№ 6924
гр. София, 14.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
Евгени Ст. Станоев
при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова
като разгледа докладваното от Велина Пейчинова Въззивно гражданско дело
№ 20241100504901 по описа за 2024 година
За да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №1320 от 24.01.2024г., постановено по гр.дело №36329/2023г. по
описа на СРС, І Г.О., 33-ти състав, е осъден "ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, с ЕИК
*********, да заплати на Л. Б. Р., с ЕГН **********, следните суми: сумата от 119.95
лв. на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, представляваща неоснователно получена сума
по договор за предоставяне на потребителски кредит №795909/09.09.2019г., ведно със
законната лихва върху сумата от 50 лв., считано от 29.06.2023г. до погасяване на
задължението и законна лихва върху сумата от 119.95 лв., считано от 17.01.2024г. до
погасяване на задължението, като е отхвърлен иска за горницата до пълния предявен
размер от 250 лв., предявен като частичен от сумата от 355.03 лв.; сумата от 153.54 лв.
на основание чл.78, ал.1 ГПК, представляваща разноски по делото, изчислена
пропорционално на уважената част от предявения иск. С решението е осъден Л. Б. Р., с
ЕГН **********, да заплати на "ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, с ЕИК *********, на
основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 260.10 лв., представляваща разноски по делото,
изчислена пропорционално на отхвърлената част от предявения иск. С решението е
осъден "ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, с ЕИК *********, на основание чл.78, ал.1
ГПК вр. чл.38 ЗАдв. да заплати на В. С. К., с ЕГН **********, член на САК, сумата от
191.92 лв., адвокатско възнаграждение за осъществена безплатно адвокатска помощ и
съдействие на ищеца - Л. Б. Р., изчислена пропорционално на уважената част от
предявения иск.
1
Постъпила е въззивна жалба от ответника - "ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, с
ЕИК *********, чрез процесуален представител адв.Е. Ц., с надлежно учредена
представителна власт, с която се обжалва решение №1320 от 24.01.2024г., постановено
по гр.дело №36329/2023г. по описа на СРС, І Г.О., 33-ти състав, в частта, в която е
уважен предявения осъдителен иск правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, както и в
частта на възложените в тежест разноски. Инвокирани са доводи за неправилност и
необоснованост на съдебния акт в обжалваната част, като постановен в нарушение на
материалния закон и при допуснати съществени процесуални нарушения. Твърди се,
че ответното дружество не е било призовано за съдебното заседание от съдебния
адрес, посочен в отговора на исковата молба, което представлява съществено
процесуално нарушение, довело до накърняване правото на защита на ответника,
който не е могъл да участва в проведеното съдебно заседание. Поддържа се още, че
неправилен и в противоречие на събраните по делото доказателства СРС е обосновал
извода, че процесният договор за потребителски кредит е нищожен като
противоречащ на чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като възнаграждението за
поръчител не е включено в годишният процент на разходите /ГПР/ и ГПР не
съответства на действителните разходи по кредита. Общите разходи по кредита,
съгласно §1 ДР ЗПК, включвали известните на кредитодателя суми по допълнителни
услуги, чието сключване е задължително условие за отпускане на кредита. По делото
било установено, че ищецът можел да обезпечи отпуснатия кредит по различни
начини, вкл. с поръчителство от избрани от него физически лица, поради което
сключването на договор за поръчителство с "Фератум банк" (Малта) не било
задължително условие за отпускане на кредита. Тази сума не била известна на
кредитодателя преди кредитоискателят да избере начин на обезпечаване на отпуснатия
кредит, т.е. отново не били налице предпоставките за включване в общите разходи по
кредита. Включването на клаузата на чл.5 от договора за потребителски кредит било
следствие от направения от ищеца избор в рамките на преддоговорните отношения
между страните. Това обаче не означавало, че кредитодателят имал информация преди
избора на кредитополучателя относно условията, при които ищецът и трето лице
(поръчител) ще постигнат споразумение, съответно не било ясно уговореното между
тях възнаграждение. Такава информация се получавала единствено ако е избрано
поръчителство чрез "Фератум банк" (Малта), който бил търговски партньор на
въззивника. Излага се още, че ГПР бил посочен правилно в договора за кредит, както
и че клаузата на чл.5 от договора не е неравноправна по смисъла на ЗЗП. По
изложените аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени
съдебното решение в обжалваната част и постанови друго решение, с което да
отхвърли предявения осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД като
неоснователен и недоказан. Претендира присъждане на разноски, сторени пред двете
съдебни инстанции. Представя списък по чл.80 ГПК. Прави евентуално възражение за
прекомерност по смисъла на чл.78, ал.5 ГПК.
Въззиваемата страна - Л. Б. Р., с ЕГН **********, чрез процесуален
представител адв.В. К., в срока по чл.263, ал.1 ГПК депозира писмен отговор, в който
взема становище относно неоснователност на подадената въззивна жалба. Твърди се,
че първоинстанционното решение в обжалваната част е законосъобразно, съдът е
обсъдил всички релевантни по делото факти и обстоятелства и въз основа на тях е
обосновал правилен извод за дължимост от ответника на сумата от 119.95 лв., която е
получена без основание по нищожен договор за предоставяне на потребителски кредит
№795909/09.09.2019г., поради което подлежи на връщане. По изложените аргументи
моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди първоинстанционното
2
решение в обжалваната част като правилно и законосъобразно. Претендира
присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция по
реда на чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.2 ЗАдв.. Представя списък по чл.80 от ГПК.
Предявен е от Л. Б. Р., с ЕГН **********, срещу "ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ"
ЕООД, с ЕИК *********, осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.
С оглед постъпилата въззивна жалба съдът приема, че предмет на въззивен контрол
е съдебното решение в частта, в която е уважен предявения осъдителен иск с правно
основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. Постановеното решение в частта, в която е отхвърлен
предявения осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД като необжалвано
е влязло в сила.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди доводите на страните и събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния
съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани доказателства по смисъла на чл.266
от ГПК, които да променят установената от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са правилно
обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба, с която е сезиран съда, е подадена в срока по чл.259, ал.1 от
ГПК от легитимирана страна и като такава е процесуално допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т.1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г., ОСГТК на
ВКС).
В случая при извършената служебна проверка по чл.269, изр.1 ГПК настоящият
въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо, като при
постановяването му не са допуснати нарушения на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми. За да постанови обжалваното решение, районният съд е
приел, че в случая процесният договор за потребителски кредит №795909/09.09.2019г.
не отговаря на изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като ГПР по процесния
договор е формиран в противоречие с императивната правна норма на чл.19, ал.4 от
ЗПК, което води до нищожност на клаузата за ГПР на основание чл.19, ал.5 от ЗПК.
Прието е още от районния съд, че в разглеждания случай неравноправна клауза
представлява чл.5 от процесния договор за потребителски кредит, който предвижда, че
заемът следва да бъде обезпечен с поръчителство, предоставено от Ferratum Bank в
полза на дружеството – ответник, като договорът за поръчителство следвало да бъде
сключен не по-късно от края на работния ден, какъвто именно договор за предоставяне
на поръчителство срещу уговорено възнаграждение е бил сключен. По тези аргументи
първоинстанционният съд е обосновал извода, че на основание ЗПК
процесният договор за потребителски кредит №795909/09.09.2019г. се явява
недействителен и при това положение се дължи само чистата сума по него, като
3
потребителят не дължи лихви и други разходи по кредита. Заплатената от ищеца сума,
надхвърляща чистата стойност, е в размер на 119.95 лв., до който размер е уважен
предявеният иск. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с
направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. При
правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, изложил е
подробни мотиви, като е основал решението си върху приетите от него за установени
обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. В обжалвания
съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване
действителното правно положение между страните и разрешаването на правния спор.
Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото
доказателства. Доводите в жалбата по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с
изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
На първо място настоящата въззивна инстанция намира да посочи, че счита за
неоснователни релевираните във въззивната жалба доводи досежно допуснати от
първоинстанционния съд съществени процесуални нарушения при постановяване на
обжалваното решение. От друга страна, съдът намира, че доводите във въззивната
жалба за допуснати процесуални нарушения от СРС са без значение към
законосъобразността на обжалваното решение. Въззивната инстанция е такава по
същество на спора, а не е контролно-отменителна, поради което ирелевантни са
процесуални нарушения, които не водят до нищожност или недопустимост на
обжалваното решение. Съдът приема, че доводите изложени във въззивната жалба за
допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, биха били основание
за допускане на изрично посочени от страната доказателства пред въззивната
инстанция, но в разглеждания случай от въззивника-ответник няма направени искания
за събирането на доказателства на основание чл.266, ал.3 ГПК. С оглед на което
доводите на въззивника-ответник за допуснати съществени процесуални нарушения от
СРС, изложени в депозираната от него въззивна жалба се явяват неоснователни. Съдът
приема, че в настоящия случай при постановяване на обжалваното първоинстанционно
решение не е допуснато от първоинстанционния съд нарушение на императивни
материалноправни и процесуалноправни норми.
На следващо място, като неоснователни следва да се преценят и доводите за
неправилност на обжалваното решение. Противно на изложеното във въззивната жалба
обжалваното решение е правилно и обосновано. Неоснователни са изложените доводи
във въззивната жалба във връзка със събраните по делото доказателства и приетите за
установени с тях обстоятелства от първата съдебна инстанция. Изводите на съда са
обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства.
В конкретния случай по делото не се спори, а и от представените доказателства се
установява, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по
договор за потребителски кредит №795909/09.09.2019г., съгласно който заемодателят -
"ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ" ЕООД е предоставил на заемателя - Л. Б. Р. сумата от 500 лв.,
която е уговорено да бъде погасена на 6 вноски, с първа падежна дата 09.10.2019г..
Уговорена е възнаградителна лихва в размер на 11.99 %, която съставлява сума от
59.95 лв., т.е. заемателят се задължил да върне сумата от 559.95 лв.. Уговореният ГПР е
в размер на 49.05 %. При съобразяване съдържанието на процесния договор за
потребителски кредит №795909/09.09.2019г., както и на поетите с него от страните
права и задължения въззивният съд намира, че същият има правната характеристика на
4
договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици
следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК, в релевантната за
периода редакция (в този смисъл определение №351 от 22.04.2016г. на ВКС по търг.
дело №3026/2015г., Т.К., І Т.О.).
На следващо място установено е по делото, че правоотношението между страните
по договора за потребителски кредит е възникнало по реда на ЗПФУР, като на ищеца е
представена дължимата преддоговорна информация и е спазено изискването относно
шрифта на договора, като се вземе предвид спецификата на сключване на договора
предоставяне на финансови услуги от разстояние по смисъла на чл.6 от Закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/.
Съгласно чл.5 от процесния договор кредитът се обезпечава с поръчителство,
предоставено от „Feratum Bank“ в полза на дружеството. Изрично е посочено, че с
одобряването от дружеството на предоставеното в негова полза обезпечение,
уговорката свързана с обезпечението не може да се отмени нито от
кредитополучателя, нито от лицето, предоставило обезпечението.
Съгласно чл. 5.3 от Общите условия за предоставяне на потребителски кредити на
„ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД /ОУ/, за да повиши кредитоспособността си и с това
да повиши вероятността да бъде одобрен кредитът от дружеството, кредитоискателят
може да предложи едно от следните обезпечения: а/ обезпечение, предоставено от
гарант, във формата на договор за поръчителство и одобрено от дружеството; б/
обезпечение, предоставено въз основа на договор за поръчителство от поръчител -
предложено от кредитоискателя и одобрено от дружеството физическо лице. В чл.5.4
от ОУ е предвидено, че кредитоискателят самостоятелно и свободно, по свое
собствено усмотрение избира вида на предпочитаното от него обезпечение и посочва
това в искането за потребителски кредит.
Съгласно част 2, т.8 от стандартния европейски формуляр /СЕФ/, изискването за
обезпечение, което следва да бъде предоставено по договора за кредит, е договор за
предоставяне на поръчителство/гаранция, подписан от кредитополучателя. В част 3,
т.4.3 от СЕФ е посочено, че ако кредитополучателят избере да сключи договор за
гаранция с гарант, предложен от кредитора, очакваните разходи за кредитополучателя
ще бъдат в размер на 295.05 лв..
На следващо място от доказателствата по делото се установява още и
обстоятелството, че е бил сключен договор за гаранция /поръчителство/ между ищеца
- Л. Б. Р., като клиент, и "Фератум Банк" ЕАД /Малта/, като гарант, от който се
установява, че гарантът се задължава солидарно заедно с клиента да отговаря спрямо
кредитора "ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ" ЕООД за изпълнение на задълженията по договора
за кредит. Уговорено е между страните, че за поетата гаранция, Л. Б. Р. дължи на
"Фератум Банк" ЕАД /Малта/ такса в размер на 295.05 лв., дължима на 6 вноски, с
първа падежна дата 09.10.2019г. и краен срок на издължаване 07.03.2020г..
В конкретната хипотеза основният спорен между страните въпрос, пренесен и във
въззивното производство, е досежно действителността на договорното съглашение
между тях, т.е. дали е налице валиден обвързващ страните договор за потребителски
кредит. Въззивният съд споделя извода на първоинстанционния за недействителност
на договора за потребителски кредит.
Според чл.11, ал.1, т.10 ЗПК в договора за кредит следва да е посочен годишният
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени
5
към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение №1 начин; Съгласно чл.19, ал.1 и ал.2 ЗПК ГПР изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи (лихви, преки или
косвени разходи, комисионни, възнаграждения), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит, като в ГПР не се включват разходите, които
потребителят дължи при неизпълнение на договора, разходите, различни от покупната
цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при покупка на стока или
предоставяне на услуга, независимо дали плащането се извършва в брой или чрез
кредит; разходите за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски
кредит, разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването
на плащания, свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други
разходи, свързани с извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е
задължително и разходите, свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в
договора за кредит или в друг договор, сключен с потребителя. Съгласно
императивната норма на чл.19, ал.4 ЗПК годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България (т.е. повече от 50 %), а според ал.5 на чл.19, клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4, се считат за нищожни.
Съгласно легалните дефиниции в §1, т.1 и т.2 ДР ЗПК „Общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, и по- специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането
на търговски клаузи и условия (т.1); „Обща сума, дължима от потребителя“, е сборът
от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя (т. 2).
Според чл.22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 -
12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
В разглеждания случай посоченият в процесния договор ГПР не е включено
допълнителното плащане по договора за гаранция в размер на 295.05 лв. С
включването на тази сума в ГПР, същият възлиза на 143.97 %, а тя несъмнено следва
да бъде включена в него, тъй като е разход във връзка с предоставяне на кредита по
смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК.
Доводите на въззивника, че ищецът – потребител е имал възможност за избор на
поръчител/гарант преди сключване на договора съдът намира за неоснователни. Т. нар.
„избор на гарант“ е фиктивен и на практика не може да се осъществи при
кандидатстване по интернет, а предвид характера на кредита - бърз кредит, ако
потребителят избере поръчителство от трето физическо лице, а не на предложеното от
кредитора свързано с него лице - Фератум банк, кредитът може да не бъде незабавно
одобрен или въобще да не бъде одобрен. Налице е нелоялна търговска практика на
ответното дружество и свързано с него трето лице (част от финансовата група
Multitude), която има за цел и резултат заобикаляне на изискванията на чл.19, ал.4 ЗПК
6
и чл.10а, ал.2 ЗПК под предлог, че незаконните такси се дължат не на кредитора, а на
трето лице „гарант“. Съобразно уговореното в чл.5, изр.3 от договора за кредит
очевидно е, че от една страна одобряването на кредита като бърз кредит неминуемо
води до одобряване и на обезпечението, а от друга страна кредитът е уговорен и се
предоставя само при поръчителство на точно определено трето лице, свързано с
кредитодателя. А че последният е знаел размера на т.нар. „такса за предоставяне на
гаранция“ е очевидно от текста на чл.5, изр.3 от договора за кредит, съгласно който
заемът се одобрява едва след одобряването на обезпечението, така и от т.4.3 от
преддоговорната информация, в която е посочен размерът на възнаграждението по
договора за гаранция от 295.05 лв. Нещо повече - при сключването на договора за
кредит кредиторът не само е знаел за договореното възнаграждение за поръчителство
и неговия размер, но и представянето на договора за поръчителство е съставлявало
фактическо и юридическо условие кредитът да бъде одобрен.
Установената недействителност (нищожност) на съществен елемент от императивно
уреденото съдържание на договора за потребителски кредит, попадащ в изброените в
разпоредбата на чл.22 ЗПК, в частност на посочения в договора ГПР съгласно
изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, се приравнява на неговата липса и поради това
води до недействителност на договора за потребителски кредит. Неточното посочване
на тези компоненти от задължителното съдържание на договора за потребителски
кредит има същата последица, както и непосочването им (в този смисъл е решение
№50013 от 05.08.2024г. по т.д. №1646/2022г., II Т.О., Т.К., ВКС). В този смисъл е и
практиката на СЕС, обективирана в решение на 21.03.2024г. по дело С-714/22 на СЕС.
В т.55 и 56 от решението е подчертано, че с оглед на съществения характер на
посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на
потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на
изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи по член
3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че „посочването на ГПР, който
не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да
определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този
процент. Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му
на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати
разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален
характер“.
По горните аргументи, след като вписаните в договора параметри не кореспондират
на изискуемото съдържание по чл.11, ал.1, т.10 ЗПК - годишният процент на разходите
по кредита е посочен в занижен размер, съгласно чл.22 ЗПК договорът за кредит е
недействителен. След като процесният договор за потребителски кредит е нищожен, то
кредитополучателят дължи на кредитодателя единствено чистата стойност на кредита
в размер на 500 лв.. Заплатената от ищеца сума, надхвърляща чистата стойност, която е
в размер на 119.95 лв., се явява платена без основание и като такава подлежи на
връщане от ответника. До този размер предявеният осъдителен иск с правно основание
чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД се явява основателен и доказан и като такъв правилно е бил
уважен.
С оглед гореизложеното доколкото изводите на настоящия съдебен състав съвпадат
с крайните изводи на първата инстанция, съдебното решение в обжалваната част, вкл.
и в частта за разноските, възложени в тежест на страните с оглед правилото на чл.78,
ал.1 и ал.3 ГПК, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 ГПК.
7
По разноските:
С оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция право на разноски има
въззиваемата страна- ищец, но поради липсата на доказателства за реално сторени
такива, съдът не следва да се произнася в тази насока.
Заявена е претенция от процесуалния представител на въззиваемата страна - ищец за
присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 във вр. с ал.1, т.2
ЗАдв.. Следователно на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв. в полза на адв.В. К.,
процесуален представител на въззиваемата страна - ищец, следва да бъде присъдено
адвокатско възнаграждение за предоставена на страната безплатна правна помощ за
въззивното производство. При определяне на размера на дължимото адвокатско
възнаграждение съдът се съобрази със следното:
Въведеното с чл.38, ал.2 ЗАдв. правило, че съдът присъжда възнаграждение в
определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по-висок от
приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида,
количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически
бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и
представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на чл.101, §1 ДФЕС, в какъвто
смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС. В тази връзка
следва да се приеме, че нормата на чл.38, ал.2 ЗАдв., препращаща към Наредба
№1/2004г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения не съответства на
правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Посочените в Наредбата размери
на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при
определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези
размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на
преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да
са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди
всичко фактическата и правна сложност на делото. В този смисъл е определение
№50015 от 16.02.2024г. по т.дело №1908/2022г., Т.К., І Т.О. на ВКС. В конкретния
случай настоящият въззивен състав намира, че в полза на адв.В. К. следва да се
присъди адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на
въззиваемата страна - ищец на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв. в размер под
минималния по Наредбата. За определянето му съдът съобразява, че правната помощ е
за депозиране на отговор по въззивната жалба, без осъществено процесуално
представителство в съдебно заседание, при съобразяване с вида на делото, ниския
материален интерес, както и че делото не се отличава с фактическа или правна
сложност, поради което дължимото от въззивника -ответник възнаграждение на адв.В.
К. следва да се определи в размер на 200.00 лв..
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №1320 от 24.01.2024г., постановено по гр.дело
№36329/2023г. по описа на СРС, І Г.О., 33-ти състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА "ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр.София, ж.к."Младост-3", бул."********, офис №20; да заплати
на адв.В. С. К., с ЕГН **********, от АК-София, с адрес на упражняване на дейността:
8
град София, ул."********; на основание на основание чл.38, ал.2 ЗАдв. сумата от
200.00 лв. /двеста лева/, адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна правна
помощ на ищеца във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на
чл.280, ал.3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9