Р Е Ш Е Н И Е
№ 573 / 11.10.2018г.
гр. Пазарджик
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд Пазарджик, V състав, в открито заседание на дванадесети септември две
хиляди и осемнадесета година, в състав: Председател: Георги Видев
при
секретаря Янка Вукева, като разгледа докладваното от съдия Видев
административно дело № 293 по описа на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Делото е образувано по искова молба на
лишения от свобода Н.Н. Азис, с която са предявени следните два иска:
Иск за неимуществени вреди против
Министерство на правосъдието за периода 24.06.2006 г. – 01.06.2009 г. в размер
на 10 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 24.06.2006 г. до
окончателното погасяване на задължението, като твърденията са, че вредите
представляват нечовешко и унизително отношение към него и са му причинени от
администрациите на Арест Хасково и Затвор Стара Загора, които не са му
осигурили ежедневна физическа или спортна активност.
Иск за неимуществени вреди против Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“ за периода 01.06.2009 г. – до 16.03.2018
г. (датата на завеждането на исковата молба в съда) в размер на 40 000 лв.,
ведно със законната лихва, считано от 01.06.2009 г. до окончателното погасяване
на задължението, като твърденията са, че вредите представляват нечовешко и
унизително отношение към него и са му причинени от администрациите на Затвор
Стара Загора, Затвор Пловдив и Затвор Пазарджик, които не са му осигурили
ежедневна физическа или спортна активност.
По отношение и на двата иска ищецът
твърди също, че е претърпял следните неимуществени вреди: скованост, болки, яд,
гняв, липса на желание за живот, нерви и загуба на вяра в държавността.
Исковата молба
се подържа и в проведените открити съдебни заседания лично от ищеца и от
процесуалния му представител. Излагат съображения за доказаността и
основателността на предявените искове.
Ответниците –
Министерство на Правосъдието и Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ – чрез общия си процесуален
си представител в проведените съдебни заседания и в представен писмен отговор
оспорват исковата молба. Считат, че по делото не са доказани твърденията на
ищеца, че са му причинени вреди, вследствие на твърдените незаконосъобразни бездействия
на служители на ареста и на съответните затвори. Претендират присъждане на
юрисконсултско възнаграждение.
Прокурорът при
Окръжна прокуратура Пазарджик изразява становище за неоснователност на
предявения иск. Счита, че исковете са недоказани по основание и размер, поради
което следва да бъдат оставени без уважение.
Предявените искове
са допустими, а разгледани по същество са неоснователни:
По делото са
установени следните обстоятелства, във връзка с твърденията на ищеца, че не са
му предоставяни културно-информационни мероприятия:
От издадената от
началниците на затвори справки и от показанията на разпитаните свидетели е
видно следното:
Ищецът е бил
задържан в Арест Хасково от 25.06.2006 г. до 03.01.2007 г. В този период престоят
на открито се е осъществявал на закрито, оборудвано за целта помещение с
размери 14.5 кв.м. с два прозореца, осигуряващи свеж въздух и дневна светлина.
Ищецът е
пребивавал в Затвор Стара Загора от 03.01.2007 г. до 19.03.2014 г., като след
влизане в сила на присъдата, с която му е било наложено наказание „доживотен
затвор“ е бил настанен в зоната с повишена сигурност. Възможности за физическа
и спортна активност на ищеца са предоставяни в рамките на престоя на открито на т.нар. „югоизточно
каре“, което е с по-голяма площ и където той като доживотно осъден е
имал право да пребивава веднъж седмично – в сряда. Там през годините поетапно
са изградени: игрище за баскетбол, волейбол и футбол на малки вратички, тенис
на маса, висилка, успоредка, лежанка, щанги за вдигане на тежести и гири. Ищецът,
като доживотно осъден приоритетно е провеждал престоите си на открито на т.нар.
„югозападно каре“. На това място поетапно са изградени съответни съоръжения за
физическа и спорна активност на доживотно осъдените, а именно баскетболен кош,
висилка, лежанка с щанга за тежести, успоредка. Според свидетеля С., който е
пребивавал в затвора през 2013 г. - 2014 г., тогава на карето е имало лежанка,
на която е била вързана щанга с арматурна тел. Мястото е било съобразено така,
че да може да се упражнява бягане и спортно ходене в зависимост от интересите
на ползващите го. Периодично според финансовите възможности на затвора са
закупувани и предоставяни баскетболни и волейболни топки, федербал и други
спортни пособия. Същата площадка е разполагала и със зелена площ, която ищецът
е имал възможността да обработва, като отглежда цветя и други растения, като по
този начин също да упражнява физическа активност.
Ищецът е
пребивавал в Затвор Пловдив само 25 дни в периода от 19.03.2014 г. до 14.04.2014
г. Независимо от краткото си пребиваване в този затвор ищецът е имал правото на
престой на открито всеки ден от 10.00 до 11.00 часа, а в петък и допълнителен
престой на открито на източно каре от 15.00 до 16.00 часа. Разполагал е и с
правото да ползва спортната зала всеки понеделник, сряда и събота от 15.00 до
16.00 часа.
Ищецът е
постъпил в Затвор Пазарджик на 14.04.2014 г., като там пребивава и до момента. Предвид
обстоятелството, че е бил осъден на „доживотен затвор“ и му е определен от съда
специален режим, е бил настанен в зоната с повишена сигурност. Съгласно
утвърден график за 2017 и 2018 г. ищецът е ползвал оборудвана спортна зала в
отделението, в което е настанен, от понеделник до петък във времевия диапазон
от 14.00 до 15.00 ч. В залата от 2017 г. е имало гладиатор, боксова круша,
тенис на маса, шах. Понастоящем ищецът има ежедневен достъп по един час в
спортната зала освен престоя на открито. В рамките на графика за провеждане на
престой на открито за същата 2018 г. ищецът е могъл да упражни правото си на
физическа или спортна активност на специално обособено външно пространство в
часовия период от 12.50 до 14.00 ч. Там е имало импровизирани спортни уреди,
които ищецът е могъл да ползва: лежанка, щанга и лост, както и успоредка.
Приложимата в случая нормативна уредба е следната:
До 02.02.2010 г., до когато е действал понастоящем
отмененият ППЗИНЗС, не е било предвидено изрично право на физическа или спортна
активност на задържаните и лишените от свобода. Такова право е предвидено с чл.
151, ал. 5 от сега действащия ППЗИНЗС, който е в сила от 02.02.2010 г. Тази
разпоредба е предвиждала следното:
Чл. 151. (5) На всеки лишен от свобода
освен престоят на открито се осигурява по един час дневно възможност за
физическа или спортна активност.
Тази разпоредба е изменена, като изменението е в сила
от 11.03.2014 г. От тази дата, до настоящия момент разпоредбата предвижда
следното:
Чл. 151. (5)
(Изм. – ДВ, бр. 20 от 2014 г.) На всеки лишен от свобода освен престоят на
открито се осигурява по възможност физическа или спортна активност.
Следователно, безусловно задължение на затворническата
администрация да осигури по един час дневно възможност за физическа или спортна
активност е съществувало само в периода от 02.02.2010 г. до 11.03.2014 г. Преди
този период, такова изрично посочено задължение изобщо не е съществувало, а
след него администрацията, съгласно закона, е осигурявала физическа или спортна
активност само ако е разполагала с такава възможност, като не е посочена
определена продължителност, нито честота на заниманията. Следователно, само на
това основание, искът против Министерството на правосъдието е изцяло
неоснователен, а искът против Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ е неоснователен за периодите от 01.06.2009 г. до 02.02.2010
г. и от 11.03.2014 г. – до 16.03.2018 г.
Видно от събраните доказателства е, че през процесните
периоди (с изключение на периода от 25.06.2006 г. до 03.01.2007 г., през който е пребивавал в Арест Хасково) на ищеца са
предоставяни различни възможности за физическа и спортна активност. По време на
престоя му в Затвор Стара Загора от
03.01.2007 г. до 19.03.2014 г. ищецът е имал възможност да упражнява различни
спортни игри, фитнес, бягане, спортно ходене и дори градинарство. Тези
възможности са били за спорт на открито, като обаче не е му е осигурявано
допълнително време затова извън часа за престой на открито. За краткия си
престой в Затвор Пловдив ищецът освен възможности за спорт във времето за
престой на открито е разполагал и с възможности за допълнителен престой със
спортни занимания и с възможност за ползване на спорната зала. През целия
период на престоя си в Затвор Пазарджик от 14.04.2014 г. до
16.03.2018 г. ищецът също е имал възможност да ползва спортните уреди, находящи
се в каретата за престой на открито, макар и по време на този престой. През
2017 и 2018 г. възможностите за физическа и спортна активност на ищеца са
разширени, като той ежедневно е можел да прекарва по цял час във фитнес залата.
Предвид това, следва да се направи изводът, че през
по-голямата част от процесните периоди администрацията на съответните затвори е
осигурявала възможности за физическа и спортна активност на ищеца. Не винаги е
било възможно да му се предостави допълнително време към времето за престой на
открито, в което отделно от престоя да упражнява спортни занимания, като основната
причина за това е бил специалният режим на ищеца, ограничаващ възможността му
да участва в общи мероприятия, но разбира се и липсата на достатъчно свободно
място на открито, както и липсата на средства за изграждане на специални
площадки и помещения за спорт.
Независимо от горното е несъмнено, че липсата (както
се установи в случая частична) на физическа и спортна активност противно на
становището на жалбоподателя не представлява нечовешко или унизително отношение.
На първо място в чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС са изброени обстоятелства, наличието, на
които би могло да доведе до такова отношение. Видно от разпоредбата, е че отсъствието
на възможност за физическа и спортна активност не е сред тези обстоятелства. На
следващо място, видно от практиката на ЕСПЧ е, че липсват дела, при които Съдът
да е приемал, че непредоставянето на лишените от свобода и задържаните под
стража на физическа или спортна активност може да доведе до нечовешкото им и
унизително третиране. Поради това, в случая не се прилага презумцията за
наличието на вреди, а ищецът на общо основание следваше да докаже, че претърпял
неимуществени вреди. Независимо, че съдът с определението за насрочване на
делото в открито заседание изрично указа на ищеца, че той носи тежестта на
доказване на твърдените неимуществени вреди, същият не представи доказателства
в тази насока с изключение на показанията на свидетелите С. и Г.:
Показанията на свидетеля С., който е бил заедно с
ищеца в Затвора в Стара Загора в периода 2013 до 19.03.2014 г. са, че ищецът многократно е настоявал да му се осигури
спортна зала или да посещава спортната зала, която са разполагали другите
лишени от свобода, които не са доживотно осъдени. Ищецът се ядосвал и се е
карал с надзирателите поради невъзможността да ползва спортна зала. Според свидетеля ищецът се е чувствал зле
физически поради липсата на спорт и поради липсата на всякакви други
мероприятия, които се извършват с лишените от свобода от зоната с повишена
сигурност. Свидетелят Г.,***, установява, че е чувал от други лишени от
свобода, че А. е споделял желанието си да ползва спортните уреди, които са били
предназначени за други лишени от свобода, различни от доживотно осъдените, като
невъзможността за това го е депресирала и не се е чувствал добре.
От тези показания не може да се направи категоричния
извод, че частичната липса на допълнително време спорт и физическа активност и
на специална спортна зала е довела до неимуществени вреди за ищеца. Преди
всичко желанието и настояванията на ищеца не са равнозначни на неимуществени вреди.
На следващо място, твърденията, че ищецът се е чувствал зле физически и
психически поради липсата на спорт са твърде общи. Както се установи, в Затвор
Стара Загора не са липсвали въобще възможности за спорт. Ищецът е могъл да
практикува такъв по време на престоите си на открито, като се е ползва от
съответните налични спортни уреди. Ищецът дори е могъл да се занимава с
градинарство. Освен това свидетелят не посочва колко зле се е чувствал ищеца и
какви външни проявления е имало това чувство. Не на последно място, според
свидетеля ищецът се е чувствал зле, както поради липсата на спорт, така „и
поради липсата на всякакви други мероприятия, които да се извършват с лишените
от свобода от зоната с повишена сигурност“. Тоест независимо, че не е
установена степента на негативните усещания на ищеца и техния външен израз,
тези негативни усещания не са били предизвикани само от желанието за
допълнителни спортни занимания, извън предоставяните от администрацията, а и от
множество други мероприятия, които не са организирани с ищеца. Показанията на
свидетеля Г., на първо място не възпроизвеждат преки, а препредадени от други
впечатления за състоянието на ищеца. Тъй като по настоящото дело ищецът
претендира, че е претърпял вреди само от липсата на физическа или спортна
активност, то дори от показанията свидетеля С. да се приеме, че ищецът е
претърпял такива вреди, те не могат да бъдат разграничени и оценени от вредите,
причинени му от множеството други, отказани му от затворническата администрация
мероприятия, които не са предмет на настоящото производство. На следващо място
твърденията са единствено в насока, че
ищецът се е чувствал депресиран и не добре от невъзможността да ползва уредите
и спортната зала, предназначени за други лишени от свобода, а не от изобщо от
лишаването му от възможност да практикува спорт и физическа активност.
Следователно ищецът не доказа, че от
частичното неосигуряване в определени периоди на физическа или спортна активност е
претърпял каквито и да са конкретни неимуществени вреди.
Затова предявените искове са
неоснователни.
Независимо от това следва да се посочи,
че е изтекла и давността за предявяване на част от исковете. Исковата молба е
предявена на 16.03.2018 г., т.е. искът против Министерството на правосъдието е
изцяло погасен по давност. Искът против Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ е погасен по давност от датата 16.03.2013 г. назад, т.е. за
периода, обхващаш 5 години назад от предявяването на исковата молба. Този иск е
неоснователен, както е посочено по-горе, и в периода от 11.03.2014
г.
до 16.03.2018 г., тъй като от първата от тези дати е изменена разпоредбата на чл. 151, ал.
5 от
ППЗИЗС, т.е. законът повече не е предвиждал безусловно задължение на администрацията
за осигуряване
на физическа или спортна активност на лишените от свобода.
В тази връзка следва да се отбележи, че в случая
институтът на давността е напълно приложим. По давност евентуално не се
погасяват исковете, при които се устави, че лишените от свобода са подложени на
нечовешко и унизително отношение, но както е посочено по-горе настоящият случай
на частично непредоставяне на физическа или спортна активност не е такъв.
С оглед изхода на делото са основателни претенциите за
разноски на ответниците. Ищецът следва да заплати на всеки един от тях по 100
лв., колкото е минималното адвокатско възнаграждение за осъщественото
процесуално представителство от юрисконсулт.
С оглед на
гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
Отхвърля
иска за неимуществени вреди на лишения от свобода Н.Н. Азис против Министерство
на правосъдието за периода 24.06.2006 г. – 01.06.2009 г. в размер на 10 000
лв., ведно със законната лихва, считано от 24.06.2006 г. до окончателното
погасяване на задължението, като твърденията са, че вредите представляват
нечовешко и унизително отношение към него и са му причинени от администрациите
на Арест Хасково и Затвор Стара Загора, които не са му осигурили ежедневна
физическа или спортна активност.
Отхвърля
иска за неимуществени вреди на лишения от свобода Н.Н. Азис против Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“ за периода 01.06.2009 г. – до 16.03.2018
г. (датата на завеждането на исковата молба в съда) в размер на 40 000 лв.,
ведно със законната лихва, считано от 01.06.2009 г. до окончателното погасяване
на задължението, като твърденията са, че вредите представляват нечовешко и
унизително отношение към него и са му причинени от администрациите на Затвор
Стара Загора, Затвор Пловдив и Затвор Пазарджик, които не са му осигурили
ежедневна физическа или спортна активност.
Осъжда
лишения от свобода Н.Н. Азис да заплати на Министерство на правосъдието
разноски по делото в размер на 100 лв. /сто лева/.
Осъжда
лишения от свобода Н.Н. Азис да заплати на Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ разноски по делото в размер на 100 лв. /сто лева/.
Решението
подлежи на касационно обжалване чрез настоящия съд пред Върховния
административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.
Съдия:
Решение
№ 186/12.03.2020 г. по АД 54/2020 г. на Административен съд Пазарджик ОСТАВЯ В
СИЛА решение № 573/11.10.2018г., постановено по адм. дело № 293/2018 г. по
описа на Административен съд гр. Пазарджик.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно.