Р Е Ш Е Н И Е
№……………../………………..2021 г., гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд - Варна, Шести касационен състав в открито заседание, проведено на 13 май 2021г. в състав:
Председател: КРАСИМИР КИПРОВ
Членове: ЕВЕЛИНА ПОПОВА
МАРИЯНА БАХЧЕВАН
при участието на секретаря Оля Йорданова и с участието на прокурор Александър
Атанасов от Окръжна прокуратура - Варна, като разгледа докладваното от съдия Марияна Бахчеван касационно
административно-наказателно дело № 641 по описа за 2021 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 208 и следващите от
Аднинистративнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл. 72, ал. 4, предл. второ от Закона за МВР /ЗМВР/.
С решение №260246/22.02.2021г. на Варненския районен съд, постановено по
н.а.х.д. №24/2021г., е отменена заповед №433зз-833/16.12.2020г., издадена от Й.Е.Й.–
полицейски орган – оперативен работник /разузнавач 5 степен/ в сектор
„Криминална полиция“ при първо РУ на ОД на МВР – Варна.
Срещу съдебното решение е постъпила касационна жалба от полицейски орган Й.Й.към
Първо РУ на ОД на МВР-Варна чрез гл. юрисконсулт Г.Г., с която се оспорва въззивното
решение като неправилно и незаконосъобразно. Касаторът изтъква, че от събраните
по преписката доказателства се установява, че на лицето, което е задържано му е
било обяснено в достатъчна степен за какво му се налага принудителната
административна мярка /ПАМ/. Предвид факта, че в самата
заповед е посочена конкретната разпоредба на чл. 72, ал.1, т.1 ЗМВР, която
достатъчно ясно и конкретно посочва фактическото основание, на което е
задържано лицето, счита, че административният акт не страда от липсата на
мотиви. Иска отмяна на решението и потвърждаване на процесната заповед, като и
присъждане на юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции.
Ответникът по касация Г.П.К., чрез адв. А.А. – ВАК, с възражение вх.
№279659/23.03.2021г. оспорва касационната жалба като неоснователна и моли за оставяне
в сила на решението на Варненски районен съд като правилно, законосъобразно и
обосновано. Претендира и присъждане на съдебно-деловодни разноски.
Представителят на Окръжна
прокуратура – Варна дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Смята,
че решението на ВРС е правилно и законосъобразно.
След преценка на процесуалната допустимост и основателност на жалбата,
извършена в рамките на касационната проверка по чл. 218 от АПК, съдът намира
следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е предявена срещу
подлежащ на касационен контрол съдебен акт съгласно изричната разпоредба на чл.
72, ал. 4 от ЗМВР, от процесуално легитимирани лица съгласно чл. 210, ал. 1 от АПК
и в преклузивния срок за упражняване на правото на жалба, визиран в чл. 211,
ал. 1 от АПК.
Обжалваното решение е валидно, като постановено в необходимата форма и от
съдията, разгледал делото. Правният спор е подсъден на районния съд и местно
подсъден на Районен съд - Варна, като първа съдебна инстанция. Проверявания
съдебен акт е и допустим, тъй като съдът е бил надлежно сезиран с редовна и
допустима жалба срещу подлежащ на обжалване акт на правораздаване.
Разгледана по естеството на изложените оплаквания и в рамките на
задължителната касационна проверка по чл. 218 ал. 2 АПК, касационният състав намира
жалбата за НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения:
Предмет на оспорване пред Районен съд – Варна е била заповед №433зз-833/16.12.2020г.,
издадена от Й.Е.Й.– полицейски орган – оперативен работник /разузнавач 5
степен/ в сектор „Криминална полиция“ при първо РУ на ОД на МВР – Варна, с
която Г.П.К. е задържан за срок от 24 часа на основание чл. 72, ал.1, т.1 от ЗМВР.
За да отмени оспорения административен акт, въззивният съд е приел, че актът
е издаден в нарушение на изискванията за форма, тъй като не са посочени в
изискуемата кумулативна наличност по смисъла на чл. 74, ал. 2, т. 2 от ЗМВР фактическите и правни
основания за задържането на жалбоподателя. Според предходната инстанция фактическите
и правни основания, съдържащи се в оспорената заповед определят и предмета на
доказване и само тези основания следва и могат да бъдат доказвани от ответната
страна с допустимите доказателствени средства.
Съдът е посочил, че от фактическа страна в заповедта не е посочено никакво
основание за задържане, необходимо по аргумент от чл. 74, ал. 2, т.2 от ЗМВР.
Цитирането на приложимата норма на чл. 72, ал.1, т.1 ЗМВР според съда не е
достатъчно, за да се приеме, че са спазени изискванията на закона, защото липсата
на фактическо основание не може да бъде заместена от посочване на правни
основания, какъвто е процесният случай.
Предвид липсата на мотиви, съдът е приел, че административния акт е издаден
при съществено нарушение на закона, което е основание за неговата отмяна. Посочил е, че в заповедта липсват
обективирани каквито и да било факти и обстоятелства релевиращи наличието на
конкретни и обективни данни и обстоятелства, сочещи, че за лицето спрямо което
е постановено задържането по чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР има данни, че е
извършило престъпление.
Решението на районния съд е постановено при правилно установена фактическа
обстановка, при спазване на съдопроизводствените правила и при правилно
приложение на материалния закон.
Съгласно чл. 72, ал.1, т. 1 ЗМВР полицейските органи могат да задържат
лице, за което има данни, че е извършило престъпление. В чл.74, ал.2, т.2 ЗМВР
изрично е предвидено, че заповедта следва да съдържа фактическите и правни
основания за задържането. Фактическите
основания за издаване на административния акт са
юридическите факти, от които органът черпи упражненото от него публично
субективно право. Затова липсата им не само не позволява индивидуализираното
му, за да бъде то проверено, а сочи пряко на неговото отсъствие. Липсата на
фактическо основание не може да бъде заместена от посочване само на правни основания.
Правилно въззвният съд се е позовал на решение от 24.06.2014 г. на
Европейския съд по правата на човека по жалби № 50027/08 и № 50781/096 – П.и П.срещу
България, в което е прието, че единствено посочване на правното основание за
ареста, приемано самостоятелно, е недостатъчно, а при липса на конкретна
фактическа обосновка на необходимостта от задържането, то се явява несъвместимо
с принципа за защита на лицата от произвол. В същото решение е посочено още, че
чл. 5, § 1, б. „с“ (буква „в“) от Конвенцията за защита на правата на човека и
основните свободи изисква лицето да е задържано по „обосновано подозрение“, че
е извършило престъпление и че такова подозрение не може да бъде общо и
абстрактно (параграф 46). Поради това задържането следва да бъде обосновано с
конкретни данни за извършване на престъпление от съответното лице или данни за
съпричастност на лицето към извършването на конкретно престъпление. В настоящия
случай такива данни липсват.
На следващо място заповедта не отговаря на изискванията по чл. 74, ал.2,
т.2 ЗМВР, тъй като не съдържа никакви фактически основания дали има данни за извършено
престъпление. При липсата на конкретни фактически основания, законосъобразен е
изводът на първоинстанционния съд, че не се установяват материалноправните
предпоставки по чл. 72, ал.1, т.1 от ЗМВР и наложената принудителна
административна мярка не съответства на предвидените от закона цели -
предотвратяване извършването на престъпление или укриване на дееца. Доводът в
касационната жалба, че при задържането на К. му е било обяснено за какво му се налага ПАМ е неоснователен, след като данни, за негова
съпричастност към извършване на престъпление не са отразени в оспорения акт и
по преписката не са приобщени съпровождащите издаването му документи, които да
индицират фактически обстоятелства в хипотезата на чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР. В заповедта за задържане липсва
позоваване на преписка по образувано досъдебно производство или прокурорска
проверка, в които да се съдържат данни за извършено от задържаното лице
престъпление.
Задържането по
реда на чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, по
своята правна същност представлява принудителна административна мярка по
смисъла на чл. 22 от ЗАНН, която има за цел чрез задържане на лицето да се
предотврати възможността то да извърши престъпление, да продължи да извършва
престъпление или да се укрие. Тази цел не би могла да бъде постигната при липса
на данни за извършено от жалбоподателя престъпление. Недопустимо е
предпоставките за налагане на тази принудителна административна мярка да се
предполагат, а следва за конкретния случай да са установени от административния
орган данни за извършено престъпление, което не е отразено в заповедта
за задържане. Налагането на процесната принудителна
административна мярка в случая не е оправдано, а дори напротив ограничено е правото на
свобода и сигурност на К., гарантирано от чл. 30, ал. 1 от КРБ и чл. 5, §1, изр. 1 от ЕКПЧ, както правилно е
установил въззивния съд.
В настоящия казус е издадена немотивирана заповед за задържане, която с постановеното задържане засяга съществено
правната сфера на своя адресат, тъй като ограничава за срок от 24 часа
субективното право на Г. К.на свободно движение. Той е бил поставен в невъзможност да разбере мотивите за това решение на адм.
орган, което от своя страна се е отразило и върху възможността за ефективна защита на неговите права и законни интереси.
В допълнение, отсъствието на каквато и да
било конкретика на юридически факти препятства
съдебната проверка за законосъобразност. Съдът не може да проконтролира
съществуването на предпоставките по чл.72, ал. 1, т.1 от ЗМВР при липсата на
фактически твърдения на органа за настъпили конкретни факти. Съдът не може да замества административния орган
в излагането на мотиви. Негово нормативно регламентирано задължение е единствено
тяхната проверка за законосъобразност.
По изложените доводи настоящият касационен състав
приема, че първостепенният съд е постановил валидно, допустимо и правилно
решение, в съответствие с материалния закон и без да е допуснато съществено
нарушение на процесуалните норми, което да съставлява отменително основание.
От ответника по
касация са направени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500, 00
лева, за настоящата съдебна инстанция, като от касатора се прави възражение за
прекомерност. Съгласно чл. 78, ал.5 от ГПК, във връзка с чл. 144 от АПК, ако
заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно
действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на
насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но
не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за
адвокатурата. Според чл. 8, ал. 2, т. 3 от Наредба №
1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за
процесуално представителство, защита и съдействие по административни дела без
определен материален интерес по ЗМВР, минималното възнаграждение е 400 лева. В
случая, с оглед фактическата и правна сложност на делото и след като се
съобрази, че то е разглеждано само в едно открито съдебно заседание пред
настоящата инстанция, не са правени доказателствени искания и не са събирани
допълнителни доказателства заплатеното адвокатско възнаграждение се явява
прекомерно и в полза на ответника по касация следва да се присъди адвокатско възнаграждение в минималния размер, предвиден в Наредба № 1/09.07.2004 г., а именно 400 лева.
По изложените съображения на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Шести касационен състав на Административен съд – Варна,
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение №260246/22.02.2021г. на Варненския
районен съд, постановено по н.а.х.д. №24/2021г.
ОСЪЖДА Областна дирекция на МВР-Варна да заплати на Г.П.К., ЕГН
********** разноски по делото за настоящата инстанция в
размер на 400 /четиристотин/ лева.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.