Р Е Ш Е Н И Е
№………./…………….2019г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в
открито съдебно заседание на двадесети март две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДАНИЕЛА ПИСАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА КИРЯКОВА
ЦВЕТЕЛИНА ХЕКИМОВА
при участието на секретаря Дарина
Баева, като разгледа докладваното от съдията
в.т.д.№121/2019г., по описа на ВОС, ТО, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по чл.258 и сл. от ГПК.
Предмет на производството е
въззивна жалба на П.Р.В., ЕГН **********,
чрез адв.П.Т. от ВАК, срещу решение
№4441/07.11.2018г., постановено по гр.дело №3887/2018г., 25 състав на
ВРС, с което съдът е приел за установено в отношенията между страните, че
ответникът П.Р.В., ЕГН **********,***, дължи на ищеца „Делта Кредит“ АДСИЦ, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, район Искър, бул.
„Христофор Колумб“ № 43, сумата
от 1003.48 лева /хиляда и три лева и четиридесет и осем стотинки/ –
главница, сумата от 306,36 лева
/триста и шест лева и тридесет и шест стотинки/ – мораторни лихви за периода от
10.11.2014 г. до 13.11.2017г., представляващи непогасено задължение по
Споразумение за признаване и разсрочване на задължение по Договор за банков
кредит - кредитна карта BG EUROLINE, сключен на 14.04.2004 г. между „Българска
Пощенска Банка“ АД /нова фирма „Юробанк И Еф Джи“ АД/, ЕИК *********, цедирано
на 05.09.2008 г. в полза на „Делта Кредит“ АДСИЦ, ЕИК *********, ведно със
законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда –
13.11.2017 г. до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена
Заповед за изпълнение № 9392/14.11.2017 г. по ч.гр.д. № 17332/2017 г. по описа
на ВРС, 33 състав, на основание чл. 422 ГПК.
В жалбата се излага, че
решението е незаконосъобразно, необосновано и неправилно; твърдят се допуснати
нарушения на процесуалните и материални норми. Въззивникът излага, че изрично е
оспорил да е в правоотношения с Българска пощенска банка АД, сега ЮРОБАНК
БЪЛГАРИЯ АД, по договор за кредитна карта от 14.04.2004г. Поради това, в тежест
на ищеца е било да установи наличието на правоотношение между банката и
ответника. По делото въпреки разпоредбата на чл.430, ал.3 ТЗ не бил представен
писмен договор за кредитна карта или друго писмено доказателство за възникване
на правоотношението. Въззивникът твърди, че съдът неправилно е приел наличието
на такова въз основа единствено на подписано споразумение от 07.01.2013г.
Твърди, че в цитираното споразумение липсва каквото и да е новационно намерение
и съдът не е имал основание да приеме, че уредените в първата част от
спогодбата отношения по повод договора за кредитна карта са преуредени занапред
по нов начин, установяващ ново основание. Поради това неправилно е становището
на съда, че споразумението създава ново основание за дължимост на сумите в
полза на Делта Кредит АДСИЦ. Поради липсата на установяване на кредитното
правоотношение, въззивникът твърди, че и споразумението се явява лишено от
основание и с невъзможен предмет по арг. от чл.26, ал.2 ЗЗД. Неправилно на
второ място се твърди, че е становището на съда, че със споразумението длъжникът
е признал и прехвърляне вземането на банката по договора за цесия с Делта
Кредит. Прави се довод, че спогодбата, сключена между трето лице и длъжника, не
прехвърля вземането при липса на съгласие на първоначалния кредитор.
Въззивникът се позовава на опр.№604/19.07.2016г., постановено по т.дело
№2936/2015г. на ТК. Счита, че недоказано в процеса е останало прехвърлянето на
процесното вземане както и кога то се е осъществило – дали по договора от
05.09.2004г. или по договора от 05.09.2008г., както твърди ищеца. Не са събрани
доказателства за съобщаване на договора за цесия на длъжника, респ. пораждане
действието на цесията спрямо него. Въззивникът счита, че споразумението няма
характер на уведомление по чл.99 ЗЗД тъй като не изхожда от цедента. На трето
място излага, че неправилно съдът не е уважил правопогасяващото възражение.
Поддържа, че съдът неправилно е приел като основание на вземането
споразумението, а не договорът за кредит. /цит.реш.167/2003г. на ВКС по гр.дело
№709/2002г. на Второ г.о./ Поддържа възражение, че вземането за главницата е
погасено в петгодишен срок към 11.12.2011г., считано от падежа му на
11.12.2006г. Прехвърлянето на вземането на трето лице не означава, че започва
да тече нова давност. Същевременно погасяването му влече и погасяване на
акцесорното вземане за мораторна лихва съгласно чл.117 ЗЗД. Сочи, че
изявлението за признаване е направено след като е изтекъл погасителния срок -
споразумението е подписано на 07.01.2013г., поради което евентуалното
спиране/прекъсване теченето на давността няма отношение към възражението.
Твърди се освен това, че доколкото към споразумението липсват приложени договор
за кредит и договор за цесия, а такива не са представени и в исковото
производство, то ответникът е бил заблуден, че ДЕЛТА КРЕДИТ АДСИЦ е кредитор на
вземане спрямо него. Поради това, волята
на ответника при подписване на споразумението е била опорочена. Поради това,
споразумението не може да има последиците на чл.365 ЗЗД както и да създаде
задължение. Претендира се отмяна на обжалваното решение и постановяване на
друго за отхвърляне на исковете като недоказани и неоснователни. Претендира се
присъждане на сторените по делото съдебно-деловодни разноски.
В
срока по чл.263 ГПК не е постъпил
отговор на въззивната жалба от насрещната страна ДЕЛТА КРЕДИТ АДСИЦ.
В
съдебно заседание пълномощникът на въззивника адв.Т. поддържа жалбата.
Въззиваемата
страна, не се представлява в заседанието, но е депозирала молба
вх.№8600/19.03.2019г., с която оспорва основателността на жалбата. Поддържа отново,
че основание на иска по чл.422 ГПК е споразумението от 07.01.2013г., а не
договорът за кредит. Поддържа че процесното споразумение има ролята на
извънсъдебна спогодба съгласно чл.365 ЗЗД.
За
да се произнесе по жалбата съдът съобрази, че производството е образувано пред
РС по иск с правно основание чл.422 ГПК, предявен от заявителя в заповедното
производство по чл.410 ГПК, ДЕЛТА КРЕДИТ АДСИЦ, който поддържа вземане,
основано на споразумение от 07.01.2013г., подписано между него и длъжника П.В..
Твърди се, че за претендираните суми ищецът се е снабдил със Заповед за изпълнение № 9392/14.11.2017 г. по ч.гр.д. № 17332/2017 г.
по описа на ВРС, 33 състав. Същевременно, в исковата молба ищецът твърди, че на
14.04.2004г. ответникът В. сключил с „Българска пощенска банка“ АД Договор за
кредитна карта BG EUROLINE. Поради просрочие на вноските по същия договор,
остатъкът станал предсрочно изискуем като на 05.09.2008г. банката цедирала
вземането си на „Делта Кредит“АДСИЦ. Твърди се, че длъжникът бил уведомен за
извършената цесия и на 07.01.2013 г. сключил споразумение с „Делта Кредит“
АДСИЦ, с което поел задължение за изплащането му. Съгласно сключеното
споразумение и предпочетения от ответника способ, същия следвало да погаси
задължението си с една вноска от 501.74 лева, платима до 25.02.2013г. като при
условие, че длъжникът плати точно и навреме тази вноска, кредиторът се
съгласявал да му опрости оставащата половина от задължението. Длъжникът не
изпълнил задължението си за плащане и дългът му станал изискуем на 26.02.2013г.
като съгл.т. 6 от сключеното споразумение, при неточно изпълнение на която и да
е от вноските, цялата сума става незабавно предсрочно изискуема без
допълнителна покана до длъжника. В този случай отпадало и уговореното в тази хипотеза
редуциране на дълга. Твърди се, че след 26.02.2013г. до подаване на заявлението
за заповед за изпълнение длъжникът не погасил никаква част от задължението си,
което обосновава подаденото заявление за издаване на заповед на 13.11.2017г.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът
П.Р.В. оспорил основателността на иска. Оспорва твърдението, че е сключил
договор за кредитна карта с „Българска пощенска банка“ АД; оспорва банката да
му е предоставила кредитна карта със съответен кредитен лимит; оспорва да са
налице обективните елементи за настъпване предсрочна изискуемост на процесните
вземания – неплащане на погасителни вноски и размерите им. Оспорва да е налице и субективния елемент за
настъпване на предсрочна изискуемост, тъй като волята на банката, че счита
кредита за предсрочно изискуем, не е достигнала до него. Оспорва между банката
и ищеца да е сключен валиден договор за цесия. Оспорва да е уведомен за тази
цесия, поради което твърди, че тя не е произвела действие. Счита, че вземанията
не са дължими на ищеца. Оспорва вземането да е било прехвърлено, ведно с всички
привилегии, в това число и мораторни лихви. Счита, че банката е разполагала с
възможността да прехвърли кредита в състоянието, в което се е намирал към
датата на договора за цесия. Оспорва да е сключвал споразумение с ищеца и да е
поел задължение да изплати процесната сума на вноски до 25.02.2013г. Твърди, че
в случай че се установи, че вземането е изискуемо, то същото е погасено по
давност като давността изтичала най-късно до 05.09.2013г. Оспорва истинността
на вписаните обстоятелства в представеното по делото извлечение.
Въззивният
съд, въз основа на събраните писмени доказателства, твърденията и възраженията
на страните, съобразно нормативните актове и в пределите на въззивното производство,
достига до следните правни и фактически изводи:
При
преценка редовността на въззивната жалба съдът констатира, че същата е подадена
от надлежна страна, чрез процесуалния и представител, в законовия преклузивен
срок, срещу подлежащ на обжалване акт.
Съгласно
чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
по допустимостта – в обжалваната му част, а относно правилността на решението е
обвързан от оплакванията във въззивната жалба. Обжалваното решение е валидно
постановено в пределите на правораздавателната власт на съда, същото е
допустимо, като постановено при наличие на положителните и липса на
отрицателните процесуални предпоставки. По отношение неправилността на
първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл.269 ГПК,
въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания, които се
изразяват в твърдения за неправилност на първоинстанционното решение, а именно:
съдът е формирал неправилен извод за характера на подписаното между страните
споразумение и неговата действителност при наличие изрично оспорване на
пораждащите го отношения – договора за кредит и извършената цесия, предхождащи
подписаното споразумение; че същото е без предмет и основание доколкото не е
установено съществуването на договора за кредит; не е установено и прехвърляне
на вземането в полза на ищеца както и уведомяването на длъжника по чл.99 ЗЗД;
неправилно приложение от съда института на погасителната давност като се
твърди, че същата е изтекла към датата на споразумението, поради което
признанието на длъжника в споразумението не поражда правен ефект на прекъсване
на давността за вземането.
Съдът
приема още, че направените за първи път в жалбата правоунищожаващи възражения
за опорочаване волята на длъжника при подписване на споразумението чрез
въвеждане в заблуждение относно размера и основанието на дължимата сума, са
преклудирани и разглеждането им от съда е недопустимо. Такива възражения
длъжникът не е правил както с възражението срещу заповедта по чл.414 ГПК, така
и в първоинстанционното производство /с отговора на исковата молба и
впоследствие/. Съгласно постановките на т. 11.б и т. 11.в от ТР № 4/14 г. по тълк. д. №
4/13 г. на ОСГТК на ВКС, в производството по чл. 422 ГПК е
допустимо да се противопоставят срещу претендираното вземане всички възражения,
които биха довели до отхвърляне на иска, в това число и за недействителност на
основанието, от което произтича вземането. Тези възражения по общото правило на
чл.133 ГПК се
преклудират с подаването на отговор на исковата молба, освен ако не се
основават на по-късно възникнал факт /т. 4 от ТР № 1/13 г. по тълк. д. №
1/13 г. на ОСГТК на ВКС/, в който случай преклузията настъпва с
приключване на съответното открито заседание, към датата на което страната е
узнала за новото обстоятелство и би могла да направи основаното на него свое
възражение /реш. № 380/15.10.12 г.
по гр. д. № 1015/11 г. на ВКС, четвърто г. о./. В този смисъл, възражението на П.В.
за опорочаване на волята му, в смисъл на унищожаемост поради въвеждане в
заблуда при подписване на споразумението, не е направено както с отговора на
исковата молба, така също и след представяне на споразумението от 07.01.2013г.
в оригинал по делото, вкл. в предоставения срок от съда – в молба от
02.10.2018г. /на л.78/ Доколкото към датата на приключване на производството
пред ВРС на в открито заседание на 10.10.2018г. ответникът вече е бил узнал
обстоятелствата, на които се основава процесното вземане, но не е направил
възражение за унищожаването му, въззивният състав не дължи произнасяне по
същото по арг. от чл.266 ГПК.
Страните
не спорят относно предпоставките за предявяване на иска по чл.422 ГПК за
установяване вземане, за което е била издадена заповед за изпълнение по реда на
чл.410 ГПК по ЧГД № 17332 по описа за 2017г. на ВРС, 33
състав.
С жалбата не се оспорва
подписването на споразумение от ищеца, а и същото е установено пред РС
посредством графологическа експертиза. Спорно е значението на подписаното
споразумение между цесионера Делта кредит АДСИЦ и длъжника и има ли същото характер
на новационно задължение, представляващо самостоятелно основание на предявеното
вземане или е опосредено от предходното правоотношение по кредита и цесията.
Действително, по делото, въпреки
оспорването от ответника, ищецът не е представил договор за кредитна карта с
БПБ АД, договора за цесия с ищеца както и уведомление до длъжника за
извършената цесия. Представено е и ищецът се позовава единствено на подписаното
между цесионера Делта кредит и длъжника П.В. споразумение от 07.01.2013г., на
което е основано и заявлението по чл.410 ГПК.
Съгласно споразумението, т.4.1, длъжникът
избира чрез поставяне на отметка /на л.45/, вариант първи за заплащане на
задължението в размер на 1 003.48 лева, придобито от Делта кредит АДСИЦ, София
по договор за цесия от 05.09.2008г. с Юробанк И Еф Джи АД, произтичащо от
неплатени суми по договор за кредитна карта от 14.04.2004г. BG
EUROLINE,
сключен между банката и длъжника. Съгласно този избор на длъжника, при
заплащане на сумата от 501.74 лева до 25.02.2013г., кредиторът се отказва
/опрощава/ останалата половина от дълга и същия се счита погасен изцяло занапред.
Но при неплащане на сумата от 501.74 лева до падежа, вкл. до края на февруари
2013г., цялото вземане в размер на 1 003.48 лева става изискуемо ведно с
мораторна лихва. Поради неплащане на задължението /съгласно ССЕ приета по
делото, а и липса на твърдения/, целият дълг е станал предсрочно изискуем на
26.02.2013г., когато е падежът на задължението. Считано от този момент до
подаване на заявлението през м.11.2017г., не е изтекъл погасителния срок от пет
години, което прави възражението на ответника за изтекла погасителна давност
неоснователно. Същевременно, искът за мораторните лихви е предявен в срок от
три години преди предявяване на иска по силата на чл.116 вр.чл.114, ал.4 ЗЗД,
поради което също не се явява погасен по давност. Вземанията /главно и
акцесорно/ са установени по размер и от заключението на експертизата по делото.
В този смисъл се е произнесла и първата инстанция.
При
тези фактически данни, тълкувайки съгласно правилата на чл.20 ЗЗД съдържанието
на отделните уговорки в тяхната връзка и взаимна зависимост, въззивният съд
намира, че с постигнатото споразумение от 07.01.2013г. страните са преуредили
отношенията си във връзка с падежа на съществуващо задължение, като са
уговорили нови срокове за погасяването му в размери посочени в текста. Дългът в
заявения размер е съществувал към този момент. /към 2008г./ Съдът намира, че не
се касае за новационно споразумение съгласно чл.107 ЗЗД. С решение №130/2009г.
по т.д. № 650/08 г. на ВКС, ІІ т. о. е прието, че способите за преструктуриране
на даден кредит, включително разсрочването му за облекчаване на съществуващ
дълг, не са индиция за наличие на воля у съконтрахентите за подновяване по
смисъла на чл.107 ЗЗД, която, за да е релевантна, трябва да е изрична и
недвусмислена, а не изведена по тълкувателен път. /в този см. и решение
110/2015г. по т. д. № 1568/2014 г. на ВКС, I т. о./ С решение № 210/22.12.2014
г. по т. д. № 4090/2013 г. на ВКС, I т. о. е посочено, че при новацията освен
задължителните предпоставки за новиране, включващи съществуване на валидно
възникнало задължение, което се погасява; валидно възникване на нов дълг на
мястото на стария; разлика между погасеното и новосъздаденото задължение, като
двете трябва да имат различен предмет; намерение за новиране; способност за
новиране от страните - новацията предполага още и нов елемент в състава на облигационното
отношение, като разликата между новото и старото правоотношение трябва да
засяга някои от съществените му елементи. Безспорно при обективната новация
новият елемент се отнася до предмета на паричното задължение - длъжникът поема
по споразумението нов дълг с нов предмет или ново основание, в замяна на
старото по договора, което в случая не е налице. Когато страните по договора в
рамките на общия размер по стария дълг са изменили само размера на отделните
вноски, съобразявайки вече платеното по него, както и сроковете за плащане, не
е налице новация, тъй като старият дълг не е погасен и не е извършена нито
промяна в предмета, нито в основанието.
Независимо
от изложеното, въззивният съд преценява, че липсата на обективна новация, не
отнема самостоятелния характер на споразумението на извънсъдебна спогодба за
уреждане задълженията съгласно чл.365 ЗЗД. Постигнатата извънсъдебно
договореност не се ползва със сила на пресъдено нещо за разлика от съдебната
спогодба и не погасява правото на иск, а въпросите за нейната действителност,
изпълнение, неизпълнение и дали споразумението обхваща предмета на спора, са
все въпроси по съществото на делото.
Съгласно
чл.364 ЗЗД, с договора за спогодба страните прекратяват
един съществуващ спор или избягват един възможен спор, като си правят взаимни
отстъпки. Отстъпката е частичен отказ от първоначалното правно твърдение на
страната и тя е средство, а не цел на спогодбата. Целта е да се внесе
определеност и яснота в отношенията между страните. За да се постигне тази цел
спорещите са готови да пожертват действителното правно положение, като се
съгласят да считат помежду си, че то е било такова, каквото го прогласява
спогодбата. Затова спогодбата включва в себе си воля за частичен отказ от
съществуващо право, респективно за частично поемане на несъществуващо
задължение – чл.365, ал.2 ЗЗД. Тя цели да изключи възможността да се оспорва
предхождащото я правно положение. При тълкуване текста на споразумението пряко
следва, че страните приемат и се съгласяват със съществуващия размер на
задължението, но и с посоченото и констатирано основание на задължението /негов
източник/. В този смисъл, при липса на
други възражения, същата има материалноправно значение за отношенията между
страните по нея като ги установява занапред съгласно постигнатото съгласие. Няма
въведено във въззивната жалба твърдение за процесуално нарушение във връзка с
доклада, направен от първата инстанция по повод оспорване на представеното по
делото споразумение. Във въззивната жалба по същество се поддържа, че предмет
на споразумението е разсрочване на незаконосъобразно начислена сума, което
задължение не съществува поради неустановяване на обуславящите го
правоотношения – договор за кредитна карта и цесия на породеното от него
задължение. Както бе посочено по-горе, въззивният съд не дължи произнасяне по
преклудираното възражение за унищожаемост на споразумението поради опорочаване
волята на длъжника.
С
оглед на изложеното, относно правния характер на спогодбата, следва да се
направи извод, че след като споразумението е валидно, по същество същото
представлява признание за дълг, както че предходните отношения са станали
ирелевантни за отношенията между страните. От това следва да се направи извод,
за дължимост на посочената в договора за извънсъдебна спогодба сума от 1 003.48
лева. Именно това е размерът на задължението към датата на сключване на
спогодбата както и към датата на извършената цесия /така и ССчЕ/. Съгласно т.6
от споразумението, кредиторът при настъпване на отрицателното условие –
неплащане на редуцирания размер на задължението до 25.02.2013г. – може да
събере цялата сума без предизвестие като предсрочно изискуема ведно с дължимите
до окончателното и плащане лихви за забава в размер на основния лихвен процент
на БНБ плюс 10%. Тези лихви за процесния исков период са изчислени от
експертизата в размер на 306.36 лева както е по исковата молба. Исковете са
установени по основание и размер.
С
подписване на споразумението и уговорения в него падеж е започнала да тече
погасителната давност за вземането, считано от 26.02.2013г. От този момент до
подаване на заявлението на 13.11.2017г., не е изтекъл 5 годишния срок на общата
погасителна давност съгласно чл.110 ЗЗД, поради което същото не се явява
погасено. За предявените със заявлението мораторните лихви, съдът намира, че същите
отново не са покрити от погасителна давност. /р.№174/16.12.2009г. по т.дело
№292/2009г. на Второ т.о., ВКС и др./ Теклата преди споразумението давност е
ирелевантна за настоящия спор тъй като изтичането на давностния срок не
погасява материалното право на вземане (арг. от чл.103, ал.2 и чл.118 ЗЗД), а погасява само правото на съдебна
защита на същото. Дори и да е изтекъл давностния срок по предходната кредитна
сделка, ако вземането по споразумението не е изсрочено по давност, кредиторът може
да го предяви за изпълнение. Прекъсването на давностния срок е такъв юридически
факт, с настъпването на който се заличава юридически периодът от време от
възникването на правото на иск до осъществяването на самия факт и започва да
тече нов давностен срок. Този извод е в съгласие и с новия факт – подписаното
между страните споразумение. Признаването е едностранно волеизявление, с което
длъжникът заявява, че има задължение към кредитора или че кредиторът има право
на вземане срещу него. В случая, е налице изрично признание на длъжника за
основанието, размера и кредитора на задължението. Всяко споразумение между
кредитора и длъжника, с което се разсрочва или отсрочва изискуемостта на
вземането, има за последица прекъсване на изтеклата дотогава погасителна давност
и преместване на началния й момент към деня, в който според споразумението
вземането става изискуемо.
С
оглед на изложеното, съдът намира, че подписаното споразумение имащо характер
на договор за спогодба, с който страните преуреждат отношенията си по общо
съгласие и занапред отношенията им са такива, каквито ги прогласява спогодбата,
установява по основание и размер заявените вземания по чл.410 ГПК.
Въз
основа на изложеното въззивният съд достига до идентични изводи на първата
инстанция, чието решение следва да бъде потвърдено.
Съобразно
този резултат, на въззиваемата страна се следва претендираното от нея
адв.възнаграждение от 386.03 лева. Същото не е оспорено като прекомерно и се
дължи в този размер съгласно т.1 от ТР №6/2012г. на ОСГТК на ВКС в установения
реално заплатен размер.
Водим
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №4441/07.11.2018г.
на 25 състав на ВРС, постановено по ГД №3887/2018г.
ОСЪЖДА П.Р.В., ЕГН **********,***, да заплати на
Делта Кредит“ АДСИЦ, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр.София, район Искър, бул. „Христофор Колумб“ № 43, сумата от 386.03 лв., представляваща сторени в исковото производство разноски, на основание чл.78, ал.1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: