Р
Е Ш Е Н И Е
№
260242 / 9.10.2020г.
гр.
Перник, 09.10.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЕРНИК,
Гражданско отделение, I
състав, в открито заседание на първи октомври, две хиляди и двадесета година в
състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАЙЛО КОЛЕВ
При
секретаря Цветелина Малинова като разгледа докладваното от съдията гр.д.№ 7691 по описа на ПРС за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по искова
молба, депозирана от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД срещу Ж.В.Г., в
която моли съда да признае за установено в отношенията между страните, че
ответницата дължи на ищцовото дружество сумата от 1721,10 лв. главница
по договор за паричен заем № 3091185/29.11.2017 г. (Договора), ведно със
законната лихва за забава от датата на входиране на заявлението в районен съд
до окончателното изплащане на задължението; 187,47 лв. договорна лихва за
периода от 30.04.2018 г. до 26.11.2018 г., 1308,51 лв. неустойка за
неизпълнение за периода от 30.05.2018 г. до 26.11.2018 г.; 188,32 лв. обезщетение
за забава за периода от 01.05.2018 г. до 30.09.2019 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 5580/2019 г. по описа на Районен
съд Перник
В исковата молба се твърди, че между
ответника като заемател и „Изи асет мениджмънт“ АД – заемодател е сключен
Договора, по силата на който на ответника е отпуснат заем в размер на 2500,00
лева, който се е задължил да върне, ведно със възнаградителна лихва в общ
размер на 498,92 лева за целия срок на Договора – до 26.11.2018 г.
Твърди, че ответникът не е изпълнил
точно, поради което му е начислена и лихва за забава. Признава, че е погасено
част от задължението в размер на 2070,00 лева, а останалото, предмет на
настоящото производство, е останало неудовлетворено.
Посочва, че съгласно клаузите на
договора заемателят е поел задължение в тридневен срок от подписването му да
предостави на заемодателя обезпечение измежду описаните в договора, в противен
случай дължи неустойка. Заявява, че такава била начислена като дължима от
ответницата поради неизпълнение на това договорно задължение, чието изплащане
било разсрочено и включено като стойност в процесните погасителни вноски.
Твърди, че с Приложение № 1 от 01.04.2019
г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г.
кредиторът „Изи Асет Мениджмънт“ АД е цедирал вземанията си срещу ответницата
на „Агенция за събиране на вземания“ ООД /чийто правоприемник е ищцовото
дружество/. Поддържа, че до ответницата е изпратено уведомително писмо, но
същата е върната като непотърсена. Намира, че като действие по уведомяване на
длъжника за настъпилата промяна в кредитора следва да се счита връчването на
уведомлението на ответницата като приложение към исковата молба. Счита за
дължима и претендира и законната лихва от датата на подаване на заявлението по
чл. 410 ГПК до окончателното изплащане на вземането, както и разноските в
производството.
Моли съда да уважи предявените искове.
Претендира разноски.
Ответникът е депозирал становище
озаглавено „Уведомление“ извън срока по чл. 131, ал. 1 ГПК. Твърди, че не е
уведомен за извършената цесия и намира неустойката за прекомерна.
Съдът,
след като прецени събраните по делото релевантни за спора доказателства и
обсъди доводите на страните, приема за установено следното от фактическа
страна:
По делото не е спорно, а и от
представените доказателства се установява, че между ответника и „Изи Асет
Мениджмънт“ АД е сключен Договора, както и че е усвоена сума в размер на 2500,00
лева като с тази сума е погасено (рефинансирано) съществуващо задължение в
размер на 604,40 лева, а остатъка е предаден на ответника – чл. 3, ал. 2,
изр.последно от Договора. Не са спорни и параметрите на съглашението, съгласно
които сумата е следвало да бъде върната на 12 месечни вноски, последната от
които е на 26.11.2018 г. страните са постигнали съгласие фиксираният лихвен
процент да е в размер на 35%, а ГПР – 41,60 %.
От представения по делото Рамков договор
за продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г. и Приложение № 1 от 01.04.2019
г. към г. се установява, че кредиторът „Изи Асет Мениджмънт“ АД е цедирал
вземанията си срещу ответницата на „Агенция за събиране на вземания“ ООД.
Вторият е бил надлежно упълномощен да съобщи на длъжниците за прехвърлянето на
вземанията.
Така
установената фактическа обстановка обуславя следните правни изводи на съда:
Районен съд Перник е сезиран с обективно
кумулативно съединени установителни искове, разглеждани по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК, с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, чл. 86,
ал. 1 и чл. 92, ал. 1 ЗЗД по сключен договор за потребителски кредит.
С оглед на конкретните пояснения,
направени от ищеца, предмета на доказване в настоящото производство е сведен до
установяване, че ответникът дължи на ищцовото дружество сумата от 1721,10 лв. главница по договор за паричен заем № 3091185/29.11.2017 г. (Договора),
ведно със законната лихва за забава от датата на входиране на заявлението в
районен съд до окончателното изплащане на задължението; 187,47 лв. договорна лихва за периода от 30.04.2018 г. до 26.11.2018 г., 1308,51 лв. неустойка за неизпълнение за периода от 30.05.2018 г. до 26.11.2018 г.; 188,32 лв. обезщетение за забава за периода от 01.05.2018 г. до 30.09.2019 г.
Настоящото производство е предназначено
да стабилизира ефекта на издадената заповед за изпълнение за вземането в
хипотезите на чл. 415, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК и същата да влезе в сила. Съгласно
чл. 422, ал. 1 ГПК искът се смята предявен от датата, на която е подадено
заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Ето защо, предмет на това
исково производство може да бъде само вземането, предявено със заявление в
заповедното производство. Процесното вземане следва да съвпада с вземането в
заповедното производство по юридически факт, от който е възникнало, по страни,
вид, падеж и размер. В противен случай искът ще бъде недопустим. В настоящия
случай се установи, че вземанията, предмет на иска и вземането, за което е
издадена заповед за изпълнение в рамките на заповедното производство изцяло
съвпадат, поради което предявеният иск е процесуално допустим.
При релевираните в исковата молба
твърдения възникването на спорното право се обуславя от осъществяването на
следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на валидно
облигационно правоотношение между дружеството-заемодател и ответницата, предаването
на заемната сума на заемополучателя, уговорения падеж на погасителните вноски и
изтичането на срока на договора; 2). наличието на валидно постигната
договореност между страните за връщане на кредита с лихва; 3). валидна неустоечна
клауза и настъпване на предпоставките за нейното начисляване; 4). да установи
вземанията си и по размер, както и размера на обезщетението за забава за
процесния период; 5). да установи, че е станал титуляр на сочените вземания на
твърдяното основание – договор за цесия, сключен с дружество, придобило
вземанията, включването на процесните вземания в неговия предмет и
уведомяването на длъжника за настъпилата промяна в кредиторите.
От посочения вече Рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г. и Приложение № 1 от 01.04.2019
г. към г. се установява, че ищецът е носител на спорното материално право,
както и че е изпълнено задължението по чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Възражението, че цесията не е надлежно
съобщена е неоснователно. По правилото на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД за да
произведе цесията действие спрямо длъжника предишният кредитор трябва да съобщи
на длъжника за прехвърлянето на вземането. Няма пречка цедентът да упълномощи
цесионера да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник, каквато е
и настоящата хипотеза. В този случай представителната власт възниква по волята
на представлявания – цедента, като обемът й се определя според това, което
упълномощителят е изявил съобразно чл. 39 ЗЗД, за което има данни съгласно
представеното по делото пълномощно. В тази насока е приетото в постановеното по
реда на чл. 290 ГПК Решение № 114 от 07.09.2016г. по т.д. № 362/2015 на второ
т.о. ВКС.
След като се прие, че цесията може да
бъде съобщена на длъжника от цесионера като пълномощник на цедента и от
доказаните конкретни фактически действия за съобщаването, настоящият състав
намира същите за достатъчни в изпълнение на разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД.
Това е така, защото в Договора е посочен един адрес за контакт с длъжника.
Уведомление е изпратено ответника именно до този адрес, поради което е положена
дължимата грижа да се издири адресатът, но същият не е открит и по делото
липсват данни да е уведомил кредитора за новото си местопребиваване. Същият не
следва да черпи права от своето недобросъвестно поведение, след като не е
информирал другата страна за новия си адрес. Такова изявление е направено и с
депозиране на исковата молба, поради което на основание чл. 235, ал. 3 ГПК
съдът е длъжен да го отчете.
При тези обективни данни и правни
изводи, настоящият състав приема, че ищецът е активно материално легитимиран по
предявените искове.
По иска с правно основание чл. 240, ал.
1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК:
Настоящият състав приема, че страните са
обвързани от процесния договор по отношение на задължението за връщане на предадената
в заем сума. Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК
договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или
друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора
се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в
два екземпляра - по един за всяка от страните по договора. От събраните по
делото доказателства се установи, че императивно определеното съдържание на
договора е налице, поради което за ответника е възникнало задължението да възстанови
заетата сума при условията на Договора.
По иска с правно основание чл. 240, ал.
2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК:
По правилото на чл. 240, ал. 2 ЗЗД
заемателят дължи лихва само ако това е уговорено писмено. Това условие на
закона е изпълнено. От представените по делото Договор се установява, че
страните са уговорили конкретния размер на възнаградителната лихва в писмена
форма, както и годишния процент на разходите, пояснен чрез представителен
пример съобразно чл. 5, ал. 10, т. 6 ЗПК и задължителен реквизит съгласно чл.
10, ал. 1 , т. 10 ЗПК. При тази обективни данни и приложимото право, настоящият
състав приема, че претенцията за присъждане на възнаградителна лихва е
основателна.
По иска с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Този иск е акцесорен по характера си
спрямо главния, но същият подлежи на самостоятелно доказване. Претендираните за
заплащане суми на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД е конкретния случай е срочно и
длъжникът изпада в забава по правилото на чл. 84, ал. 1 ЗЗД без да е необходима
покана. Тъй като ответникът не е изпълнил точно в темпорално отношение своята
парична престация, той е изпаднал в забава и дължи обезщетение за причинените
на ищеца вреди, изразяващи се в пропусната полза, като това обезщетение е в
размер на претендираната законна лихва за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху
главницата, поради което този иск е също основателен.
По иска с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД:
По повод на конкретното възражение, а и
предвид служебното задължение на съда, настоящият състав дължи произнасяне по
валидността на Договора или отделни негови клаузи.
Неустойката е форма на договорна
отговорност и проявление на принципа на автономия на волята в частното право. С
нея страните уговарят предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната
страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се
доказва размерът на вредите, настъпили от неизпълнението. Неустойката е
акцесорно задължение за определена престация (парична или непарична), което
става изискуемо при проявление в обективната действителност на нов юридически
факт – уговорената между страните форма на неизпълнение. Това правило обаче не
може да се абсолютизира, тъй като то не може да противоречи на повелителните
норми на закона и добрите нрави – арг. чл. 9 ЗЗД. Съгласно задължителните
разяснения на т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г., по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС, договорната неустойка е нищожна поради нарушение на принципа за
справедливост и спазване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД, когато
единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Преценката дали неустойката е екзорбитатна
и излиза извън пределите на нравствената допустимост се прави към момента на
сключване на договора.
Тъй като се касае за потребителски
договор, при който едната страна е по-слаба икономически и следва да се ползва
със засилената защита на ЗПК, като не следва да се допуска неравноправно
третиране на по - слабата страна по договора. Така в решението по дело С-618/10
е прието, че неравноправното положение на потребителя спрямо продавача или
доставчика може да се компенсира само с положителна и външна по отношение на
самите страни по договора намеса, позовавайки се на Решение по дело
Océano Grupo Editorial и Salvat Editores, Решение по дело Mostaza Claro,
Решение по дело Asturcom Telecomunicaciones и Решение по дело VB
Pénzügyi Lízing.
Принципът на справедливостта изисква да
се закриля и защитава всеки признат от закона интерес, а определянето на неустойка
в размер на почти 100% от размер на заема за неосигуряване на двама поръчители
със завидна кредитна история (съгласно конкретните договорни изисквания) или
банкова гаранция с бенефициер – заемодателя за сбора от отпуснатия кредит и
възнаградителна лихва в цялост, без да се държи сметка за евентуално предсрочно
погасяване или времето за нейното издаване, в тридневен срок от сключване на
договора, е в явно противоречие с добрите нрави - несанируем порок, визиран в
чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Същевременно тази клауза недвусмислено попада в хипотезата
на чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, т. 5 ЗЗП.
Само за пълнота следва да се посочи, че
задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване
на договора за паричен заем, съобразно договореното. Такава клауза изцяло
противоречи на добрите нрави, тъй като нарушава принципа на справедливост и
излиза извън обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят
определя за неустойката, поради което настоящият състав намира, че тази клауза
(чл. 4, ал. 2 от Договора) е нищожна. В тази част процесният договор за кредит
не е породил правно действие и същата не се дължи, поради което претенцията за
установяване дължимостта на тази сума е неоснователна и предявеният иск следва
да бъде отхвърлен изцяло.
С оглед на изложеното, настоящият състав
приема, че част от предявените искове са доказани по основание. По делото е
депозирани заключение на вещо лице по допусната и приета ССЕ. Съдът кредитира
това заключение като обективно и безпристрастно, същото не би могло да бъде
възприето в цялост относно размера на задълженията предвид правните изводи на
съда за неоснователност на част от исковата претенция.
От така заявените претенции (чл. 240, ал. 1 и
ал. 2 ЗЗД) обаче следва да се приспадне сумата, за която ищецът е признал, че е
заплатена – 2070,00 лева. Това изявление, обективирано в исковата молба -
подписан частен документ по см. на чл. 180 ГПК, ползващ се с формална
доказателствена сила относно авторството на волеизявлението, съдът цени като
извънсъдебно признание за неизгоден за страната факт.
Доколкото в настоящото производство
исковата претенция се счете за основателна по отношение на молбата за
присъждане на главница, възнаградителна лихва и законна лихва (обезщетение за
забава) и при липса на конкретно изявление какво се погасява със сумата от 2070,00
лева, по правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД (така т. 1 от Тълкувателно решение № 3
от 27.03.2019 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2017 г., ОСГТК), съдът приема, че с
платената сума е погасено изцяло задължението за възнаградителна лихва (498,90
лева за целия срок на договора) по исковете с правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и част от претендираната главница (чл. 240, ал. 1 ЗЗД) за
размера над 928,92 лева, поради което искът за присъждане на възнаградителна
лихва следва да бъдат отхвърлен изцяло като погасен чрез плащане, а главният
иск уважен за сумата от 928,92 лева и отхвърлен до пълния предявен размер също
като погасен чрез плащане.
При извода за основателност на иска с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, съдът следва да служебно да определи
неговия размер за претендирания период, но върху главницата, за която се прие,
че главният иск е основателен – 928,92 лева , като за периода 01.05.2018 г. до 30.09.2019
г., дължимото се обезщетение за забава върху непогасената главница е в размер
на 133,66 лева, като следва да бъде уважен до този размер и отхвърлен за
разликата до пълния предявен.
По
разноските:
Ищецът е претендирал разноски и при този
изход от спора по правилото на чл. 78, ал. 1 такива следва да му бъдат
присъдени съразмерно с уважената част от иска. Ищецът е доказал разноски в
размер на 68,11 лева за държавна такса, 120,00 лева депозит за вещо лице, като
е претендирал и заплащане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 150.00
лева. По правилото на чл. 78, ал. 8 и след като съобрази, че делото не се
отличава с фактическа и правна сложност, съдът определя юрисконсултско
възнаграждение в полза на ищеца в размер на 100.00 лева. В полза на ищецът
следва да бъдат присъдени разноски в рамките на исковото производство в размер
на 89,90 лева.
Съгласно т. 12 от ТР № 4/2013г. на ОСГТК
на ВКС, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл.
415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе и за дължимостта на разноските в
заповедното производство с осъдителен диспозитив. Предвид изхода от спора и
доказаните в заповедното производство разноски, на ищеца се дължат 36,85 лева
съразмерно на уважената част от исковете, които също следва да му бъдат
присъдени.
В светлината на гореизложеното съдът
Р
Е Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр.
чл. 9 ЗПК, че В ПОЛЗА на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД,
с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р
Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4 СЪЩЕСТВУВА изискуемо вземане срещу
Ж.В.Г., ЕГН **********,*** за сумата
в размер на 928,92 лева, представляваща
непогасена част от главница по договор за паричен заем № 3091185/29.11.2017 г.,
ведно със законната лихва за забава върху, считано от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК в съда – 30.09.2019 г., до окончателното изплащане
на вземането, както и по иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата в
размер на 133,66 лева,
представляваща обезщетение за забава върху непогасената главница (928,92 лева) за
периода 01.05.2018 г. до 30.09.2019 г.
ОТВХЪРЛЯ
като неоснователни (погасени чрез плащане) исковете с правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК за сумата от 187,47 лв. договорна
лихва за периода от 30.04.2018 г. до 26.11.2018 г. - изцяло; чл. 240, ал. 1 ЗЗД,
вр. чл. 9 - за разликата над 928,92 лева
до пълния предявен размер от 1721,10 лева,
чл. 86, ал. 1 ЗЗД - за разликата над
133,66 лева до пълния предявен размер от 188,32 лева и като неоснователен изцяло иска по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата от 1308,51 лв. неустойка за
неизпълнение за периода от 30.05.2018 г. до 26.11.2018 г.;
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 Ж.В.Г., ДА ЗАПЛАТИ на „Профи Кредит България“ ЕООД, суми в размер на 89,90 лева, разноски в рамките на исковото производство, съразмерно
на уважената част от исковата претенция и 36,85
лева разноски в рамките на заповедното производство, съразмерно на
уважената част от исковата претенция.
Решението може да бъде обжалвано в
двуседмичен срок от връчването му на страните пред Окръжен съд Перник.
Препис от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на
страните.
СЪДИЯ_________________