№ 14071
гр. София, 18.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 140 СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ИЛИНА ЛЮБ. ГАЧЕВА
при участието на секретаря СОФИЯ Г. РАЙКОВА
като разгледа докладваното от ИЛИНА ЛЮБ. ГАЧЕВА Гражданско дело №
20241110122988 по описа за 2024 година
Производството е по реда на Част втора, Дял първи от ГПК.
Предявени са обективно кумулативно и пасивно субективно съединени искове
от П. М. Н. с ЕГН **********, чрез адв. Д. Г., против “И А М” АД с ЕИК ****, със
седалище и адрес на управление: гр. С*****, представлявано от законните си
представители, както и срещу “Ф Б" ЕООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на
управление: гр. С*****, представлявано от законните си представители, с искане за
обявяване на недействителен на договор за паричен заем № 4817150/06.06.2023г.,
сключен с ответника “И А М” АД, като нищожен на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр. с
чл.22 от ЗПК, вр.с чл.11 и чл.19 ал.4 от ЗПК, а в условията на евентуалност, че
клаузата на чл.4 от договора за потребителски кредит, по силата на която е предвидено
в тридневен срок от сключване на договора, предоставянето на обезпечение от
посочените, одобрено от дружество - гарант, както и сключения между ищеца и “Ф Б"
ЕООД, договор за гаранция /поръчителство/ от същата дата , са нищожни на основание
чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр.с чл.21 от ЗПК и чл.143 от ЗЗП и чл.146 от ЗЗП. При условията на
евентуалност с исковете за нищожност са предявени осъдителни искове с правно
основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД - за сумата от 208,71 лв., представляваща заплатени
при липса на правно основание, лихви и неустойки по договора за паричен заем, както
и за сумата от 224, 40 лв., заплатена при липса на правно основание, по договора за
гаранция.
Ищецът твърди, че на посочената дата и с посоченото в исковата молба,
предмет /права и задължения/, сключил с ответника “И А М” АД, договор за паричен
заем, за сумата в размер на 1000 лв. Поддържа, че на основание чл. 4 от същия, се
предвиждало процесния договор за кредит да бъде обезпечен, в тридневен срок от
сключването му, по предвидените способи, с одобряване от дружеството гарант
/втория ответник/ на предоставеното в полза на ответника обезпечение. По силата на
сключения между ищеца и ответника “Ф Б" ЕООД, договор за гаранция, се
предвиждало да заплати сума в размер на 673,20 лв., дължима на дванадесет месечни
вноски към погасителните месечни вноски по договора за заем, съобразно изготвения
погасителен план. Ищецът счита, че договора за паричен заем е нищожен на
1
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК. Сочи, че
договорът за кредит е недействителен на специалните основания по чл. 22 ЗПК, тъй
като липсвали каквито и да е условия за прилагането на годишния лихвен процент, за
да може да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговарял на
действително прилагания от заемодателя. На следващо място, погасителният план не
отговарял на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК. Поддържа, че в договора за кредит липсвала
методика на формиране на ГПР по кредита, като не било ясно какво точно е включено
в процента на ГПР освен лихвата, доколкото била предвидена дължимостта на таксата
за обезпечение на кредита. Сочи, че след като кредиторът, при формиране на цената на
предоставения от него финансов ресурс, задавал допълнителни компоненти, които го
оскъпяват, следвало по разбираем начин да посочи какво е включено в тях. Поради
което договорът бил нищожен и на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Сочи, че
договорът за кредит бил нищожен и поради неспазване на разпоредбата на чл. 19, ал. 4
ЗПК, тъй като сумата, която се претендирала по клаузата за поръчителство, не била
включена в ГПР и ГЛП. Счита, че с предвиждането за заплащане на сумата за
поръчителство, се заобикаляла и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди, че се цели
единствено допълнително оскъпяване на договора за кредит, допълнително
възнаграждение на кредитодателя, което било уговорено по друго правоотношение с
цел да се избегнат ограниченията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което водело до
недействителност на договора за кредит.
В условия на евентуалност счита, че клаузата на чл.4 от договора за паричен
заем, по силата на които е уговорено сключването на договор за предоставяне на
гаранция /поръчителство/, както и сключения договор за предоставяне на гаранция
/поръчителство/, предвиждаща заплащането на сума в размер на 673,20 лв., са
нищожни на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП и чл. 146 ЗЗП.
Намира, че същите са нищожни, поради накърняване на добрите нрави, тъй като
се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по
договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищеца с цел извличане на
собствена изгода на кредитора. Твърди, че е налице липса на еквивалентност, тъй като
сумата, която се претендирала по договора за гаранция /поръчителство/ е в размер на
сумата на отпуснатия кредит. На следващо място, твърди, че същата клауза е
нищожна, поради това че се стигало до нарушаване на нормативно предвидения
размер на ГПР и заобикаляне на закона на основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД вр. чл.
19, ал. 4 ЗПК, както и на основание чл. 143, ал. 1 ЗЗП и ал. 2, т. 19 ЗЗП. Навеждат се
съображения, че ответниците по делото са свързани лица.
По исковете с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, ищецът твърди, че
погасил сума в общ размер на 1433,11 лв., като сумите от 224,40 лв., са заплатени при
липса на правно основание по договора за гаранция, а сумата от 208,71 лв., са
заплатени при липса на правно основание, суми за лихви и неустойки по договора за
паричен заем.
Отправя се искане за присъждане на сторените по делото разноски, в т.ч.
адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 ЗАдв.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът “И А М” АД, е подал отговор на исковата
молба, с който оспорва предявените искове по подробно изложени съображения. Не
оспорва, че между него и ищеца бил сключен договор за паричен заем с посоченото в
исковата молба съдържание, както и че в изпълнение на чл.4 от същия, ищецът избрал
да предостави обезпечение по договора за потребителски кредит, чрез сключване на
договор за поръчителство/гаранция с другия ответник - “Ф Б" ЕООД. Оспорва, че
договорът за кредит нарушавал чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 ЗПК. Поддържа, че
погасителният план имал изискуемото по ЗПК съдържание. Оспорва, че
2
предоставянето на поръчителство е било задължително условие за получаване на
кредит ,както и че клаузата, предвиждаща заплащането на сума в размер на 673,20 лв.
в договора за предоставяне на гаранция /поръчителство/ е нищожна на основанията,
наведени от ищеца. Поддържа, че ГЛП и ГПР са формирани в съответствие с
правилата на приложимото материално право, поради което процесните клаузи не се
явяват нищожни по см. на ЗПК и ЗЗП. Предвид изложеното моли съда да приеме, че
предявените искове са неоснователни и съответно да бъдат отхвърлени като такива.
Моли, да бъдат присъдени и разноските по делото.
Вторият ответник “Ф Б" ЕООД, в срока по чл.131 ГПК, е подал отговор на
исковата молба, зема становище за недопустимост на предявените искове спрямо него,
а при условията на евентуалност - за тяхната неоснователност. Сочи, се че ищецът
доброволно е избрал способ за обезпечение на сключения договор за парична
гаранция, като изложените твърдения относно нищожността на договора за
гаранция/обезпечение, са изцяло неоснователни, за което се излагат подробни
съображения. С оглед на гореизложеното, исковете следва да бъдат изцяло отхвърлени
като неоснователни, като следва да бъдат заплатени и сторените разноски.
С протоколно определение от 16.04.2025г., на основание чл.214, ал.1 ГПК, е
допуснато изменение на предявените осъдителни искове срещу всеки един от двамата
ответници чрез изменение на размера на същите, при което предявеният от П. М. Н.,
ЕГН ********** срещу „И А М“ АД, ЕИК ****, осъдителен иск с правно основание
чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД следва да се счита предявен за сумата в размер на 55,91 лв.,
вместо за сумата от 208,71лв., а предявеният срещу “Ф Б" ЕООД ЕИК *****
осъдителен иск с правно основание чл. 55,1 предл.1 ЗЗД следва да се счита предявен за
сумата в размер на 377,20 лв., вместо за сумата от 224,40 лв.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, като взе предвид доводите на страните и
прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 от ГПК, приема за
установено следното:
Страните не спорят и с обявения за окончателен доклад по делото съдът е
обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК
следните обстоятелства: че на 06.06.2023г., между ищеца и ответника “И А М” АД е
бил сключен договор за паричен заем №4817150, със съдържанието посочено в
исковата молба, както и договор за гаранция/поръчителство от 06.06.2023г. с ответника
“Ф Б" ЕООД.
От приетия Договор за паричен заем № 4817150 от 06.06.2023г., сключен между
ищцата и „И А М“ АД, се установява, че страните са се уговорили за отпускане на
потребитексли кредит в размер на 1000 лева със срок от 24 седмици, платим на 12
двуседмични вноски с краен срок на погасяване 21.11.2023г., обща сума за връщане –
1 102,80 лв., при фиксиран лихвен процент от 40 % годишно и годишен процент на
разходите от 48,89 %. В чл. 4 от договора е предвидено, че заемателят се задължава в
срок до три дни, считано от датата на сключване на настоящия договор да предостави
на заемодателя едно от следните обезпечения: 1. Две физически лица-поръчители,
всяко от които да отговаря на следните изисквания: да представи служебна бележка от
работодател за размер на трудово възнаграждение; нетният размер на трудовото му
възнаграждение да е в размер над 1000 лева; да работи по безсрочен трудов договор;
да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „И А М“
АД; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към
други банкови и финансови институции или ако има – кредитната му история в ЦКР
към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от „Редовен“; поръчителят
подписва договор за поръчителство. 2. Банкова гаранция с бенефициер – заемодателя,
за сумата по чл. 2, т. 7 със срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане на
3
задълженията по настоящия договор. 3. Одобрено от заемодателя дружествогарант,
което предоставя гаранционни сделки.
От приетия Договор за предоставяне на гаранция № 4817150 от 06.06.2023г.,
сключен между ищцата и „Ф Б“ ЕООД се установява, че съгласно чл. 1, ал. 1 от
договора, потребителят възлага, а гарантът се задължава да издаде гаранция за
плащане в полза на „И А М“ АД с цел гарантиране за изпълнението на всички
задължения на потребителя, възникнали съгласно договора за паричен заем №4817150,
в това число главница, възнаградителна лихва, законна лихва за забава, разходи за
събиране на вземането, съдебни разноски и адвокатски хонорари. Съгласно чл. 3, ал. 1
от договора, потребителят дължи на гаранта възнаграждение в размер на 673,20 лева,
платимо разсрочено на вноски, всяка по 56,10 лева, с посочени падежни дати, като
съгласно чл. 3, ал. 2 потребителят заплаща възнаграждението по начините, установени
в договора за паричен заем за плащане на задълженията на потребителя по договора за
паричен заем.
Съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне на гаранция „И А М“ АД е
овластено да приема вместо гаранта изпълнение на задължението на потребителя за
плащане на възнаграждение по договора. В случай, че платената сума е недостатъчна
за погасяване на изискуемите задължения на потребителя към „И А М“ АД и на
задължението на потребителя към гаранта по договора за предоставяне на гаранция, с
внесената сума се погасяват с приоритет задълженията към гаранта.
От представения договор за паричен заем № 4868081 от 03.08.2023г., сключен
между ищцата и „И А М“ АД, се установява, че страните са се уговорили да се
рефинансира текущия заем на заемателя по договор за паричен заем № 4817150 от
06.06.2023г., при което задължението на заемателя по договор № 4817150 от
06.06.2023г. в размер на 1 137,11 лв. е погасено изцяло.
Сключеният между ищцата и „И А М“ АД договор за паричен заем е
потребителски, поради което намира своята правна регламентация в Закона за
потребителския кредит (ЗПК), като според легалната дефиниция, дадена в
разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на
стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят
заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични
вноски през целия период на тяхното предоставяне. Условие за неговата
действителност е писмената форма - чл. 10, ал. 1 ЗПК.
Договорът за паричен заем и този за предоставяне на гаранция са сключени в
един и същи ден, отделни разпоредби от договорите препращат един към друг,
дължимите в полза на търговците престации имат едни и същи падежи и макар
формално кредитор на вземането, представляващо възнаграждение на гаранта за
предоставеното по договора за заем обезпечение, да е ответникът „Ф Б“ ЕООД, то
кредитодателят „И А М“ АД е овластен да получава плащане по договора за
предоставяне на гаранция, дължимо от потребителя, заедно с анюитетните вноски по
договора за заем. Ето защо и съдът приема, че се касае за неразривно свързани
помежду си сделки, всяка от които следва да се разглежда заедно с другата, като се
държи сметка за положението на потребителя, който извън всяко съмнение има това
качество и по двата договора. При преценка действителността на договора за
предоставяне на гаранция, той следва да се разглежда наред с договора за заем/кредит,
който обезпечава. Преценката за действителността на договора за предоставяне на
гаранция следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с
4
нормите на ЗПК, приложими към договора за кредит, изпълнението на задълженията
по който гарантът обезпечава.
В тази връзка и в отговор на наведените с отговорите на исковата молба доводи
следва да се подчертае, че страните по едно съглашение са свободни да определят
свободно съдържанието на договора, но са ограничени от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в
две насоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми
на закона и на добрите нрави - така т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г.
по описа на ОСТК на ВКС. В конкретния случай от съвкупната преценка на събраните
по делото доказателства и разглеждайки в тяхната взаимовръзка уговорките между
страните в съдържанието на двата договора, не може да се приеме, че те
удовлетворяват изискванията, поставени от ЗПК, имащи за цел да осигурят защита на
потребителя по договорите за кредит, по които е страна.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя
на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит.
В процесния договор за заем е посочен ГПР в размер на 48,89 %, т. е. формално
е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Този размер не надвишава
максималния п о чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителния такъв,
тъй като не включва част от разходите по кредита, а именно възнаграждението по
договора за предоставяне на гаранция, сключен от потребителя с „Ф Б“ ЕООД, което
следва да се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК, независимо, че страна по правоотношението е търговско дружество, което
формално и юридически е самостоятелен правен субект.
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя” са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условия за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия.
Съобразно конкретиката на казуса може да се приеме, че възнаграждението по
гаранционната сделка е именно разход, свързан с предмета на договора за кредит, тъй
като касае обезпечението на вземанията по договора. От съдържанието на последния е
несъмнено, че предоставянето на гаранция е условие за получаването на сумите по
кредита, доколкото гаранционен договор се сключва в деня на сключване на договора
за кредит и то със свързано с кредитора дружество. От служебно извършената справка
в Търговския регистър се установява, че „И А М“ АД е едноличен собственик на
капитала на „Ф Б“ ЕООД, като двете дружества са с един адрес на управление. В
същото време, съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне на гаранция, „И А М“
АД е овластено да приема вместо гаранта плащане на възнаграждението по договора.
Тази свързаност обуславя извод, че разходът за възнаграждение в полза на гаранта е
5
известен на заемодателя, което се потвърждава и от съвкупната преценка на събраните
по делото доказателства.
Неслучайно е и обстоятелството, че договорът за предоставяне на гаранция е
подписан в деня на сключване на договора за паричен заем, което създава значително
неравновесие в правата по съглашението между потребителя и търговеца. Тези
уговорки на практика лишават длъжника от избор и възможност за индивидуално
договаряне. Съдът намира, че алтернативното посочване на видовете обезпечения е
единствено с цел да се създаде впечатление, че кредитополучателят има право на
избор какво конкретно обезпечение да предостави, но на практика този избор е
напълно привиден, защото осигуряването на поръчителство на две физически лица,
които да отговарят на изключително завишени условия или банкова гаранция в
рамките на три дни от датата на подписване на договора, е изначално непосилно за
кредитополучателя. Именно поради тази причина, единствената възможност за
длъжника да изпълни задължението си по чл. 4 от договора за паричен заем, е като
сключи договор за предоставяне на гаранция с предварително одобрено от
кредитодателя дружество - гарант, което е свързано с кредитора лице. Безспорно
кредитополучателят е икономически по - слабата страна по правоотношението, за
когото практически липсва каквато и да било свобода да договаря условията, при
които да му се предостави гаранция от одобрено от кредитодателя лице. При тези
данни, липсват съмнения, че сключването на договора за предоставяне на гаранция е
условие за сключването на договора за паричен заем и усвояването му.
Въз основа на изложеното съдът намира, че възнаграждението по гаранционната
сделка следва да бъде включено като разход по кредита при изчисляване на ГПР и да
бъде отразено при посочване на общата сума, дължима от потребителя. В случая това
не е сторено, като видно от информацията, посочена в чл. 2.7 от договора за паричен
заем общата сума, дължима от заемателя като се вземат предвид допусканията в т. 8 е
1 102,80 лв. и се състои от размера на заемната сума и на възнаградителната лихва за
целия срок на договора и е изчислена към момента на неговото сключване,
следователно в тази сума не е включено възнаграждението по гаранционната сделка.
Този разход не е взет предвид и при посочване размера на годишния процент на
разходите, видно от разпоредбата на чл. 2.8 от договора за заем, а при допълнително
въвеждане на дължимото възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция
при изчисляване на ГПР, наред с уговорената лихва и съобразено с размера на заема и
неговия срок, размерът на ГПР многократно би надвишил размера, посочен в
договора, като на съда не са необходими специални знания, за да достигне до извод, че
с включването и на възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция, ГПР
би надхвърлил значително 50 %, т. е. приетото в чл. 19, ал. 4 ЗПК ограничение (така
решение № 260628 от 21.02.2022 г. по в. гр. д. № 2806/2021 г. по описа на СГС,
решение № 54 от 09.01.2023 г. по в. гр. д. № 7254/2022 г. по описа на СГС и др.).
Плащането на възнаграждението за гаранта не е отразено като разход при формиране
на ГПР и този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на
чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Всичко това сочи, че целта на договора за предоставяне на гаранция е да
създаде за потребителя задължение за допълнително плащане в полза на кредитора,
което се явява за потребителя разход, пряко свързан с кредита - допълнително
възнаграждение, дължимо наред и едновременно с погасителните вноски по кредита,
формално извън договорната лихва и все на кредитодателя, който е овластен да
получава и двете плащания. Последното несъмнено води до съществено и
необосновано оскъпяване на кредита и обременяване на разходите по същия, които се
възлагат в тежест на потребителя. Прикривайки даден разход по кредита като не е
посочен изрично в договора за кредит и не е взет предвид при посочване размера на
6
ГПР, кредиторът на практика е въвел в заблуждение потребителя и същият не е бил
наясно за риска, който поема, респективно цената, която трябва да плати, преди да
бъде обвързан от договора.
Освен това, с въведеното задължение на кредитополучателя за обезпечаване на
своето задължение по договора за паричен заем с предоставяне на гаранция се цели да
се обезщетят вредите от неплатежоспособност на длъжника, което е в противоречие с
чл. 16 ЗПК - възмездността на договора за предоставяне на гаранция прехвърля върху
кредитополучателя тежестта от оценката по чл. 16 ЗПК, за която потребителят не
дължи такси и комисиони и други плащания съгласно чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 ЗПК.
Въведеното задължение на кредитополучателя за осигуряване на гаранция цели да се
заобиколи забраната на чл. 143, ал. 2, т. 3 ЗЗП, защото от задължението за представяне
на обезпечение следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за
възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля
изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое
задължение и води до допълнително увеличаване размера на задълженията.
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от
уговорките СРС счита, че макар формално процесният договор за потребителски
кредит да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не
кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено
съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния
процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви
изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му
позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите,
вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил
действителен ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на
закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за
недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК, поради
неспазването на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Предвид гореизложеното,
предявеният иск с правно основание чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК, вр.с чл.11 и
чл.19 ал.4 от ЗПК за прогласяване на недействителността на договора за паричен заем
е основателен и следва да бъде уважен.
С оглед уважаването на главния иск съдът намира, че не се е сбъднало
процесуалното условие за разглеждане на предявения в условията на евентуалност иск
с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД срещу „И А М“ АД с искане да се прогласи
нищожността на клаузата на чл. 4 от Договор за паричен заем №4817150 от
06.06.2023г., поради което не дължи произнасяне по този иск.
По осъдителния иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
В тежест на ищцата по предявения иск е да докаже при условията на пълно и
главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си
последици, a именно, че е предоставила, а ответникът „И А М“ АД е получил
процесната сума в размер на 55,91 лева, представляваща недължимо платена
договорна лихва по договор за паричен заем № 4817150 от 06.06.2023г., без да е имало
основание за извършване на престацията /поради недействителност на договора/.
При доказване на горното, в тежест на ответника е да докаже, че е налице
основание за получаване и задържане на процесната сума, поради което не се дължи
нейното връщане, респ. да докаже връщане на сумата.
7
Съдът стигна до извод за основателност на предявения иск за прогласяване
нищожност на процесния договор за паричен заем № 4817150 от 06.06.2023г., сключен
с „И А М“ АД.
Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита. От приетата по делото справка по погасителния
план, издадена от ответното дружество се установи, че с извършените от ищцата
плащания по договора са погасени сумите от 1000 лева главница и 55,91 лева
договорна лихва.
Поради недействителността на процесния договор за паричен заем, се налага
извод, че на основание чл. 23 ЗПК сумата от 55,91 лева, представляваща договорна
лихва, е платена при начална липса на основание за това, поради което ответникът
дължи нейното връщане. Предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен в
пълен размер.
Както се посочи по-горе, договорът, сключен между потребителя и „И А М“
АД, и договорът, сключен между потребителя и „Ф Б“ ЕООД, се намират във
взаимовръзка помежду си и като система от правоотношения между страните, поради
което последиците от недействителността на договора за потребителски кредит
неминуемо рефлектират и по отношение на договора за предоставяне на гаранция,
поради естеството на правоотношенията (решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в. гр.
д. № 9991/2020 г. по описа на СГС, решение № 260628/21.02.2022 г. по в. гр. д. №
2806/2021 г. по описа на СГС и др.). Освен това, съдът приема, че договорът за
предоставяне на гаранция е нищожен и на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД - поради
накърняване на добрите нрави. Накърняване на добрите нрави е налице, когато се
нарушава правен принцип, било той изрично формулиран или пък проведен чрез
създаването на конкретни други разпоредби. Такъв основен принцип е
добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото
спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати
несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Според
практиката на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни
принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на
въпроса дали уговореното от страните накърнява добрите нрави по смисъла на чл. 26,
ал. 1, пр. 3 ЗЗД. При накърняването на принципа на „добрите нрави“ се достига до
значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение,
до злепоставяне на интересите на длъжника с цел извличане на собствена изгода на
кредитора.
Съобразявайки гореизложените принципни съображения, съдът приема, че
Договорът за предоставяне на гаранция №4817150 от 06.06.2023г. е недействителен,
поради накърняване на добрите нрави, доколкото единствената цел, поради която е
сключен, е установяване на допълнително задължение за длъжника, респективно на
допълнително възнаграждение за кредитодателя. Свободата на договаряне не може да
бъде използвана за неоснователно обогатяване на едната страна по правоотношението
за сметка на другата или да води до нарушаване на други правни принципи, в т. ч. този
на добрите нрави – правоотношенията следва да се сключват при спазване на
общоприетите и неписани правила на добросъвестност. До нарушаване на този
принцип се стига, когато икономически посилната страна упражнява репресия спрямо
икономически по-слабата страна, поставяйки „допълнителни условия“ за сключване на
договора, на които придава привидно доброволен характер и привидно право на избор.
В случая, „И А М“ АД е едноличен собственик на капитала на „Ф Б“ ЕООД. В
същото време, съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне на гаранция „И А М“
8
АД е овластено да приема вместо гаранта възнаграждението по договора за
предоставяне на гаранция. Тази свързаност обуславя извод, че разходът за
възнаграждение в полза на гаранта е известен на заемодателя, а ищцата не е имала
възможност да уговаря условията, при които да бъдат сключени договорите, вкл.
относно предоставеното обезпечение. Изискването на кредитиращата институция на
поръчител при отпускане на заема и в частност за предоставяне на гаранция от
свързаното с него юридическо лице - гарант, навежда на опит за заобикаляне на закона
и в частност на въведените в него ограничения за общия размер на разходите по
кредита и вида допълнителни услуги, които могат да се предоставят от кредитора
срещу заплащане. Така установените обстоятелства водят до извода, че договорът за
предоставяне на гаранция излиза извън правилата на добросъвестността, като
прехвърля риска от неизпълнение върху самия длъжник, предвиждайки допълнителна
печалба за кредитора под формата на възнаграждение за свързания с кредитора гарант.
В този смисъл настоящият съдебен състав намира, че чрез договора за предоставяне на
гаранция се стига до допълнителното обогатяване на кредитора за сметка на длъжника
и то в значителен размер (за повече от половината от отпуснатата в заем сума), т. е.
налице е нееквивалентност на престациите, което накърнява добрите нрави и води до
извода за нищожност на договора за предоставяне на гаранция, поради което
предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е основателен и следва да
бъде уважен.
С иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД ищецът претендира връщането на нещо, което е дал
на ответника и в негова тежест е да докаже единствено даването - факта на плащане на
процесната сума, а в тежест на ответника - че е налице валидно правно основание за
получаването, съответно задържане на полученото. Доколкото твърденията на ищеца
са относно недължимо платена сума, то претенцията е с правно основание чл. 55, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД.
Не се оспорва от ответника „Ф Б“ ЕООД, че е получил уговореното в чл. 3, ал. 1
от договорът за предоставяне на гаранция №4817150 от 06.06.2023г., възнаграждение
за поръчителство в претендирания размер. Тъй като посоченият договор за
предоставяне на гаранция съдът прие за нищожен, то липсва основание за задържане
на сумата от ответника. Искът е основателен в пълния си размер (след допуснатото
изменението в открито съдебно заседание на 16.04.2025 г.) за сумата от 377,20 лв. и
следва да бъде уважен изцяло.
По разноските:
При този изход от спора, право на разноски има само ищцата. На основание чл.
78, ал. 1 ГПК всеки от ответниците следва да бъде осъден да заплати в полза на
ищцата сумата от по 100 лв., представляваща държавна такса.
От процесуалния представител на ищеца се претендира адвокатско
възнаграждение за безплатна правна помощ в общ размер на 1920 лв. (по 480 лв. - по
установителните искове и по 480 лв. - по осъдителните искове). Настоящият състав
приема, че когато с една искова молба са предявени от един ищец срещу определен
ответник в обективно кумулативно съединение оценяеми искове, интересът, върху
който следва да се определи минималният размер на адвокатското възнаграждение, е
сборът от цената на всички искове - в този смисъл определение № 29/20.01.2020 г. по
ч. т. д. № 2982/2019 г. по описа на ВКС, II т. о., поради което минималното адвокатско
възнаграждение, изчислено съобразно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения възлиза в размер на 480 лв. с
ДДС. При съобразяване цената на предявените искове, свързания им предмет, липсата
на фактическа и правна сложност на делото, разглеждането му пред
първоинстанционния съд без участието в открити съдебни заседания на процесуални
9
представители на страните, както и разясненията на Решение на Съда на Европейския
съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, съдът приема, че в полза на Д. Г. следва да
бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 480 лв. с ДДС, на основание
чл. 78, ал. 1, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв., дължимо по исковете
срещу „И А М“ АД и платими от този ответник, както и възнаграждение в минимален
размер от 480 лв. с ДДС по исковете срещу „Ф Б“ ЕООД и платими от този ответник.
Следва да бъде застъпена позиция, че този вид съдебни производства не следва
да се превръщат в източник на генериране на съдебни разноски, надхвърлящи
многократно материалния интерес по делата и съдът следва да съблюдава
разпоредбата на чл. 3 ГПК.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „И А М“ АД, ЕИК ****, със
седалище и адрес на управление: гр. С****, по предявения от П. М. Н., ЕГН **********, с
адрес: гр. С******, иск с правно основание чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК, вр.с чл.11 и
чл.19 ал.4 от ЗПК, че Договор за паричен заем № 4817150 от 06.06.2023г., сключен между
„И А М“ АД и П. М. Н., е нищожен поради противоречие на закона и ОСЪЖДА на
основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД „И А М“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление: гр. С****, да заплати на П. М. Н., ЕГН **********, с адрес: гр. С******,
сумата в размер на 55,91 лв., представляваща недължимо платена договорна лихва по
договор за паричен заем № 4817150 от 06.06.2023г., както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата в размер на 100 лв., представляваща разноски по производството.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Ф Б“ ЕООД, ЕИК *****, с адрес:
гр. С****, по предявения от П. М. Н., ЕГН **********, с адрес: гр. С******, иск с правно
основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, че Договор за предоставяне на гаранция № 4817150 от
06.06.2023г., сключен между „Ф Б“ ЕООД и П. М. Н., е нищожен поради накърняване на
добрите нрави и ОСЪЖДА „Ф Б“ ЕООД, ЕИК *****, с адрес: гр. С****, да заплати на П.
М. Н., ЕГН **********, с адрес: гр. С******, сумата в размер на 377,20 лв.,
представляваща недължимо платена по договор за предоставяне на гаранция № 4817150 от
06.06.2023г., както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в размер на 100 лв.,
представляваща разноски по производството.
ОСЪЖДА „И А М“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. С****,
да заплати на адв. Д. Г. от АК – Л, с личен № *****, с адрес: гр. Т*****, на основание чл. 38,
ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв., сумата от 480 лв., представляваща възнаграждение за безплатно
процесуално представителство на ищцата П. М. Н., ЕГН **********.
ОСЪЖДА „Ф Б“ ЕООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: гр. С****,
да заплати на адв. Д. Г. от АК – Л, с личен № *****, с адрес: гр. Т*****, на основание чл. 38,
ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв., сумата от 480 лв., представляваща възнаграждение за безплатно
процесуално представителство на ищцата П. М. Н., ЕГН **********.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски съд
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10