Р Е Ш Е Н И Е
Номер Година 11.03.2021 Град КАРЛОВО
В ИМЕТО НА НАРОДА
Карловски районен съд втори граждански състав
На единадесети февруари две хиляди двадесет и
първа година
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЛАДИМИР ИВАНОВ
Секретар: Кристина Шахънска
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 839 по описа за 2020 година
и за да се произнесе, взе предвид:
Съдът
е сезиран с обективно съединени искове с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК,
във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД, като производството се разглежда
по реда на чл.422 от ГПК, предявени от „Т.Б.А.Б.“ ЕАД, ЕИК: ***********, със седалище и адрес на
управление:***, представлявано от изпълнителните д. А. Ч. Д. и Н.Г.С., чрез
юрк. С.Р. против Л.И.П., ЕГН: **********, с адрес: ***, съдебен адрес:***, офис
– п., чрез адв. М. Л..
В
исковата молба се твърди, че на 25.11.2017 г. „Т.Б.А.Б.“ ЕАД сключило Договор
за потребителски кредит № ********** с ответницата Л.И.П.. В чл.7, ал.1 от
Договора бил посочен размерът на предоставения кредит – 387 лева. Съгласно
чл.7, ал.2 от Договора, част от средствата по кредита се превеждали по сметка
на продавача на стоката, избрана от потребителя, за заплащане на продажната
ѝ цена. Кредиторът превел договорената сума в размер на 369,70 лв. на продавача
на стоката на основание фактура № **********/26.11.2017 г. Чрез декларацията
намираща се на стр. 6 от договора, потребителят потвърдил, че е получил, от продавача
стоката, посочена в чл.8 от процесното съглашение. Когато потребителят пожелаел
сключване на застраховки или да се присъедини към застрахователни програми,
средствата се превеждали от кредитора към сметка на застрахователя, за което
потребителят давал изричното си нареждане и съгласие с подписването на договора.
В настоящия случай, видно от чл. 7.1, потребителят пожелал да сключи
застраховка живот в размер на 17,30 лв. Общото крайно задължение по Договора
(чл.10 от Договора) възлизало на 456,66 лв., която сума била разсрочена на 12
погасителни месечни вноски – 11 от тях в размер на 38,05 лв. и една последна
изравнителна вноска в размер на 38,11 лв. Уговореното между страните
възнаграждение в полза на кредитора, изразяващо се под формата на лихвен
процент, с който се олихвява предоставеният кредит, изразен като годишен лихвен
процент било в размер на 31,72 % (чл. 9, ал.1 и ал.2 от Договора). Така
предоставената сума, кредитополучателят се задължил да върне на месечни вноски,
всяка включваща два компонента: главница и договорна лихва.
Длъжникът
преустановил предвидените в Договора плащания, като пропуснал да погаси
последните осем от уговорените в погасителния план вноски. От чл. 6 на
процесното съглашение било видно, че е настъпил крайният срок на договора, а с
него и падежът на всяка една от просрочените вноски, което обосновавало тяхната
изискуемост.
Въз
основа на подадено от заявителя „Т.Б.А.Б.” ЕАД заявление за издаване на заповед
за изпълнение на парично задължение по реда на чл.417 от ГПК било образувано ч.
гр. дело № 1900/2019 г., по описа на Р. с. - гр. К., срещу Л.И.П., ЕГН: **********.
Към дата на входиране на заявлението задължението на Л.И.П. към „Т.Б.А.Б.“ ЕАД
по Договора, било в размер на общо 303,99 лв. (271,22 лв. главница и 32,77 лв.
договорна лихва). Отделно от това, съгласно чл. 9, ал. 4 от Договора за
потребителски кредит, ответникът дължал и обезщетение за забава (лихва за
просрочие) за периода от 25.04.2018 г. до 28.11.2019 г. в размер на 48.07 лв.
Въз
основа на издадените в полза на заявителя заповед за изпълнение на парично
задължение и изпълнителен лист, било образувано изпълнително дело № 157/2020 г.
по описа на ЧСИ М. Ц. № 822. Със свое разпореждане, получено от ищцовото
дружество на 14.07.2020 г., съдът предоставил едномесечен срок, съгласно чл.
415 от ГПК, за предявяване на иск за установяване вземането.
С
оглед гореизложеното и поради липса на изпълнение от страна на ответницата на задълженията
ѝ по сключения договор, за ищеца бил налице правен интерес от предявяване
на настоящия иск.
Ищецът
моли съда да признае за установено по отношение на ответницата, че дължи
следните суми, за които по ч. гр. д. №1900/2019 г. по описа на РС К. е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК, а именно:
- сумата от 271.22 лв. (двеста седемдесет и един
лева и двадесет и две стотинки), представляваща главница по договор за
потребителски кредит № **********/25.11.2017г.;
- сумата от 32.77 лв. (тридесет и два лева и
седемдесет и седем стотинки), представляваща договорна (възнаградителна) лихва
за периода от 25.04.2018 г. до 25.11.2018 г.;
- сумата от 48.07 лв. (четиридесет и осем лева и
седем стотинки), представляваща обезщетение за забава за периода от 25.04.2018
г. до 28.11.2019 г.;
- законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на заявлението – 05.12.2019 г., до окончателното плащане.
Претендират
се направените разноски по делото, включително и тези в заповедното
производство.
В
предвидения от закона едномесечен срок по реда на чл.131 от ГПК е постъпил
отговор от ответницата, представлявана от пълномощника си адв. Л., с който
оспорва иска като неоснователен и недоказан.
Твърди,
че процесният Договор за потребителски кредит №**********/25.11.2017 г. бил
недействителен, респ. нищожен съгласно разпоредбите на Закона за потребителския
кредит, Закона за защита на потребителите и общите разпоредби на гражданското
право поради следното:
На
ответницата не били представени Общи условия, с които тя да се запознае преди
сключване на процесния Договор за потребителски кредит, не ги била подписвала,
поради което на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит, вр. с чл.
11, ал. 2 от ЗПК, Договор за потребителски кредит №**********/25.11.2017 г. бил
недействителен. Дори и да се приемело, че между страните е подписван такъв
договор, то на основание чл. 23 ЗПК ответницата дължала връщане само на чистата
стойност на кредита и то при положение, че тази стойност реално е получена от
нея – обстоятелство, което ответницата също оспорва.
Договорът
за потребителски кредит бил недействителен и на още едно основание, а именно –
че към него липсвал погасителен план, което било задължително изискване
съгласно ЗПК. Действително, на стр. 2 фигурирала таблица, озаглавена
„погасителен план”, но по същество той не бил такъв, тъй като не съдържал
информация как е формирана месечната погасителна вноска – главница, лихва и
др., тоест ответницата като потребител не разполагала с възможността да прецени
икономическите последици от сключването на договора. Неясното формулиране на
месечните вноски по видове – главница, лихви, др. в т. нар. „погасителния
план“, бил във вреда на ответницата по смисъла на ЗЗП, а при сключване на
процесния ДПК, тя не можела да прецени икономическите последици от действията
си, още повече, че не ѝ били представени нито преддоговорна информация,
нито ОУ на ищеца, каквито били изискванията на ЗПК.
Съгласно
твърденията, изложени в исковата молба, ответницата заплатила сума в размер на
152,20 лв. или 4 плащания по 38,05 лв. Това означавало, че при недействителност
на процесния Договор за потребителски кредит на изложените по-горе основания,
тя дължала връщане единствено на остатъка от реално получената сума, което
получаване не било установено от ищеца.
В
исковата молба ищецът твърдял, че между ответницата и „Т.Б.А.Б.” ЕАД бил
сключен Договор за потребителски кредит №**********/25.11.2017 г. за сумата от
369,70 лв. На първо място и с оглед обстоятелството, че договорите за потребителски
кредит по своята същност били договори за заем, тоест – реални договори, ответницата
оспорва да е получила сумата по кредита в пълния договорен размер.
Отделно
от това, дори и да се приеме, че сумата
е послужила за закупуване на стока, като кредитът бил отпуснат с тази цел, нямало
безспорни доказателства, че „Т.Б.А.Б.” ЕАД е превел сумата в размер на 369,70
лв. на продавача, нито че ответницата е получила от продавача стока на тази
цена. Оспорва както превеждането на сумата от ищцовото дружество на продавача,
така и получаването на стока от ответницата от продавача на такава стойност.
Дори
и да се приемело, че е получила сумата или стока на стойност в размер на 369,70
лв., което не било доказано от ищеца, ответницата твърди, че извършила плащания
към „Т.Б.А.Б.” ЕАД в общ размер на 152,20 лв. съгласно наведените твърдения в
исковата молба.
Ищецът
включил в главницата суми, освен твърдяния и недоказан като получен от ответницата
кредит в размер на 369,70 лв., също така сума за застраховка в общ размер на
17,30 лв. Счита, че тази сума за застраховка е недължима и не следвало да се
включва в месечните погасителни вноски. Включвайки въпросната сума в
главницата, ищецът начислявал лихви и върху тях, което било недопустимо. В този
смисъл счита, че и размерът на претендираната договорна лихва бил завишен и
поради това – недължим от ответницата.
Ответницата
оспорва и претенцията за договорна лихва. Счита, че включената в процесния
Договор за потребителски кредит клауза, регламентираща договорната лихва, е
нищожна поради противоречието ѝ с добрите нрави. Видно от приложените към
исковата молба документи, размерът на договорната лихва бил фиксиран на 31,72%.
Счита, че клаузата е нищожна поради противоречие с добрите нрави, поради което ответницата
не дължала суми за договорна лихва и респективно, всички заплатени от нея суми
следвало да бъдат отнесени към погасяване на главницата, ако ищецът изобщо
установял, че ответницата е получила сума в размер на 369,70 лв.
В
константната съдебна практика било прието, че клаузи за договорна лихва,
сключени с потребители, каквато била ответницата, и в които е уговорен размер
на лихвата, надхвърлящ три пъти размера на законната лихва, са нищожни поради
противоречие с добрите нрави. Максималният размер на договорната лихва (била възнаградителна
или за забава) бил ограничен винаги от чл. 9 ЗЗД, съгласно който страните могат
свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на
добрите нрави. В този смисъл били Решение №906/30.12.2004г. на ВКС по гр. д. №1106/2003г.,
11 г.о., Решение №378/18.05.2006г. на ВКС, по гр. д. №315/2005г., II г.о.,
Решение №1270/09.01.2009г. на ВКС по гр. д. №5093/2007г., II г.о., Решение
№288/14.07.2011г. по гр. д. №771/2010г. на ВКС, ГУг.о., Решение от 08.04.2013г.
по гр. д. №437/2012г. на ВС-Б, Определение № 901/10.07.2015 г., по гр. д. №6295/2014
г., 1Уг.о. В случая лихвеният процент от 31,72 %, надхвърлял трикратния размер
на законната лихва, приложима към момента на сключването на Договора, който
трикратен размер бил 30%.
Липсата
на еквивалентност на насрещните престации при двустранните договори, какъвто бил
и процесния случай, можел да се приеме за противоречие с добрите нрави,
доколкото те определят границата на свободата на договаряне, предвидена в чл. 9 ЗЗД. С оглед на това и съгласно нормата на чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД,
сделки сключени при нееквивалентност на престациите били нищожни. (Р №
153/24.07.2015 год. на ВКС по гр.д. № 3014/2014 год., Ill г.о.; Р №
615/15.10.2010 год. на ВКС по гр.д. № 1208/ 2009 год., IIIг.о. и др).
На
следващо място ответницата счита, че претендираната от ищцовото дружество сума
в размер на 48,07 лв. за периода 25.04.2018 г. до 25.11.2019 г., е недължима от
нея поради следните обстоятелства:
Лихвата
за забава не можела да надвишава размера на законната лихва, който в случая бил
по-малък от 48,07 лв. Следователно, обезщетение за забава, което надхвърляло
размера на законната лихва, представлявало нищожна клауза в договор за
потребителски кредит. Прилага справка от лихвен калкулатор на НАП, от която било
видно, че размерът на обезщетението за забава за период от 25.04.2018 г. до
25.11.2019 г. върху главница от 271,22 лв., е 43,78 лв.
Поради
нищожност на клаузата, регламентираща обезщетението за забава счита, че
претенцията за същото е неоснователна и искът в тази му част следва да бъде
оставен без уважение от съда.
Ответницата
счита, че сумата от 17,30 лв. също е недължима, тъй като твърденията на ищеца,
че същата е преведена на застрахователно дружество, поради което впоследствие
има право да я търси от нея, да я включи в месечните вноски и дори да начислява
лихва върху нея, били голословни и недоказани. Поради това ищецът не можел да
ги претендира в настоящото производство от името на трето, неучастващо в
производството лице. На следващо място, ответницата не била изразявала желание
да сключва застраховка към процесния ДПК, като тази клауза била включена в
договора без възможност ответницата да ѝ влияе. Тази клауза не била
индивидуално договорена и на практика била включена при договор при общи
условия. Ответницата не могла да влияе върху съдържанието ѝ, нито да иска
да бъде изключена от процесния ДПК. Поради това счита, че клаузата, предвиждаща
ангажимент на ответницата за сключване на застраховка, била неравноправна по
смисъла на ЗЗП и респективно – нищожна. С нея се целяло заобикаляне на
забраната за надвишаване размера на ГПР.
Всичко
изложено обуславяло неоснователност на иска, поради което моли съда да го
отхвърли и да ѝ присъди разноските по делото, включително и тези в
заповедното.
От събраните по делото доказателства, отделно и в
тяхната съвкупност, съдът намира от фактическа и правна страна, следното:
От приложеното по делото ч. гр. д. № 1900/2019 г. на
РС К. е видно, че по заявление на ищцовото дружество от 05.12.2019 г. е била
издадена Заповед № 1000/11.12.2019 г. за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл.417, т.2 ГПК за следните суми: 271.22 лв. – главница; 32.77
лв. – договорна лихва за периода от 25.04.2018 г. до 25.11.2018 г.; 48.07 лв. –
обезщетение за забава за периода от 25.04.2018 г. до 28.11.2019 г.; законната
лихва, считано от датата на подаване на заявлението по пощата – 05.12.2019 г.,
до изплащане на вземането; 25.00 лв. – внесена държавна такса; 50.00 лв. – възнаграждение
за юрисконсулт.
В заповедта е посочено, че вземането произтича от Договор
за потребителски кредит №**********/25.11.2017 г., съгласно Извлечение от
счетоводни книги към 28.11.2019г., които са редовни от външна страна и
удостоверяват подлежащо на изпълнение вземане на кредитора против длъжника.
Срещу връчената заповед ответницата (тогава длъжник)
е подала възражение в срока по чл.414, ал.2 ГПК, поради което съдът на осн.
чл.415, ал.1, т.1 от ГПК е дал указания на ищцовото дружество (тогава заявител)
да представи доказателства за предявен в едномесечен срок от съобщението иск
срещу нея. Искът е предявен в срока по чл.415, ал.1 ГПК и е допустим.
Предявени са обективно съединени искове с правно
основание чл.422 от ГПК, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр. и чл.86 от ЗЗД. С иска по
чл.422 ГПК се цели стабилизиране на заповедта за изпълнение, която да послужи
като титул за принудително събиране на вземането. В това исково производство
задължение на ищеца е да установи основанието и размера на вземането, за което
се е снабдил със заповед за изпълнение срещу ответника – длъжник, който от своя
страна следва да докаже, че е погасил задълженията си към ищеца или не ги дължи
на друго основание. Спорните въпроси са свързани с това възникнало ли е валидно
облигационно правоотношение между страните за сключване на договор за кредит,
получена ли е от ответницата заемната сума и нищожни ли са клаузите от
договора, сочени в отговора на исковата молба.
С оглед релевираните в подкрепа на иска твърдения и
направените от ответницата възражения, първият спорен по делото въпрос е дали между
страните е налице сключен Договор за потребителски кредит №**********/
25.11.2017 г. Екземпляр от договора е представен по делото в заверен препис, с
положени подписи на всяка страница и от кредитодателя, и от кредитополучателя.
Ответницата не е оспорила автентичността на подписа в графата потребител,
поради което следва да се приеме, че между „Т. Б. А. Б.“, в качеството на
кредитор и Л.И.П., в качеството на потребител, са възникнали договорни
отношения, при следните параметри: размер на кредита 387 лева; цена на закупена
стока: 369.70 лева; застраховка живот в размер на 17,30 лева; годишен лихвен
процент в размер на 31,72 %; Обща сума
дължима от потребителя е в размер на 456.66 лева.
Съдът не споделя възраженията на ответницата за
липса на погасителен план към договора. Такъв е обективиран на стр. 2-ра от
него, като съгласно погасителния план кредитът е следвало да бъде изплатен на
12 погасителни месечни вноски – 11 от тях в размер на 38.05 лв. и една последна
изравнителна вноска в размер на 38.11 лв.
Приложена е фактура № **********/26.11.2017 г.,
подписана от ответницата, от която се установява, че Л.П. е закупила с
отпуснатият кредит стоки на стойност 369.70 лева от „С. М. Б.“ ЕООД, т. е.
оспорванията направени в тази връзка са несъстоятелни и голословни.
Процесният договор има характеристиките на договор
за потребителски кредит по смисъла на чл.9 ЗПК, поради което по отношение на
него са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит, в редакцията
му към датата на сключване на договора – 25.11.2017 г. г. – ДВ, бр. 59 от
29.07.2017 г. Спазени са изискванията на чл.5 и чл.6 от ЗПК, за предоставяне на
потребителя на необходимата преддоговорна информация, под формата на стандартен
европейски формуляр, както и даването на необходимите разяснения, с оглед
обезпечаването на информиран избор и съгласие от страна на потребителя за
сключване договора за кредит.
Съгласно чл.
22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7
- 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит
е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл.22 ЗПК – изначална недействителност на договора
за потребителски кредит, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
В случая основателно е възражението на ответницата
за недействителност поради нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.2 ЗПК,
съгласно която „Общите условия са неразделна част от договора за потребителски
кредит и всяка страница се подписва от страните по договора“. Ищецът не е
представил по делото Общи условия към процесния договор, а и не твърди такива
да са налични. Тази недействителност е особена по вид с оглед на последиците
ѝ, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно,
че когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като съгласно цитираната
разпоредба той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи
връщане на лихвата и другите разходи по кредита.
Съобразно заключението на вещото лице по приетата
ССчЕ, платените суми по Договор за потребителски кредит № ********** от
25.11.2017 г. са в общ размер на 155.05 лв., както следва: 02.01.2018 г. –
38.05 лв.; 19.02.2018 г. – 40.00 лв.; 30.03.2018 г. – 77.00 лв. С оглед цитираната по-горе норма
на чл.23 ЗПК, който намира приложение към спора, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита – 387 лева, от които следва да се приспаднат
платените от ответницата 155.05 лева. Тоест искът се явява основателен и
доказан до размер от 231.95 лева, а претенцията над тази сума следва да се
отхвърли. Фактът, че ответницата все пак е плащала вноски по кредита
опровергава възраженията ѝ, че реално не е получила заемната сума. Вещото
лице също е констатирало, че на 15.12.2017 г. ищцовото дружество е изпълнило
задължението си по процесния договор, като е превело заемната сума.
За пълнота следва да се отбележи, че неоснователен е
и искът за установяване на задължението на ответницата за заплащане на сумата
32.77 лв., представляваща договорна лихва за периода от 25.04.2018 г. до
25.11.2018 г.. Със заключението на съдебно-счетоводната експертиза се доказа
претенцията по размер, но настоящият съдебен състав намира за основателни
възраженията на ответницата, че клаузата, регламентираща фиксирания лихвен
процент накърнява добрите нрави. За преценката дали тази уговорка е нищожна
поради противоречие с добрите нрави, следва да се съобразят конкретните данни
по производството – в този смисъл решение № 61/21.10.2015 г., т. д. № 894/2014
г. на I т. о. на ВКС. Приема се, че противоречаща на добрите нрави е уговорка,
предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната
лихва (а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва) -
решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, II г. о., решение №
378/18.05.2006 г. по гр. д. 315/2005 г. на ВКС, II г. о. С Постановление на
Министерския съвет №426/18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва
по просрочени парични задължения този размер е регламентиран като основният
лихвен процент, определен от Б. н. б. в сила от 01.01., съотв. 01.07. на
текущата година плюс 10 процентни пункта. Този основен лихвен процент на
01.01.2017 г. е определен на 0%, респ. законната лихва е в размер на 10%.
Трикратният размер на законната лихва към датата на сключване на процесния
договор – 25.11.2017 г., е 30 %. , а уговорената договорна лихва е при фиксиран
годишен лихвен процент 31.72 %. Ето защо съдът намира, че така уговореният ГЛП,
надвишаващ законната лихва повече от 3 пъти, противоречи на добрите нрави и
искът за договорна лихва е неоснователен.
По разноските:
Ищецът претендира присъждане на направените по делото
разноски и на осн. чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК такива му се следват съразмерно с
уважената част от исковата претенция. Ищецът е доказал разноски в исковото
производство в размер на 125 лева за заплатена държавна такса, 300 лева за
заплатено юрисконсултско възнаграждение и 200 лева за съдебно-счетоводна
експертиза или общо 625.00 лева, от които му се дължат 411.77 лева. Разноските
му в заповедното производство възлизат на общо 75.00 лева, от които 25.00 лева
за заплатена държавна такса и 50.00 лева за възнаграждение на юрисконсулт, от
които му се дължат 49.41 лева. Разноските, които следва да бъдат присъдени на
ищеца съразмерно с уважената част от иска се равняват на общо 461.18 лева.
Ответникът също претендира разноски и на осн. чл.78,
ал.3 такива му се
следват съразмерно с отхвърлената част от иска. Същият е доказал разноски за
адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА в размер на 360 лева в исковото
производство и 360 лева в заповедното или общо 720 лева. Съразмерно с
отхвърлената част от иска му се дължат по 122.82 лева в двете производства или
общо 245.64 лева.
В заповедното производство ищецът дължи на ответницата
разноски по компенсация в размер на 73.41 лева, а в исковото производство
следва ответницата да бъде осъдена да заплати на ищцовото дружество разноски по
компенсация в размер на 288.95 лева.
Мотивиран от горното и на основание чл.422, вр.чл. 415 ГПК, вр. чл.79, ал.1 и чл.86, ал.1 ЗЗД съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Л.И.П., ЕГН: **********, с адрес: ***, съдебен адрес:***,
офис – п., чрез адв. М. Л. дължи на „Т.Б.А.Б.“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление:***, представлявано от изпълнителните директори А. Ч. Д. и Н.Г.С. следните
суми, за които по ч. гр. дело 1900/2019 г. по описа на РС К. е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК:
сумата от 231.95 лв. (двеста тридесет и един лева и деветдесет и пет стотинки),
представляваща главница по договор за потребителски кредит №
**********/25.11.2017г., ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на заявлението по чл.417 ГПК – 05.12.2019 г., до изплащане на
вземането, като до пълния претендиран размер от 271.22 лв. (двеста седемдесет и
един лева и двадесет и две стотинки) – главница, 32.77 лв. (тридесет и два лева
и седемдесет и седем стотинки) – договорна (възнаградителна) лихва за периода
от 25.04.2018 г. до 25.11.2018 г. и 48.07 лв. (четиридесет и осем лева и седем
стотинки) – обезщетение за забава за периода от 25.04.2018 г. до 28.11.2019 г.,
ОТХВЪРЛЯ иска като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА Л.И.П.,
ЕГН: **********, с адрес: ***, съдебен адрес:***, офис – п., чрез адв. М. Л. да заплати на „Т.Б.А.Б.“ ЕАД, ЕИК: **********,
със седалище и адрес на управление:***, представлявано от изпълнителните
директори А. Ч. Д. и Н.Г.С. сумата от общо 288.95 лв. (двеста осемдесет и
осем лева и деветдесет и пет стотинки), представляваща направените в исковото
производство разноски по компенсация.
ОСЪЖДА „Т.Б.А.Б.“
ЕАД, ЕИК: ***********, със седалище и
адрес на управление:***, представлявано от изпълнителните директори А. Ч. Д. и Н.Г.С.
да заплати на Л.И.П., ЕГН: **********, с адрес: ***, съдебен адрес:***, офис –
партер, чрез адв. М. Л. от общо 73.41 лв. (седемдесет и три лева и
четиридесет и една стотинки), представляваща направените в заповедното
производство разноски по компенсация.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред О. съд П. в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Ц.Ч. РАЙОНЕН СЪДИЯ: