№ 2213
гр. София, 10.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Невена Чеуз
Членове:Наталия П. Лаловска
Добромир Ст. Стефанов
при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Невена Чеуз Въззивно гражданско дело №
20241100501795 по описа за 2024 година
Производството е образувано по въззивна жалба на АД „М. и Дочев“,
ищец в първоинстанционното производство, чрез процесуален представител –
адв. М. М. срещу решение № 19 541/27.11.2023 г. на СРС, 76 състав,
постановено по гр.д. 43 399/2022 г., с което са отхвърлени предявените искове
с правно основание чл. 79 ал.1 от ЗЗД вр. с чл. 286 от ЗЗД вр. с чл. 36 от ЗА и
чл. 86 от ЗЗД за заплащане на сумата от 1 800 лв., представляваща незаплатени
адвокатски възнаграждения, дължими за периода от м. 07.2019 г. до м. 12.2019
г., по силата на договор за правна помощ от 01.12.2017 г. и сумата от 507, 18
лв. – лихва за забава за периода на забавата, ведно със законната лихва върху
главницата от датата на исковата молба – 10.08.2022 г. до окончателното
изплащане на сумата. В жалбата са наведени твърдения, че решението е
неправилно, незаконосъобразно, постановено в противоречие с материалния и
процесуалния закон и събраните в хода на производството доказателства.
Заявени са твърдения, че сключеният между страните договор е продължил да
се изпълнява и се е трансформирал в безсрочен. Твърди се, че неправилно СРС
е приел, че действието на договора не е продължено след уговорения срок, тъй
като липсвало оспорване на това твърдение, а и първоинстанционният съд не
1
бил указал, че не се сочат доказателства за този факт. Изложени са
възражения, че за да възникнело изпълнение било необходимо нуждата да е
предхождаща, като изпълнението е предпоставено от активно поведение на
възложителя, а ако нуждата отпаднела възложителят можел да оттегли
поръчката по реда на чл. 287 от ЗЗД, каквото в настоящия случай липсвало.
Твърди се, че дори да се приемат незаконосъобразните мотиви на СРС за липса
на продължаване на договора се установявало предоставяне на правни услуги,
поради което се следвало възнаграждение, тъй като възнаграждение по
договор за адвокатски услуги се дължало винаги с оглед чл. 36 ал.1 от ЗА.
Иска се отмяна на решението като бъде постановено ново, с което исковете
бъдат изцяло уважени. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263 ал.1 от ГПК не е депозиран писмен отговор от
ответника в първоинстанционното производство „СК Проджект Мениджмънт“
ЕООД.
При извършената служебна проверка на основание чл.269 от ГПК,
настоящият съдебен състав намира, че обжалваният съдебен акт е постановен
от законен състав на родово компетентния съд, в изискуемата от закона форма.
Предметът на въззивното производство, което се разглежда по реда на
ограничения въззив е очертан само от посоченото в жалбата и приложимите
към спорния предмет императивни материалноправни норми.
В първоинстанционното производство е разгледан осъдителен иск по
чл. 79 ал.1 от ЗЗД вр. с чл. 286 от ЗЗД вр. с чл. 36 ал.1 от ЗА, обективно
кумулативно съединен с акцесорен иск по чл. 86 ал.1 от ЗЗД.
Съобразно установените правила в чл. 154 от ГПК за разпределение на
доказателствената тежест, ищецът – въззивник следва да установи при
условията на пълно и главно доказване наличие на сключен договор за правни
услуги, изпълнение по него, изразяващо се в осъществяване на такива, размер
на възнаграждение и изискуемост на това задължение. Видно от изготвения
доклад по делото от СРС, тежестта на доказване е правилно разпределена,
относно всички подлежащи на установяване факти. При разпределяне
доказателствената тежест в процеса по реда на чл. 154 ал.1 от ГПК и при
прилагане разпоредбата на чл. 146 ал.2 от ГПК съдът не е длъжен да указва на
страните, че представените от тях доказателства не са достатъчни за
установяване на твърденията им / решение 287/08.02.2013 г. по гр.д. 472/2012
2
г. на Второ ГО на ВКС/, поради което не могат да бъдат споделени заявените в
жалбата възражения за допуснато процесуално нарушение от страна на
състава на първоинстанционния съд.
На следващо място, разпределението на доказателствената тежест и
съобразно правилото на чл. 154 ал.1 от ГПК всяка страна носи
доказателствена тежест относно факти, от които извлича изгодни за себе си
правни последици. Неизпълнението на това задължение е свързано с
последиците от недоказването и се състои в правото и задължението на съда
да приеме за ненастъпила правната последица, осъществяването на чийто
юридически факт е останал недоказан / решение № 25/27.01.12 г. по гр. д. №
1832/10 г. на IV г.о., решение № 2354/15.04.10 г. по гр. д. № 673/2009 г. на І г.о.,
решение № 197/10.05.11 г. по гр. д. № 430/10 г. на І г.о., решение №
127/20.12.16 г. по т.д. № 1907/15 г. на ІІ т.о. и др/. Единственото изключение е
в нормата на чл. 154 ал.2 от ГПК, което е неотносимо към настоящата
хипотеза. Поради което не могат да бъдат взъприети възраженията в жалбата,
че липсата на оспорване освобождава страната от задължение да установи
правно-релевантните обстоятелства, от които черпи права.
Видно от доказателствата по делото, страните са били обвързани от
сключен на 01.12.2017 г. договор за правна помощ, разкриващ характерните
белези на договор за поръчка по смисъла на чл. 280 от ЗЗД. Срокът на
действие на същия, съобразно уговорката в чл. 8 от договора е една година,
считано от датата на неговото сключване т.е. до 01.12.2018 г. Предмет на
заявената претенция са незаплатени възнаграждения по договора за периода м.
07.2019 г. – м.12.2019 г. и същите касаят период от време, следващ датата на
прекратяване на същия. Не се установява уговорка между страните, относно
възможност същият да се счита мълчаливо продължен след изтичане на
неговия срок, каквито са заявените възражения в жалбата. Наличие на такава
уговорка не може да бъде извлечена от договора по тълкувателен път, чрез
използване на критериите, посочени в чл. 20 от ЗЗД, нито да бъде установена,
посредством индиции и с оглед ангажираните от въззивника – ищец
доказателства. Същите, в едната си част са представени във вид, неотговарящ
на изискването на чл. 185 от ГПК като съставени на английски език. Дори да
бъде пренебрегнато това законодателно изискване, те по естеството си касаят
електронни писма, изготвени от трети за спора лица и касаят облигационни
отношения на трети за спора лица, чиято връзка с предмета на процесния
3
договор е невъзможно да бъде установена, предвид чл.1 от същия.
Доказателствата, съставени на български език, представляват разпечатки на
хартиен носител на инцидентни разговори чрез текстови съобщения,
проведени чрез интернет приложение към социална мрежа и без яснота
относно страните в същите и връзка с предмета на договора, от който ищецът-
въззивник черпи права.
Дори, изцяло хипотетично, да се възприеме тезата за наличие на
облигационно правоотношение, обвързващо страните с договор за поръчка, то
съобразно нормата на чл. 36 ал.1 от ЗА адвокатът има право на
възнаграждение за своя труд. Такъв, положен от страна на въззивника – ищец,
касаещ процесния период, който да е и във връзка с предмета на договора от
01.12.2017 г. не се установява да е престиран, за да са налице основания за
претендирано възнаграждение.
Предвид което, жалбата се явява неоснователна.
С оглед неоснователността на заявения главен иск, то неоснователен се
явява и акцесорния такъв за мораторна лихва.
Предвид съвпадане на крайните изводи на настоящата съдебна
инстанция с тези на СРС, първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено.
При този изход на спора разноски не се следват.
Предвид изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 19 541/27.11.2023 г. на СРС, 76 състав,
постановено по гр.д. 43 399/2022 г.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4
5