Решение по дело №977/2023 на Административен съд - Хасково

Производството е по реда на чл. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/ във връзка с чл. 203 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по искова молба на П.С.А. /непълнолетна/, действаща със знанието и съгласието на своята майка А.Х., и Х. С.А. /малолетен/, представляван от своята майка и законен представител А.Х., срещу Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи /ОД на МВР/ – Хасково за присъждане на всеки един от ищците на сумата в размер на 9 682,50 лева – обезщетение за причинени имуществени вреди /загуба на издръжка/ от смъртта на техния баща в резултат на пътнотранспортно произшествие /ПТП/ на 27.04.2017 г., причинено в следствие на неправомерните действия на полицейски служител, за периода от 01.09.2018 г. до 01.09.2023 г. заедно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното плащане.

Твърди, че са налице предпоставките за реализиране отговорността на ответника поради неправомерни действия на полицейски служител – З. Т. М.– младши автоконтрольор в Районно управление – Х. към ОД на МВР – Хасково. На 27.04.2017 г. било причинено ПТП между полицейски автомобил, в който бил М. и колегата му В.В., и управлявания от С. А./баща на ищците/ мотоциклет, в резултат на което А. изпаднал от мотоциклета и бил прегазен от полицейския автомобил. А. получил травма, несъвместима с живота, като пристигналият на място медицински екип констатирал смъртта му. Твърди се, че незаконосъобразно е проведено полицейско преследване, както и, че били нарушени правилата на Закона за движението по пътищата /ЗДвП/. Посочва се, че ищците били в прекрасни и безкофликтни отношения със своя баща, били задружно и сплотено семейство, живеели в една къща, като смъртта ги съкрушила. Допълва се, че с решение по адм. дело № 1183/2021 г. ответникът бил осъден и платил обезщетение за причинените им неимуществени вреди. Отделно, на ищците им били причинени и имуществени вреди, изразяващи се в загуба на издръжка, която баща им безусловно дължал на основание чл. 143 от Семейния кодекс СК/ в размер, не по-малък от минималната издръжка по чл. 142, ал. 2 от СК – ¼ от размера на минималната работна заплата. Приложена е справка за изчисленията. Молят ответникът да бъде осъден да заплати исканото обезщетение. Претендират се разноски.

В съдебно заседание ищците П.С.А. /непълнолетна/, действаща със знанието и съгласието на своята майка А.Х., и Х. С.А. /малолетен/, представляван от своята майка и законен представител А.Х., редовно уведомени, не се явяват. Чрез процесуалния си представител поддържат исковете и молят същите да бъдат уважени като основателни и доказани. Претендират се разноски в полза на „Адвокатско дружество – Й. и Е.“ по чл. 38 от Закона за адвокатурата. Подробни съображения по съществото на спора са изложени в писмена защита. Не било спорно, че е настъпила смърт на бащата на ищците в следствие от противоправното и виновно поведение на полицейски служител, в качеството му на водач на автомобил. Нарушена била разпоредбата на чл. 67 от Инструкция № 8121з-749/20.10.2014 г. на МВР за реда и организацията за осъществяване на пътен контрол на платното за движение, нарушени били разпоредбите на чл. 5, ал. 1, т. 1, чл. 20, ал. 1 и ал. 2, чл. 23, ал. 1 от ЗДвП. Грижата на А. по отношение на децата му /ищци/ била доказана, като ирелевантно било дали е осигурявал издръжка принципно. По аргумент от чл. 143, ал. 2, чл. 146, ал. 2 и чл. 149 СК детето имало право да претендира неизплатената от родителя си издръжка във всеки един момент, в случай че по някаква причина родителят му не е осигурил такава, вкл. и като бъдат начислени лихви за забавено плащане. В този смисъл ищците били лишени от едно съществуващо в тяхната правна сфера имуществено право, с което същите със сигурност щели да разполагат по отношение на своя родител, ако същият е бил жив – имуществена вреда, която подлежала на обезщетяване от ответника. Иска се исковете да бъдат уважени в претендираните размери, като бъде присъдена законната лихва, считано от посочените в исковата молба начални моменти до окончателното изплащане, както и направените разноски.

Ответникът ОД на МВР – Хасково, редовно уведомен, не се представлява. Депозирано е писмено становище от главен юрисконсулт в СКАПОЧР при ОД на МВР - Хасково, без пълномощно по делото, в което са изложени съображения по съществото на спора и се моли предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани. Не бил осъществен фактическият състав за търсене на отговорност по реда на ЗОДОВ. Посочва се, че ищците били обезщетени справедливо по наказателно дело от общ характер 508 от 2018 г., в присъдата по което било калкулирано напълно дължимото обезщетение. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Окръжна прокуратура – Хасково, редовно уведомена, счита за основателни предявените искове. Доказано било, че неправомерното поведение на служител от ОД на МВР - Хасково е в причинна връзка с претърпените от ищците имуществени щети.

Въз основа на твърденията на страните и приложените по делото писмени доказателства Административен съд – Хасково установи следното от фактическа страна:

Не се спори, а и от приетите по делото като доказателства Удостоверения за раждане /л. 99-100/ се установява, че ищците П.С.А. и Х. С.А. са деца на починалия С. А. А..

Не се спори, а и от приетите по делото доказателства, се установява, че на посочената в исковата молба дата – 27.04.2017 г., З. Т. М.е заемал длъжността „младши автоконтрольор“ II степен в РУ – Х. и съвместно с колегата си В.В. били в състав на наряд за часови график от 08:30 часа до 20:30 часа /полицейска автомобил Опел Астра с рег. № Х .... ВР/.

Установено е, че около 10 ч. сутринта на 27.04.2017 г. С. А., управлявал мотоциклет МЗ 150, рег. № ВТ .... Б, по главния път от гр. Х. в посока от с. Н.към с. В., като преминавайки през разклона за с. Остър камък, където са били установили полицейските служители З. Т. М.и В.В., на същия му бил подаден сигнал за спиране със „Стоп палка“, за извършване на проверка. А. не спрял на подадения му сигнал и това мотивирало двамата полицейски служители да започнат преследване със служебния автомобил, който бил управляван от служителя З. М.. А. забелязал, че е следван от полицейския автомобил и в опит да избяга се отбил от асфалтовия път, като навлязъл в черен път, който водел до земеделски площи, разположени по двата края на пътното платно. Постепенно С. А.бил застигнат от полицейските служители, точно тогава извършил маневра с мотоциклета и се вдигнал прах от черния път. Полицейският служител М. отклонил управлявания от него автомобил наляво и в този момент ударил задната част на мотоциклета. Въпреки този удар М. не преустановил движението на лекия автомобил, нито намалил скоростта, а продължил да се движи в същата посока. Последвал втори удар между лекия автомобил и задната част на мотоциклета. В резултат на удара пострадалият А. изпаднал от мотоциклета и бил прегазен от полицейския автомобил, който от скоростта и инерцията продължил движението си още малко напред и наляво. Тялото на пострадалия А. било провлачено под автомобила и се установило непосредствено под задните колела, в следствие на което настъпила и смъртта. След случилото се полицейският служител З.М. уведомили ОДЧ – Х. /оперативен дежурен П.Л./.

Не се спори, а и от приетите по делото доказателства, безспорно се установява, че на 27.04.2017 г. в резултат на причиненото ПТП е настъпила смъртта на С. А..

С писмо от 24.11.2023 г. на съдия при Окръжен съд – Хасково се уведомява съдът, че НОХД № 508/2018 г. е преобразувано в НОХД № 117/2022 г. по описа на Окръжен съд – Хасково, тъй като присъдата по нето е отменена от Апелативен съд – Пловдив, и е насрочено за разглеждане на 18.01.2024 г.

По делото са изслушани свидетелските показания на А. А. А. /баща на С. А.и дядо на ищците/, които съдът, съобразявайки разпоредбата на чл. 172 ГПК, кредитира като дадени обективно и в съответствие със събрания по делото писмен доказателствен материал. Свидетелят сочи, че починалият е работил като тютюнопроизводител през лятото и в строителството през зимата, грижил се е за децата си, като не ги е лишавал от нищо, купувал им обувки, дрехи, ядене, подаръци, купил им е колела и телефони, а хладилникът им бил пълен. Свидетелят сочи, че починалият не е просил, пиянствал или теглил кредити. На П. като ученичка купил учебници, давал и пари за училище.

При така установената фактическа обстановка Административен съд – Хасково формира следните правни изводи:

Исковете са допустими като подадени от лица с активна процесуална легитимация, които твърдят, че са претърпели имуществени вреди, и е насочен срещу юридическото лице, в структурата на което е длъжностното лице, от чиито незаконосъобразни действия се твърди, че са причинени вредите /чл. 128, ал. 1, т. 6 във връзка с чл. 203, ал. 1, чл. 204, ал. 4 АПК във връзка с чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ и чл. 205, ал. 1 АПК във връзка с чл. 7, ал. 1 ЗОДОВ във връзка с чл. 37, ал. 2 във връзка с чл. 42, ал. 3-4 от Закон за Министерството на вътрешните работи - ЗМВР/.

На основание чл. 7, ал. 1 от ЗОДОВ искът за обезщетение се предявява срещу органите, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите. Съгласно чл. 205, ал. 1 от АПК „искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите“, като в § 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби /ДР/ на АПК е дадена легална дефиниция на административен орган – „органът, който принадлежи към системата на изпълнителната власт, както и всеки носител на административни правомощия, овластен въз основа на закон, включително лицата, осъществяващи публични функции, и организациите, предоставящи обществени услуги“. В конкретния случай ответник е ОД на МВР - Хасково, доколкото извършителят на незаконосъобразното /неправомерното/ действие е полицейски служител /младши автоконтрольор в РУ-Х./ към съответната областна дирекция на МВР. Този извод се следва и защото длъжностните лица от структурите на МВР по силата на ЗМВр и издадените по приложението му подзаконови нормативни актове имат правомощията да извършват фактически действия, които са в състояние едностранно да въздействат и засегнат правната сфера на други субекти.

Съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. по тълк. д. № 3/2004 г., ОСГК на ВКС: „при незаконни актове на администрацията началният момент на забавата и съответно на дължимостта на законната лихва върху сумата на обезщетението, както и началният момент на погасителната давност за предявяване на иска за неговото заплащане е влизане в сила на решението, с което се отменят унищожаемите административни актове, а при нищожните - това е моментът на тяхното издаване, а за незаконни действия или бездействия на административните органи - от момента на преустановяването им“. Съгласно чл. 204, ал. 4 АПК незаконосъобразността на действието или бездействието се установява от съда, пред който е предявен искът за обезщетението. Спазено е изискването по чл. 110 от ЗЗД, приложим на основание § 1 от ЗР на ЗОДОВ, регламентиращ общата петгодишна давност за иницииране на производство за присъждане на обезщетение. Последното е преюдициален въпрос, чийто отговор определя и една от предпоставките за основателност на предявения иск за вреди.

В случаите, в които исковата претенция бъде уважена като основателна, се разглежда и акцесорното искане за присъждане на претендираната лихва, като за неговата допустимост също се изследва изтекла ли е или не погасителната давност. Началният момент за неговото предявяване е моментът на преустановяването на незаконните действия или бездействия на административните органи, съответно – от момента на влизане в сила на решението, с което се отменят унищожаемите административни актове, при нищожните - това е моментът на тяхното издаване. Вземанията за лихви се погасяват с изтичането на тригодишен срок /чл. 111, б. „в“ от ЗЗД/ – предпоставка за разглеждане искането за основателност на вземането при преюдициално разрешен въпрос за основателността на главното вземане.

Следва да бъде уточнено, че възражение за изтекла погасителна давност на исковете не е обективирано от ответника. „Принципно, въпросът за изтекла погасителна давност /бел. моя/ такъв по съществото на делото и по основателността на иска. Той е неотносим към предпоставките за упражняване на правото на иск. Давността е институт на материалното право и не засяга субективното право, чиято защита се търси в процеса, а касае само правото на иск. Давността не се прилага служебно /чл. 120 от ЗЗД/, може да бъде прекъсвана или спирана и затова основателността на възражението на длъжника за давност подлежи на установяване в процеса, както и останалите правнорелевантни факти и обстоятелства. При изтичане на погасителната давност се погасява само правото на иск /на принудително изпълнение/, не и самото субективно право, чиято защита се търси, поради което носителят му остава активно легитимиран да предяви иска за вземане, погасено по давност. При направено възражение за изтекла погасителна давност, съдът следва да се произнесе със съдебния си акт по съществото на делото, след установяване на фактите във връзка с възражението, изслушване на възражението на другата страна за неизтекъл давностен срок, за неговото спиране или прекъсване и т. н.“ /ТР № 1 от 04.02.2013 г. по тълк. дело № 2/2012 г., ОСНК на ВКС/. Съобразявайки горното, съдът намира, че в случая исковете не са погасени по давност.

Разгледани по същество, исковете са от части ОСНОВАТЕЛНИ.

1. Съгласно разпоредбата на чл. 203 от АПК физическите лица могат да предявят искове за обезщетения за вреди, причинени им от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица, като въз основа на препращащата норма на чл. 203, ал. 2 от АПК за неуредените въпроси субсидиарно се прилагат правилата на ЗОДОВ. Производството за обезщетения е уредено от законодателя в глава единадесета от АПК, към които препраща и чл. 1, ал. 2 от ЗОДОВ.

На основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ „държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, както и за вредите, причинени от действието на отменени като незаконосъобразни или обявени за нищожни подзаконови нормативни актове“. Увреждането на физическите лица, в случая претърпяването на имуществени и неимуществени вреди, представлява сложен юридически състав, чиито предпоставки следва да са налице кумулативно при търсене на отговорност на съответния административен орган. Ангажирането на отговорността и присъждането на обезщетение е допустимо при наличието на следните елементи: незаконосъобразен административен акт, вреда, причинна връзка между акта и вредата, а в случаите на деяние /действие или бездействие/, противоправност на деянието и причинно-следствената му връзка с настъпилата вреда. 3а целите на закона е от значение не съществуването на някаква причинна връзка, а същата да е пряка и непосредствена. Под преки вреди следва да се разбират онези, които са типична, нормално настъпваща по време и място последица от незаконосъобразния акт, действие или бездействие. Непосредствени вреди са тези, които са настъпили по време и място, следващо противоправното действие или бездействие, установения за незаконосъобразен акт. Липсата на който и да е елементите от посочения фактически състав води до невъзможност да се реализира отговорността на държавата и общината по предвидения от закона ред. В тежест на ищеца е да докаже наличието на причинна връзка между отменения акт на административния орган /неговото незаконосъобразно действие или бездействие/ и твърдените претърпени имуществени и неимуществени вреди /чл. 154 от ГПК/.

2. Елемент от фактическия състав по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е незаконосъобразният акт да е издаден и незаконосъобразното поведение да е проявено при или по повод административна дейност. „Законодателят не е дал легална дефиниция на понятието „административна дейност“ за целите на ЗОДОВ в самия закон. Дефиниция това понятия няма и в други актове на позитивното право. Това налага установяването на съдържанието му по тълкувателен път. /…/ В чл. 1 подходът е друг. Посочени са два признака, които определят основанието. Първият е незаконосъобразността на актове, действия и бездействия. Тоест, индивидуализацията е направена не по функционалното съдържание на акта, действието или бездействието, а единствено с оглед на неговата законосъобразност. И вторият - при и по повод изпълнение на административна дейност. „Административна дейност“ е субективно, формално понятие, което изразява осъществяващия дейността субект. То не е функционално понятие, не съответства на различните функции, които органите и длъжностните лица по чл. 1 ЗОДОВ имат и които различни функции осъществяват чрез различни по своята правна същност актове и действия, съответно бездействия. Субектите по чл. 1 ЗОДОВ, както бе посочено по-горе, могат да изпълняват различни функции и задачи. Много пъти един и същ орган е натоварен с няколко различни по същността си функции - нормотворчески, контролни, правораздавателни, изпълнителни. Не вида на функцията и задачата, а качеството на правния субект на орган /длъжностно лице/ на държавата или на общината и относимостта на акта, действието или бездействието към това му качество /при и по повод/, е релевантно за отговорността по чл. 1 ЗОДОВ“ /Определение № 6 от 16.02.2015 г. по адм. д. № 30/2014 г., смесен 5 чл. с-в ВАС/.

3. Съгласно мотивите на Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. по тълк. д. № 3/2004 г., ОСГК на ВКС „държавата отговаря за всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането, която отговорност е обективна и не е обвързана от наличието или липсата на вина у длъжностното лице, пряк причинител на вредите. Елемент от фактическия състав на отговорността на държавата е установяване незаконосъобразността на акта, действието или бездействието на държавния орган - т. е. ако изобщо не са регламентирани в закона, или ако противоречат на материално правни и процесуални норми.“.

Служебните правомощия, с които в случая са разполагали полицейските служители, са разписани в Глава пета, Раздел I „Правомощия на полицейските органи“ от ЗМВР, както и на разпоредбата на чл. 67 от Инструкция № 8121з-749 от 20.10.2014 г. за реда и организацията за осъществяване на дейностите по контрол на пътното движение. Съгласно разпоредбата на чл. 66, ал. 1 от ЗМВР при установяване на условия и причини за извършването на престъпления и други нарушения на обществения ред полицейските органи вземат мерки за отстраняването им. Посочената норма на чл. 67 от Инструкция № 8121з-749/20.10.2014 г. сочи, че когато водач, допуснал нарушение на правилата за движение, не спре на подадения от полицейския служител сигнал, последният незабавно уведомява ОДЦ/ОДЧ и се изпълняват дадените разпореждания. Наличните по делото доказателства не установяват спазването от полицейския служител М. на посочените по-горе нормативно установени задължения. Напротив - налице са такива, които доказват по безспорен начин, че преди да започне полицейското преследване дежурният в ОДЧ – Х. не е уведомен, като едва след ПТП Л. е получил обаждане от младши автоконтрольор З.М. и последният му съобщил, че е ударил мотоциклетист и следва да изпрати бързо екип на спешна помощ на местопроизшествието. При това положение следва да бъде прието, че в случая се касае за осъществена от служители на МВР контролна дейност, които са действали незаконосъобразно, предприемайки по своя инициатива полицейско преследване в противоречие с посочените по-горе разпоредби.

Съгласно чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗДвП „всеки участник в движението по пътищата с поведението си не трябва да създава опасности и пречки за движението, не трябва да поставя в опасност живота и здравето на хората и да причинява имуществени вреди“. Съгласно чл. 20 ЗДвП „водачите са длъжни да контролират непрекъснато пътните превозни средства, които управляват. Водачите на пътни превозни средства са длъжни при избиране скоростта на движението да се съобразяват с атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието на пътя и на превозното средство, с превозвания товар, с характера и интензивността на движението, с конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие. Водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението.“. Съгласно чл. 23, ал. 1 ЗДвП „водачът на пътно превозно средство е длъжен да се движи на такова разстояние от движещото се пред него друго превозно средство, че да може да избегне удряне в него, когато то намали скоростта или спре рязко.“. В конкретния случай се доказва по безспорен начин, че управлявайки полицейския автомобил, водачът му – младши автоконтрольор М., е нарушил цитираните по-горе разпоредби, като не го е контролирал непрекъснато, не се е съобразил с условията по чл. 20, ал. 2 ЗДвП, не е спазил необходимото разстояние от управлявания от А. мотоциклет, в резултат на което противоправно поведение е причинил ПТП, довело до смъртта на другия участник в движението по пътищата.

4. Съгласно чл. 4 от ЗОДОВ „държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице.“. С оглед горното и разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ следва да се установи наличие на причинно-следствена връзка между претърпените вреди и незаконосъобразното действие.

Такава безспорно се констатира в случая, тъй като в резултат на ПТП са настъпили тежки увреждания за бащата на ищците, довели до неговата смърт, а последица от това с отражение във времето е настъпването на вреди, засягащи имуществената сфера на ищците – липсата на издръжка.

Не са налице основания за изключване отговорността по смисъла на чл. 5 от ЗОДОВ, тъй като не се доказва увреждането да е причинено по изключителната вина на пострадалия или пострадалият да е допринесъл за това.

5. Съдът намира претенцията за обезщетяване на претърпени от ищеца имуществени вреди за основателна, доколкото вредите са доказани по основание и размер.

5.1. Съгласно чл. 143, ал. 2 СК „родителите дължат издръжка на своите ненавършили пълнолетие деца независимо дали са работоспособни и дали могат да се издържат от имуществото си“.

„В ППВС № 4/61 г и 4/68 г. изрично е постановено, че при причиняване на смърт, близките на пострадалия имат право на обезщетение за накърнените им имуществени блага от лишаване от издръжка, когато действително са били издържани от него или са имали са право на издръжка и правото на обезщетение възниква когато вредата не може да бъде компенсирана от пенсията, на която имат право. Последователно застъпваното в практиката на ВКС /решение по т.д. № 157/2011 г. на 1 т.о. и решение по т.д. № 645/2010 г. на 1 т.о./ становище е, че тази имуществена вреда е вид пропусната полза, която подлежи на обезщетяване в границите на действително понасяните вреди, съобразно получаваната издръжка, когато загубата не може да бъде покрита от наследствената пенсия, при съобразяване на правилото на чл. 142, ал. 2 СК. Базата за изчисление е доставяната издръжка и за определяне размера на обезщетението за търпени от дете такъв вид имуществени вреди е необходимо да бъде установен действителният обем на предоставяното преживе от починалия родител, при изследване на осигуряваните от него за домакинството средства от личен труд, спестявания и от всички други доходи. Релевантно за спора е как е бил организиран бюджетът на семейството, каква част от своите приходи починалият родител е влагал в него и какви суми реално и действително са били разходвани за издръжката на детето. От значение за определяне на приноса са и полаганите от родителя непосредствени грижи за дома и детето, които освен емоционален източник, имат и паричен еквивалент, който също следва да бъде съобразен при очертаване на обема на това, от което правоимащият е лишен. За установяването на тези обстоятелства са допустими всякакви доказателства /показанията на близки на семейството, обясненията на другия родител, заключения на вещи лица/. Крайната преценка на съда относно размера на обезщетението може да се основава на разпоредбата на чл. 162 ГПК.“. Така вж. Решение № 163 от 04.10.2016 г. по т. д. № 3456/2015 г., Т. К., І Т. О. на ВКС

Настъпилите вреди в имуществената сфера на ищците се изразяват в липсата на издръжка от страна на техния баща, който е починал в резултат на ПТП, причинено от незаконосъобразното действие на полицейския служител. Нуждата от издръжка след смъртта на баща им и реалното й предоставяне на децата му преди смъртта се доказва от изслушаните по делото свидетелски показания на дядото А. А. А., който посочва и, че майката на ищците се е грижила основно за тях и не е работила.

5.2. В случая е ирелевантно обстоятелството дали ищците получават наследствена пенсия. Същите не твърдят, че получават такава, а ответникът по спора, с оглед разпределената доказателствена тежест, не сочи доказателства и не прави доказателствено искане за изясняване на факта, от който за него биха се следвали благоприятни правни последици – а именно, че ищците получават наследствена пенсия. Още повече, че неполучаването на наследствена пенсия от ищците е отрицателен факт, който поначало не подлежи на доказване от тяхна страна. Следва да се има предвид и, че наследствената пенсия се получава по право от децата на починалото лице и се определя като процент от полагащата му се лична пенсия /чл. 80, ал. 2 във връзка чл. 81, ал. 1 КСО/, като нейният размер не оказва влияние върху определяне размера на обезщетението за претърпени вреди, представляващи пропуснати ползи за ищците от липсата на издръжка от техния баща, тъй като се касае за различни институти на правото, макар и с осъществяването на които да се постига една и съща цел – заместване на липсваща издръжка на децата от починалия им родител. В тежест на ищеца е единствено да докаже правото на издръжка и обстоятелствата от значение за определяне на размера й, не и дали получава наследствена пенсия и в какъв размер /така вж. Определение № 541 от 29.06.2012 г. по т. д. № 1064/2011 г., Т. К., І Т. О. на ВКС/.

Не подлежи и на изследване действителният размер на доходите, които наследодателят им е получавал и на които се е осигурявал, и каква част е използвал за издържане на децата си. Тези въпроси, както и получавана ли е от ищците наследствена пенсия, в случай че същите не са освободени от задължението си да докажат правнорелевантните факти, на които основават претенцията си, а именно, че не получават пенсия, подлежат евентуално на анализ в хипотези на реализиране на гражданска отговорност или в едно наказателно производство, в което за обезщетяването на ищците са изложени единствено твърдения от страна на ответника, без тези твърдения да са подкрепени с доказателства, съобразявайки и отговора за Окръжен съд – Хасково за неприключилото с влязъл в сила съдебен акт НОХД 508/2018 г., но които хипотези не попадат в предметния обхват на настоящия спор.

5.3. Отделно от това, предвид разпоредбата на чл. 162 ГПК, че съдът може и сам да определи размера на обезщетението, и съобразявайки, че „начинът, по който се определя издръжката по чл. 143 СК във всеки отделен случай е конкретен, зависи от много фактори, основните, от които са изяснени в ППВС № 5 от 31.11.1981 г., но които са специфични за индивидуалния правен спор; че не съществува обичаен необходим размер на издръжка за дете на определена възраст, тъй като той се определя винаги конкретно в зависимост от установените по делото нужди и възможности“ /така вж. Определение № 380 от 13.03.2014 г. по гр. д. № 6884/2013 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС/, съдът намира, че следва да бъде приложена разпоредбата на чл. 142, ал. 2 СК, съгласно която „минималната издръжка на едно дете е равна на една четвърт от размера на минималната работна заплата“. Доколкото паричната издръжка се изплаща ежемесечно, като при забава се дължи законната лихва /чл. 146 СК/, се определя обезщетение за ищците, както следва:

- За 2018 г. действа ПМС № 316/20.12.2017 г., с което се определя минимална работна заплата в размер на 510 лева. Минималната издръжка по чл. 142, ал. 2 СК е в размер на 127,50 лева, която сума следва да се умножи по месеците от посочения период от 01.09.2018 г. до 31.12.2018 г. В случая обаче съдът е обвързан с обективираното в табличен вид искане, като сумата в размер на 127,50 лева се дължи само за три месеца, т.е. за 2018 г. следва да бъде присъдено обезщетение за всеки един от ищците в размер на 382,50 лева.

- За 2019 г. действа ПМС № 320/20.12.2018 г., с което се определя минимална работна заплата в размер на 560 лева. Минималната издръжка по чл. 142, ал. 2 СК е в размер на 140 лева, която сума следва да се умножи по месеците от посочения период от 01.01.2019 г. до 31.12.2019 г. В случая съдът е обвързан с обективираното в табличен вид искане, като сумата в размер на 140 лева се дължи за 12 месеца, т.е. за 2019 г. следва да бъде присъдено обезщетение за всеки един от ищците в размер на 1 680 лева.

- За 2020 г. действа ПМС № 350/19.12.2019 г., с което се определя минимална работна заплата в размер на 610 лева. Минималната издръжка по чл. 142, ал. 2 СК е в размер на 152,50 лева, която сума следва да се умножи по месеците от посочения период от 01.01.2020 г. до 31.12.2020 г. В случая съдът е обвързан с обективираното в табличен вид искане, като сумата в размер на 152,50 лева се дължи за 12 месеца, т.е. за 2020 г. следва да бъде присъдено обезщетение за всеки един от ищците в размер на 1 830 лева.

- За 2021 г. и до 31.03.2022 г. вкл. действа ПМС № 331/26.11.2020 г., с което се определя минимална работна заплата в размер на 650 лева. Минималната издръжка по чл. 142, ал. 2 СК е в размер на 162,50 лева, която сума следва да се умножи по месеците от посочения период от 01.01.2021 г. до 31.03.2022 г. В случая съдът е обвързан с обективираното в табличен вид искане, като сумата в размер на 162,50 лева се дължи 15 месеца, т.е. за този период следва да бъде присъдено обезщетение за всеки един от ищците в размер на 2 437,50 лева.

- От 01.04.2022 г. до 31.12.2022 г. вкл. действа ПМС № 37/24.03.2022 г., с което се определя минимална работна заплата в размер на 710 лева. Минималната издръжка по чл. 142, ал. 2 СК е в размер на 177,50 лева, която сума следва да се умножи по месеците от посочения период от 01.04.2022 г. до 31.12.2022 г. В случая съдът е обвързан с обективираното в табличен вид искане, като сумата в размер на 177,50 лева се дължи за 9 месеца, т.е. за този период следва да бъде присъдено обезщетение за всеки един от ищците в размер на 1 597,5 лева.

- От 01.01.2023 г. до 01.09.2023 г. вкл. действа ПМС № 497/29.12.2022 г., с което се определя минимална работна заплата в размер на 780 лева. Минималната издръжка по чл. 142, ал. 2 СК е в размер на 195 лева, която сума следва да се умножи по месеците от посочения период от 01.01.2023 г. до 01.09.2023 г. В действителност съдът е обвързан с обективираното в табличен вид искане, но следва да се уточни, че в посочения период има 8 месеца, а не – 9, поради което сумата в размер на 195 лева се дължи 8 месеца, т.е. за този период следва да бъде присъдено обезщетение за всеки един от ищците в размер на 1 560 лева.

На всеки един от ищците за периода от 01.09.2018 г. до 01.09.2023 г., доколкото и исковата молба е депозирана пред Административен съд – Хасково на 30.08.2023 г., следва да бъде присъдено обезщетение в размер на 9 487,5 лева.

6. Наличието на всички елементи за ангажиране отговорността на държавата по реда на ЗОДОВ е предпоставка исковете на П.С.А. и Х. С.А. да бъдат уважени като основателни, но съобразно частта, която е доказана.

7. Основателна е претенцията на ищеца за присъждане на законната лихва върху сумата, представляваща обезщетение, считано от датата на исковата молба до окончателното му плащане, като следва да се отчете, че този период е по-кратък от определения в т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. по тълк. д. № 3/2004 г., ОСГК на ВКС – от преустановяването на незаконните действия или бездействия на административните органи.

8. С оглед изхода от спора и на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ в полза на ищците се дължат разноски. На същите следва да бъдат присъдени единствено направените разноски, представляващи държавна такса. Това е така, тъй като договорите за правна защита и съдействие, по силата на които се дължи адвокатско възнаграждение, са сключени на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата.

В полза на адвокатите - процесуални представители на ищците, следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение съразмерно с уважената част на иска. „За да упражни правото си на присъждане на адвокатско възнаграждение, е достатъчно адвокатът да представи сключен със страната договор за правна защита и съдействие, в който да посочи, че такава се предоставя безплатно на някое от основанията по чл. 38, ал. 1, т. 1 - 3 ЗАдв., като наличието на конкретно посоченото основание не се нуждае от доказване. Отнася се за изрично предвидено изключение от общия принцип, според който се заплащат само реално направените по делото разноски, поради което чл. 38, ал. 2 ЗАдв. следва да се тълкува буквално и да се прилага, без да се изискват и събират доказателства относно съществуването на някое от основанията, посочени в чл. 38, ал. 1, т. 1 - 3 ЗАдв.“. /така вж. Решение № 223 от 10.01.2023 г. по адм. д. № 9332/2022 г., ІІІ отд. на ВАС/. „Оказването на безплатна адвокатска помощ и съдействие в някоя от хипотезите на чл. 38, ал. 1 ЗА може да се извърши, както от конкретен адвокат, упълномощен от клиента, така и от адвокатско дружество, което е упълномощено от клиента съгласно чл. 71, ал. 1 ЗА. В зависимост от това кое лице е упълномощено от страната - адвокат или адвокатско дружество присъждането на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА следва да се извърши съответно на адвоката или на адвокатското дружество“ /така вж. Определение № 196 от 13.05.2021 г. по ч. т. д. № 1541/2020 г., Т. К., І Т. О. на ВКС/. В случая безспорно е оказана безплатна правна помощ, поради което и по аргумент от чл. 38, ал. 2 от с. з. в полза на адвокатите, осъществили тази помощ следствие на преупълномощаване от упълномощения от ищците адвокат, въпреки представените по делото договори за правна помощ с управляваното от него адвокатско дружество, и въз основа на одобреното от ищците преупълномощоване, обективирано в приложените по делото пълномощни, следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение съгласно чл. 8, ал. 1 във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в общ размер предвид уважената част на иска – 2 107,75 лева. При присъждане на възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие от адвокат, регистриран по ЗДДС, или адвокат, преупълномощен по реда на чл. 71, ал. 1 ЗА от регистрирано по ЗДДС адвокатско дружество, дължимото възнаграждение съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА във връзка с § 2а от ДР на Наредба № 1/2004 г. следва да включва ДДС поради което върху посочената по-горе сума се начислява ДДС в размер на 20 % и се определя окончателният размер на общо дължимото адвокатско възнаграждение – 2 529,3 лева. На всеки от двата адвокати следва да бъде присъдено възнаграждение в размер на 1 264,65 лева.

Въпреки частичната основателност на исковата претенция в полза на ответника разноски не се дължат, въпреки че такива са поискани, доколкото същият не е бил представляван в проведеното съдебно заседание /чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ/. Отделно от това, представеното по делото писмено становище по исковата молба е подписано от главен юрисконсулт към СКАОПЧР ОД на МВР – Хасково, но към същото не е приложено пълномощно за осъществяване на процесуално представителство.

Така мотивиран и на основание чл. 1 от ЗОДОВ във връзка чл. 203 и сл. от АПК, чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ Административен съд – Хасково

Р Е Ш И:

ОСЪЖДА Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – Хасково, с адрес – гр. Хасково, да заплати на П.С.А. /непълнолетна/, ЕГН **********, с адрес ***, действаща със знанието и съгласието на своята майка А.Х., ЕГН **********, сумата в размер на 9 487,5 /девет хиляди четиристотин осемдесет и седем лева и петдесет стотинки/ лева – обезщетение за причинени имуществени вреди /загуба на издръжка/ от смъртта на нейния баща в резултат на пътнотранспортно произшествие на 27.04.2017 г., причинено в следствие на неправомерните действия на полицейски служител, за периода от 01.09.2018 г. до 01.09.2023 г. заедно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното плащане.

ОСЪЖДА Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – Хасково, с адрес – гр. Хасково, да заплати на Х.С.А. /малолетен/, ЕГН **********, с адрес ***, представляван от своята майка и законен представител А.Х., ЕГН **********, сумата в размер на 9 487,5 лева /девет хиляди четиристотин осемдесет и седем лева и петдесет стотинки/ – обезщетение за причинени имуществени вреди /загуба на издръжка/ от смъртта на неговия баща в резултат на пътнотранспортно произшествие на 27.04.2017 г., причинено в следствие на неправомерните действия на полицейски служител, за периода от 01.09.2018 г. до 01.09.2023 г. заедно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното плащане.

ОТХВЪРЛЯ В ОСТАНАЛАТА ЧАСТ иска на П.С.А. /непълнолетна/, действаща със знанието и съгласието на своята майка А.Х., и Х. С.А. /малолетен/, представляван от своята майка и законен представител А.Х., срещу Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - Хасково за присъждане на всеки един от ищците сумата в размер на 195 лева, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди /загуба на издръжка/ от смъртта на техния баща в резултат на пътнотранспортно произшествие на 27.04.2017 г., причинено в следствие на неправомерните действия на полицейски служител, за периода от 01.09.2018 г. до 01.09.2023 г. заедно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното плащане..

ОСЪЖДА Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – Хасково, с адрес – гр. Хасково, да заплати на П.С.А. /непълнолетна/, ЕГН **********, с адрес ***, действаща със знанието и съгласието на своята майка А.Х., ЕГН **********, сумата в размер на 10 /десет/ лева, представляваща направените по делото разноски.

ОСЪЖДА Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – Хасково, с адрес – гр. Хасково, да заплати на Х.С.А. /малолетен/, ЕГН **********, с адрес ***, представляван от своята майка и законен представител А.Х., ЕГН **********, сумата в размер на 10 /десет/ лева, представляваща направените по делото разноски.

ОСЪЖДА Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – Хасково, с адрес – гр. Хасково, да заплати на А.Г. от „Адвокатско дружество – Й. и Е.“, със седалище и адрес на управление - гр. С., ул. „Б.“ № .. ет. .., офис .., сумата в размер на 1 264,65 лева /хиляда двеста шестдесет и четири лева и шестдесет и пет стотинки/ с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение.

ОСЪЖДА Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – Хасково, с адрес – гр. Хасково, да заплати на Б.Б. от „Адвокатско дружество – Й. и Е.“, със седалище и адрес на управление - гр. С., ул. „Б.“ № .., ет. .., офис .., сумата в общ размер на 1 264,65 лева /хиляда двеста шестдесет и четири лева и шестдесет и пет стотинки/ с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба, подадена в 14-дневен срок от съобщаването му на страните до Върховен административен съд на Република България, чрез Административен съд – Хасково.

ПРЕПИС от решението да се изпрати на страните на основание чл. 138, ал. 3 АПК.

Съдия: