№ 3996
гр. София, 25.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Виолета Йовчева
Членове:Мариана Г.а
Димитър Ковачев
при участието на секретаря Галина Хр. Христова
като разгледа докладваното от Димитър Ковачев Въззивно гражданско дело
№ 20231100511691 по описа за 2023 година
За да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на С. П. срещу Решение 20099975/10.08.2023г.
на СРС, 61 с-в по гр.д. 31644/2020г., в частта му с която са отхвърлени, предявените от
жалбоподателя срещу И. И. искове по чл. 346 ГПК вр. с чл. 30, ал. 3 от ЗС за
заплащане на стойност на подобрения в делбения имот, извършени в периода
м.06.2010г-м.10.2010г. и в периода м.04.2014г.-м.09.2014г. на обща стойност 44700,00
лева, от които се претендира ½ част съответната на квотата на другия съделител.
Изложени са оплаквания за неправилни изводи на СРС за недоказване на
стойността на извършените СМР и срещу изводите му за изтекла погасителна давност.
Позовава се на процесуално нарушение-отхвърляне на искане за тройна СТОЕ.
Оспорил единичната СТЕ и съда бил длъжен да назначи повторна тройна експертиза.
СТЕ противоречала на писмените доказателства по делото относно стойността на
СМР, а СТЕ не била приложила извадки от източниците от които черпи данни за
цените. Не била включила и стойността на електроуреди вградени в кухнята.
Счита и че неправилно е определен началния момент на давностния срок, като
излага твърдения, че е владял имота за себе си и затова давността течала от момента
на смущаване на владението му с предявяване на иска за делба. Не били обсъдени
1
доводите му срещу направеното възражение за изтекла погасителна давност.
Иска се отмяна на решението и уважаване на исковете.
Постъпил е отговор на жалбата с който тя се оспорва и се иска потвърждаване
на решението в обжалваната част.
СГС след проВ. по реда на чл. 269 ГПК намира обжалваното решение за
валидно и допустимо в обжалваната му част. Относно неговата правилност СГС е
обвързан от оплакванията в жалбата и приложението на императивните материални
норми.
След преценката на твърденията и възраженията на страните с оглед на
събраните по делото писмени доказателства въззивния съд намира жалбата за
неоснователна по следните съображения:
За да отхвърли исковете СРС е приел, че твърдените СМР са извършени и
налични на място в делбения имот. С оглед на заключението на вещото лице по СТЕ е
приел, че стойността им е 25647,86 лева, като не е включил в тях стойност на ел.
фурна и керамичен котлон предвид посоченото от вещото лице, че са движими вещи.
Съответно е приел, че дължимата на ищеца П. сума е 12823,93 лева (съответна на
квотата в съсобствеността на другия съделител).
Формирал е извод, че над тази сума до предявения размер на исковете (общо
22350,00 лева) искът е недоказан. Приел е и че е изтекла погасителна давност за
вземанията на П. за подобренията, като е посочил че, тя тече от извършване на
подобренията.
СГС споделя тези изводи.
Не са налице процесуални нарушения свързани с отказа на СРС да допусне
повторна тройна експертиза. Заключението на вещото лице е прието в ОСЗ на
18.04.2023г., като е оспорено с мотиви, касаещи методите на вещото лице за
определяне на пазарната стойност на имота (предвид липсата на жалба срещу
решението по способа за делба това е без значение за настоящото въззивно
производство), а не стойността на СМР и няма оспорване срещу невключването на
електроуредите (ел. фурна и керамичен котлон) в стойността на СМР. Както е
посочено и в допълнителната СТЕ фурната и керамичния котлон са движими вещи и
като такива не участват при формиране стойността на СМР, тъй като могат да бъдат
вдигнати. Неприлагане на извадки от източниците ползвани от в.л. е релевирано едва с
жалбата. В самото заседание пред СРС вещото лице ги е посочило. Искането за
назначаване на повторна експертиза досежно СМР не се е основавало на оспорване
компетентността на вещото лице и критериите, по които то е изготвило заключението
си в тази му част-единствено релевантна за въззивното производство.
Неоснователно е оплакването в жалбата, че не било обсъдено наличието на
2
качеството владелец.
Твърдения, че в периода на подобренията ищецът е владял имота за себе си
изцяло като свой по смисъла на чл. 68 ЗС са въведени от него след хода на устни
състезания пред СРС - с писмената защита и са преклудирани. До писмената защита не
правил никакви твърдения за осъществяване на владение върху целия имот, съответно
и не са събирани доказателства. Ето защо и СРС не е имал основание да обсъжда този
въпрос.
Отделно е неприложим и чл. 69 ЗС. Съгласно ТР 1/2012г. на ОСГК на ВКС в
случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа
власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите,
намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал
фактическа власт върху целия имот в срока по чл. 79 ЗС. Когато обаче
съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като
обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и
презумпцията се счита за оборена.
В конкретния случай процесния имот изначално е бил придобит от В. И.а Л.а
(майка на жалбоподателя и негов праводател по договор за дарение) в съсобственост с
Л. И. Л. (баща на И. И. и негов праводател по договор за дарение.
Това се установява от приложените по делото на СРС Нотариални актове за
дарение, с които страните по настоящото дело са придобили идеалните си части от
имота.
И в двата нотариални акта, като документ установяващ собствеността на
прехвърлителите (Л. Л. и В. Л.а) е посочен един и същ нотариален акт за
собственост върху жилище, дадено като обезщетение за отчужден недвижим имот
по ЗТСУ- Н. Акт 96, том I, дело 96/16.03.1993г. Това изключва възможността някой
от праводателите на страните да е установил фактическа власт върху имота на такова
основание, което да отрича владението на другия и следователно всеки от
праводателите е владял своята идеална част, но е държател на тези на останалите
съсобственици, което съгласно тълкувателното решение на ВКС означава оборване на
презумпцията.
По делото няма и никакви доказателства да е обективирано по някакъв начин
намерение за своене на имота. Самия факт на обитаването и ремонтирането му не
води до обратен извод, нито обстоятелството, че само С. П. и майка му, заедно с брат
му са живели в имот и са имали ключ от него. С оглед на близките роднински връзки
този факт сам по себе си не води до извод, че е обективирано своене на веща, а и
действия по ремонтиране и подобряване не са израз на намерение за своене на
чуждите части от имота, стопанисването на имота, неговата поддръжка и (дори)
пристрояване от единия съсобственик са търпими действия, които не отричат
3
правата на другия съсобственик (Решение № 110 от 20.03.2012 г. на ВКС по гр. д. №
870/2011 г., II г. о., ГК; Решение № 166 от 19.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1083/2024 г.,
I г. о.). От събраните гласни доказателства не следва извод да е налице някакво
действие насочено към отричане правата на Л. Л. респективно И. И. от страна на С. П.
или на В. Л.а. Св. К. П. (брат на жалбоподателя) сочи изрично, че имота е бил по това
време на „моята майка“ (В. Л.а) и „нейния брат-Л.“ (баща на И. И.). Пак според него
Жалбоподателя е заминал за Англия преди около десет години, тоест лятото на 2013г.
с оглед дата на разпита на К., което се подкрепя от другия св. Д.Д.-извършил ремонта,
който сочи, че ремонтите са му е поръчани от К. („извършвал съм ремонт в
апартамента на единия от свидетелите на които съдът сне самоличност и каза, че е
брат на едната от страните“; „момчето , което посочих по-горе и каза, че е брат на
едната от страните“ и той му е плащал, а е виждал там К. и възрастна жена (явно В.
Л.а). Не се установява следователно С. П. да е и да е извършвал някакви действия,
обективиращи отричане правата на другия съсобственик Л. Л., нито такива да са
извършвани от В. Л.а.
Правилен следователно е изводът на СРС, че погасителната давност в случая
(подобрителя е държател на идеалните части на другия съсобственик) тече от
извършване на подобренията, а не от предявяване на иска, както е в общият случай на
искове на подобрител-владелец. Изрично в този смисъл е и практиката на ВКС
(Решение № 72 от 1.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3485/2019 г., I г. о., ГК). В случая
последните подобрения са от 2014г, а искът за тях е предявен по реда на чл. 346 ГПК
на 13.12.2022г. и е изтекла погасителната давност по чл. 110 ЗЗД.
Предвид изложеното решението следва да се потвърди.
При този изход на делото само въззиваемия И. И. има право на разноски за
настоящата инстанция. Същият претендира и доказва 10000,00 лева за адвокатски
хонорар-от които платени в брой 6000,00 и по банков път 4000,00 лева-видно от
договора за правна помощ, анекса към него, разписка за сумата от 1000,00 лева и
банковите извлечения (л.27-32 от въззивното дело). Не е правено възражение за
прекомерност- в ОСЗ на въззивния съд не се явил префдствител на жалбоподателя.
Водим от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение 20099975/10.08.2023г. на СРС, 61 с-в по гр.д.
31644/2020г. в обжалваната му част за отхвърляне на предявените от С. Г. П. с ЕГН
********** срещу И. Л. И. с ЕГН ********** искове по чл. 346 ГПК вр. с чл. 30, ал. 3
от ЗС за заплащане на сумата 22350,00 лева - стойност на подобрения, извършени в
периода м.06.2010г-м.10.2010г. и в периода м.04.2014г.-м.09.2014г. в делбения имот
4
апартамент 30 в гр. София, ж.к. ********* 3“, б*********, (стар блок *********), ет.
5.
Осъжда С. Г. П. с ЕГН ********** с адрес в гр. София, ж.к. ********* 3“,
б*********, ет. ********* ДА ЗАПЛАТИ НА И. Л. И. с ЕГН ********** и адрес в гр.
София, ж.к. ********* 3“, бл.********* разноски за адвокат в размер на 10000,00 лева
за въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в едномесечен
срок от връчване на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5