РЕШЕНИЕ
№ 51
гр. Перник, 28.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи януари през две хиляди
двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:БИСЕР ЦВ. ПЕТРОВ
Членове:КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ
ИГНАТ АС. ТИМОФЕЕВ
при участието на секретаря ЗЛАТКА М. СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ Въззивно гражданско
дело № 20231700500782 по описа за 2023 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 953 от 11.10.2023 г. по гр.д. № 5247/2022 г. на Районен съд - Перник са
отхвърлени предявените искове от „Застрахователно дружество Евроинс” АД, ЕИК:
*********, със седалище/адрес на управление: гр. София, бул. „Христофор Колумб“ № 43,
срещу С. И. А., ЕГН **********, с адрес: ***, по реда на чл.422, ал.1, вр. чл.415, ал.1, т.1 от
ГПК, с правно основание чл. 500, ал.1, т.3, вр. чл.433, т.1, вр. чл.432, ал.3 от Кодекса за
застраховането, с които се иска да бъде признато за установено, че ответникът дължи на
ищеца, сумата в размер на 13 715.00 лева – главница, представляваща изплатено
застрахователно обезщетение за имуществени и неимуществени вреди по щета № ***,
сумата в размер на 415.26 лева, представляваща мораторна лихва за забава за периода от
16.04.2022 г. (денят, следващ изтичането на 7-дневния срок от датата на получаване на
поканата за доброволно изпълнение) до 02.08.2022 г. (датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение в съда, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на депозиране на заявлението за издаване на ЗИПЗ – 11.08.2022 г. до
окончателното плащане, за които суми е издадена заповед № 2753 от 12.08.2022 г. по ч.гр.д.
№ 04577/2022 г. на ПРС. С решението съдът се е произнесъл и относно разноските.
1
В срока по чл. 259 от ГПК е депозирана въззивна жалба от „Застрахователно
дружество Евроинс“ АД, ЕИК: *********, седалище и адрес на управление: бул.
„Христофор Колумб“ № 43, представлявано от Й.Ц. – председател на Съвета на директорите
и Р.Б. – изпълнителен директор, чрез юрк. К. Н., с която постановеното от районния съд
решение се обжалва като се сочи, че същото е неправилно и необосновано, постановено в
нарушение на материалния закон. Намира, че първата инстанция при постановяване на
решението е достигнала до неправилни изводи. Твърди, че от събраните по делото
доказателства категорично е установено, че телесните увреждания на пешеходеца се
намират в пряка причинно-следствена връзка с възникналото произшествие. В продължение
за неправилен се сочи и извода на съда, че водачът е спрял, оказал помощ на блъснатия
пешеходец, уверил се е, че е добре и не се нуждае от лекарска помощ и чак тогава напуснал
местопроизшествието, като се навеждат съждения в обратна насока. Въз основа на
изложените съображения за неправилност на атакуваното решение се иска неговата отмяна
изцяло и постановяване на ново, с което предявеният иск да бъде уважен. Прави се искане за
присъждане на сторените пред двете инстанции разноски, включително юрисконсулско
възнаграждение.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от С. И. А., чрез адв. Б. Б., с който
се оспорва подадената въззивна жалба, като се твърди, че същата е неоснователна и
недоказана. Атакуваното решение се сочи като законосъобразно, постановено при стриктно
спазване на процесуалните правила и правилно приложение на материалния закон, като се
излагат аргументи в тази насока. Твърди се, че първата инстанция подробно е обсъдила
свидетелските показания, от които категорично се установявало, че след настъпване на ПТП
А. е спрял и е оказал помощ на пешеходеца. На следващо място се сочи, че А. не е виновен
за настъпване на инцидента, като се отбелязва, че подробни доводи в подкрепа на това
твърдение са изложени пред първата инстанция. Излагат се съображения за неоснователност
на твърденията, направени с въззивнта жалба, че водачът на автомобила е нарушил и не е
изпълнил задълженията си по чл. 123, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗДвП. Допълва, че същият не е
имал задължение да уведоми органите на МВР след като самият пострадал и на него и на
разпитаните свидетели заявил, че е добре и не се нуждае от медицинска помощ. Въз основа
на подробно изложени съображения се моли съда да приеме, че е налице липса на една от
абсолютните процесуални предпоставки за възникване на регресно притезателно право,
както е приел районния съд – водача да е виновен. Моли се въззивната жалба да бъде
оставена без уважение като неоснователна. Прави се искане за присъждане на сторените по
делото разноски.
Пернишкият окръжен съд намира при извършената по реда на чл. 269, изр. 1 ГПК
служебна проверка, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
Съдът с оглед предмета на въззивното производство, очертан от въззивната жалба,
доказателствата по делото и доводите на страните, намира от фактическа и правна страна
следното:
Установява се от събраните в производството пред районния съд писмени
2
доказателства (Констативен протокол за ПТП с пострадали лица от ***) и изслушаната пред
РС комплексна съдебно - медицинска авто-техническа експертиза, че на ***, около 20:10
часа в ***, по бул. „***“, на кръстовището с ул. „***“ е настъпило ПТП между лек
автомобил марка „Опел“, модел „Корса“, с рег. № ***, управляван от ответника С. И. А.,
който при работеща в нормален режим светофарна уредба, на светещ зелен разрешителен
светофар, предприел правомерна маневра - завиване на ляво, и при напускане на
кръстовището, блъснал пресичащия неправомерно на червен забранителен сигнал на
светофарната уредба пешеходец - В.Д.Т.. При сблъсъка на Т. било причинено травматично
увреждане, изразяващо се в закрито счупване на горния край на раменната кост (хумерус).
По повод пътния инцидент на ***, при който пострадал В.Д.Т., е образувано досъдебно
производство № 406/2020 г. по описа на Районна прокуратура - Перник. То е прекратено с
постановление от 20.01.2022 г. на основание член 24, ал. 1, т. 9 от НПК – пострадалият е
направил изрично искане в тази насока.
От допълващите се, безпротиворечиви и еднопосочни показания на разпитаните пред
РС свидетели-очевидци К., И. и Р. се установява, че след станалото ПТП, водачът на лекия
автомобил е спрял, оказал е помощ на блъснатия от него пешеходец - помогнал на
пешеходеца да се изправи и го завел на тротоара, след което е напуснал мястото на ПТП. И
тримата свидетели са категорични в показанията си, че блъснатия пешеходец е твърдял, че е
добре, нищо му няма, и не се нуждае от лекарска помощ. Блъснатият отричал нещо да го
боли; заявил, че се чувства добре, иска да си ходи, не искал и нямал нужда от лекарска
помощ, поради което и не пожелал да се вика линейка. Споделил, че едната ръка леко го
боли, като никой не е възприел по пострадалия да има видими охлузни рани и/или кръв по
лицето и ръцете му.
Основният спорен въпрос и пред районния съд, и пред въззивния съд се свежда до
наличието на предпоставките по чл. 500, ал. 1, т. 3 КЗ за уважаване на регресната претенция
на застрахователя срещу ответника.
Правото на застрахователя на регрес на основание чл. 500, ал. 1, т. 3 от КЗ възниква в
случаите, когато виновният водач е напуснал мястото на настъпването на
пътнотранспортното произшествие преди идването на органите за контрол на движение по
пътищата и то само в случаите, когато посещаването на местопроизшествието от тях е
задължително по закон, освен в случаите, когато е наложително да му бъде оказана
медицинска помощ или по друга неотложна причина. Случаите, когато органите за контрол
на МВР посещават задължително мястото на ПТП, са изрично посочени в разпоредбата на
чл. 125 от ЗДвП, като според т. 1 сред тях попадат и случаите, когато при произшествието
има убит или ранен човек.
За установяване на тези обстоятелства ищецът се позова на констативен протокол за
ПТП, който обаче е съставен от длъжностно лице, което не е възприело пряко настъпването
на ПТП, и участието на ответника в него, както и посоченото в протокола, че водачът на
лекия автомобил е напуснал мястото на ПТП и е установен по-късно. Същият не е подписан
нито от водача на лекия автомобил, нито от пострадалия или други свидетели. Следователно
3
за фактите, които не осъществени от или в присъствието на съответното длъжностно лице,
включително и по обстоятелствата по напускането на мястото на инцидента от ответника,
протоколът не се ползва с обвързваща доказателствена сила. Ето защо в случая съставителят
на констативния протокол няма как да е възприел обстоятелствата по напускането на
мястото на инцидента от ответника. Това означава, че подобно поведение от страна на
ответника не отговаря на описаното в чл. 500, ал. 1, т. 3 КЗ, тъй като тази разпоредба визира
такива действия от страна на водача, които говорят за неговата недобросъвестност.
На следващо място, обстоятелството, че при пристигане на служителите на "Пътна
полиция" водачът на увреждащото МПС - ответникът не е бил на местопроизшествието, то
това не влече след себе си автоматично заключението, че е налице такова негово поведение,
което да поражда за застрахователя правото на регресна претенция по чл. 500, ал. 1, т. 3 от
КЗ. Не всеки случай на напускане на местопроизшествието от виновния водач дава
основание на застрахователя на делинквента да претендира регрес. Същото изисква да е
установено по делото, че водачът съзнателно и виновно, след като е реализирал ПТП, го е
напуснал без да изчака идването на органите за контрол на движение по пътищата. Тази
хипотеза не е налице в случаите, в които водачът въобще не е възприел и узнал, че е
реализирал ПТП с ранен човек. За да е налице неизпълнение на задължението на водача да
изчака пристигането на компетентните контролни органи, той следва да е възприел фактите,
водещи до това му задължение.
От показанията на разпитаните пред РС свидетели-очевидци еднозначно следва, че
след настъпване на пътно-транспортното произшествие пострадалият не се е нуждаел от
медицинска помощ и именно поради тази, а не каквато и да било друга причина, ответникът
не е останал на мястото на ПТП до идването на органите на реда, но преди това е спрял,
оказал е помощ на блъснатия от него пешеходец - помогнал на пешеходеца да се изправи и
го завел на тротоара. По делото няма конкретни доказателства ответникът да е действал
неправилно, още повече да е възприел и узнал, че блъснатият от него пешеходец е ранен.
Напротив, от показанията на свидетелите – присъствали на мястото на ПТП и
непосредствено възприели състоянието на пострадалия и действията на виновния водач, се
установява, че пострадалият пешеходец е твърдял, че е добре, нищо му няма, и не се нуждае
от лекарска помощ. Блъснатият отричал нещо да го боли; заявил, че се чувства добре, иска
да си ходи, не искал и нямал нужда от лекарска помощ, поради което и не пожелал да се
вика линейка. Споделил, че едната ръка леко го боли, като никой не е възприел по
пострадалия да има видими охлузни рани и/или кръв по лицето и ръцете му
ПОС в настоящия си състав споделя изводите на първоинстанционния съд за това, че
така установените действия и поведение на въззиваемия не са равни по своето значение на
"напускане на мястото на настъпването ПТП" по смисъла на чл. 500, ал. 1, т. 3 КЗ. В този
случай ангажирането на отговорността на прекия делинквент по регресен иск на
застрахователя е обвързано от недобросъвестно поведение на водача на увреждащото МПС,
с такива действия, които сочат на намерение да бъде затруднено или осуетено разкриването
на обстоятелствата на ПТП, установяването на управление на МПС в пияно състояние, а
4
дори и установяването на виновния водач. Предвид конкретните установени обстоятелства
по делото водят до несъмнения извод, че действията и поведението на въззиваемия-ответник
категорично не е такова, което да обуслови извода за наличие на предпоставките по чл. 500,
ал. 1, т. 3 от КЗ, защото ответникът не само не е затруднил проверката, извършена от
служителя на сектор ПП, но и е направил всичко зависещо от него за правилното й
изясняване, а и за финализирането на наказателното производство във връзка с процесния
деликт. За това и действията му не могат да бъдат квалифицирани като проява на
недобросъвестно поведение или като израз на желание да се укрие от органите на реда.
От значение за преценката дали е налице фактическия състав на чл. 500, ал. 1, т. 3 КЗ
са и материалите по досъдебното производство, но най-вече правната квалификация на
деянието по смисъла на наказателния закон. Ответникът е бил привлечен към наказателна
отговорност за извършено деяние по чл. 343, ал. 1, б. "б" вр. чл. 342, ал. 1 НК, т. е. по
основния състав за причиняване по непредпазливост на средна телесна повреда. На
ответника не е било повдигано обвинение по ал. 3, предл. 5 на чл. 343 НК, а именно – ако
деянието е извършено, след което деецът е избягал от местопроизшествието /вкл. и в
констативния протокол за ПТП с пострадали лица не е посочено, че е взето отношение чрез
съставянето на АУАН/. Това обстоятелство сочи, че на досъдебното производство не са били
събрани достатъчно доказателства от страна на разследващите органи за това, че ответникът
е напуснал местопроизшествието, или както е употребеният в Наказателния кодекс термин
"избягал".
По тези съображения ПОС приема, че ищецът не е провел пълно и главно доказване
на релевантните факти и обстоятелства относно една от кумулативно изискуемите
предпоставки на чл. 500, ал. 1, т. 3 КЗ, при които застрахователят по застраховка
"Гражданска отговорност" има право на регресен иск срещу застрахования причинител на
вредата за платеното обезщетение. При това положение е безпредметно да се обсъждат
останалите правни и фактически доводи на страните, в т. ч. относно съпричиняване на
вредоносния резултат от страна на пострадалия и относно размера на платеното му от ищеца
обезщетение, доколкото и при разглеждането им не би се стигнало до по-различен резултат.
Предвид изложеното предявеният от ищеца иск по реда на чл. 422 вр. чл. 415, ал. 1
ГПК с правно основание чл. 500, ал.1, т.3, вр. чл.433, т.1, вр. чл.432, ал.3 от Кодекса за
застраховането се явява недоказан, а от там и неоснователен.
Искът за обезщетение за забава също е неоснователен, защото това задължение има
акцесорен характер по отношение на главното вземане и присъждането му зависи от съдбата
на последното. Доколкото съдът приема, че в случая то не съществува, то и претенцията по
чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да бъде отхвърлена.
С решението си РС е достигнал до идентични правни изводи и краен резултат с тези
на въззивния съд и следва да бъде потвърдено, включително и в частта за разноските,
правилно разпределени между страните при спазване на правилата по чл. 78 ГПК.
Въззивната жалба е неоснователна.
5
По разноските
С оглед резултата от обжалването, на жалбоподателя не се дължат разноски по
въззивното производство.
Въззиваемият претендира и доказва разноски по въззивното производство общо 1670
лв. - заплатено адв. възнаграждение /в представения Договор за правна защита и съдействие
е посочено, че уговореното възнаграждение от 1670 лв. е платено изцяло в брой и списък по
чл. 80 ГПК/, което му се дължи от жалбоподателя изцяло, предвид неоснователността на
жалбата.
По изложените мотиви, Пернишкият окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 953 от 11.10.2023 г. по гр.д. № 5247/2022 г. по описа на
Районен съд – Перник.
ОСЪЖДА „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО ЕВРОИНС” АД, ЕИК *********,
със седалище/адрес на управление: гр. София, бул. „Христофор Колумб“ № 43, да заплати
на С. И. А., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата 1670 лева – разноски по въззивното
производство пред ОС - Перник.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд, при условията
на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, в едномесечен срок от връчването на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6