Р
Е Ш Е Н И Е № 3
гр. Сливница, 18.03.2018 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
РАЙОНЕН
СЪД - ГРАД СЛИВНИЦА, III състав,
в публично съдебно заседание на двадесет и втори януари през две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕВЕНА ВЕЛИКОВА
при
участието на секретаря Паулина Велкова,
като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 299 по описа на съда за 2018
г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Ищецът „Вива
Прима“ ЕООД е предявил срещу Ц.Л.Б. положителен
установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл.
79, ал. 1, вр. чл. 9 ЗЗД и чл. 286, ал. 1 ТЗ за признаване за установено по
отношение на ответника, че ищецът е носител на парично вземане в размер на 185,56 лв., представляващо възнаграждение за предоставени
далекосъобщителни услуги от „Българска Телекомуникационна компания“ ЕАД за
периода от 15.03.2014 г. до 14.09.2014 г. по
индивидуален клиентски номер 51050884005, за който е сключен Договор за
далекосъобщителни услуги от 10.09.2011 г. и допълнително споразумение от
27.09.2013 г., прехвърлено с договор за цесия на „С.Г.Груп“ ООД, прехвърлено на
свой ред с договор за цесия на ищеца, ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на заявлението в съда- 04.05.2017 г., до окончателното
изплащане на задължението, което вземане е удостоверено
в Заповед № 104/08.03.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 161/2018 г. по описа на РС- гр. Сливница, и осъдителен иск с
правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата в размер на 123,67 лв.,
представляваща начислена договорна неустойка, начислена във фактура №
********** от 15.09.2014 г., дължима
поради предсрочното прекратяване на договора от страна на ищеца поради
неизпълнението на задължението на ответника да заплати стойността на
потребените услуги.
В исковата молба се твърди, че между „Българска
Телекомуникационна Компания“ ЕАД (праводател по силата на договор за цесия от
29.05.2015 г. на праводателя на ищеца по силата на друг договор за цесия от
20.02.2017 г. – „С.Г.Груп“ ООД) и ответника е съществувал и валидно е действал договор за
далекосъобщителни услуги от 10.09.2011 г., с индивидуален клиентски номер на
договора 51050884005, по който е била издадена фактура № **********/15.09.2014
г., за отчетен период от 15.08.2014 г. до 14.09.2014 г., с краен срок за
плащане 03.10.2014 г. с обща сума за плащане в размер на 310,63 лв. Твърди се,
че договорът е сключен при общи условия, с които ответникът се е съгласил, като
на основание чл. 81.2, вр. чл. 81, вр. чл. 74.2, б. „в“ ОУ договорът между
„БТК“ ЕАД и ответника е бил едностранно прекратен, като на абоната е било
начислено и обезщетение за претърпени вреди от страна на мобилния оператор,
изразяващи се в пропуснати ползи. Твърди се, че неизпълнението на потребителя
на задължението му да заплаща дължимите
суми по фактура в 18-дневен срок от издаването й е предпоставка за
прекратяването му. Сочи се, че сумата по фактурата като неустойка има
обезщетителен характер за пропуснатите ползи от страна на телекомуникационния
оператор. Наред с това се твърди, че ответницата е подписала договора за
далекосъобщителна услуга и не е изпълнила задължението си да заплаща стойността
на услугата, като с това си поведение е изпаднала в забава.
По отношение на договорите за цесия се твърди, че
съгласно чл. 5 от договора за цесия, сключен между „Българска
Телекомуникационна Компания“ ЕАД и „С.Г.Груп“ ООД последното дружество има
качеството освен на цесионер и на пълномощник на цедента във връзка с
уведомяването на длъжниците за извършеното прехвърляне на вземания, като към
исковата молба е приложено уведомление, подписано от законния представител на
от „С.Г.Груп“ ООД, с което дружеството уведомява длъжника от името на мобилния
оператор за цесията от 29.05.2015 г. и от свое име в качеството си на цедент по
силата на последващия договор за цесия от 20.02.2017 г., легитимиращ ищеца като
носител на материалното право.
С уточнителна молба ищецът е индивидуализирал
вземанията си съобразно дадените му от съда указания, като е уточнил, че
първоначално предявената сума в размер на 310,63 лв., за която е издадена
фактура № **********/15.09.2014 г. за отчетния период на потребление от
15.08.2014 г. до 14.09.2014 г., представлява сбора от сумата в размер на 185,56
лв., представляваща баланс за предходни периоди, сумата в размер на 123,67 лв.,
представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на договора за
далекосъобщителни услуги и сумата в размер на 1,40 лв., представляваща лихва за
забавено плащане. Посочено е, че въз основа на договорите са издадени фактура №
**********/15.04.2014 г. за отчетния период на потребление от 15.03.2014 г. до
14.04.2014 г. с начислена сума за плащане в размер на 63,31 лв., с краен срок
за плащане 02.05.2014 г.; фактура № **********/15.05.2014 г. за отчетния период
на потребление от 15.04.2014 г. до 14.05.2014 г. с начислена сума за плащане в
размер на 159,63 лв., като от тях сумата в размер на 63,81 лв.- баланс за
предходни периоди, с краен срок за плащане 01.06.2014 г.; фактура №
**********/15.06.2014 г. за отчетния период на потребление от 15.05.2014 г. до
14.06.2014 г. с начислена сума за плащане в размер на 183,31 лв., като от тях
сумата в размер на 159,63 лв.- баланс за предходни периоди, с краен срок за
плащане 02.07.2014 г.; фактура № **********/15.07.2014 г. за отчетния период на
потребление от 15.06.2014 г. до 14.07.2014 г. с начислена сума за плащане в
размер на 184,16 лв., като от тях сумата в размер на 183,31 лв.- баланс за
предходни периоди, с краен срок за плащане 01.08.2014 г.; фактура №
**********/15.08.2014 г. за отчетния период на потребление от 15.07.2014 г. до
14.08.2014 г. с начислена сума за плащане в размер на 185,56 лв., като от тях
сумата в размер на 184,16 лв.- баланс за предходни периоди, с краен срок за
плащане 01.09.2014 г. и фактура № **********/15.09.2014 г. за отчетния период
на потребление от 15.08.2014 г. до 14.09.2014 г. с начислена сума за плащане в
размер на 310,63 лв., като от тях сумата в размер на 185,56 лв.- баланс за
предходни периоди, сумата в размер на 123,67 лв., представляваща неустойка за
предсрочно прекратяване на договора за далекосъобщителни услуги и сумата в
размер на 1,40 лв., представляваща лихва за забавено плащане, с краен срок за плащане
02.10.2014 г. По отношение на претендираната неустойка се твърди, че операторът
е упражнил правото си да начисли същата поради неизпълнение от страна на
ответницата на договорните й задължения, като същата е начислена на база
месечен абонамент от момента на предсрочно прекратяване на договора до крайния
срок на действие на същия. Сочи се, че моментът на предсрочно прекратяване е
датата на последната фактура № **********/15.09.2014 г.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът, чрез
процесуалният си представител- адв. Надежда Иванова от САК, е подал отговор на
исковата молба, с който е оспорил допустимостта на предявения установителен
иск, доколкото държавната такса в размер на още 2 % е била внесена след
преклузивния срок по чл. 415, вр. чл. 422 ГПК. В тази връзка е направено искане
съдът да прекрати производството в тази му част, по което искане съдът се е произнесъл с определението си насрочване на делото,
като същото прието за неосножателно.
По същество в отговора се твърди, че
исковата претенция се явява изцяло неоснователна, като погасена по давност. С
отговора не се оспорва че между „Българска Телекомуникационна компания“ ЕАД и
ответницата са съществували и валидно действали договор за далекосъобщителни
услуги от 10.09.2011 г., сключен при общи условия, и допълнително споразумение
от 27.09.2013 г., както и че за процесния период „Българска Телекомуникационна
компания“ ЕАД е доставило на ответницата остойностените в процесните фактурите
далекосъобщителни услуги. По отношение на установителния иск за сумата в размер
на 185,56 лв., представляващо възнаграждение за предоставени далекосъобщителни
услуги от „Българска Телекомуникационна компания“ ЕАД за периода от 15.05.2014
г. до 14.09.2014 г., която сума ищецът претендира на основание сключени между
него и „С.Г.Груп“ ООД и „С.Г.Груп“ ООД и „Българска Телекомуникационна
компания“ ЕАД договори за цесия, ответницата сочи, че не е била уведомявана за
извършената цесия по реда на чл. 99 ЗЗД, като уведомяването е извършено едва в
исковото производство, когато на 02.07.2018 г. й е бил връчен препис от
исковата молба. Сочи се, че тази сума е формирана от предишни задължения по
посочените от ищеца фактури, като в последната фактура от 15.09.2014 г. е
начислена и сумата в размер на 123,67 лв., представляваща неустойка за предсрочно
прекратяване на договора. Прави се възражение, че сумата по фактурата от
15.04.2014 г. в размер на 68,31 лв., с краен срок за плащане 02.05.2014 г., е
покрита с кратката тригодишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, доколкото
заявлението е било подадено едва на 04.05.2017 г. По отношение на остатъка от
задължението в общ размер на 114,19 лв., представляваща сбора от дължимите суми
по останалите издадени от ищеца фактури, също е направено възражение за изтекла
погасителна давност, което обаче е обосновано с момента на уведомяване на
ответницата за извършената цесия, а именно 02.07.2018 г., доколкото ищецът е
предявил претенциите си срещу нея едва с получаване на исковата молба за
отговор, а не с подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК. Доколкото сумата в размер на 185,56 лв. е недължима, ответницата
счита, че не дължи и разноските, сторени в заповедното производство.
По отношение на осъдителния иск за
заплащане на неустойка в размер на 123,67 лв., ответницата счита същия за
неоснователен, предвид неоснователността на главната претенция. Наред с това се
прави възражение по чл. 140 и чл. 140.1 от ОУ на „БТК“ АД, предвиждащи
прекратяване на договора и спиране на предоставените мобилни услуги, при
условие, че не е платена една месечна вноска, в който смисъл ищецът е следвало
прекрати договора веднага след неизпълнение на задължението по първата фактура
от 15.04.2014 г., поради което и вземането за неустойка се явява покрито с
кратката тригодишна давност. Предвид неоснователността и на осъдителния иск,
счита, че не се дължат разноски и в съдебното производство. С оглед на всичко
изложено, ответницата моли съда да отхвърли изцяло предявените искове и да й
присъди сторените от нея разноски за заповедното и исковото производство.
В съдебно
заседание ищецът- редовно призован, не изпраща представител. По делото е
постъпило становище от процесуалния представител на ищеца- адв. Герова, с което
са развити подробни съображения за надлежното уведомяване на ответника за
извършената цесия. Със становището, въпреки
изричните указания, дадени на ищеца с определението за насрочване, не е бил
представен цитираният в исковата молба договор за далекосъобщителни услуги.
В съдебно
заседание ответникът- редовно призован, се представлява от адв. Иванова, която
оспорва предявените искове на основанията, подробно посочени в отговора на
исковата молба. Предвид непредставянето от страна на ищеца на договора за
далекосъобщителни услуги, процесуалният представител на ответника релевира и
правни възражения, свързани с липсата на доказателства за съществуваща между
страните облигационна връзка.
Съдът, като съобрази събраните писмени
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира за установено следното:
Установява
се от приложеното ч.гр.д. № 161/2018 г. по описа на РС- гр. Сливница, че същото
е образувано по депозирано пред СРС заявление за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
вх. № 3032852/04.05.2017, подадено от „ВИВА ПРИМА“ ЕООД, което е било
препратено по компетентност на РС- гр. Сливница. Съдът е уважил в цялост депозираното
заявление, като на 08.03.2018 г. е издал
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
№ 104 в полза на „ВИВА ПРИМА“ ЕООД срещу Ц.Л.Б. за сумите в размер на 310,63 лв., представляваща
стойността на незаплатена далекосъобщителна услуга по Договор за
далекосъобщителни услуги от 10.09.2011 г. и сумата в размер на 81,22 лв.,
представляваща обезщетение за забавено изпълнение на паричното задължение
(мораторна лихва), начислена за периода от 04.10.2014 г. до 01.05.2017 г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението в съда- 04.05.2017 г., до окончателното й изплащане, като е
присъдил на заявителя и сторените от него разноски по делото, а именно 25 лв.
държавна такса и 180 лв. възнаграждение на адвокат, като е посочил, подробно и
обстоятелствата, от които произтича вземането. Заповедта по чл. 410 ГПК
е била връчена лично на длъжника на 16.03.2018 г., като в законоустановения срок
по чл. 414, ал. 1 ГПК е постъпило възражение срещу издадената заповед вх. №
1012/29.03.2018 г. по описа на РС- гр. Сливница, подадено от надлежно
упълномощения процесуален представител на длъжника- адв. Надежда Иванова, с
което са претендирани и разнкоски в заповедното производство в размер на 400
лв. Предвид поддаването в срок на възражението по чл. 414, ал. 1 ГПК, с
разпореждане от 29.03.2018 г. съдът е указал на заявителя, че в едномесечен
срок, считано от получаване на препис от същото, може да предяви иск за
установяване на вземането си. В законосустановения едномесечен срок
(съобщението е връчено на длъжника на 12.04.2018 г.) по делото са постъпили
доказателства за предявяване на иска- молба вх. № 1531/14.05.2018 г. по описа
на РС- гр. Сливница, ведно с искова молба, подадени по куриер на 10.05.2018 г.
Доколкото искът е бил предявен само за вземането в размер на 310,63 лв.,
представляващо стойността на незаплатена далекосъобщителна услуга по Договор за
далекосъобщителни услуги от 10.09.2011 г., с разпореждане от 25.06.2018 г.,
влязло в законна сила на 12.07.2018 г., съдът е обзсилил издадената заповед в
частта относно вземането в размер на 81,22 лв., представляващо обезщетение за
забавено изпълнение на паричното задължение (мораторна лихва), начислена за
периода от 04.10.2014 г. до 01.05.2017 г., като е прекратил производството по
ч.гр.д. № 161/2018 г. по описа на РС- гр. Сливница в тази му част.
С
допълнителна молба вх. 1947/21.06.2018 г. по описа на РС- гр. Сливница, ищецът
е уточнил, че сумата в размер на 310,63 лв., дължима съгласно издадената
заповед за изпълнение като възнаграждение за потребени далекосъобщителни услуги,
представлява сбора от сумите в размер на 185,56 лв., представляваща стойността
на доставените на ответника далекосъобщителни услуги, сумата в размер на 123,67
лв., представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на договора и сумата в
размер на 1,40 лв., представляваща лихва за забавено плащане. Доколкото тези
основания не са били заявени в заповедното производство, ищецът е заявил, че се
отказва от иска за сумата в размер на 1,40 лв., представляващ обезщетение за
забавено изпълнение на паричното задължение, че предявява осъдителен иск за
сумата в размер на 123,67 лв., представляваща неустойка за предсрочно
прекратяване на договора и че искът за установяване на вземането,
представляващо стойността на доставените, но незаплатени далекосъобщителни
услуги, се предявява само за сумата в размер на 185,56 лв., тъй като само тази
част от вземането е със съвпадащо с посоченото в заповедта за изпълнение
основание. По така направеното уточнение следва да произнесе съдът, разглеждащ
установителния иск, като производството по чл. 422, ал. 1 ГПК следва да бъде
частично прекратено, а заповедта за изпълнение следва да бъде обезсилена за
горницата над 185,56 лв., доколкото за тази горница ищецът не е предявил
установителен иск, а е предявил осъдителен такъв, респ. отказал се е от
претенцията си размер на 1,40 лв.
По делото, въпреки изричните указания на съда,
не е представен договорът за далекосъобщителни услуги от 10.09.2011 г., а само
допълнителните споразумения към него, които обаче съдържат всички съществени
елементи на облигационната връзка, доколкото са посочени страните, предмета, срока
на договора, а също и съглашението за неустойка. Видно от представените
допълнителни споразумения от 25.09.2013 г. и от 27.09.2013 г., между „Българска Телекомуникационна компания“ ЕАД и
ответника е възникнало действително облигационно правоотношение, по силата на
което операторът се е задължил да предостави на ответника-абонат срещу
заплащане електронни съобщителни услуги чрез една или няколко електронни
съобщителни мрежи на оператора и/или негови партньори, като договорите са били
сключени за услугата „SIMpatia“ за предоставени
две SIM карти с номер ********** и **********, с цена
за услугата 12,00 лв. с ДДС, с включен шестмесечен период на отстъпа в размер
на 6 лв., които договори са със срок от 24 месеца. Съгласно отразеното на гърба
на допълнителните споразумения в полето „други условия“, в случай на предсрочно
прекратяване на договора по искане на абоната
или при виновно неизпълнение на задължения по договора от страна на
абоната, включително неплащане на дължими суми или незакупуване на нова сим
карта в случай на кражба, преди изтичане на минималния срок на договора,
посочен в полето срок на договора, абонатът дължи неустойка в размер на
абонаментната цена без отстъпки за оставащите отчетни периоди от датата на
прекратяване до датата на изтичане на минималния срок.
Представен е и препис от Общите условия, които
по съгласие на страните, по силата на уговорките от процесните допълнителни
споразумения, са част от поетите задължения по учреденото договорно правоотношение.
От Общите условия се установява, че страните
са се уговорили потребителят да заплаща уговореното възнаграждение след предоставяне на уговорените услуги
на определена от БТК дата, за която БТК информира абоната при сключване на
идивидуалния договор, като е посочено, че абонатът е длъжен да заплаща
дължимите суми в 18-дневен срок от издаване на фактурата.
Ищецът е представил дубликат на шест броя
месечни сметки (представляващи по правната си природа данъчни фактури),
издадени от далекосъобщителния оператор „Българска Телекомуникационна компания“
ЕАД, в които са обективирани претендираните вземания за проведени разговори и
месечни абонаментни такси за използване на клетъчната обществена мрежа на „Българска
Телекомуникационна компания“ ЕАД за процесния период. Първата месечна сметка е
за периода от 15.03.2014 г. до 14.04.2014 г., с краен срок за плащане
02.05.2015 г., като задължението по същата възлиза в общ в размер на 68,31.,
представляващо стойност на абонамент и потребени далекосъобщителни услуги, след
направен баланс от преходни периоди (-0,62 лв.). Втората сметка е издадена за
периода от 15.04.2014 г. до 14.05.2014 г., с краен срок за плащане 01.06.2014
г., като задължението по същата възлиза в общ размер на 159,63 лв.,
представляващо сбора от стойността на абонамент и потребени далекосъобщителни
услуги в размер на 91,32 лв. и баланс от предходни периоди в размер на 68,31
лв. Третата сметка е издадена за периода от 15.05.2014 г. до 14.06.2014 г., с
краен срок за плащане 02.07.2014 г., като задължението по същата възлиза в общ
размер на 183,31 лв., представляващо сбора от стойността на абонамент и
потребени далекосъобщителни услуги в размер на 22,87 лв. и баланс от предходни
периоди в размер на 159,63 лв. Четвъртата сметка е издадена за периода от 15.06.2014
г. до 14.07.2014 г., с краен срок за плащане 01.08.2014 г., като задължението
по същата възлиза в общ размер на 184,16 лв., представляващо сбора от стойността
на абонамент и потребени далекосъобщителни услуги в размер на -0,40 лв. и
баланс от предходни периоди в размер на 183,31 лв., както и лихва за забавено
плащане в размер на 1,25 лв. Петата сметка е издадена за периода от 15.07.2014
г. до 14.08.2014 г., с краен срок за плащане 01.09.2014 г., като задължението
по същата възлиза в общ размер на 185,56 лв., представляващо сбора от
стойността на абонамент и потребени далекосъобщителни услуги в размер на 0,00
лв., баланс от предходни периоди в размер на 184,16 лв., както и лихва за
забавено плащане в размер на 1,40 лв. Шестата сметка е издадена за периода от
15.08.2014 г. до 14.09.2014 г., с краен срок за плащане 02.10.2014 г., като
задължението по същата възлиза в общ размер на 310,63 лв., представляващо сбора
от стойността на абонамент и потребени далекосъобщителни услуги в размер на
0,00 лв., баланс от предходни периоди в размер на 185,56 лв., лихва за забавено
плащане в размер на 1,40 лв. и неустойка за предсрочно прекратяване на договора
в размер на 127,36 лв. Тези дубликати на данъчни фактури съдът приема, че не
представляват доказателства за удостоверените в тях правнорелевантни обстоятелства,
тъй като те представляват частни свидетелстващи документи по смисъла на чл. 180 ГПК, обективиращи изгодни за техния издател факти. В този смисъл те притежават
само формална доказателствена сила за обстоятелството, че съдържат
удостоверително изявление, направено от субекта, сочен като техен издател. Тези
частни свидетелстващи документи биха притежавали доказателствена сила, в случай
че бяха подписана от двете страни, тъй като те биха обективирали извънсъдебно
признание от страна на потребителя, че е получил от оператора услугите на
стойност, посочени във фактурите.
По делото е представен Договор за прехвърляна
на вземане (цесия) от 29.05.2015 г., сключен между „Българска
Телекомуникационна компания“ ЕАД и „СГ Груп“ ООД, по силата на който цедентът е
прехвърлил на цесионера вземанията си в размер на 2920336,58 лв., произтичащи
от договорите, описани в Приложение № 1.1. към договора и вземанията в размер
на 753091,25 лв., произтичащи от договорите, описани в Приложение № 1.2 към
договора за сумата общо в размер на 257504,57 лв. Съгласно чл. 2.3 цедентът се
задължава да предостави на цесионера съответното приложение № 1 в срок до 3
месеца от двустранното подписване на договора, респ. едновременно с изпращане
на уведомлението за периодично прехвърляне на вземания. Съгласно чл. 5 от Договора от датата на подписване
на същия цесионерът ще се смята задължен и изрично упълномощен за уведомяване
на длъжниците, чиито вземания се прехвърлят, за факта на цесията, като им
изпраща уведомление по смисъла на чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Посочено е, че цесионерът
се задължава сам да извърши уведомяването от името на цедента, но за своя
сметка, като за целта цедентът ще издаде изрично пълномощно на цесионера да
подписва съответните уведомления до длъжниците по вземанията.
По делото е представено пълномощно, издадено
от изпълнителния директор на „Българска Телекомуникационна компания“ ЕАД-
Атанас Добрев, по силата на което „СГ Груп“ ООД е било упълномощено да
представлява ВИВАКОМ пред лицата, чиито задължения към ВИВАКОМ са предмет на
прехвърлянето по договора при и по повод изпращане на уведомителните съобщения
по смисъла на чл. 99, ал. 3 ЗЗД и да подписва съответните уведомителни писма. В
пълномощното изрично е предвидено, че по силата на същото пълномощникът не
получава права да сключва договори от името и за сметка на ВИВАКОМ и да извършва
каквито и да било действия и изявления от името и за сметка на ВИВАКОМ с
изключение на действията посочени изчерпателно по-горе.
По силата на същото пълномощно изрично е
предвидено, че пълномощникът не получава права да сключва договори от името и
за сметка на ВИВАКОМ и да извършва каквито и да било действия и изявления от
името и за сметка на ВИВАКОМ, с изключение на фактическите действия посочени
по-горе.
По делото е представено и извлечение, в което
се сочи, че изхожда от цедента- „Българска Телекомуникационна компания“ ЕАД,
действащ чрез управителя Атанас Добрев, който издава извлечение от Приложение №
1 към договор за цесия от 29.05.2015 г., в което е удостоверено, че по силата
на договора за цесия вземането на „Българска Телекомуникационна компания“ ЕАД
спрямо Ц.Л. Белопоеркина, произтичащо от договор за мобилни услуги, лизингови
договори и начислени неустойки по тях, подписани преди датата на цесията от
29.05.2015 г., и в размер на 310,63 лв. е прехвърлено на „СГ. Груп“ ООД, като в
качеството си на цесионер „СГ. Груп“ ООД има всички предвидени в законите права
на кредитор. Въпреки че в съдържанието на извлечението се сочи, че същото се
издава от цедента в изпълнение на чл. 3 от Договора, същото е подписано от
управителя на цесионера- Султанка Иванова Цампарова, като е положен и печат на
дружеството цесионер.
По делото е представен и договор за
прехвърляне на вземания от 20.02.2017 г., сключен между „С.Г.Груп“ ООД, в
качеството му на цедент, и ищеца- „ВИВА ПРИМА“ ЕООД, в качеството му на
цесионер, по силата на който цедентът е прехвърлил възмездно на цесионера
вземането, придобито по силата на Договор за цесия, сключен между „Българска
Телекомуникационна компания“ ЕАД и „С.Г.Груп“ ООД от 29.05.2015 г., подробно
индивидуализирано в Приложение № 1 към договора.
По делото е представено и извлечение от
Приложение № 1 към договора за цесия от 20.02.2017 г., издадено от цедента-
„С.Г.Груп“ ООД, действащ чрез управителя си Султанка Иванова Цампарова, в което
е посочено, че е удостоверено, че по силата на договора за цесия вземането на
„Българска Телекомуникационна компания“ ЕАД спрямо Ц.Л. Белопоеркина,
произтичащо от договор за мобилни услуги, лизингови договори и начислени
неустойки по тях, подписани преди датата на цесията от 29.05.2015 г., и в
размер на 310,63 лв. е прехвърлено на „ВИВА ПРИМА“ ЕООД, като в качеството си
на цесионер „ВИВА ПРИМА“ ЕООД има всички предвидени в законите права на
кредитор
Представено е и уведомление по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, издадено във връзка с упълномощаването, от „С.Г.Груп“ ООД до длъжника Ц.Л.
Белопоеркина, за което няма данни, а и не се твърди да е било връчвано преди
подаване на исковата молба. Със същото
длъжникът е бил уведомен на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД, че вземането на
„Българска Телекомуникационна компания“ ЕАД е било прехвърлено с договор за
цесия от 29.05.2015 г. на „С.Г.Груп“ ООД. Наред с това длъжникът е уведомен на
основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД от цедента „С.Г.Груп“ ООД, че вземането му е
прехвърлено с договор за цесия от 20.02.2017 г. на „ВИВА ПРИМА“ ЕООД, което
дружество е единствен титуляр на вземането и на което дружество следва да бъде
заплатено същото.
При така установените правнорелевантни
обстоятелства, чрез събраните в настоящата съдебна инстанция доказателствени
средства, съдът по правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК приема следното от правна
страна:
Районен съд- гр. Сливница, трети състав, е бил
сезиран с кумулативно обективно съединени установителен иск с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 9 ЗЗД и чл. 286, ал. 1 ТЗ и
осъдителен иск с правно основание чл. 92, ал. 1, вр. чл. 9 ЗЗД и чл. 286, ал. 1 ТЗ.
При така релевираните твърдения възникването
на спорното право за заплащане на претендираните възнаграждения за предоставени
далекосъобщителни услуги се обуславя от осъществяването на следните материални
предпоставки (юридически факти): 1. наличието на действително правоотношение по
договор за предоставяне на далекосъобщителни услуги, по силата на което
изпълнителят се е задължил да предостави на възложителя срещу уговорено
възнаграждение достъп до своята далекосъобщителна мрежа за осъществяване на различни
по форма комуникационни връзки; 2. мобилният оператор реално, фактически да е
предоставил на ответника (клиент) твърдените мобилни услуги в размер на твърдяното
възнаграждение за процесния период; 3. възникналото парично вземане,
представляващо твърдяното възнаграждение за ползваните далекосъобщителни
услуги, да е било прехвърлено от кредитора - „Българска Телекомуникационна компания“
ЕАД, на праводателя на ищеца- „С.Г.Груп“ ООД, чрез действителен договор за
цесия, който на свой ред да го е прехвърлил на ищеца чрез действителен договор
за цесия и 4. „Българска Телекомуникационна компания“ ЕАД, респ. „С.Г.Груп“
ООД, надлежно да са съобщили на длъжника прехвърлянето на вземането и новия
кредитор.
При така релевираните твърдения
възникването на спорното право за заплащане на неустоечното задължение се
обуславя от осъществяването на следните материални предпоставки (юридически
факти): 1) наличието на действителна
уговорка между страните, по силата на която възложителят се е задължил да
заплати на изпълнителя неустойка в случай на прекратяване на договора преди
изтичане на определения срок, поради неточно изпълнение във времево отношение
на поетите от възложителя задължения по договора; 2) възложителят да не е
изпълнил задължението си за заплащане на цената за доставената
далекосъобщителна услуга в срока, посочен във фактурата или да го е изпълнил
след изтичане на този срок, респ. да не е изпълнил задължението си за заплащане
на неустойката, след упражняване от страна на изпълнителя на потестативното
право на прекратяване на договора.
Правното действие на сключения ненаименован
договор попада под приложното поле на ТЗ, тъй като учреденото от него договорно
правоотношение е възникнало между лица, едно от които е търговец и е свързано с
упражняването от него занятие – арг. чл. 286, ал. 1 ТЗ. Този договор е от вида
на субективните (относителните) търговски сделки. Макар и по делото да не е
представен договорът, във връзка с който са сключени и допълнителните
споразумения, съдът намира, че в същите се съдържат всички съществени елементи
на възникналата между страните облигационна връзка, поради което по делото се
установява и съществуването на действително правоотношение по договор за
предоставяне на далекосъобщителни услуги, сключен за 24 месеца с месечен
абонамент 12,00 лв., дължим независимо от ползването на далекосъобщителни
услуги, доколкото посредством същия единствено се предоставя достъп до
далекосъобщителната мрежа на оператора.
Договорът е сключен при предварително
установени от ищеца общи условия (чл. 298, ал. 1 ТЗ), които са задължителни за
потребителя, тъй като писмено ги е приел – първата клауза в графата „други
условия“ в допълнителните споразумения.
Съгласно принципа на свободното договаряне и
автономията на волите, уредени в разпоредбите на чл. 8 и 9 ЗЗД, между
„Българска Телекомуникационна компания“ ЕАД и Ц.Л.Б. е възникнало действително
материално договорно правоотношение. Операторът се е задължил да предоставя на
ответника мобилните услуги, посочени в допълнителните споразумения и Общите
условия, срещу изпълнение на насрещната престация от страна на потребителя –
заплащане на уговореното възнаграждение.
Както беше изложено по-горе, основателността
на иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 9 ЗЗД
и чл. 286, ал. 1 ТЗ, предполага установяване с всички допустими доказателствени
средства, че мобилният оператор реално, фактически е предоставил на ответника
(клиент) твърдените мобилни услуги в размер на твърдяното възнаграждение за
процесния период.
По делото не са ангажирани доказателства, че
ищецът е изпълнил задълженията си по договора, като е доставил на ответника
далекосъобщителните услуги, посочени в представените по делото шест броя
фактури.
Ищецът не установи, че тези фактури като
първични счетоводни документи са осчетоводени в дружеството и по отношение на
тях счетоводните записвания са водени редовно, тъй като съгласно с чл. 182 ГПК
вписванията в счетоводните книги могат да служат като доказателство и на лицата
или организациите, които са ги водили. Законодателят с тази разпоредба е
предвидил едно изключение от общото правило, че частните свидетелстващи документи
се ползват с доказателствена сила, само ако обективират неблагоприятни за
неговия издател обстоятелства. Но лицето, което би се позовало на тези
счетоводни записвания, трябва да установи по правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК,
че те са водени редовно, тъй като тези записвания не са първични доказателства,
а вторични такива и тяхната доказателствена сила се основава на предпоставката,
че са били извършени въз основа на други писмени доказателства, които могат да се противопоставят на
страната, до която се отнасят. Съгласно с чл. 6, ал. 1, т. 3 ЗСч (отм. но
действащ през релевантния период) основание за счетоводни записвания са
надлежно оформени стопански операции от първични и/или вторични счетоводни
документи. Такива могат да бъдат приходните и разходните ордери, данъчни и
опростени фактури, разписки, актове и други документи, изхождащи от страната, задължена по тях, които по характера си
могат да се противопоставят на същата
страна. Счетоводни записвания, които не са основани на такива документи, не
могат да имат доказателствена сила по спорове между страната, извършила такива
записвания, и задължената страна със
същите записвания. Наистина, съгласно чл. 7, ал. 1 ЗСч (отм.) не се изисква
първичният счетоводен документ да е подписан от получателя на стоката или
услугата, но тази правна норма урежда само
изискванията за редовност на счетоводните документи за данъчни цели. В този смисъл за
определяне на данъчната основа е от значение обективираната от издателя на
счетоводния документ цена на доставката (стока или услуга), което като
неизгодно за него обстоятелство представлява признание. Но понеже в
доказателственото гражданско право редовността на счетоводните записвания е предпоставка
за доказателствената сила на същите, трябва да се приеме, че страната, която се
позовава на такива счетоводни записвания, е длъжна да докаже, че счетоводните
записвания са редовни по смисъла на чл.
182 ГПК, т. е. че се основават на документи, обективиращи обстоятелства, които могат да се противопоставят на
противната страна. В този смисъл са и мотивите към Решение № 413 от
16.08.2005 г. на ВКС по т. д. № 964/2004 г., ТК. и формираната по реда на чл.
290 ГПК задължителна за първоинстанционните и въззивните съдилище по допуснатия
до касация въпрос практика на ВКС – Решение № 30 от 12.07.2011 г. на ВКС по т.
д. № 284/2010 г., II т. о., ТК.
Същевременно обаче по делото се установява, че
на ответника е бил предоставен достъп до далекосъобщителната мрежа на оператора
„Българска Телекомуникационна компания“ ЕАД за периода от 15.03.2014 г. до
14.06.2014 г., или общо за три месеца на обща стойност 36,00 лв.
По отношение на неустойката за предсрочно
прекратяване в размер на месечните такси, дължими от абоната за съответната СИМ
карта до изтичане на посочения в договора срок, съдът намира, че така уговорената
неустоечна клауза се явява в противоречие с добрите нрави и като такава, искът
с който същата се претендира подлежи на отхвърляне.
С Тълкувателно решение № 1/2009 г. от
15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС. ОСТК на ВКС се прие, че нищожна поради
накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност
поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. В
мотивите на тълкувателното решение е посочено, че за спазването на добрите нрави по иск за присъждане на неустойка съдът
следи служебно.
Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.
26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който може и
да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез
създаване на други разпоредби, част от действащото право. Такива са принципите
на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските
взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване –
аргументи от чл. 307 ТЗ, чл. 302 ТЗ, чл. 289 ТЗ. Законодателят придава правна
значимост на нарушението на добрите нрави с оглед на защитата на обществените
отношения като цяло, а не само поради индивидуалния интерес на конкретен правен
субект. Договорната клауза за неустойка би могла да е нищожна, като нарушаваща
принципа на справедливостта и създаваща условия за неоснователно обогатяване,
когато вследствие на заплащането й, ще е налице неравностойност на насрещните
задължения по договора, или неустойката ще излезе извън обезпечителните или
обезщетителните си функции, които са й придадени от страните. Преценката за
накърняване на пределите на нравствената допустимост в тази хипотеза би
следвало да се основава на вида на неизпълнението, за обезщетяване на което е
уговорена неустойката, на начина на определянето й – като глобална сума или
процент от главницата, на базата за начисляването й – съотношение между
задължението и предварително определеното обезщетение за вредите, като са
възможно и други критерии.
Изразеното в цитираното тълкувателно решение
разбиране е доразвито и в Решение № 223 от 19.04.2016 г. по т. д. № 3633/2014
г., I т. о. на ВКС, в което, при извършено съпоставяне между прекомерност на
неустойката и нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави, е
прието, че въпросът за накърняване на добрите нрави по отношение на уговорена
неустойка следва да бъде решен чрез комплексна преценка не само на съдържанието
на договорната клауза, но и при отчитане на други фактори, като свободата на
договаряне, равнопоставеността между страните, функциите на неустойката, както
и възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението,
за да не се превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване.
При преценката за нищожност поради накърняване
на добрите нрави, в настоящия случай, следва да се изходи преди всичко от
характерните особености на договора за услуга и вида на насрещните престации-
мобилният оператор се задължава да предостави на потребителя ползването на
мобилни услуги срещу абонаментна такса, а потребителят – да я заплати, но само
срещу предоставената му услуга. От друга страна, ако е уговорена неустойка при
предсрочно прекратяване на договор за услуга, в размер на всички неплатени по
договора абонаментни вноски до края на срока му, мобилният оператор по
прекратения (по същество развален) договор ще получи имуществена облага от
насрещната страна в размер, какъвто би получил, ако договорът не беше
прекратен, но без да се предоставя ползването на услугата по договора.
Следователно уговорената по този начин неустойка за предсрочно прекратяване
излиза извън по-горе очертаните функции на неустойката, създава условия за
неоснователно обогатяване на мобилния оператор и нарушава принципа за
справедливост (в сходен смисъл Решение № 123 от
17.11.2010 г. на ВКС по т. д. № 698/2009 г., II т. о., ТК). Предвид изложеното съдът намира, че уговорката за
неустойка в полза на мобилен оператор при предсрочно прекратяване на договор за
услуга поради неплащане на сума по договора от потребителя, определена в размер
на всички абонаментните вноски за периода от прекратяване на договора до
изтичане на уговорения в него срок, е нищожна, поради противоречие с добрите
нрави на осн. чл. 26, ал.1
пр. трето ЗЗД. В този смисъл константната практика на ВКС - Решение
№ 110/21.07.2016 по дело № 1226/2015 на ВКС, ТК, I т.о., Решение №
193/09.05.2016 г. по т.д. № 2659/2014 г. на ВКС, I т.о. и Решение №
219/09.05.2016 г. по т.д. № 203/2015 г. на ВКС, I т.о.
Както беше посочено, съдът следи служебно за
нищожността на договорните клаузи, когато тя е свързана с противоречие на
закона или на добрите нрави и това противоречие произтича пряко от твърденията
и доказателства по делото, както е в настоящия случай. В този смисъл
Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС.
Задължението да следи служебно за спазването на добрите нрави изисква от съда при
разрешаване на спор за заплащане на неустойка да извърши самостоятелна преценка
за действителността на неустоечната клауза, независимо дали страните са се
позовали на нищожността й. Предвидените в процесуалния закон преклузии за
заявяване на обстоятелства и възражения от значение за изхода на делото не се
разпростират върху нищожността като отрицателен юридически факт, доколкото тя
препятства възникването на вземането за неустойка и съставлява пречка за
присъждането й по иска с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД. Засиленото служебно начало при съблюдаване на добрите нрави и
на императивните правни норми, които имат значение за спорните граждански и
търговски правоотношения, изключва приложението на преклузията по чл. 367, ал.
1, във вр. с чл. 370 ГПК
спрямо възражението на ответника по иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за нищожност на клаузата за неустойка поради накърняване на
добрите нрави (и закона). В този смисъл- Решение № 178 от 26.02.2015 по т. д. №
2945/2013 г., ВКС, II т. о. и Решение № 229 от 21.01.2013 г. по т. д. №
1050/2011 г., ІІ т. о., ВКС.
Наред с това, съдът намира за необходимо да
отбележи, че счита клаузата, с която е уговорена неустойка и за
неравноправна, а оттам за нищожна и на основание чл. 146, ал. 1 и ал. 2 ЗЗП, във
връзка с чл. 143, т. 5, т. 9 и т. 14 ЗЗП, във
връзка с Директива 93/13/ЕИО на съвета от 05.04.1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, тъй като с определяне
на неустойка в размер на оставащите абонаментни месечни цени до края на
срока на договора се създава значителна неравнопоставеност между страните по
договора. В тази връзка съдът счита за
основателно направеното възражение от назначения особен представител на
ответника за нищожност на клаузата от договора, касаеща заплащането
на неустойка, макар че съдът има право да се произнесе и служебно.
Абонатът притежава качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДП на ЗЗП,
даващ легална дефиниция на понятието „потребител“, според който текст
потребител е всяко физическо лице, което ползва услуги, които не са
предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. На
ответницата в качеството на физическо лице е предоставена далекосъобщителна услуга.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието
„неравноправна клауза“ в договор, сключен с потребителя, и това е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравноправие между правата и задълженията на доставчика и
потребителя. Процесният договор е сключен при предварително определени условия
от едната страна- ищецът оператор, като абонатът не е имал възможност да влияе
върху съдържанието му. Не се установи атакуваната клауза на договора да е била
индивидуално договорена и липсват такива твърдения и доказателства от ищцовата
страна. Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени
индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е разписано, че не са
индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради
това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено
в случаите на договор при общи условия. Съгласно чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО на
Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори, такива клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално
договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на
потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи
от договора. С оглед на всички събрани доказателства, съдът приема, че в случая
не е налице индивидуално договаряне на разпоредбите от договора, касаещи
отговорността на страните и дължимата неустойка. Съобразно съдебната практика
неустойката в размер на оставащите месечни абонаментни такси до края на
срока на договора, договаряна от доставчиците на услуги, се приема за нарушение
на ЗЗП и за нелоялна търговска практика. Тази неустойка е в очевиден
разрез с присъщите й по закон обезпечителна и обезщетителна функция, тъй като
не е съобразена нито с естеството на обезпеченото задължение, нито с възможните
вреди от неизпълнение на задължението на абоната да плаща дължимите месечни
вноски. Всъщност така уговорена неустойката има подчертано санкционен характер
и води до несправедливия правен резултат доставчикът да получи имуществена
облага от насрещната страна в размер, какъвто би получил, ако договорът не беше
прекратен, но без да предоставя ползването на услугата. Подобен резултат е
несъвместим с добрите нрави, тъй като създава условия за неоснователно
обогатяване на доставчика на услугата, като нарушава принципа за справедливост.
Въпреки, че се установява, че ответницата е
останала задължена към „Българска Телекомуникационна компания“ ЕАД за сумата в размер
на 36,00 лв. представляваща стойността на месечния абонамент за периода от 15.03.2014
г. до 14.06.2014 г., то и в тази си част искът подлежи на отхвърляне, доколкото
по делото не бяха ангажирани доказателства, от които да се установява, че
вземането на „Българска Телекомуникационна компания“ ЕАД е било надлежно
прехвърлено на „С.Г.Груп“ ООД, а това дружество на свой ред го е прехвърлило на
ищеца. За да достигне до този извод, съдът съобрази обстоятелството, че по
делото не е представено приложение № 1 към договора от 29.05.2015 г., а само
извлечение от него, което обаче не изхожда от цедента, а от самия цесионер и в
този смисъл не би могло да удостовери, че сред прехвърлените вземания е било и
това към ответника Белопоеркина. Действително цедентът „Българска
Телекомуникационна компания“ ЕАД е упълномощил цесионера да го представлява
пред лицата, чиито задължения към ВИВАКОМ са предмет на прехвърлянето по
договора при и по повод изпращане на уведомителните съобщения по смисъла на чл.
99, ал. 3 ЗЗД и да подписва съответните уведомителни писма, но не го е
упълномощил да съставя извлечения от цитираното в договора приложение, което е
следвало да бъде представено по делото, макар и не в цялост, а като заверено
извлечение, изхождащо от цедента. Като не сторил това и макар и да представил
извлечение от Приложение № 1 към договора от 20.02.2017 г., сключен между
първоначални цесионер и ищеца, ищецът не е доказал при условията на пълно и
главно доказване възникването на правата на неговия праводател, а така също и
своите права спрямо ответника Б..
В този смисъл съдът намира, че не следва да
аргументира допълнително съображенията си за редовността на уведомяването,
доколкото същото се явява правно ирелевантно, предвид лисата на доказателства
за надлежно прехвърляне на вземането от страна на първоначалния кредитор на
праводателя на ищеца- „С.Г.Груп“ ООД.
Само за пълнота на изложението съдът намира за
нужно да посочи, че възраженията за покриване на вземанията с кратката
тригодишна давност биха били основателни само за вземането по първата фактура,
с падеж 15.04.2014 г., доколкото заявлението за издаване на заповедта за
изпълнение е било подадено на 04.05.2017 г. Действително с подаване на
заявлението давността не спира да тече и не се прекъсва, но същевременно и
доколкото е бил предявен искът с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, по
аргумент от фикцията уредена в същата разпоредба, искът се счита предявен от
датата на подаване на заявлението в съда и от този момент настъпват
последиците, регламентирани в разпоредбите на чл. 115 и 116 ЗЗД. Следва да се
допълни че уведомяването на длъжника няма за последици възникване на
задължението, доколкото то вече е възникнало, а има за последица
предотвратяване на опасността длъжникът да плати на материално нелегитимирано
лице, като в този случай и предвид липсата на уведомяване, длъжникът няма да е
платил зле и не би дължал повторно плащане на цесионера, доколкото цесията би
му била непротивопоставима. Едва от уведомяването на длъжника за извършената
цесия същият се счита задължен към новия кредитор- цесионера, но това
уведомяване може да стане и с исковата молба, в случай че към същата е
приложено и уведомлението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, в който смисъл е и
задължителната по поставения въпрос практика на ВКС- Решение № 123 от
24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., II т. о., ТК, Решение
№ 3 от 16.04.2014 г. на ВКС по т.
д. № 1711/2013 г., I т. о., ТК, Решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д. №
2352/2013 г., II т. о., ТК и др. Същевременно обаче липсата на уведомяване се
явява ирелевантно за течението на погасителната давност, която е факт с правно
значение и която е спряла да тече с подаване на иска за установяване на вземането,
който се счита предявен от датата, на която е било подадено заявлението за
издаване на заповедта за изпълнение, и към който момент вземанията в
по-голямата си част не са били покрити с кратката тригодишна давност.
По изложените аргументи исковете следва да
бъдат изцяло отхвърлени, като на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на ищеца
следва да бъдат възложени и сторените от длъжника разноски в производството,
вкл. тези, сторени в заповедното производство. С отговора на исковата молба
процесуалният представител на ответника е представил и списък по чл. 80 ГПК, с
който се претендира заплащането на сумата в размер на 800 лв., от които
заплатено адвокатско възнаграждение в заповедното производство в размер на 400
лв. и заплатено адвокатско възнаграждение в исковото производство в размер на
400 лв., за които са представени и два броя договори за правна защита и
съдействие съответно от 27.03.2018 г. и от 30.07.2018 г., който имат характер
на разписка за заплащането на сумите в размер на по 400 лв. или общо сумата в
размер на 800 лв. С представените от процесуалния представител на ищца писмени
бележки е направено възражение по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на
адвокатското възражение на процесуалния представител на ответника и
намаляването му до предвидените в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, с оглед фактическата и правна сложност
на производството и извършените процесуални действия. Съобразявайки размера на
защитавания интерес и разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата, минималното
възнаграждение възлиза в размер на 300 лв., което и е размерът на
възнаграждението в заповедното производство съобразно разпоредбата на чл. 7,
ал. 7 от Наредбата, която свързва възнаграждението в производството по издаване
на заповед за изпълнение с половината от интереса, който пак попада в обхвата
на чл. 7, ал. 2, т. 1 Наредбата. В този смисъл и доколкото съдът не намира, че
делото се отличава с фактическа или правна сложност, обосноваваща
възнаграждение в размер над минималния, възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК се
явява основателно, и на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК и т. 12 от
Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК
следва да бъдат присъдени разноски в заповедното и в исковото производство в
размер на по 300 лв.
Така мотивиран, Районен съд- гр. Сливница
РЕШИ:
ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д. № 299/2018 г. по описа на РС-
гр. Сливница, частта относно предявения установителен иск с правно основание
чл. 422 ГПК, вр. чл. 79,
ал. 1, вр. чл. 9 ЗЗД и чл. 286, ал. 1 ТЗ за горницата над 185,56
(сто осемдесет и пет лева и 56 ст.) лева до сумата в размер на 310,63 (триста и
десет лева и 63 ст.) лева, представляващо незаплатена далекосъобщителна
услуга по Договор за далекосъобщителна услуга от 10.09.2011 г., за която сума е
издадена фактура № **********/15.09.2014 г. и ОБЕЗСИЛВА Заповед № 104 от 08.03.2018
г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч.гр.д. №
161/2018 г. по описа на Районен съд-гр. Сливница, срещу Ц.Л.Б. в полза на „ВИВА
ПРИМА” ЕООД в тази й част.
ОТХВЪРЛЯ
предявените от „ВИВА ПРИМА”
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул.
„България” № 81, вх. В, ет. 8, ап. 22, срещу Ц.Л.Б., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес ***, положителен установителен иск с правно
основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 9 ЗЗД и
чл. 286, ал. 1 ТЗ за установяване на паричното притезание в размер на 185,56 (сто осемдесет и пет
лева и 56 ст.) лева, представляващо възнаграждение за предоставени
далекосъобщителни услуги от „Българска Телекомуникационна компания“ ЕАД за
периода от 15.05.2014 г. до 14.09.2014 г. по индивидуален клиентски номер
51050884005, за който е сключен Договор за далекосъобщителни услуги от
10.09.2011 г. и допълнително споразумение от 27.09.2013 г., прехвърлено с
договор за цесия на „С.Г.Груп“ ООД, прехвърлено на свой ред с договор за цесия
на ищеца, ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на заявлението в съда- 04.05.2017 г., до окончателното
изплащане на задължението, което вземане удостоверено в Заповед №
104/08.03.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.
№ 161/2018 г. по описа на РС- гр. Сливница, и осъдителен иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане
на сумата в размер на 123,67 (сто двадесет и три лева и 67 ст.) лева,
представляваща начислена договорна неустойка, за предсрочното прекратяване на Договор
за далекосъобщителни услуги от 10.09.2011 г. и допълнително споразумение от
27.09.2013 г., начислена във фактура № ********** от 15.09.2014 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „ВИВА ПРИМА” ЕООД, ЕИК *********, да заплати на Ц.Л.Б., ЕГН **********, сумата в размер на 300 (триста) лева- разноски в съдебното производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „ВИВА ПРИМА” ЕООД, ЕИК *********, да заплати на Ц.Л.Б., ЕГН **********, сумата в размер на 300 (триста) лева- разноски в производството по издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред
Окръжен съд- София в двуседмичен срок, а
в частта ,имаща характер на определение за прекратяване на делото, в едноседмичен
срок, считано от връчването му на страните.
ПРЕПИС от
настоящото решение да се връчи на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: