добрите нрави зависи от
повдигнатия с исковата молба фактически въпрос за икономическата нееквивалентност
на престациите. Във връзка с изясняването на този въпрос първостепенният съд е
допуснал три съдебно-оценителни експертизи, въз основа на които са били
определени пет различни стойности на пазарната цена на процесния недвижим имот.
Според първото експертно заключение,
изготвено от вещото лице Р.С.-Н., пазарната оценка на процесния недвижим имот
възлиза на 265 530 лева. За да изготви заключението, вещото лице е използвало
данните от картата на възстановената собственост на землището, от кадастралните
карти и регистри и от общия устройствен план; и архивни данни на „фирми“ за
недвижими имоти към 2007 г. за оферти за продажби на недвижими имоти. Вещото
лице е приложило метода на сравнителната стойност, който е приело за единствен
възможен. По второто експертно
заключение вещото лице Т.Т.е приложило метода на пазарните аналози към данни за
офертни цени от пазарите на недвижими имоти – земеделски земи с категории III, IV и V, съответно приложило е същия метод към обобщени данни
от Националния статистически институт за пазара на земеделски земи, девета
категория, за съответния период. При това положение вещото лице е стигнало до
заключението, че пазарната стойност на процесния недвижим имот въз основа на
първите данни, възлиза на 17 971 лева и 36 стотинки, а въз основа на
вторите данни – на 816 лева и 88 стотинки. Най-сетне първостепенният съд е
допуснал и трета тройна
съдено-оценителна експертиза в колектив от вещите лица П.С.-Я., М.М.и А.Ц..
Вещите лица по тази експертиза са приложили метода на пазарните аналози към
данни за публикувани оферти през 2007 г., в резултата на което са получили
средна пазарна стойност в размер на 156 525 лева; освен това са оценили
процесния недвижим имот по методологията на Наредбата за реда за определяне на
цените на земеделски земи (НРОЦЗЗ), в резултат на което са определили пазарна
стойност в размер на 1 761 лева и 19 стотинки. За да уважи предявения иск,
първостепенният съд е възприел оценката на първата експертиза (265 530
лева) и на третата тройна експертиза в първия ѝ вариант (156 525
лева).
Действително, между определените от
вещите лица пазарни стойности на процесния недвижим имот се наблюдават
драстични разминавания. Те се обясняват с данните, съдържащи се в
констативно-съобразителните части към експертните заключения. Така от тях се
установява, че през 2007 г. е имало засилено търсене на недвижими имоти в
района на процесния имот – в близост до язовир Искър. Въпросното засилено
търсене според вещото лице по първата експертиза е свързано не с използването
на съответните недвижими имоти по предназначение като земеделски земи, а с
възможността те да бъдат препродадени на по-висока цена („спекулативни
намерения“) и/или в тях да бъде осъществено строителство („инвеститорски
интерес“); възможностите за използването на земеделските земи в съответния
район по предназначение е поначало ограничено, защото те попадат в
санитарно-охранителната зона на язовира (л. 240, л. 303 и л. 305 от делото на
районния съд). При това положение стойностите, дадени с експертното заключение
по втората експертиза (17 971 лева, съответно 816 лева и 88 стотинки), не
следва да бъдат кредитирани, защото вещото лице се е съсредоточило преди всичко
върху качествата на процесния поземлен имот като земеделска земя – неплодородност,
чакълеста почва, необработваемост, които качества предвид местонахождението му
не са от решаващо значение за определянето на пазарната стойност. По същите
съображения въззивният съд не кредитира и втората пазарна стойност, дадена от
тройната съдебно-оценителна експертиза съобразно НРОЦЗЗ (1 761 лева и 19
стотинки).
Измежду пазарните стойности, дадени с
експертното заключение по първата експертиза (265 530 лева) и с първия
вариант на експертното заключение по третата експертиза (156 525 лева)
въззивният съд предпочита да възприеме оценката 156 525 лева за пазарна
стойност на процесния недвижим имот към момента на сключването на договора за
покупко-продажба. Макар и съдът да не подлага на съмнение професионализма и
квалификацията на вещото лице Р.С.-Н., експертното заключение по третата
експертиза е дадено от екип от специалисти, което е способствало за по-прецизно
отговаряне на поставената задача. Неоснователни са възраженията на
въззивниците-ответници срещу приложената от вещите лица методология на
оценяване. Макар и вещите лица да са използвали данни от оферти, а не от
сключени сделки, доколкото те са приложили съответен коригиращ коефициент
(видно от изслушването на вещото лице Ц.), то крайният резултат отговаря на
цените от реално сключени сделки с аналогични имоти. Така приложената
методология е научно издържана и е достатъчна, за да бъде прието експертното
заключение като обосновано.
При това положение въззивният съд
достига до извода, че първоначалните ищци са прехвърлили правото на собственост
върху процесния недвижим имот, който е имал пазарна стойност 156 525 лева,
в полза на въззивника-ответник А.Н. срещу покупна цена в размер на 700 лева.
За да прецени дали така сключената
покупко-продажба противоречи на добрите нрави, въззивният съд държи сметка за трайната
съдебната практика на ВКС в случаите на нееквивалентност на насрещните
престации. Според принципа на свободата на договаряне страните по договора са
властни да определят вида и размера на насрещните си престации, при които
волеизявленията им съвпадат, стига това да не противоречи на повелителни норми
на закона и на добрите нрави (чл. 9 ЗЗД). В този смисъл, накърняване на добрите
нрави е налице единствено при прекрачване на разумната граница на свободата на
договаряне, при такава съществена нееквивалентност на насрещните престации, при
която едната от тях е пренебрежимо малка в сравнение с другата – дотолкова, че
с това се нарушават общоприети морални норми, въплъщаващи общественото понятие
за справедливост (решение № 241 от 15. 01. 2021 г. по гр. дело № 3796/2019 г.,
г. к., ІV г. о. на ВКС; решение № 24 от 09. 02. 2016 г. по гр. дело № 2419/2015
г., г. к., III г. о. на ВКС; решение № 288 от 29. 12. 2015 г. по
гр. дело № 2293/2015 г., г. к., ІІІ г. о. на ВКС). В разглеждания случай е
налице именно такава нееквивалентност: получената покупна цена от 700 лева е
пренебрежимо малка в сравнение с пазарната стойност на прехвърления имот от
156 525 лева. По делото липсват данни и не се установява първоначалните
ищци да са били в затруднено материално положение към момента на сключването на
договора за покупко-продажба. При това положение констатираната
нееквивалентност на престациите, която надхвърля разумните предели на свободата
на договаряне, води до противоречие на сделката с добрите нрави. По изложените
съображения въззивният съд споделя крайния извод на първата инстанция за
нищожност на покупко-продажбата, който е съобразен и с цитираната съдебна
практика на ВКС.
III. След като покупко-продажбата на
процесния недвижим имот е нищожна, то въззивникът-ответник А.Н. не е придобил
правото на собственост върху него. Имотът е продължил да бъде собственост на
първоначалните ищци. Следователно извършеното от А.Н. дарение на процесния
недвижим имот в полза на въззивника-ответник Х.Н. през 2011 г. представлява
дарение на чужд недвижим имот и не е породило вещно-прехвърлително действие.
Макар и този договор за дарение да не е прехвърлил правото на собственост върху
имота, от момента на сключването му все пак въззивникът-ответник Х.Н. е получил
владението върху имота. Това обстоятелство се потвърждава и от показанията на
свидетеля Д.Д.К., според които свидетелят е посещавал процесния недвижим имот
заедно с Х.Н. след сключването на договора за дарение. За разлика от
първостепенния съд, въззивният съд приема, че свидетелските показания са
достатъчно ясни, за да се установи, че свидетелят е посещавал тъкмо процесния
недвижим имот (описва го като парцел до язовир Искър с площ около десет декара,
за който Х.Н. му казвал, че синът му го е дарил). За да се приеме за доказан
фактът на владението не се изисква владелецът да осъществява някакви особени
действия по отношение на вещта. Достатъчно е той да упражнява фактическа власт
върху нея по такъв начин, който изключва фактическата власт на други лица.
От друга страна, показанията на
свидетеля К.частично възпроизвеждат казаното му от въззивника-ответник Х.Н., че
той (Х.Н.) посещава процесния недвижим имот няколко пъти в годината. В тази
част свидетелят не изнася сведения за свои непосредствени възприятия.
Свидетелят изрично заявява, че е посещавал имота заедно с Х.Н. само веднъж.
Освен това според свидетелските показания въззивника-ответник Х.Н. не е
заградил процесния недвижим имот (което би изключило евентуалното установяване
на фактическа власт от други лица), не е споменавал дали ползва имота и какви
са намеренията му по отношение на него. При това положение въззивникът-ответник
Х.Н. не доказва пълно и главно два от признаците на владението, а именно то да
е трайно и несъмнено.
Отделно от изложеното въззивният съд
също приема, че владението на въззивника-ответник Х.Н. е било недобросъвестно. Презумпцията
на чл. 135, ал. 2 ЗЗД не намира приложение във връзка с придобиването на
владението въз основа на договора за дарение. Между страните по делото обаче е
безспорно установено, а и от текста на договора за дарение се установява, че
въззивниците-ответници Х.Н. и А.Н. са баща и син. Това обстоятелство, преценено
в съвкупност с останалите събрани доказателства и при отчитане на конкретиката
на случая косвено доказва, че Х.Н. е знаел, че А.Н. му дарява недвижим имот,
който е „придобил“ по нищожна сделка. По този начин въззивният съд счита
презумпцията на чл. 70, ал. 2 ЗС оборена и подкрепя крайния извод на първата
инстанция, че владението на въззивника-ответник Х.Н. е било недобросъвестно.
Най-сетне, както изтъква и първата
инстанция, дори и въззивникът-ответник да беше владял добросъвестно процесния
недвижим имот след сключването на договора за дарение, петгодишният срок за
придобиване по давност не е изтекъл до деня на предявяването на иска.
Следователно в периода от придобиването
на владението върху процесния недвижим имот на 15. 11. 2011 г. до предявяването
на иска по чл. 108 ЗС по настоящото дело на 09. 11. 2016 г.
въззивникът-ответник не доказва елементите от фактическия състав на придобивната
давност. Възражението му за изтекла придобивна давност правилно е било
отхвърлено като неоснователно, съответно правилно първостепенният съд е уважил
и предявения срещу този ответник иск с правно основание чл. 108 ЗС.
По изложените съображения обжалваното
решение трябва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
Разноски. При този изход
на делото в полза на въззиваемите следва да бъдат присъдени сторените от тях
във въззивното производство съдебни разноски. Те се свеждат до адвокатското
възнаграждение на адвокат Д., за което е представено доказателство, че е било
уговорено в размер на 450 лева и е било заплатено в брой (л. 58 от делото на
въззивния съд). Понеже вземането за разноски възниква разделно за всеки един
въззиваем, а задължението възниква също така разделно за всеки един въззивник,
всеки от въззивниците трябва да бъде осъден да заплати по 75 лева в полза на
всеки един въззиваем.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 223580, постановено на 24. 09. 2019 г. от
Софийския районен съд, 118-и състав, по гр. дело № 63988 по описа за 2016 г.
ОСЪЖДА А.Х.Н. с ЕГН **********,
постоянен адрес ***, съдебен адрес ***, да
заплати по 75 лева на Р.С.К. с ЕГН **********,
Г.В.К. с ЕГН ********** и Д.В.К. с ЕГН ********** – разноски във въззивното
производство.
ОСЪЖДА Х.Т.Н. с ЕГН **********, постоянен адрес ***, съдебен адрес ***, да заплати по 75 лева на Р.С.К. с ЕГН **********, Г.В.К. с ЕГН ********** и Д.В.К.
с ЕГН ********** – разноски във въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред
Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 и/или ал. 2 в
едномесечен срок от връчването на преписа.
Служебно изготвени преписи от решението
да се връчат на страните.
Председател: Членове: 1. 2.