РЕШЕНИЕ
№ 3795
гр. Пловдив, 16.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесети октомври през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Диляна В. Славова
при участието на секретаря Десислава В. Кръстева
като разгледа докладваното от Диляна В. Славова Гражданско дело №
20225330103901 по описа за 2022 година
Производството е образувано по искова молба, подадена от А. Н. Ф., ЕГН:
**********, с адрес в гр. С., ул. “З.“ № * против „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление в гр. София, ж.к. „Люлин 7“, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, представлявано от Г. Т. – ***. ****, с която е
предявен установителен иск с правна квалификация по чл. 26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11,
чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Ищецът твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем № *** от
09.01.2017 г., по силата на който му била предоставена сумата в размер на 300 лева, при
фиксиран лихвен процент – 40 % и ГПР – 47,93 %.
Твърди се, че съгласно чл. 4 от договора, заемът следвало да бъде обезпечен с поне
едно от следните обезпечения: поръчител или с предоставяне на банкова гаранция. В
случай, че не бъде предоставено обезпечение ищецът дължал на основание чл. 4, ал. 2 от
договора неустойка в размер на 89,16 лева, която следвало да заплати разсрочено заедно с
погасителните вноски, като към размера на вноските се добавяла сумата от 7,43 лева.
Сумата по заем била изцяло усвоена, но предвидените лихва и неустойка не се дължали.
Твърди се договора за заем да е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Счита, че
посочения в договора фиксиран лихвен процент в размер на 40 % не отговарял на
действително приложения такъв, тъй като уговорената неустойка представлявала добавък
към договорната лихва. Поради по-високия лихвен процент нараствал и ГПР, доколкото
възнаградителната лихва била един от компонентите му, но същият не бил обявен и посочен
в чл. 2 от договора в действителния размер и това било нарушение на чл. 5 и чл. 11, т. 10 от
ЗПК. Уговорената възнаградителна лихва надхвърляла повече от 3 пъти законната, а
уговорката за дължимостта й - била нищожна. Клаузата за дължимост на неустойка също
била нищожна, като противоречаща на добрите нрави и излизаща извън присъщите й
функции. Чрез нея се стигало до скрито оскъпяване на кредита. Ограниченията по чл. 19, ал.
4 ЗПК били нарушени. Не било извършено предварително разясняване на потребителя
относно клаузите във връзка с крайните задължения по договора. Клауза, която предвиждала
1
дължимост на неустойка при неосигуряване на обезпечение, била в пряко противоречие с
целта на Директива 2008/48. Видно от съдържанието на договора, предвидено било
уговорената неустойка да се кумулира към погасителната вноска, като по този начин се
стигало до скрито оскъпяване на кредита, при което били нарушени изискванията на чл. 11,
т. 9 и т.10 ЗПК.
Чрез уговореното в чл. 4, ал. 2 от договора, се въвеждал сигурен източник на доход
на икономически по - силната страна. Неустойката била включена като падежно вземане -
обезщетение за кредитора, а същевременно - била предвидена в размер, който не
съответствал на вредите от неизпълнението, т.к. била съизмерима с предоставената заемна
сума. По този начин се заобикаляло ограничението в чл.19, ал.4 от ЗПК при определяне на
ГПР, неустойката представлявала близо 50 % от заетата сума.
С оглед изложеното се моли за прогласяване на клаузата за дължимост на
неустойка по чл. 4, ал. 2 за недействителна, поради противоречие с добрите нрави и
заобикаляща изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие
между страните и нарушаваща предпоставките на чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва
предявения иск.
Прави възражение за изтекла 5-годишна погасителна давност. Твърди давностният
срок да е започнал да тече от дата на сключване на договора – 09.01.2017 г., поради което и
към дата на подаване на исковата молба същият да е изтекъл. Алтернативно, в случай че
предявеният иск не е погасен по давност, то счита същия за неоснователен.
Счита твърдението на ищеца, че уговорената неустойка била добавък към
договорната лихва за невярно и неаргументирано. Уговореният лихвен процент не се
свеждал единствено до възнаграждение за ползване на главница, а била цена на услугата по
предоставяне на паричния заем. Обективните ползи на заемателя от предоставянето на бърз,
лесен и необезпечен кредит имало своята цена, която била фиксирана в договора и ищецът
се бил съгласил да я заплати. Поради това тази цена не следвало да бъде приравнена на
възнаградителна лихва и не следвало да бъде обсъждано съответствието на размера й с
добрите нрави. От друга страна, законната лихва за забава по никакъв начин не
ограничавало правото на страните да уговарят цена на услугата в различен размер. Нямало
пречка страните да уговарят договорна лихва над размера на законната такава. Свободата на
договаряне не била ограничена от разпоредбите на чл.10, ал.2 от ЗЗД. Страните свободно
били уговорили съдържанието на договора за кредит, включително и размера на лихвите.
Твърди, че процесната неустойка била начислена вследствие на неизпълнение на
поети договорни задължения от страна на ищеца за предоставяне в срок на обезпечение -
поръчители или банкова гаранция. Счита, че ищецът е нямало да търпи вреди, ако
добросъвестно бил изпълнил задължението си за предоставяне на гаранция. Не били
съобразени разпоредбите на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК, в които било предвидено, че при
изчисляване на ГПР по кредита не се включват разходите, които потребителят заплащал при
неизпълнение на задълженията си. Разпоредбата на чл. 33 от ЗПК не намирала приложение
и съответно не била нарушена. Претендираната неустойка касаела допълнително
задължение за предоставяне на обезпечение, неизпълнението на което водело до
начисляване на същата. Периодът, за който била начислена е от изтичането на
предоставения тридневен срок до крайния срок на договора, а претендираната законна лихва
е за период от настъпване на падежа на договора до изплащане на задължението.
Неоснователно било твърдението на ищеца за нарушаване на разпоредбите на чл.11,
ал.1, т. 9 от ЗПК. В сключеният между страните договор бил посочен фиксиран ГЛП, който
не се променял през целия срок на договора и в него не била включена неустойка. При
фиксирана лихва липсвало задължение в договора да се съдържа информация предвидена в
цитираната разпоредба. Липсвало нарушение и на т.10 от същия член. ГПР бил посочен
ясно в договора , а размерът му – 47,93 % не бил по- висок от пет пъти размера на законната
лихва. ГПР представлявал „печалбата“ на кредитора, под форма на договорна лихва и други
2
разходи пряко свързани с договор за потребителски кредит.
Счита, че сключеният между страните договор напълно отговарял на изискванията на
чл. 22 от ЗПК и клаузите на същия не били неравноправни. Моли за отхвърляне на иска и
претендира разноски.
ПЛОВДИВСКИ РАЙОНЕН СЪД, 2-ри гр. състав, след като прецени събраните по
делото доказателства по реда на чл. 235, ал. 2 вр. чл. 12 ГПК, намира следното:
Между страните не е налице спор, а и от приетите по делото писмени доказателства
се установява, че между тях е сключен Договор за паричен заем
№ ***** от 09.01.2017г., по силата на който на ищеца е предоставена в заем сумата от 300
лева, която същия се задължил да върне на 12 седмични вноски в размер на 26,27 лева всяка,
при фиксиран лихвен процент по заема- 40%, годишен процент на разходите-47,93% и общо
дължима сума в размер на 315,24 лева.
В разпоредбата на чл. 4 от Договора за заем е предвидено заплащането на неустойка
от страна на заемополучателя в размер на 89,16 лева в случай, че в 3 дневен срок от
сключването на договора не представи обезпечение- банкова гаранция или две физически
лица -поръчители, отговарящи на описаните в т. 1 изисквания. Предвидено е неустойката да
се заплаща разсрочено заедно с всяка погасителна вноска, като към размера на същата се
добави сумата от още 7,43 лева.
Като писмени доказателства по делото са приети процесния договор за заем и
пълномощни.
Въз основа на така установените факти по делото, съдът достигна до следните
правни изводи:
Между страните не е налице спор относно факта на сключване на процесния
договор за паричен заем, получаването на сумата от 300 лева в заем от ищеца, като няма
спор също, че в договора е предвидена неустойка при непредставяне на обезпечение от
заемополучателя в размер на 89,16 лева, с което се оскъпява кредита спрямо главницата и
този разход за страната не е включен в ГПР на договора, при изчисляване на който е взета
предвид единствено договорената лихва.
С оглед въведените от ищеца твърдения за нищожност на клаузата за неустойка, то
съдът следва да изследва наличието, респ. липсата на основания за недействителност на
същата.
Съгласно редакцията на Закона за потребителските кредити, договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен
период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно
стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. Ал. 2 на същия член посочва, че страни по договора са потребител и
кредитор, като за потребител се смята всяко физическо лице, което при сключването на
договор за потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или
търговска дейност. Кредитор е всяко физическо или юридическо лице, което предоставя
потребителски кредит в рамките на своята професионална и търговска дейност. Предвид
изложеното, съдът намира, че възникналото правоотношение между страните попада в
приложното поле на ЗПК, като не са налице основанията за изключване на неговото
приложение, посочени в чл. 4 на същия закон.
3
По отношение на възражението на ищеца за недействителност на клаузата за
неустойка като противоречаща на добрите нрави, съдът намира следното:
В разпоредбата на чл. 4 от договора е предвидено задължение за заемополучателя в
срок до три дни, считано от датата на сключване на договора да предостави на заемодателя
като обезпечение две физически лица поръчители, които да отговарят на изброените в
клаузата условия или банкова гаранция с бенефициер- заемодателя за сумата по договора и
срок на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията. При
неизпълнение на това задължение е предвидена неустойка в размер на 89,16 лева, платима
от заемополучателя разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски, като към размера
на същата се добавя сумата от още 7,43 лева.
С предвидената в договора неустойка се създават задължения, които се покриват от
ГПР, като по този начин се надвишава изискването на чл. 19. ал. 4 от ЗПК. Налице е и
противоречие с материалния закон - чл. 71 от ЗЗД, както и с чл. 33 от ЗПК. Съгласно
цитираните разпоредби, когато длъжникът по двустранен договор не представи исканите от
кредитора обезпечения, последния може да иска изпълнение на всички задължения по
договора предсрочно. В процесния случай обаче същата има санкционен характер –
натоварва кредитополучателя с допълнителни финансови разходи, което противоречи на
материалния закон и заобикаля разпоредбата на чл. 33 от ЗПК, поради което е нищожна.
Само за пълнота на мотивите следва да се посочи, че съдът не споделя
съображенията на ответника за погасяване на иска по давност. Давностния срок в случая
започва да тече от датата на която е настъпило неоснователното разместване на
имуществени блага, т.е. от дата, на която настъпва падежа на последната погасителна вноска
-04.04.2017г., поради което съдът намира, че искът е предявен преди изтичане на давностния
срок, а именно- на 21.03.2022г. Искът би се погасил по давност на 04.04.2022г. в случай на
процесуално бездействие от страна на ищеца, каквото не е налице.
По гореизложените съображения предявения иск ще се уважи.
По отношение на разноските:
Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, право на разноски има
ищцовата страна и същите се констатираха от съда в размер на 50 лева заплатена държавна
такса.
Съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., на която се позовава пълномощникът на ищеца,
адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на материално
затруднени лица. В договора за правна защита е отразено, че същата се предоставя
безплатно. Съгласно чл.38 ал. 2 от ЗАдв., в случаите по ал. 1, ако в съответното
производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение. Този размер - съобразно цената на иска и чл. 7 от НМРАВ и на осн. чл. 38,
ал. 1, т. 1 от ЗА /в актуалната редакция към датата на сключване на договора/ възлиза на 300
лева.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „Изи Асет Мениджмънт”
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. София, ж.к. „Люлин 7“, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, представлявано от Г. Т. – ***. **** и А. Н. Ф.,
ЕГН: **********, с адрес в гр. С., ул. “З.“ № *, че разпоредбата на чл. 4 от Договор за
паричен заем № **** от 09.01.2017г., предвиждаща заплащането на неустойка е нищожна,
като противоречаща на принципа на добрите нрави и заобикаляща материално-правните
4
изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление в гр. София, ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46,
представлявано от Г. Т. – ***. **** да заплати на А. Н. Ф. сумата от 50 лева /петдесет лева/,
представляваща направени по делото разноски за заплатена държавна такса.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление в гр. София, ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46,
представлявано от Г. Т. – ***. **** да заплати на адв. С. К. Н. с Булстат:**********, с адрес
на упражняване на дейността в гр. П., ул. „Й. Г.“ № ** сумата от 300 лева /триста лева/
представляваща определено по реда на чл. 38 от ЗА адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
5