Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 07.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Б въззивен състав, в публичното
съдебно заседание на десети май две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
мл. с. ИВАН КИРИМОВ
при
участието на секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от мл.съдия И. Киримов в. гр. д. № 11416 по описа за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение № 167796 от 04.08.2020 г., постановено по
гр.д. № 21068/2019 г. на СРС, ГО, 125 състав, Р.Б., представлявана от министъра
на финансите, е осъдена да заплати на „А.“ ЕООД, на основание чл.49 ЗЗД, вр. чл. 45 от ЗЗД, вр. чл.7 КРБ,
сумата от 11399, 25 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени
вреди – удържана от ищеца и внесена в държавния бюджет такса за произведена
електрическа енергия от възобновяеми източници за
период от 01.06.2014 г. до 30.06.2014 г., дължима по чл. 35а, ал. 2 от ЗЕВИ
/обявена за противоконституционна/, заедно със законната лихва от предявяването
на иска – 11.04.2019 г. до окончателното изплащане. Ответникът е осъден да
заплати на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 1735, 97 лв. разноски
по делото.
Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна жалба от ответника – държавата. Излага
съображения, че решението е недопустимо, тъй като спорът е неподведомствен на гражданския
съд. Ищецът е предявил иск за обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в
удържани такси в резултат на упражняваната от страна на Народното събрание
законодателна власт. В тази връзка
счита, че извън правомощията на органите на съдебната власт е да осъществяват
контрол за законосъобразност на актове, съставляващи упражняване на
законодателната власт от Народното събрание. Поддържа, че държавата не може да
носи отговорност за своята нормотворческа дейност, като последната не може да
се счита за противоправна, тъй като произтича от държавния суверенитет и
конституционните правомощия на законодателния орган. С обявяване на противоконституционност на съответните разпоредби от ЗЕВИ
не отпада публичноправният характер на развилото се правоотношение, по което е
възникнало задължението за заплащане на
процесната такса. Поддържа доводи за недопустимост на решението и по съображения, че държавата не е процесуалноправно легитимирана да
отговаря по предявения иск, тъй като няма качеството възложител по отношение на
народните представители от 42-рото НС. Държавата отговаря за вреди от законни
актове или действия на нейни длъжностни лица, но в лицето на съответния
правосубектен държавен орган. Счита, че надлежен ответник по предявения иск се
явява Народното събрание, което притежава самостоятелна правосубектност, а не
държавата. Излага съображения, че решението е неправилно, тъй като не изяснява
въпроса за наличието на елементите от фактическия състав на отговорността по
чл. 49 ЗЗД и в частност – в какво се
изразява деянието, кога и от кого е извършено, в какво се изразява неговата
противоправност, доколкото не се сочи конкретна правна норма, която ответникът
да е нарушил, налице ли е причинна връзка между противоправното поведение на
ответника и твърдените имуществени вреди. Твърди, че от страна на
първоинстанционния съд не е обсъдена вината като елемент от фактическия състав
за възникване отговорността на ответника. Счита, че обявяването на
противоконституционност на закон само по себе си не обуславя възникването на
гражданска отговорност за държавата по отношение на частноправни субекти.
Такава последица от обявяването на противоконституционност от страна на
Конституционния съд не е предвидена в закон. Обявените за противоконституционни
норми спират да се прилагат занапред, решението на КС има действие занапред, без
обаче да възниква гражданска отговорност за вреди, подлежащи на обезвреда по
исков ред от гражданския съд. Счита, че не се установява удържането от ищцовото дружество на суми за държавни такси и постъпването
им като приход в държавния бюджет. Счита, че неправилно своевременно заявеното
възражение за погасяване на исковата претенция по давност не е разгледано от първоинстанционния съд. Счита за неоснователни оплакванията
за нарушение на правото на ЕС. Излага съображения, че предявеният главен иск се
явява неоснователен, както и че неоснователни се явяват и предявените в
условията на евентуалност искове. Моли съда да обезсили решението в обжалваната
част, евентуално – да го отмени, като отхвърли изцяло предявените искове.
Претендира направените по делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е депозиран отговор на
въззивната жалба от ищеца „А.“ ЕООД, с който оспорва същата. Счита за
неоснователни доводите на жалбоподателя за недопустимост на решението,
мотивирани със съображения за неподведомственост на спора на гражданските
съдилища; липса на пасивна процесуална легитимация на ответника. Счита за
неоснователни и оплакванията на жалбоподателя за неправилност на решението, за
което развива подробни съображения. Моли съда да остави въззивната жалба без
уважение и да потвърди решението. Претендира разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което е допустима. Разгледана по същество, е неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК съдът се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. По останалите въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд
установи, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.
СРС е сезиран с иск с правно основание чл. 49, вр. чл.
45 от ЗЗД, вр. чл. 7 от КРБ за заплащане на сумата от 11 399, 25 лв.,
представляваща обезщетение за имуществени вреди от такси по чл. 35а, ал. 2 от
ЗЕВИ, обявен за противоконституционен с Решение № 13 от 31.07.2014 г. на
Конституционния съд на РБ, удържана в периода от 01.01.2014
г. до 09.08.2014 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба до
окончателното изплащане на вземането. При условията на евентуалност ищецът
претендира сумата от 11 399, 25 лв., на основание чл.55, ал.1, предл.1
ЗЗД – като получена без основание от ответника за периода 01.06.2014 г. – 30.06.2014
г.. Не е спорно между
страните, а се установява и от ангажираните писмени доказателства, че през
исковия период ищецът е оперирал фотоволтаична
електрическа централа с обща инсталирана мощност 1,0 MWp, монтаж на 5220 бр. панели с мощност 195,0Wp; БКТП
0,4/20kV с монтиран
трансформатор 1000 kVa в поземлен имот /ПИ/ № 008055, м. „Чокура“ в землището на с. Крушаре, Община Сливен; Кабел 20 kV тип NA2xS/F/2Y 3х1х95кв.мм
с дължина 1113м от въздушен извод /ВИ/ 20kV „Крушаре“ до нов БКТП въведена в експлоатация на
11.01.2012 г. с разрешение за ползване № ДК-07-01/11.01.2012 г., изд. от Началника
на РО „НСК“- Сливен при РДНСК Югоизточен район.
По делото е представен договор за изкупуване на
електрическа енергия произведена от независим продавач № 287/25.01.2012 г.,
сключен между „А.“ ЕООД в качеството на производител и „ЕВН България
Електроснабдяване“ АД в качеството на купувач, по силата на който продавачът
произвежда електрическа енергия от възобновяеми
източници чрез енергиен обект фотоволтаична
електрическа централа „А.-К.“, находящ се в землището
на с. Крушаре, общ. Сливен, ПИ 008055, местност „Ч укура“, а купувачът изкупува по
преференциални цени цялото количество произведена и доставена от продавача
активна електрическа енергия от възобновяеми
източници.
Между страните не се спори, че на 04.12.2013 г.
народните представители от 42-рото Народно събрание са приели §6, т.2 и т.3 от
заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет на Р.Б. за 2014 г., с
които се създават чл. 35а, ал.1,2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал.1,
2 и 3 и чл. 73, ал.1, 2, 3 и 4 в ЗЕВИ, а съгласно нормата на чл. 35а ЗЕВИ от
производителите на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия се събира
такса в размер на 20 % от цената на произведената енергия.
Представено е писмо от ДКЕВР от 13.08.2019 г.,
съгласно което представят информация относно размер на дължимата от „А.“ ЕООД
такса по чл. 35а от ЗЕВИ. В приложената справка към писмото е посочено, че
размерът на дължимата такса за I, II и III тримесечие на 2014 г. е в размер на 75 850,56 лева.
Съгласно справката крайните снабдители са превеждали по бюджетната сметка на
КЕВР удържаната от производителите на електрическа енергия от вятърна и
слънчева енергия такса по отменената разпоредба на чл. 35а, ал. 1 от ЗЕВИ, като
съответно датите за „ЕВН България Електроснабдяване“ АД са 15.04.2014 г.,
15.07.2014 г. и 15.10.2014 г.
Представено е писмо от „ЕВН България
Електроснабдяване“ АД от 07.08.2019 г., съгласно което за месец юни 2014 г.
„ЕВН България Електроснабдяване“ АД е удържало такса за производство на
електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия от „С.П.Е.“ ЕООД в размер на
11 399,25 лева,90 лева. Посочено е, че сумата е внесена в държавния бюджет
в изпълнение на разпоредбата на чл. 35а, ал. 2 от ЗЕВИ, приложено е и извлечение
от сметка.
Изслушано е и депозирано заключение по назначената по
делото СТЕ, което настоящата инстанция кредитира с доверие, доколкото същото е
изготвено от вещо лице със съответна компетентност и е отговорило на
поставените задачи. Съгласно т. 2 от заключението изчислената такса по чл. 35а,
ал. 1 и ал. 2 от ЗЕВИ, дължима от ищеца за периода от 01.06.2014 г. до
30.06.2014 г. е в размер на 11 399,25 лева. Съгласно т. 4 от заключението
„ЕВН България Електроснабдяване“ АД е извършило плащане към КЕВР в размер на
20 788 923 лева на датата 15.07.2014 г., която сума включва и
удържаната от ищеца такса 11 399, 25 лева за периода 01.06.2014 г. –
30.06.2014 г.. Основанието на плащане, съгласно представеното по делото
платежно нареждане е: Такса произв.ел.ен,вят.и,слънч,енерг.чл.35 б ЗЕВИ.
Между страните не се спори, че с решение № 13 от
31.07.2014 г. на Конституционния съд на Р.Б., постановено по конституционно
дело № 1/2014 г., са обявени за противоконституционни §6, т.2 и т.3 от
заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет на Р.Б. за 2014 г., с
които са създадени чл. 35а, ал.1,2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в,
ал.1, 2 и 3 и чл. 73, ал.1, 2, 3 и 4в ЗЕВИ /ДВ,бр.109 от 2013г./.
Неоснователни са възраженията на жалбоподателя за
недопустимост на обжалваното решение.
Главният иск е с предмет вземане, произтичащо от
деликт, а евентуалния – за вземане от неоснователно обогатяване. Вземанията
произтичат от граждански правоотношения – деликтно за главния, от неоснователно
обогатяване – за евентуалния иск, като спорът относно съществуването им е
подведомствен на гражданските съдилища. С обявяването на
противоконституционността на чл. 35а и сл. от ЗЕВИ отпада характерът на
публично държавно вземане на платените от ищеца такси, поради което претенцията
за връщането им от държавата обуславя подсъдност на спора на гражданските
съдилища (в посочения смисъл – определение № 634/12.12.2017
г. по ч. т. д. № 2496/2017 г. на ВКС, І ТО; определение № 796/20.12.2017 г. по
ч. т. д. № 2206/2017 г. на ВКС, ІІ ТО; определение № 86/31.01.2018 г. по ч. т.
д. № 3001/2017 г. на ВКС, ІІ ТО, определение № 157/2.03.2018 г. по ч. т. д. №
432/2018 г. на ВКС, ІІ ТО). Доводите относно реда за осъществяване на контрол
върху законодателната дейност на НС, във връзка с чл. 22, ал. 4
ЗКС са относими към основателността, а не към допустимостта на иска.
Не могат да бъдат споделени доводите на жалбоподателя
във връзка с процесуалната легитимация на държавата като ответник в
производството. Съгласно чл. 7 от Конституцията на Р.Б., Държавата отговаря за
вредите, причинени от незаконни актове или действия на Народното събрание като
държавен орган и на народните представители като длъжностни лица. Държавата е
специфична форма на политическа организация на обществото и управление на
социалните процеси и съществува и функционира чрез системата от държавни
органи. Държавата и нейните органи не са различни правни субекти в отношения на
разделност, а са органически обединени и интегрирани
в едно цяло. Конкретният държавен орган не може да бъде отделен от това цяло,
тъй като неговите правомощия произтичат от държавата и той ги упражнява от
нейно име. Държавният орган не може да съществува извън системата на държавните
органи, нито пък може да упражнява правомощията си отделно от държавата. С
оглед на това действията на държавния орган се явяват действия на самата
държава. Поради това, в случаите, когато от действията или бездействията на
държавния орган бъдат причинени вреди на трети лица, отговорността за тях се
носи от Държавата. Затова за държавния орган не възниква самостоятелна
отговорност за причинените на третите лица вреди, която да съществува
едновременно с отговорността на Държавата за същите вреди. Отговорността на
Държавата за вреди може да бъде реализирана чрез предявен против самата нея
иск, а в случаите, когато това е допустимо – и чрез иск, предявен против
причинилия увреждането неин орган, в който случай последният има качеството на
процесуален субституент. Във втория случай държавата не става страна по делото,
но е обвързана от постановеното по него решение. Когато вредите са причинени от
действията или бездействията на няколко държавни органа, искът за обезщетение
може да бъде предявен против всички или някои от тях, при условията на
солидарност, тъй като се касае до една отговорност на един и същи правен субект
- Държавата. Недопустимо е предявяването на иск за обезщетение против Държавата
и против нейния орган, който е причинил вредите, в едно и също производство.
Предявеният иск не може да бъде разгледан едновременно по отношение на носителя
на задължението и по отношение на неговия процесуален субституент, който
извършва действия в процеса от свое име /в посочения смисъл - решение № 72 от
21.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2377/2019 г., IV ГО и решение № 71 от
6.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3804/2019 г., IV ГО/.
Неоснователни се явяват доводите за недопустимост на
иска поради невъзможност да бъде ангажирана отговорността на народните
представители, респ. на Народното събрание като колективен орган. Допустимостта
на иска се извежда от твърденията на ищеца за възникването на материално
правоотношение, част от което е спорното материално право. В случая, в исковата
молба са изложени доводи, че Държавата следва да отговаря като възложител по
смисъла на чл. 49 от ЗЗД за вреди, настъпили от противоконституционен закон,
като дали тя има такова качество и респективно е пасивно материалноправно легитимирана
да отговаря за това, с оглед особения статут на приелите закона народни
представители, е въпрос по същество на спора.
По правилността на обжалвания акт:
Отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна, има
гаранционно-обезпечителна функция и е за чужди виновни противоправни действия.
По така предявения иск следва да се установят следните елементи от фактическия
състав, пораждащ тази отговорност: противоправно действие или бездействие от
страна на лице, на което е възложено извършване на някаква работа, причиняване
на вреда - при или по повод изпълнението на възложената работа, както и
причинна връзка между противоправното поведение и вредоносния резултат.
На 04.12.2013 г. народните представители от 42-то
Народно събрание са приели разпоредбата на § 6, т. 2 и т. 3 от Заключителните
разпоредби на Закона за държавния бюджет за 2014 г., с които се създават чл.
35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 356, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73,
ал. 1, 2, 3 и 4 ЗЕВИ, като съгласно приетата разпоредба на чл. 35а, ал. 1 ЗЕВИ,
за производството на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия се
събира такса, чийто размер се определя по посочената в чл. 35а, ал. 2 формула:
ТПЕЕ = ПЦ х КИЕЕ х 20 %, където: ТПЕЕ е такса за производство на електрическа
енергия; ПЦ е преференциалната цена по чл. 31, ал. 1 без данъка върху
добавената стойност; КИЕЕ е количеството изкупена електрическа енергия от
обществения доставчик и от крайните снабдители по чл. 31, ал. 5. В ал. 3 на
посочената разпоредба като задължени лица за заплащането на тази такса са
посочени производителите на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия.
С Решение № 13 от 31.07.2014 г. на Конституционния съд
на Р.Б., постановено по конституционно дело № 1/2014 г., влязло в сила на
10.08.2014 г., са обявени за противоконституционни т. 2 и 3 от § 6 от
Заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет за 2014 г., с които се
създават чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4 и чл. 35в, ал. 1, 2 и
3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 ЗЕВИ.
На първо място, следва да се посочи, че е налице
възлагане по смисъла на чл. 49 от ЗЗД от страна на Държавата по отношение на народните
представители от 42-рото Народно събрание. Народното събрание е държавен орган,
олицетворяващ законодателната власт, което определя мястото му сред другите
държавни органи, които имат своето място в изпълнителната и съдебната власт или
са независими – БНБ, КФН, Сметна палата и др. Народните представители са лица от
състава на Народното събрание като държавен орган и са длъжностни лица, както
лицата от състава на другите държавни органи и лицата, които осъществяват
еднолично функциите на държавен орган. Те имат своя статут със съответните
особености: функционален имунитет, имунитет от наказателно
преследване и др. Отговорността за вреди е имуществена. Държавата може да
освободи от тази отговорност и свои служители, които нямат функционален
имунитет, но с това тя не освобождава от отговорност себе си. Освободените лица
не отговарят имуществено за причинените вреди, нито пред пострадалия, нито по
регрес, но с това пострадалият не се лишава от дължимото обезщетение (в натура
или пари), тъй като за него отговаря държавата, когато са налице съответните
предпоставки за това. В посочения смисъл е постановена и съдебна практика на
ВКС - решение № 249 от 15.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4069/2019 г., IV ГО; решение
№ 72 от 21.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2377/2019 г., IV ГО и решение № 71 от
6.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3804/2019 г., IV ГО, постановени по реда на
чл.290 ГПК.
По отношение на противоправността
при действията на народните представители при приемане на процесните законови
разпоредби, на първо място следва да бъде уточнено правното действие на
разпоредбите на чл. 35а-35в от ЗЕВИ и чл. 73 от ЗЕВИ от момента на влизането им
в сила до момента на обявяването им за противоконституционни с влязло в сила
решение на Конституционния съд, и в този смисъл извършено ли е въз основа на
съществуващо и годно правно основание удържането и събирането на държавна такса
по реда на чл. 35а- чл. 35в от ЗЕВИ за периода преди тези разпоредби да бъдат
обявени за противоконституционни с решението на Конституционния съд. В тази
насока настоящият съдебен съд съобразява формиращата се еднозначна и безпротиворечива практика на ВКС, както и решение №
3/28.04.2020 г. по конст. дело № 5/2019 г. на
Конституционния съд на Р.Б.. Съгласно Решение № 207 от 6.01.2021 г. на ВКС по
гр. д. № 4662/2019 г., III г. о., ГК, за да бъде даден отговор на тези въпроси,
следва да бъде изяснен смисълът на разпоредбите на чл. 151, ал. 2 от Конституцията и чл. 22, ал. 4 от Закона за конституционния съд, като се даде
тълкуване дали действието занапред на решението на Конституционния съд
позволява на съдилищата да прилагат противоконституционна правна норма за
развили се преди това правоотношения, дали и в кои случаи и спрямо кои правни
субекти такова приложение е възможно. Такива подробни разяснения се съдържат в
решение № 3 от 28.04.2020 г. на Конституционния съд по конституционно дело №
5/2019 г. /обн., ДВ, бр. 42 от 12.05.2020 г./. Според
това решение тълкуването на чл. 151, ал. 2 от Конституцията трябва да се основе
на универсалния конституционен принцип на правовата държава, чието ядро е
върховенството на Конституцията. Съгласно чл. 5, ал. 1 от Основния закон, Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат.
Съществените елементи на правовата държава са отричане на абсолютната власт в
държавата, признаване на господството на правото, инкорпориращо най-висшите цивилизационни ценности, гаранции и закрила на личната и
политическата свобода чрез разделяне, ограничаване и балансиране при
упражняването на държавната власт, както и съдебен контрол. Съдържанието на
конституционния принцип на правовата държава се формира от съчетаването на
двата елемента – формалния, включващ правната сигурност, и материалния, обхващащ
материалната справедливост, който е вътрешно присъща негова характеристика. За
да защити конституционния ред, Конституцията на Р.Б. е създала отделен и
независим държавен орган, който е компетентен да установи с общозадължителна
сила противоречието на закон с принципите, ценностите и разпоредбите на
Конституцията и по този начин да гарантира върховенството на Конституцията в
правната система. Конституционният съд не може да изпълни това свое
предназначение, ако се допусне решенията на Конституционния съд за
противоконституционност на актове на Народното събрание и на президента да имат
единствено характер на декларация без правни последици. Разпоредбата на чл.
151, ал. 2, изречение трето от Основния закон дава предимство на правната сигурност,
като възприема правилото за действието занапред на решенията на Конституционния
съд. Това правило е смекчено в Закона за Конституционен съд, който изисква
възникналите правни последици от противоконституционния акт да се уредят от
органа, който го е постановил (чл. 22, ал. 4 ЗКС). По този начин е постигнат
баланс между повелята за правна сигурност и правната справедливост. За да се
постигне и правната справедливост обаче, Народното събрание трябва да изпълни
задължението си да уреди възникналите от прилагането на противоконституционната
правна норма правни последици. Правилото, че решенията на Конституционния съд
действат занапред, не е абсолютно и от него има изключения, които могат да се
обосноват с цялостната конституционноправна уредба.
От значение за действието на решението на Конституционния съд спрямо заварените
правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства е
тълкуването на съдържанието на разпоредбата на чл. 150, ал. 2 от Конституцията,
уреждаща контрола за конституционосъобразност,
упражняван по конкретен повод. Разпоредбата задължава ВКС и ВАС да спрат
производството по делото и да внесат въпроса в Конституционния съд, когато
установят несъответствие между закона, приложим по висящото пред тях дело, и
Конституцията. Нормата цели да осуети решаването на висящото дело съобразно
един твърдян противоконституционен, порочен закон и затова постановява то да
бъде спряно, за да се изчака произнасянето на Конституционния съд. Спирането би
се лишило от смисъл, ако делото трябва да се реши съобразно
противоконституционен закон. Прилагането на обявения за противоконституционен
закон към висящо производство е в противоречие с принципа на върховенството на
Конституцията и нарушава забраната на чл. 5, ал. 1 от Конституцията. Нито един
закон не може да противоречи на Конституцията. Ако противоречи, той не е част
от правната система, а следователно не е приложимо право, което единствено има
значение за решаването на правни спорове. Спрямо правоотношения, предмет на
висящи съдебни производства, обявеният за противоконституционен закон не се
прилага. Целта е да се осуети постановяване на съдебни решения в противоречие с
решението на Конституционния съд и следователно уронващи върховенството на
Конституцията. Противното разбиране е несъвместимо с върховенството на
Конституцията, с нейното непосредствено действие, с духа и принципите на
правовата държава. Утвърденият в Конституцията принцип на справедливост
(материалният елемент на принципа на правовата държава), както и разпоредбата,
че правораздаването се осъществява от съдилищата (чл. 119, ал. 1 от Конституцията) означава, че конституционна ценност представлява не толкова
постановяването на самото решение от съд, а по-скоро постановяването на
справедливо съдебно решение. Формалното правораздаване от съд не е
справедливостта, която е утвърдена в Конституцията и се защитава и закриля от
нея. Цялостната конституционна уредба цели законът, който противоречи на
Конституцията, да не бъде приложен, да не възникнат противоконституционни и в
този смисъл несправедливи правни последици от прилагането на такъв правен акт и
да не бъдат нарушени правата на личността. Следователно конституционните
разпоредби на чл. 151, ал. 2, изр. трето и чл. 150, ал. 2 имплицитно съдържат
идеята, че правилото за действие „занапред“ се прилага, освен ако не води до
крайна несправедливост. В крайна сметка правната сигурност не се отнася до
релативна стабилност на правния ред, основана на законност, а е сигурност,
основана единствено на валиден закон. Ето защо, крайният извод на
Конституционния съд, отразен в т. 2 на решение № 3 от 28.04.2020 г. на
Конституционния съд по конституционно дело № 5/2019 г., е в смисъл, че по
отношение на заварените от решението на Конституционния съд неприключени
правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства,
противоконституционният закон не се прилага.
Нормата на чл. 35а ЗЕВИ за периода от 01.01.2014 г. до 09.08.2014 г., преди да бъде обявена за
противоконституционна с решение № 13/31.07.2014 г. по к. д. № 1/2014 г. на КС,
представлява приложимо право в отношенията между добросъвестните правни субекти
с оглед правната сигурност, уредена чл. 151, ал. 2, изречение трето от Конституцията, когато няма повдигнат спор пред съда. Правните субекти имат
основание да предполагат, че приетата от легитимния орган правна норма е конституционосъобразна и да изпълнят породените от нормата
задължения или да се възползват от предоставените от нея права. Това обаче не
означава, че съдът може да приложи разпоредбата на чл. 35а ЗЕВИ, след като тя е
била обявена за противоконституционна преди завеждане на исковата молба, макар
правоотношението да се е развило в минал момент. Когато се заведе исковата
молба, свързана с приложението на чл. 35а ЗЕВИ и Конституционният съд вече се е
произнесъл с решение № 13/31.07.2014 г. по к. д. № 1/2014 г., че тази норма е
противоконституционна, има висящо съдебно производство. Налице е изключението
от правилото на чл. 151, ал. 2, изречение трето от Конституцията за действието
на решението на Конституционния съд занапред. При това изключение и в
съответствие с чл. 150, ал. 2 от Конституцията, съдът не прилага
противоконституционна норма, макар тя да е действала в исковия период преди
приемане на решението на Конституционния съд. Не е необходимо буквално да се изпълни
разпоредбата на чл. 150, ал. 2 от Конституцията и Върховният касационен съд да
спира производството, тъй като Конституционният съд вече се е произнесъл и е
прогласил противоконституционността на чл. 35а ЗЕВИ. Достатъчно е ВКС да се
съобрази с това задължително за всички решение, което е пречка да се приложи
нормата на чл. 35а ЗЕВИ, тъй като в противен случай би нарушил забраната на чл.
5, ал. 1 от Конституцията. Нормата на чл. 35а ЗЕВИ към момента на произнасяне
на съда вече не е част от правната система, а следователно не е приложимо
право.
В тази насока, следва да бъде съобразено приетото в
решение № 204 от 09.03.2021 г. по гр.д. № 3812/2018 г. на ВКС, III ГО; решение № 249 от 15.01.2021 г. по гр. д. №
4069/2019 г .на ВКС, IV ГО; решение № 72 от 21.04.2020 г. по гр. д. № 2377/2019
г. на ВКС, IV ГО и решение № 71 от 06.04.2020 г. по гр. д. № 3804/2019 г. на
ВКС, IV ГО, съгласно които отговорност на НС е приетите от него закони да
съответстват на КРБ, защото народните представители поемат като основно свое
задължение да я спазват под клетва, която те полагат съгласно чл. 76, ал. 2 от
КРБ при конституирането на всяко новоизбрано НС. Приемането на
противоконституционен закон е неизпълнение на основното задължение за спазване
на КРБ от мнозинството народни представители. То е във висша степен
противоправно, защото съгласно чл. 4, ал. 1 от КРБ Р.Б. е правова държава,
която се управлява на първо място според Конституцията и на следващо място
според законите на страната.
Приемането на противоконституционен закон е деликт,
защото приемането му е противоправно деяние (във висша степен) и приложението
на противоконституционния закон неизбежно причинява вреди на правните субекти,
както на самата държава, така и на гражданите и юридическите лица, които са в
равна степен подчинени на закона до привеждането му в съответствие с КРБ.
Държавата не би успявала да поддържа качеството си „правова“, ако не съществува
ред за хармонизиране на законите с КРБ и осъществяването в действителност на
правоотношенията в съответствие с нея. Ако е противоправно това, което нарушава
закона, във висша степен противоправно е онова, което нарушава КРБ; и
прекратяването на действието на противоконституционния закон е само първата
стъпка за възстановяване на накърнеността на правовата
държава. Възстановяването на правния ред може да бъде постигнато, като се
отмени или прекрати приложението на противоконституционния закон. Ако
действието на противоконституционния закон е запазено в някаква част, за
Държавата възниква задължението да възстанови правото и за тези отношения,
които са се осъществили в нарушение на КРБ. ЗКС в своя чл. 22, ал. 4 е
съгласуван с установеното в чл. 151, ал. 2 от КРБ действие занапред на
решенията на съда. Предвиденото в чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ неприлагане на
обявения за противоконституционен акт, от момента на влизането на решението в
сила, е пряка последица от самото решение. Същото има конститутивно действие,
тъй като от момента на влизането му в сила обявения за противоконституционен
акт не се прилага. То обаче има и установително
действие, доколкото установява несъответствието на акта с Конституцията. Това
несъответствие съществува от момента на приемането на обявения за
противоконституционен акт и затова се счита установено от този момент, а не възниква
от момента на влизането на решението на КС в сила. Тъй като обявеният за
противоконституционен акт е такъв от момента на приемането си, то и последиците
от прилагането му също се явяват в противоречие с КРБ и запазването им би
противоречало на принципа на правовата държава. Решението на КС за обявяването
противоконституционността на акта обаче не урежда пряко тези последици. Като
последица от него възниква задължението по чл. 22, ал. 4 от ЗКС на органа
постановил акта да уреди възникналите правни последици от прилагането му.
Текстът на разпоредбата е формулиран като задължение, а не като право на
органа. Той установява не възможността НС да уреди възникналите правни
последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, но
го задължава да направи това, за да възстанови по този начин нарушения
конституционен ред. Бездействието на НС да уреди правните последици от
прилагането на противоконституционния закон е толкова противоправно, колкото и
приемането на такъв закон. С приемането на противоконституционния закон НС
нарушава конституционния ред, а с бездействието си, вместо да изпълни
задължението си да го възстанови, НС продължава да поддържа нарушения
конституционен ред. За НС в правовата държава възниква същото задължение (да
възстанови нарушения конституционен ред) и когато то отмени занапред приет от
него закон, защото е противоконституционен.
Правните последици на влезлите в сила съдебни решения
и присъди, индивидуалните административни актове и другите публичноправни
актове, издадени въз основа на противоконституционния закон, сключените правни
сделки при неговото действие, извършените плащания и други действия при
осъществяването на права и в изпълнението на задължения, възникнали
непосредствено от действието на противоконституционния закон и от публичноправните актове и сделките, извършени при неговото
действие, не може да продължат да съществуват в своето непримиримо противоречие
с конституционния ред. Ако те не бъдат уредени по справедлив начин, правовата
държава би останала накърнена по правно непоносим начин.
Докато НС не уреди всички правни последици от
прилагането на противоконституционния закон чрез приемането на съответни правни
норми, които чрез приложението им да компенсират продължаващото нарушение на
правата, конституционният ред остава да бъде накърнен, което е несъвместимо с
правовата държава. Народните представители имат задължението да спазват не само
КРБ, но и закона, който ги задължава да уредят възникналите правни последици от
запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, за да бъде
възстановен напълно конституционния ред. Продължаващите да съществуват правни
последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон
винаги се поддават на правна уредба (най-малкото може да бъде създаден облекчен
ред за определяне на вида и размера, както и за получаване на надлежното
обезщетение), но по различни причини релевантните правни последици може да
останат неуредени въобще или да бъдат уредени от НС непълно или неточно.
Последното не прави накърнения конституционен ред невъзстановим. Докато
поддържат с бездействието си конституционния ред накърнен, мнозинството народни
представители ангажират отговорността на държавата да обезщети на общо
основание увредените от продължаващото да съществува нарушение на КРБ.
Доколкото пожертваното при запазеното действие на
противоконституционния закон продължава да е на годно правно основание,
увреденият не може да иска връщането и/или надлежно обезщетение от този, който
е получил даденото или се е възползвал по друг начин от пожертваното; за
увредения остава открита възможността да предяви на общо основание иск срещу
държавата за обезщетение на всички вреди, които са пряка и непосредствена
последица от увреждането.
Предвид изложеното, по делото се установява
противоправност в поведението на народните представители от 42-рото Народно
събрание, както и възлагане по смисъла на чл. 49 от ЗЗД от страна на Държавата.
С оглед установената противоправност във връзка с обявяването на процесните
законови разпоредби за противоконституционни е безпредметно обсъждането дали
същите нарушават и правото на ЕС.
По делото не е оборена и законоустановената презумпция
за вина. Несъстоятелни се явяват доводите на жалбоподателя, че доколкото
противоконституционните разпоредби са приети от Народното събрание като
колективен орган, то не може да формира вина и тази предпоставка не може да
бъде установена по делото. В случая презумпцията за вина се отнася към
поведението на членовете на органа, които го конституират – отделните народни
представители, които като физически лица са в състояние да проявяват виновно
поведение.
Установено по делото е и наличието на вреди в размер
на заплатените в полза на Държавата такси по чл. 35а ЗЕВИ. По делото се
установява, че между ищеца „А.“ ЕООД и „ЕВН България Електроразпределение“ АД е
сключен договор за изкупуване на електрическа енергия № 287/25.01.2012 г.,
както и че на ищцовото дружество са начислени и удържани такси по чл. 35а от
ЗЕВИ в общ размер на 11 399, 25 лв., които са внесени в държавния бюджет, в
какъвто смисъл са събраните по делото доказателства – писмени такива и
заключение по СТЕ. Налице е и причинна връзка на вредите с установеното
противоправно и виновно поведение на народните представители – таксите са
събирани на основание обявените за противоконституционни разпоредби.
С оглед изложеното, се установява възникването на
елементите на фактическия състав на отговорността на Държавата по чл. 49, вр.
чл. 45 от ЗЗД, вр. чл. 7 от Конституцията на Р.Б. и за ищеца по делото е
възникнало право на обезщетение за претърпените от него имуществени вреди в
размер на сумата от 11 399, 25 лв., ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, поради което
доводите на жалбоподателя в обратния смисъл се явяват неоснователни.
От страна на ответника своевременно е било заявено
възражение за изтекла погасителна давност, което първоинстанционният съд е
приел за неоснователно. В тази връзка следва да се има предвид, че по отношение
на вземането за непозволено увреждане е приложим общият давностен срок по чл.
110 ЗЗД. Началният момент на тази давност е установен в
разпоредбата на чл. 114, ал. 3 ЗЗД и е свързан единствено с откриването на
дееца – от деня на извършването на непозволеното увреждане, когато деецът е
известен още тогава /в частност деецът е изначално известен/, а когато е
неизвестен – от деня на неговото откриване. Съдът намира, че давността в случая
тече от влизане в сила на Решение № 13 от 31.07.2014 г. по к. дело № 1/2014 г.
на Конституционния съд /обн., ДВ, бр. 65 от
06.08.2014 г. /, с което са обявени за противоконституционни т. 2 и 3 от § 6 от
ЗР на Закона за държавния бюджет на Р.Б. за 2014 г. ДВ, бр. 109 от 2013 г. /, с
които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в,
ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от Закона за енергията от възобновяеми
източници /ДВ, бр. 35 от 2011 г., посл. изм. и доп.,
бр. 9 от 2013 г. /, а именно – 10.08.2014 г., тъй като от посочения момент за
НС е възникнало задължението да преуреди възникналите правни последици от
прилагането на обявените за противоконституционни норми, с неизпълнение на
което се поддържа нарушеният с приемането им конституционен ред. Исковата молба
е депозирана на 11.04.2019 г. и следователно преди изтичане на релевантния за
вземанията от непозволено увреждане петгодишен давностен срок, поради което съдът
намира за неоснователно възражението на жалбоподателя, че вземането е погасено
по давност, макар и по съображения, различни от изложените от
първоинстанционния съд.
С оглед изложеното, съдът намира, че е установено
кумулативното наличие на елементите от фактическия състав на чл.49 ЗЗД, вр.
чл.45 ЗЗД, вр. чл.7 КРБ, поради което се налага извод, че в полза на ищеца е
възникнало вземане за сумата от 11 399, 25 лв., представляваща обезщетение за
имуществени вреди – удържани такси по чл. 35а, ал. 2 от ЗЕВИ, обявен за
противоконституционен с Решение № 13 от 31.07.2014 г. на Конституционния съд на
РБ, влязло в сила на 10.08.2014 г.
Предвид основателността на главния иск, не се е сбъднало
вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на заявените в условията на
евентуалност искове.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат,
решението на първоинстанционния съд следва да се
потвърди.
По разноските:
С оглед неоснователността на въззивната жалба, на
жалбоподателя не се дължат разноски.
Ответникът по жалбата претендира разноски в размер на
сумата от 1080 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за заплащане, на
което са ангажирани доказателства по делото.
От страна на жалбоподателя своевременно е заявено
възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, което
съдът намира за неоснователно при отчитане фактическата и правна сложност на
спора, броя на проведените по делото открити съдебни заседания - едно открито
съдебно заседание на 10.05.2021 г. и обема на осъществената правна защита,
изразяваща се в подаване на отговор на въззивна жалба, с който е взето
становище по множеството възражения на жалбоподателя, и процесуално
представителство в откритото съдебно заседание пред въззивната
инстанция. Неоснователни са оплакванията на въззивника,
че посоченото възнаграждение не е договорено и липсват доказателства за
неговото плащане. Видно от представени договор за предоставяне на правни услуги
межди „А.“ ЕООД и АД „Г.и партньори“ № 1599В/19.03.2019 г. същият е с предмет:
процесуално представителство пред всички съдебни инстанции в Р.Б., във връзка с
образуване на съдебно производство за възстановяване от Р.Б. чрез Министерство
на финансите на удържана 20 % такса по чл. 35а-35в от ЗЕВИ от ориходите от продажба на електрическа енергия, произведена
от собствената на „А.“ ЕООД фотоволтаична
електрическа централа ФтЕЦ „А.-К.“ за месец юни 2014
г.“. Съгласно чл. 6 от договора е уговорено възнаграждение в размер на 900 лева
/без ДДС/ на съдебна инстанция. Представено е извлечение от банкова сметка ***
„Уникредит Булбанк“ АД, съгласно което уговорената
сума е заплатена по проформа фактура 4885 от
27.10.2020 г., приложена по делото.
По изложените съображения на ответника по жалбата
следва да се присъди, на основание чл.78, ал. 1 ГПК, сумата от 1080 лв.,
представляваща разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 167796 от 04.08.2020 г.,
постановено по гр.д. № 21068/2019 г. на СРС, ГО, 125 състав.
ОСЪЖДА Р.Б., представлявана от м. на ф., да заплати на
„А.“ ЕООД, ЕИК ******, на основание чл.78, ал. 1 ГПК, сумата от 1080 лв.
разноски за въззивната инстанция.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.