Р Е Ш
Е Н И Е
N ……
гр. София,
18.04.2017 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, I - 21 състав, в публично съдебно заседание на осми декември през две
хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА
БАЛИНОВА
при участието на секретаря Снежата А.,
като разгледа докладваното от съдията гр.д.
№ 7384 по описа за 2015 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано е по искова молба от „Р. (Б.)“ АД, с която са предявени установителни искове по чл.
422 от ГПК срещу Р.К.Д. за признаване съществуването в полза
на ищеца на вземания, длъжник по които е ответникът, както следва: вземане с
правно основание чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД, вр. с чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. с чл. 4 ЗПК /отм./ за сумата от 50 344,04 евро, представляваща неизплатената главница по договор за банков
кредит № 65827/12.12.2008 г.; вземане по чл. 430, ал. 2 ТЗ за сумата 1 539,89
евро – възнаградителна лихва за периода 06.06.2011 г. – 20.09.2011
г., както и за сумата 324,60 евро, начислена за периода 05.05.2010 г .-
30.05.2010 г.; вземане по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 1 039,61 евро –
мораторна лихва върху главницата за периода 05.07.2011 г. – 20.10.2011 г.; вземане
по чл. 79, ал. 1, предл. 1, вр. чл. 258 ЗЗД за сумата 424,44 евро –
възнаграждение за управление на кредита, начислена за периода 07.09.2010 г. –
05.11.2010 г. вкл. Претендира
разноски и законна лихва.
Ищецът
твърди, че по силата на договор за кредит № 65827 от 12.12.2008 г., изменен с
Анекс № 1 от 20.07.2009 г., Анекс № 2 от 14.08.2009 г., Анекс № 3 от 05.05.2010
г., Анекс № 4 от 31.05.2010 г., Анекс № 5 от 30.11.2010 г., Анекс № 6 от
05.05.2010, сключен между него, трето за делото лице – „М.“ ЕООД и ответника Р.К.Д.,
като солидарен длъжник е предоставил кредит в размер на 60 640,04 евро, с
краен срок за погасяване на кредита 05.09.2016 г. Поддържа, че на датите на
падежа 05.07.2011 г., 05.08.2011 г. и 07.09.2011 г. кредитополучателят и
солидарните длъжници не са заплатили дължимите месечни погасителни вноски,
поради което за ищеца е възникнало правото да направи кредита предсрочно
изискуем. Изявлението на ищеца за последното е достигнало до ответника –
солидарен длъжник на 21.09.2011 г., от която дата е настъпила предсрочната
изискуемост.
Ответникът оспорва иска. Оспорва да
е обвързан от сключения договор, както и да е настъпила предсрочната
изискуемост на същия. Претендира разноски.
Съдът, след като се запозна със
становищата на страните и събраните по делото доказателства, при спазване на
разпоредбите на чл. 235 ГПК намира следното от фактическа и правна страна:
Въпреки, че на основание чл. 183,
изр. 2 ГПК от доказателствата по делото е изключен договор за банков кредит №
65827/12.12.2008 г., съдът намира, че от приетите по делото анекси към договора
/индивидуализирани по – горе от № 1 до № 6, по които страната е и самият
ответник/, както и от заключението на съдебно – счетоводната експертиза се
установява, че между трето за делото лице и ищеца е възникнало облигационно
отношение по силата на договор за кредит, с твърдяното от ищеца съдържание, към
което препращат изявленията и на ответника, обективирани в анексите към
договора. С оглед изявленията на ищеца, че договорът за банков кредит е станал
предсрочно изискуем, поради което се претендират цялата непогасена главница по
него, на преценка подлежи въпроса станал ли е кредитът предсрочно изискуем, с
оглед изричното оспорване на това обстоятелство от ответника.
По
силата на чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции банката може да
поиска издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 418 ГПК,
когато кредитът бъде обявен за предсрочно изискуем поради неплащането на една
или повече вноски. Предсрочната изискуемост е форма на изменение на договора,
което настъпва с волеизявлението само на една от страните и при наличието на
две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора
право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната
изискуемост, обаче, предполага изявлението на кредитора, че ще счита целият
кредит или непогасен остатък от него за предсрочно изискуем, което включва
вноските с ненастъпил падеж, които не са изискуеми към момента на изявлението.
Понеже правото да се направи вземането за целия кредит в предсрочно изискуемо е
потестативно и с упражняването му едната страна само едностранно внася промяна
в съдържанието на възникналото облигационно правоотношение, то за да настъпят
последиците от упражняването на това право е нужно изявлението да е достигнало
до насрещната странa. Предвид това, предсрочната изискуемост има действие и
настъпва от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора,
ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й.
Постигната в договора предварителна уговорка, че при неплащането на определен
брой вноски или при други обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем и
без да уведомява длъжника кредиторът може да събере вземанията си не поражда
действие, ако банката изрично не е заявила, че упражнява правото си да обяви
кредита за предсрочно изискуем, което изявление да е достигнало до
кредитополучателя. Съгласно т. 18 от ТР N 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС по
тълк.д. N 4/2013 г. предсрочната изискуемост има действие от момента на
получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са
настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. В случая на предявен
иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от банков кредит с
уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащане на определен
брой вноски, вземането става изискуемо с неплащането, след като банката е
упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем. Ако фактите,
относими към настъпване и обявяване на предсрочната изискуемост не са се
осъществили преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
вземането не е изискуемо в заявения размер и не е възникнало на предявеното
основание. Независимо дали между страните е уговорена автоматична предсрочна
изискуемост, нужно е кредиторът да е обявил кредита за предсрочно изискуем по
реда на чл. 60, ал. 2 ЗКИ и това изявление да е достигнало до длъжника и това
упражняване да е станало преди подаване
на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение. Съображенията са, че с
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение кредиторът е упражнил
правото да иска принудително изпълнение на непогасеното си вземане са
несъстоятелни, тъй като дори изявлението за предсрочна изискуемост да се
съдържа в заявлението, доколкото същото не се връчва на длъжника, то и за това
изявление същият не е уведомен за тази предсрочна изискуемост към момента на
сезиране на съда, както и към момента на издаване на заповедта за изпълнение.
Длъжникът съгласно чл. 418, ал. 5 ГПК узнава за допуснатото незабавно
изпълнение едва с връчване на заповедта за изпълнение, поради което не може да
се приеме, че задължението за остатъка от кредита, както е заявлението в
заявлението е станало изискуемо към момента на подаване на заявлението.
Уведомяването
на длъжника, че кредиторът счита кредита за предсрочно изискуем, направено с връчване
на препис от исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК или по друг начин след
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение има за последица
настъпването на предсрочна изискуемост, ако са налице уговорените в договора за
кредит условия за нейното настъпване. Но това уведомяване не може да бъде взето
предвид като факт, настъпил след предявяването на иска, включително на
основание чл. 235, ал. 3 ГПК, поради което и да обуслови основателността на
иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, нито придава обратна сила на момента на настъпване
на предсрочната изискуемост. Това уведомяване представлява ново основание за
предявяване на установителен иск /нов иск/ или на ново заявление за издаване на
заповед за изпълнение – в този смисъл - решение
N 114/07.09.2016 г. по т.д. N 362/2015 г. на II TO на ВКС.
По
изложените съображения съдът намира, че за основателността на иска по чл. 422 ГПК е от значение обстоятелството дали кредитът е бил обявен за предсрочно
изискуем към датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, което предполага
дали към този момент изявлението на банката – кредитодател за тази предсрочност
е било достигнало до длъжника. В този смисъл решение N 114/07.09.2016 г. по т.д. N 362/2015 г. на II TO на ВКС;
решение N 64/09.02.2015 г. по гр.д. N 5796/2014 г., IV ГО на ВКС; решение N
85/21.10.2015 г. по гр.д. N 597/2014 г., I ТО на ВКС; решение N 135/16.10.2015
г. по т.д. N 1672/2014 г., I ТО на ВКС; решение N 420/11.02.2015 г. по гр.д. N
3079/2014 г., IV ГО на ВКС; решение N 53/18.05.2015 г. по т.д. N 888/2014 г.,
II TО на ВКС; решение N 123/09.11.2015 г. по т.д. N 2561/2014 г., II TО на ВКС.
Законодателят
не предписва конкретен способ за връчване на съобщения между страните по
договорното правоотношение, поради което и кредиторът не е ограничен относно
избора на способ за връчване на съобщения, какъвто би могъл да бъде уговорен
между страните в договора.
При
липса на уговорка в договора относно връчването, връчен редовно от външна
страна и приемащ се за редовно връчен на длъжника е документ, който му е
предаден лично или на негов пълномощник срещу подпис, или по възлагане от
нотариус /чл. 50 ЗННД/ или от частен съдебен изпълнител /чл. 43 ЗЧСИ/, като в
последните два случаи се прилагат разпоредбите а чл. 37 – 58 ГПК, като отказът
за получаване или отсъствието от адреса по чл. 47 ГПК се удостоверяват от
длъжностното лице, а съобщенията се считат за връчени. При избор от страна на
кредитора да връчи уведомлението на длъжника чрез пощенска пратка, на основание
чл. 36, ал. 2 от Закона за пощенските услуги условията за доставяне на
пощенската пратка се определят според Общи правила, приети с решение N
581/27.10.2010 г. от Комисията за регулиране на
съобщенията. В тези случаи удостоверителна сила за получаване на съобщенията
има осъщественото връчване в случаите на препоръчана пощенска пратка, която е
доставена на адреса на получателя срещу подпис или на пълнолетен член от
домакинството, живеещ на адреса, срещу подпис и представен документ за
самоличност – чл. 5, ал. 1 и ал. 2 от Общите правила/. В чл. 5, ал. 3 от тези
правила са посочени действията, които следва да извършат пощенските служители,
когато не са предали препоръчаната пратка при посещение на адреса. В този
случай пощенският оператор удостоверява, че пратката не е доставена на адреса и
същата е върната на подателя. Чл. 36, ал. 2 ЗПУ и Общите правила не въвеждат фикцията, че при липса на
фактическо връчване, дори и в случаи на изпълнение на задълженията от пощенския
оператор пратката ще следва да се счита за доставена. При уговорка в договора
кредиторът да може да извърши уведомлението с препоръчителна пощенска пратка
следва връчването да е удостоверено пак по реда на чл. 5, ал. 1 и ал. 2 от
Общите правила. Дори в този случай, при липса на други уговорки,
удостоверителното изявление на пощенския служител за отсъствие от адреса и
неявяването за получаването в пощенската станция на пратката не презумира недобросъвестността
на получателя – укриване или отказ за получаване, т.е. не урежда уговорена
между страните фикция. Презумпцията за недобросъвестно неизпълнение на
задълженията на длъжника следва да може да се изведе от договора между
кредитора и длъжника, като в този случай такава клауза, която фингира
недоставеното или само изпратеното съобщение като получено би била в
съответствие с принципа за добросъвестно упражняване на правата на кредитора,
ако ясно разписква предпоставките, при наличието на които ще се счита, че е
положена дължимата грижа от страна на кредитора за връчване на съобщението.
В
настоящия случай, в чл. 31 от Общите условия за микрокрдитиране от „Р. /Б.“ АД
е предвидено, че всички уведомления във връзка с договора трябва да бъдат
направени в писмена форма и ще се считат за получени, ако по факса, чрез лично
доставяне, по електронна поща или чрез изпращане по пощата с обратна разписка
достигнат до адресата на страните, посочени в договора. В случай, че адресатът
не уведоми писмено банката за промяна на посочения в договора адрес, всички
уведомления, покани и съобщения, изпратени на стария адрес ще се считат за
надлежно връчени – чл. 32 от същите условия. Видно от тези уговорки, страните
са определили способите за връчване на кореспонденцията, както и задължението
на всяка от страните да уведоми другата за промяна на адреса, посочен в
договора. Страните не са уговорили, че съобщение, изпратено по пощата с обратна
разписка, което не е доставено ще се счита за връчено, в клаузата липсва
приравняване на опита за доставяне с фактическото получаване. Фингирането на
недоставеното като получено съобщение цели защитата срещу недобросъвестно
поведение на получаващата страна ако същата отказва да получи или се укрива.
При липса на разписани предпоставки, при които кредиторът може да счита, че
опитът му за връчване представлява полагане на дължима грижа и при липса на
изрично обвързване на неуспешния опит за връчване с конкретни последици за
получаващата страна не може да се приеме, че клаузите на чл. 31 и чл. 32 от
Общите условия предвиждат фингирано връчване на съобщенията. Както беше
изложено по – горе фингираното връчване не следва и от самия ЗПУ и от Общите
правила за връчване, приети на основание чл. 36 от този закон. В посочения
смисъл – решение N 148/02.12.2016 г. по т.д. N 2072/2015 г. I TO на ВКС,
постановено по реда на чл. 290 ГПК, след допускане до касационно обжалване за
проверка съответствие на обжалвания въззивен акт с разрешението по т. 18 ТР
4/2013 г. на ОСГТК на ВКС именно по въпроса: по какъв начин следва да е
удостоверено връчването на длъжника на документ, съдържащ волеизявлението на
банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, за да се приеме, че
волеизявлението е достигнало до длъжника и е настъпила предсрочна изискуемост
на кредита. Посоченото решение е постановено по
аналогичен на настоящия казус и при същото съдържание на договора между
страните относно начина на връчване на съобщенията и уговорката за фингирано
връчване.
По
изложените съображения съдът намира, че до ответника по делото не е достигнало
изявлението за предсрочна изискуемост на кредита, поради което и същата не е
настъпила към датата на подаване на заявлението.
Съгласно
т. 18 ТР 4/2013 г., когато предсрочната изискуемост на целия остатък от кредита
не е надлежно обявена, изискуеми са само вземанията, представляващи вноски по
кредита и други акцесорни вземания, които са настъпили с падеж към датата на
подаване на заявлението за издаване на заповедта и са включени в представеното изявлението. В извлечението, което е
документ по чл. 417 ГПК, в заявлението, в исковата молба не е направено
разграничение по размер на задълженията по кредита, чиято изискуемост е
настъпила до датата на подаване на заявлението, поради настъпил падеж, което е
пречка искът да бъде уважен частично за сумите, станали изискуеми преди завеждане
на заповедното производство. Това е така, тъй като за главницата не е посочено
в извлечението от сметка и в заповедното производство коя част от нея е
изискуема, поради падежиране на вноските към датата на заявлението;
възнаградителната лихва, поради извод за ненастъпила предсрочна изиксуемост не
личи от изпълнителното основание в какъв размер е като начислена само върху
главницата, която е падежирала; мораторната лихва се претендира за периода след
твърдяната от ищеца дата на предсрочна изискуемост, поради което в извлечението
е посочена глобално, като за част от периода е начислена върху цялата
непогасена главница /вкл. обявената за предсрочно изискуема/, без да е
разграничено какъв е нейният размер за претендирания период като начислен върху
падебиралите вноски. В този смисъл – решение
N 114/07.09.215 г. по т.д.
N 2561/2014 г. II TO на ВКС; решение N
175/25.02.2016 г. по т.д. N 2602/2014 г. на II TO на ВКС. Единствено
в заявлението е посочена комисионна – такса за управление на кредита, която е дължима
за период преди сочената дата на предсрочна изискуемост, както и непогасена
възнаградителна лихва за период преди предсрочната изискуемост в размер на
324,60 евро за периода 05.05.2010 г. – 30.05.2010 г., които следва да бъдат
присъдени.
Тези
суми следва да се прехвърлят независимо от релевираното от ответника възражение
за настъпване на преклузивния срок по чл. 147 ЗЗД.
В
случая, ответникът е поел задължението за връщане на заеманата сума като
солидарен длъжник, без да е посочено основанието за поемане на тази
солидарност, следва, че отговаря наред с длъжника по реда на чл. 121 и сл. ЗЗД.
Солидарната отговорност е налице във всички случаи, когато кредиторът има
възможност да изисква от всеки от длъжниците цялото си вземане, като
изпълнението на един погасява дълга и освобождава всички длъжници. Общите
правила, уредени в чл. 121 – 127 ЗЗД са приложими за всички случаи, когато е
налице пасивна солидарност, стига да не е уговорено друго, какъвто не е
настоящият случай. Разликата при различните видове солидарна отговорност се
следва от основанието за възникването на същата, поради което и съдът дължи
установяване на вида на солидарната отговорност, според основанията за
възникването й, за да се определи спецификата на конкретните облигационни
отношения. Квалификацията „солидарен длъжник“ е обща и не дава информация за
същността на отговорността на ответниците към ищеца – кредитодател. При
встъпването в дълг, в резултат на което се стига до възникване на солидарна
отговорност между главния длъжник и встъпващия, съществуването на солидарното
задължение не е предпоставка за съществуването на другото, като всеки от
съдлъжниците дължи на свое независимо основание, като отпадане задължението на
единия длъжник не води до отпадането на другите. Така при встъпването в дълг едно трето на
правоотношението между кредитор и главен длъжник лице се съгласява да поеме
съществуващото задължение като солидарен длъжник. Поради това и встъпването в
дълг, когато следва от сключен между кредитора и встъпващия в дълг договор наподобява
поръчителството, но встъпилият в чужд дълг е винаги отговорен на същото право
основание, на което дължи първоначалния длъжник и солидарно с него. Затова, в
случаите на чл. 101 ЗЗД отговорността на встъпилия нов длъжник може да
съществува само ако съществува първоначалния дълг, но отговорността на
встъпилия не е акцесорна на главното задължение. Не така стои въпросът при
задължението на поръчителя, което е винаги акцесорно на главното. В случай, че
лицето поеме отговорността да заплатят определена сума ако не я изплати
първоначалния длъжник и не е налице изрична уговорка да отговарят солидарно
следва да се приеме, че е налице уговорка за поръчителство. Когато източник на
солидарността е конкретният договор, а не законът, е налице встъпване в дълг, а
не поръчителство. Предмет на съгласието за встъпване в дълг е поемането на чужд
дълг като свой, за който встъпилият отговаря наравно с първоначалния длъжник,
на свое собствено основание и в пълен обем, без да е налице акцесорност и
ограничение в срока на отговорност. За разлика от встъпването в дълг
поръчителят се съгласява да отговаря за чужд дълг, но при съответните
ограничения в отговорността. Настоящият случай не е такъв, доколкото по силата
на изрично изявление между кредитора и третото за договора за кредит лице –
ответникът е предвидено възникване на солидарна отговорност, без да са
предвидени уговорки, от които да се съди, че отговорността им е ограничена от
тази по главния дълг, поради което може да се заключи, че възникналата за
ответниците отговорност е солидарна, произтичаща от съглашение с кредитора за
встъпване в дълг. Поради липса на белези, които да характеризират тази
отговорност като акцесорна на задължението на главния длъжник следва изводът,
че ответникът е встъпил в дълга на кредитополучатля, на който сумата е
предоставена. Предвид това, същият няма качеството на поръчители, поради което
и спрямо неговата отговорност не следва да намери приложение разпоредбата на
чл. 147 ЗЗД /в посочения смисъл – Определение № 130/15.02.2017 г. по т.д. № 60195/2016
г. на III ГО на ВКС, както и „Облигационно право. Обща част“ – Проф.
Ангел Калайджиев, издателство Сиби/.
Предвид изложеното, искът по чл. 79, ал. 1, предл. 1, вр.
чл. 258 ЗЗД следва да бъде уважен за сумата от 424,44 евро, както и искът по
чл. 430, ал. 2 ТЗ за сумата 324,60 евро, като останалите искове следва да бъдат
отхвърлени.
При
посочения изход на делото ищецът има право на разноските по делото, съразмерно
на уважената част от исковете, като възнаграждението за юрисконсулт следа да
бъде определено на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с ЗПП в размер на 300
лв.,от който размер следва да бъдат присъдени разноски в заповедното и
исковото, съразмерно на уважената част от исковете. Така в полза на ищеца
следва да бъдат присъдени разноски за исковото производство в размер на 37,55
лв., както и 33,49 лв. – в заповедното производство. В полза на ответника
следва да бъдат присъдени разноски, съразмерно на отхвърлената част от исковете
в размер на 3 845,57 лв.
Мотивиран
от горното, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПРИЕМА ЗА
УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422 ГПК, че Р.К.Д.,
ЕГН ********** дължи на „Р. (Б.)“
ЕАД, ЕИК ******** следните суми:
-
на основание чл. 430, ал. 2 ТЗ сумата
324,60 евро – възнаградителна лихва, дължима на основание чл. 3, бук. „в“,
вр. чл. 1, бук. „в“ от Анекс № 4 от 31.05.2010 г. към Договор за банков кредит
№ 65827/12.12.2008 г., по който ответникът е солидарен длъжник и начислена за
периода 05.05.2010 г. – 30.05.2010 г.;
-
на основание чл. 79, ал. 1, предл. 1, вр. чл. 258 ЗЗД сумата 424,44 евро – комисионна за управление на кредита, посочен
по – горе, дължима и съгласно чл. 1, бук. „з“ от Анекс № 6 от 23.12.2010 г.
към Договор за банков кредит № 65827/12.12.2008
г., по който ответникът е солидарен длъжник и начислена за периода 07.09.2010
г. – 05.11.2010 г.,
които
вземания са предмет на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа
на документ по чл. 417 ГПК от 07.12.2011 г., издадена по ч.гр.д. № 45178/2011
г. по описа на СРС.
като ОТХВЪРЛЯ исковете по чл. 422 ГПК, както следва:
-
за вземане по чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД, вр. с чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. с чл. 4 ЗПК /отм./ за сумата от 50 344,04 евро - неизплатената главница по договор
за банков кредит № 65827/12.12.2008 г.;
-
вземане по чл. 430, ал. 2 ТЗ за сумата 1 539,89 евро – възнаградителна лихва за по посочени договор за кредит за периода
06.06.2011 г. – 20.09.2011 г.,
-
вземане по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 1 039,61 евро – мораторна лихва
върху главницата за периода 05.07.2011 г. – 20.10.2011 г.,
които
вземания са предмет на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 ГПК от 07.12.2011 г., издадена по ч.гр.д. № 45178/2011 г.
по описа на СРС.
ОСЪЖДА Р.К.Д., ЕГН ********** да заплати на „Р. (Б.)“ ЕАД, ЕИК ********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 37,55 лв. – разноски в исковото
производство, както и сумата 33,49 лв. –
разноски в заповедното производство, съразмерно на уважената част от
исковете.
ОСЪЖДА „Р. (Б.)“ ЕАД, ЕИК ******** да заплати на Р.К.Д., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 3 845,57 лв. – разноски по
делото, съразмерно на отхвърлената част от исковете.
Решението
може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски апелативен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ:
РЕШЕНИЕ № 114 ОТ
07.09.2016 Г. ПО Т. Д. № 362/2015 Г., Т. К., ІІ Т. О. НА ВКС
РЕШЕНИЕ № 175 ОТ 25.02.2016 Г. ПО Т. Д. № 2602/2014
Г., Т. К., ІІ Т. О. НА ВКС