РЕШЕНИЕ №
гр. Велинград, 12.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ВЕЛИНГРАД, в публично заседание дванадесети
октомври през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ЛИЛИЯ ТЕРЗИЕВА-ВЛАДИМИРОВА
при участието на секретар Мария Димитрова, като разгледа докладваното от
съдията гражданско дело № 361 по описа на съда за 2020 г. и за да се произнесе
взе предвид следното:
Предявени са от С.Н.Г., ЕГН **********, с адрес: ***, против “Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София 1324. ж.к. „Люлин” № 7, бул.
„Джавахарлал Неру" № 28, „Силвър център”, етаж 2, офис 40- 46, представлявано
от управителя С.К.К., обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, с които се иска да бъде прогласена нищожността на договора за паричен заем № 3538112, сключен с “Изи Асет Мениджмънт” АД от 28.05.2019 г. на основание чл. 23 ЗПК и да се осъди ответното
дружество да заплати на ищцата сума в общ размер на
463.99лв., от които договорна лихва в размер на 69, 40лв. и
неустойка в размер на 394. 59лв., платени без основание поради нищожност на договора, съединен при условията на евентуалност с иск с правно
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗд за прогласяване нищожността на
клауза на чл. 4 от договора
за паричен заем № 3538112, като неравноправна и
противоречаща на добрите нрави и с правно основание по чл. 55 ЗЗД с искане да се осъди ответното дружество да
заплати на ищцата сумата от 394,59лв., представляваща
платена без основание поради
нищожност на клаузата за неустойка.
С исковата молба се твърди, че на 28.05.2019г. ищцата
е сключила с ответното дружество договор за паричен заем № 3538112, по силата
на който й е предоставен заем в размер на 800 лв., при фиксиран годишен лихвен процент по заема 40, 00 %, годишен
процент на разходите - 48, 32 % и срок за погасяване на заема 21 седмици, със
седмична погасителна вноска в размер на 41.40 лв.. Сочи, че в срок до три дни,
считано от датата на сключване на процесния договор е следвало да предостави
едно от двете предвидени обезпечения в него, а именно: две физически лица,
отговарящи на условията, подробно описани в договора или банкова гаранция, като
при неизпълнение на това й задължение дължи неустойка в размер на 394, 59 лв.,
която да престира разсрочено, заедно с погасителната вноска. Твърди, че
договорът е изпълнен от нейна страна, като е изплатила сумата от 970, 60лв., а
остатък от 293. 39 лв. погасила чрез рефинансирането му, извършено по силата на
чл. 3 от договор за паричен заем № 3674869 от 05.11.2019 г.. Поддържа, че въз
основа на така сключения договор заплатила без правно основание възнаградителна
лихва в размер на 69. 40лв. и неустойка в размер на 394, 59 лв., тъй като договорената между страните
лихва в размер на 40 % годишно надхвърля повече от три пъти законната, което
представлява нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на поведение,
установени в обществото, поради което е налице нищожност на уговореното
възнаграждение. Поддържа,
че сключеният договор е за потребителски кредит, поради което нищожността на
клаузата за договорна лихва /респ. на клаузата за ГПР/, която е съществен
елемент на договорното съдържание има за юридическа последица изначална
недействителност на цялата кредитната сделка. Излага,
че предвидената в чл. 4 от договора неустойка в размер на 394,59 лв. е скрит
добавък към възнаградителната лихва и като такава е следвало да бъде включена в
годишния лихвен процент и в годишния процент на разходите, съгласно чл. 19, ал.
1 от ЗПК. Поради невключването на неустойката в посоченият в
потребителския договор размер на ГПР последният не съответства на действително
прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Твърди, че посочването в
кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията
между страните представлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл.
68 д. ал. 1 и ал. 2. т. 1 от Закона за защита на потребителите. Излага, че неизпълнението на задължението за
осигуряване на поръчители или банкова гаранция не води до самостоятелни и
сигурни неблагоприятни последици за кредитора, тъй като вреди за кредитора биха
възникнали единствено при настъпила неплатежоспособност на главния длъжник и
при невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани принудително от
неговото имущество, като в този случай няма да съществува възможност те да
бъдат събрани и от имуществото на лицата, които биха учредили лично
обезпечение. Сочи, че предвидената неустойка в размер на 394, 59 лв. е загубила
присъщите за неустойката обезщетигелна функция, доколкото
тя е почти еквивалентна на заетата сума от 800 лв., без да зависи от вредите от
неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин не кореспондира с
последици от него, създава предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за
сметка на потребителя, което е в противоречие със задължението за договаряне
съобразно принципа за спазване на добрите нрави. Твърди,
че договорена при тези условия неустойката представлява допълнителна облага-
печалба към възнаградителната лихва, без обаче тя да бъде обявена по този начин
на потребителя по реда на чл. 5 от ЗПК и без тя да бъде включена в договорното
съдържание като договорна лихва и като част от ГПР, съобразно императивните
изисквания на чл. 11. ал. 1. т. 9 и т. 10 от ЗПК. По изложените съображения,
счита, че неустойката е необосновано завишена, поради което неустоечната клауза
е неравноправна по смисъла на чл. 143. т. 5 ЗЗП. Предвидено е тя да се
кумулира към погасителните вноски като но този начин води до скрито оскъпяване
на кредита. Поддържа, че процесният договор е изначално
недействителен и на основание нарушаване на изискването на чл.11,
ал. 1, т. 9 ЗПК кредиторът да включи в договорното съдържание условията
за прилагането на лихвения процент. Излага, че е
налице е неяснота върху каква стойност се изчисляват договорените 40 %
възнаградителна лихва, което е необходимо, за да може както потребителят да
извърши самостоятелна преценка за правилността на този указан размер, така и за
да узнае каква ще бъде реалната цена, която той ще заплати за предоставения му
заем. На следващо място се сочи, че липсва ясно разписана методика на формиране
на годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в
него и как се формира посочения в договора ГПР от 48.32 %/, а във величината на
ГПР като глобален израз на всичко дължимо по кредита следва по ясен и разбираем
за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще
стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение, а такава липсва.
Излага, че в конкретния случай, в процесния договор за кредит, яснота досежно
обстоятелствата по чл. 19, ал. 1 липсват. Посочен е лихвен процент по заема - 40
%. /който е фиксира и годишен/, но не се изяснява как тези стойности се
съотнасят към ГПР по договора. Поддържа, че съгласно чл. 10. ал. 2 и чл. 10 а,
ал. 4 ЗПК видът, размерът и действието, за което се събират такси и /или
комисионни, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора и кредиторът не
може да изисква и да събира от потребителя каквото и да е плащане за разходи,
свързани с договора, които не са предвидени в него. В този смисъл излага, че
освен уговорената възнаградителна лихва в кредитния контракт страните не са
уговорили други разходи, следователно кредиторът няма право да включва в
обхвата на ГПР други разходи освен договорната лихва. От друга страна, за да се
изчисли правилно действително прилагания в правоотношението размер на ГПР кредиторът
е следвало да включи в обхвата му и допълнителната печалба - скритата под
формата на неустойка- възнаградителна лихва. Поради заобикаляне на изискванията
на чл. 11. ал.1, т. 9 и т. 10 ЗПК в договора да се впишат действително
прилаганите в правоотношението цена на кредита и ГПР, разписаните в чл. 2.6 и
т. 8 лихва и ГПР са недействителни уговорки. Съгласно чл. 22 ЗПК, уговорките за
лихвата и за ГПР са задължителни реквизити на кредитния контракт и
неуговарянето в съдържанието му на тези съществени елементи води до отричане на
правния ефект на цялата кредитна сделка.
Поради изложено моли съда да уважи предявените искове. Претендира разноски.
Ангажира доказателства.
В срока по
чл.131, ал.1 от ГПК ответното дружество, депозира отговор, с който оспорва изцяло
претенциите на ищцата. Излага, че на 28.05.2019г. ищцата С.Г. по своя
инициатива за пореден път е изявила желание пред ответното дружество да ползва
предлаганите от него услуги, след което е
сключен Договор за паричен заем № 3538112 , като в чл. 1 от същия е
посочено, че се сключва между страните на основание: Стандартен европейски
формуляр (СЕФ), предоставен предварително на заемателя и посочващ
индивидуалните условия но бъдещия паричен заем, както и на основание
Предложение за сключване на договор за паричен заем (ПГ13), направено от
заемателя. В ППЗ г-жа Г. сама е посочила необходимите при преговарянето с
Дружеството данни и информация. В него тя е декларирала под страх от
наказателна отговорност информация относно разполагаемите си доходи, както и
информация относно трудовата й заетост и т.н. Полагайки саморъчния си подпис в
ППЗ, г - жа Г. е декларирала истинността на посочената от нея информация. НИЗ
обективира преддоговорните отношения между страните по бъдещия договор за паричен
заем и от него е видно индивидуалното уговаряне на условията по договора с
бъдещия заемател. Още преди подписване на НИЗ обаче, на ищцата е предоставен
Стандартен европейски формуляр (СЕФ), като в изпълнение на задължението си
Дружеството е предоставило предварително на бъдещия заемател цялата необходима
предварителна информация, посочена от закона, която му е необходима за да вземе
информирано и мотивирано решение за сключване на договор за паричен заем. С
подписа си върху договора за паричен заем. г-жа Г. е декларирала, че е получила
предварително СЕФ. На база на тази предварителна информация, ищцата е провела и
индивидуални преговори с Дружеството, чрез които условията по бъдещия заем са
индивидуално конкретизирани и впоследствие ясно посочени в договора за паричен
заем. След провеждане на преговори и индивидуално уговаряне на условията по
бъдещия заем, на 28.05.2020г. ищцата е сключила с Дружеството Договора и е
получила заемна сума в размер на 800 лв., като се е задължила да погаси заема,
ведно с уговорената лихва на седмични погасителни вноски за период от 21
седмици и в размер на 41.40 лева всяка. Заедно с договора, г-жа Г. е получила и погасителния си план (1111). неразделна част от него,
като е поела ангажимента да го предоставя на обслужващия я представител на
Дружеството при всяко заплащане на погасителна вноска. Възразяват срещу искането на ищцата целият Договор да
бъде обявен за нищожен, както и срещу исканията отделни негови клаузи да се
обявяват за нищожни. Оспорват твърдението, че размерът на ГЛП нарушава
добрите нрави. Поддържат, че уговореният лихвен процент не представлява и не се
свежда единствено до възнаграждение за ползване на главницата до нейното
връщане, а е и цена на услугата по предоставяне на паричния заем. Оспорват твърденията, че
предвидената в договора неустойка е скрит добавък към възнаградителната лихва,
че размерът й е необосновано висок и че клаузата е невъзможна за изпълнение и
не изпълнява присъщите си функции. Поддържат, че съобразно разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита не се включват разходите,
които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит, от където следва, че законодателят е предвидил възможността за
начисляването на такива разходи, като предварително изрично ги е изключил при изчисляване на годишния процент на разходите по
кредита. Излагат, че към момента на
сключване на Договора, размерът на 5 пъти законната лихва е 50%, т.е. видимо размерът
на ГПР по процесния Договор - 48.32%, не надхвърля 50%. Поддържат, че размера на ГЛП, така и този на ГПР са изцяло съобразени
изчислени въз основа на закона и да се твърди, че Договорът е нищожен, понеже
като са посочени „некоректно", то все едно липсват е неоснователно
твърдение и не следва да се взема под внимание. Неоснователни са твърденията, че са налице нарушения и
на чл. 11, ал. 1,т. 9 3ПК. Излага, че по смисъла на § 1. т. 5 от ДР на ЗПК фиксиран лихвен
процент по кредита е лихвеният процент, предвиден в клауза на договор за
кредит, но силата на която кредиторът и потребителят уговарят един постоянен
лихвен процент за целия срок на договора, а съгласно § 1, т. 5 от ДР на 31IK
лихвения процент по кредита е лихвения процент, изразен като фиксиран или като
променлив процент, който се прилага на годишна основа към сумата на усвоения
кредит. В сключения договор е
посочен фиксиран ГЛП, който не се променя през целия срок на договора и в който
не се включва неустойка, която не е част нито от разходите, нито от
договорената лихва печалба. При положение, че лихвения процент е точно фиксиран в
договора и е ясен за страните, то не може да се приеме, че са нарушени
изискванията на чл. 11. т. 9 ЗПК /Решение № 1285
от 27.10.2017 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1764/2017 г./. При фиксирана лихва липсва задължение в договора да се съдържа информация
по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Изразява становище по доказателствените искания на ищцата, като
възразява срещу искането за допускане на съдебно-счетоводна експертиза.
Ангажира доказателства. Претендира разноски.
Съдът, като взе предвид доводите на страните,
прецени събраните по делото доказателства, съгласно чл.235 ГПК намира за
установено следното от правна и фактическа страна:
По
иска с правно основание чл. 26, ал.
1, пр. 1 ЗЗД
С доклада по делото са обявени за безспорни и ненуждаещи се от доказване
всички обстоятелствата, включени във фактическия състав на спорното право, като
единственото спорно обстоятелство между страните е налице ли са неравноправни
клаузи в процесния договор и водят ли те до неговата нищожност.
Съобразно приетата по делото, без възражения от страните,
съдебно-икономическа експертиза- в ГПР, договорен в размер на 48.32%, е включена само възнаградителната лихва в
размер на 40.00 %. Неустойката в договора е в размер на 394.59 лева и ако бъде
включена към размера на ГПР ще се формират такъв в размер на 99.64%.
След анализ на съдържанието на договора, съдът приема, че той е за
потребителски кредит, чиято правна регулация се съдържа в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, а по силата на препращащата разпоредба на чл. 24 ЗПК - и в Закона за
защита на потребителите /ЗЗП/.
Съгласно разпоредбата на чл.9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане. Законът въвежда императивни изисквания
относно формата и съдържанието на този вид договор, посочени в разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК.
Разпоредбата на чл. 22 ЗПК предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал.
1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен.
С оглед императивния характер на посочените разпоредби, които са
установени в обществен интерес за защита на икономически по-слаби участници в
оборота, съдът е задължен да следи служебно за тяхното спазване и дължи
произнасяне дори ако нарушението на тези норми не е въведено.
При извършената служебна проверка относно действителността на сключения
между страните договор и като взе предвид наведените в тази насока правни
доводи в исковата молба, съдът констатира следното:
Ищецът е
потребител по смисъла на §13, т.1 ДР на ЗЗП, тъй като е сключил през 2019г.
договора за потребителски кредит като физическо лице и процесният договор не е
предназначен за извършване на търговска или професионална дейност. Клаузите в
договора за кредит не са индивидуално уговорени, доколкото са изготвени
предварително от търговеца и ищецът не е имал възможност да влияе върху тяхното
съдържание.
Съгласно чл.4.1 от договора
потребителят се задължил да учреди в полза на кредитора обезпечение, като
неизпълнението на това му задължение е скрепено със санкцията уговорена в чл. 4.2, а именно дължи неустойка в размер на 394.59
лева. Видно от съдържанието на чл.4.1 от договора
заложените изисквания и срокове за тяхното изпълнение е, че те са трудно
изпълними, от където следва, че е сигурно настъпването на условията за
начисляване на предвидената неустойка.
Съгласно чл. 71 от ЗЗД изпълнението
на срочното задължение може да бъде искано от кредитора и преди срока, когато
длъжникът е станал неплатежоспособен, или със своите действия е намалил
дадените на кредитора обезпечения, или не му е дал обещаните обезпечения. Следователно непредоставянето на обещани обезпечения (когато страните са
имали реално очакване/намерение такива да се дадат) дава основание да се иска
незабавно цялото задължение. В случая обаче кредитора променя последиците от
липса на обезпечение и вместо да го санкционира с предсрочна изискуемост, той
начислява неустойка, която е предвидена да се кумулира към погасителните
вноски, което неминуемо води до скрито оскъпяване на кредита.
При съобразяване изложеното съдът счита, че така уговорената неустойката
излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции и
се превръща само в средство за обогатяването на кредитора. Фактически не се
касае за дължима неустойка, а за вземане, което се плаща заедно с вноските за
главница и лихва, което вземане по икономическата си и правна същност, макар и наречено
от кредитора „неустойка“, представлява допълнителна печалба за кредитора в
размер на сума, която дори надвишава главницата по кредита.
Когато търговецът създава предпоставки за получаване на допълнителна
парична облага във връзка с предоставения кредит и когато това се прави с цел
да се избегнат законови ограничения –ЗПК, да се реализира по –голяма печалба от
страна на кредитодателя, чрез договаряне на по- високо възнаграждение,
независимо от начина на нейното наименуване- „неустойка“, тази облага представлява
печалба за него и като такава следва да бъде калкулирана като елемент на
договорна лихва. По тези съображения съдът счита, че процесната неустойка би
следвало да бъде отразена при формирането на ГЛП и при формирането на ГПР по
договора за потребителски кредит. Съобразно заключението на вещото лице, прието
без възражения от страните, в този случай би се формирал ГПР в размер на 99.64%,
от където следва изводът, че е нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. При
това положение посоченият в договора ГПР от 48.32% очевидно не отговаря на
реалния му размер на ГПР, който би се получил ако всички възнаградителни
плащания бяха включени при изчисляването му, което освен, че е нарушение на чл.
19, ал. 4 ЗПК, представлява нарушение и на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, а това
съгласно чл. 22 от ЗПК прави договорът за кредит изцяло недействителен.
Принципно
изключването на неустойката от разходите, които следва да бъдат включени в ГПР
касае договорена между страните неустойка имаща характеристиката на такава, а не
употребен не по предназначение термин, прикриващ действителната воля на
дружеството кредитодател да получи допълнителен доход чрез поставяне на условие
и по начин създаващ значителни трудности за потребителя да изпълни. Ето защо
възраженията на ответника се явяват неоснователни. По делото не се установи
клаузата да е индивидуално договорена
или ищецът да е имал възможност да изрази становище по съдържанието на
договора и да повлияе върху него. Обстоятелството, че кредитът е отпуснат по
молба на ищеца и въз основа на стандартен европейски формуляр не обуславя
противния извод.
Санкционирането
на потребителя за неизпълнение на задължението на кредитора да провери
кредитоспособността му преди вземането на решение за отпускане на кредит е
недобросъвестна практика, приложена във вреда на потребителя. Сама по себе си,
така уредена, клаузата на т.4 от договора
противоречи на добрите нрави и добрите търговски практики като илюстрира
директно уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава последния, при
неизпълнение на негови задължения, да осигури обезпечение, да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка. /чл. 143, т. 5 ЗЗП /. За да
достигне до този извод съдът прави преценка за естеството на договора за заем
/потребителски, с по-слаба и уязвима страна/, съотношение на главницата по
заема и размерът на уговорената неустойка, съотношението на законните лихви и
неустойката, както и съпоставка с вредите от неизпълнението. Съдът преценява и
обстоятелството, че кредитополучателят е изправна страна по договора и е
погасил изцяло и в срок всичките си задължения по него, което е безспорно между
страните по делото.
Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече
нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните правила
на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без
недействителните й части. В случая не е налице нито една от тези две хипотези –
нищожните клаузи на процесния договор относно определянето на процента ГПР да
бъдат заместени по право от повелителни норми на закона или че договорът за
паричен заем би бил сключен и ако в него не е включена клаузата за ГПР, като се
изходи и от характера на този договор, който е възмезден и включването на
клауза за договаряне ГПР по него е въведено като изрично изискване в чл.11,
ал.1, т.10 от ЗПК. Предвид това, в случая не е приложима нормата на чл. 26,
ал.4 ЗЗД и нищожността на посочената клауза по договора обуславя
недействителността на целия договор.
По изложените съображения съдът намира, че сключеният между страните договор за потребителски кредит- № 3538112 от 28.05.2019 г. следва да бъде прогласен за нищожен, на осн. чл.26, ал.1 пр.1 от ЗЗД вр.
с чл.22 от ЗПК вр. чл.11, ал.1, т.10 и
чл. 19, ал. 4 от ЗПК, с оглед на което съдът не следва да се произнася по
евентуално предявения иск. Последиците
от обявяването на тази недействителност са регламентирани в разпоредбата на чл. 23 ЗПК-
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита.
При уважаване на този иск, съдът не дължи произнасяне по евентуално
съединените с него, а именно с правно основание по чл. 26, ал.
1, пр. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата –чл.4 от
договор за потребителски паричен заем № 3538112 от 28.05.2019 г.
По иска с правно основание по чл. 55 от ЗЗД
За да възникне претендираното спорно материално право следва в обективната
действителност да са се осъществили следните юридически факти: 1. Процесната
сума да е излязла от патримониума на ищеца 2. Тя да е постъпила в имуществения
комплекс на ответника 3. Това разместване на блага да е предприето без
основание.
Между
страните не се спори и от ангажираните доказателства се установи, че по Договор за потребителски паричен заем № 3538112 от 28.05.2019 г., сключен между страните, ищецът
е извършил плащане в размер на 1263.99 лева, получено от кредитора и включващо
главница в размер на 800 лева, договорна лихва в размер на 69.40 лева и
неустойка в размер на 394.59 лева. Установи се, че плащането е извършено въз
основа на обявен за недействителен договор, по който платената от ищеца сума
надхвърля размера на главницата с 463.99 лева, от която
сума- договорна лихва в размер на 69,40лв. и неустойка в размер на 394.59лв., която сума следователно е получена от ответното
дружество без основание и следва да бъде върната на ищеца, доколкото не се доказа наличие на
основание да бъде задържана. Ето защо искът на ищеца с правно основание чл.55,
ал.1, предл. 1 от ЗЗД се явява основателен и доказан и следва да се уважи
изцяло.
По разноските:
На основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата вр. чл. 7, ал. 2, т.
2 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, ответникът трябва да
се осъди да заплати на процесуалния представител на ищеца адвокатско
възнаграждение в размер на 350.96 лева. Доколкото искът е уважен и на основание
чл. 78, ал. 6 ГПК в тежест на ответника следва да бъдат възложени и разноски по
допусната експертиза, които са платени от бюджета на съда, и за държавна такса,
а именно сумата от 300 лв..
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН като противоречащ на закона на основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД във
връзка с чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 и чл.19, ал.4 от ЗПК, сключения между С.Н.Г., ЕГН **********, с адрес: ***, и “Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София 1324. ж.к. „Люлин” № 7, бул.
„Джавахарлал Неру" № 28, „Силвър център”, етаж 2, офис 40- 46, Договор за паричен заем № 3538112 от 28.05.2019 г.
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД “Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София 1324. ж.к. „Люлин” № 7, бул.
„Джавахарлал Неру" № 28, „Силвър център”, етаж 2, офис 40- 46 ДА ЗАПЛАТИ на С.Н.Г., ЕГН **********,
с адрес: ***, сумата
от 463.99 лева/четиристотин
шестдесет и три лева и деветдесет и девет стотинки/, получена без
правно основание, ведно със законната лихва върху нея, считано от предявяване
на исковата молба – 28.04.2021г. до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2
вр. ал. 1, т. 2 ЗА “Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София 1324. ж.к.
„Люлин” № 7, бул. „Джавахарлал Неру" № 28, „Силвър център”, етаж 2, офис
40- 46, ДА ЗАПЛАТИ на адв.
Д.Ф., САК, с адрес ***, сумата от 350.96лв., представляваща адвокатско
възнаграждение в настоящото производство.
ОСЪЖДА “Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София 1324. ж.к.
„Люлин” № 7, бул. „Джавахарлал Неру" № 28, „Силвър център”, етаж 2, офис
40- 46, ДА ЗАПЛАТИ в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на
РС Велинград сумата от 300.00лв., представляваща изплатен депозит за
възнаграждение за вещо лице от бюджета на съда.
Решението подлежи на обжалване пред Пазарджишки окръжен съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЛИЛИЯ
ТЕРЗИЕВА- ВЛАДИМИРОВА