ОПРЕДЕЛЕНИЕ
18.10.2021г., град
София
Софийски
градски съд, ТО - 3 състав, в закрито зaседание в следния състав:
СЪДИЯ: ВЕНЕТА ЦВЕТКОВА
като разгледа
докладваното от съдия Цветкова т.д. N 2249 за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Основателно е
възражението за неподведоственост на спора пред българския съд.
Съдът следи
служебно за своята международна подведомственост, като в случая, с оглед
предмета и страните по делото, пряко приложими са разпоредбите на Регламент
/ЕО/ 1215/2012 година. В тази връзка следва да се има предвид, че и двете
страни са търговски дружества и имат местоживеене в държави – членки, предвид
установеното в чл. 63, ал. 1 и ал. 2 от Регламента, което означава че спорът
попада именно в приложното му поле, вкл. и с оглед предмета на спора, свързан с конкретно частно правоотношение с международен елемент.
Производството
по делото е образувано по искова молба от регистрирано и съществуващо съгласно българските
закони търговско дружество срещу дружество, регистрирано в Германия, със
седалище и адрес на управление в гр. Мюнхен. Предявен е иск за заплащане на
сума, дължима по твърдения на ищеца на основание сключен смесен по вид договор -
за наем и изработка от 19.07.2019 година при Общи условия към него. В последните
/чл. 12/ се съдържа споразумение за избор на съд, което определя като
компетентен за разрешаване на споровете във връзка с договора да е българският
съд.
Ответникът, се
е явил по делото само, за да оспори подведомствеността на българския съд, като основно
възражение в тази насока е неприложимостта на общите условия и липсата на
доказателства за това те да обвързват страните, в частност и уговорката за
компетентност.
Общите условия
са неделима, но и самостоятелно обособена част от съдържанието на договора.
Същите, на собствено основание, са подписани от представител на ищеца, но не
съдържат подпис на представляващ чуждестранното дружество, а единствено е
положен фирмен печат/щемпел. В българското право не е регламентирана
удостоверителна сила на т.нар. фирмен печат /или печат на търговско дружество/
и в ГПК не се съдържат разпоредби относно доказателствената стойност на такъв
документ. В настоящата хипотеза няма пречка, с оглед положения върху документа
печат и при наличие на други доказателства, както и с оглед нормата на чл. 288 ТЗ и чл. 5 ГПК, да се установи постигнатото съгласие на страните в нормата на
чл. 12 от общите условия. По делото, обаче, такива доказателства не са поискани
и събрани от ищеца, въпреки докладваното в о.с.з. изрично възражение на
ответника за липсата на компетентност на българския съд.
Действителността
на клаузата на чл. 12 от общите условия предполага установяване на постигнато
между страните съгласие. Съгласието се смята за постигнато, когато волеизявленията
на две (или повече) лица съвпадат по съдържание. От името на юридическото лице,
такова волеизявление може да направи неговият законен представител или друго
упълномощено физическо лице, като според чл. 180 ГПК, частни документи,
подписани от лицата, които са ги издали, съставляват доказателство, че
изявленията, които се съдържат в тях, са направени от тези лица, т.е.
задължителната доказателствена сила на частния документ се изразява само в
това, че текстът му се смята за изявление на лицето, което го е подписало.
Именно поради това и когато един документ се съставят с цел да служи като
доказателство в гражданските отношения, следва да е подписан. Същевременно, документът,
в който след текста е положен само печат, не се смята за подписан и не се
ползва с формална доказателствена сила. Авторството на такъв документ се
преценява на общо основание, като печатът може да е само указание, че
изявлението изхожда от лице, овластено да представлява притежателя на печата. В
случая ищецът не е посочил доказателства за това.
Тоест, ищецът
не доказа наличие на уговорка в общите условия относно международната компетентност
на българския съд по спорове във връзка с изпълнение задълженията по договора. За
пълнота следва да се посочи и че не се установи ответникът обичайно в
търговската си практика да е ползвал положения щемпел и той да е автентичен.
В заключение,
по делото не се установи постигнато съгласие
или наличието на действително пророгационно
споразумение.
Регламент /ЕО/
№ 1215/2015 г. предвижда няколко основания за международна
компетентност в йерархична структура, които се прилагат при
наличието на точно определени предпоставки при спазване на принципа
специалната
норма дерогира общата /lex specialis derogat legi generali/: изключителна компетентност /чл. 24/, мълчаливо учредена компетентност /чл. 26/, споразумение за избор на
съда /пророгация на компетентност по чл. 25/, компетентност по застрахователни, потребителски и трудови договори /раздели 3, 4 и 5/, обща компетентност /чл. 4/, специална компетентност /раздел 2/.
В конкретната
хипотеза не е налице изключение по чл. 24 от Регламента, неприложима
е и нормата на чл. 26 от регламента, тъй като ответникът се представлява в
процеса единствено, за да оспори компетентността на българския съд, което е
изричното му изявление. По изложените по-горе мотиви, съдът приема и че не е
налице и действително, сключено споразумение за избор на съд /поради липса на
съгласие/, т.нар. пророгация на компетентност по чл.
25 от Регламента.
В случая, компетентността
не може да се определи и по правилата на специалната компетентност, установени
в раздел 2 на Регламента и по- специално чл. 7, ал. 1, тъй като без значение
дали се приеме за приложима буква б и а от посочената норма, мястото на
изпълнение е в държава, която не е членка на съюза.
От всичко
посочено следва извод, че компетентен е съдът, определен по правилата на общата
компетентност – чл. 4 или съдът в Германия, където безспорно е седалището на
ответника.
Така
мотивиран и като намира, че българският съд не е международно компетентен да
разгледа предявения осъдителен иск, СЪДЪТ
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ,
на основание
чл. 253 от ГПК, протоколното определение по чл. 149 ГПК от 27.09.2021 г., с
което е даден ход на устните състезания
и ПРЕКРАТЯВА производството по т. д. № 2249/2020
година на СГС, ТО - 3 състав, поради липса на международна компетентност на
българския съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО
на съда подлежи на обжалване от страните в
едноседмичен срок от връчване на определението с частна жалба пред САС.
СЪДИЯ: