№ 22384
гр. С., 10.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 176 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:БОРЯНА В. ПЕТРОВА
при участието на секретаря ТЕОДОРА ГР. Т.
като разгледа докладваното от БОРЯНА В. ПЕТРОВА Гражданско дело №
20241110125343 по описа за 2024 година
Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК за прогласяване за нищожен на договор № **** за предоставяне на финансови
услуги (заеми) от разстояние от 09.06.2023 г., сключен между ищцата Г. Г. Г., ЕГН
**********, и ответника “ФИРМА” ЕООД, ЕИК *****, а в условията на евентуалност -
осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 213,33
лева, представляваща недължимо платена сума за възнаградителна лихва, такса и
възнаграждение за гарант, ведно със законната лихва, считано от 30.04.2024 г. /датата на
депозиране на исковата молба в съда/ до окончателното й изплащане. Претендират се и
направените в производството разноски.
Ищцата твърди, че на 09.06.2023 г. е сключила с ответника “ФИРМА” ЕООД договор
№ **** за предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние за сумата 800 лв., която
следвало да бъде върната в срок от 45 дни от превеждане на сумата при следните условия:
фиксиран лихвен процент от 5,12%, годишен процент на разходите /***/ - 49,93%, падежна
дата – 24.07.2023 г. и обща сума на плащанията по договора за кредит (главница и лихва) –
840,96 лв. Поддържа, че в чл. 5 от договора за паричен заем е предвидено задължение на
заемателя да обезпечи кредита с поръчителство, предоставено от ****, като съгласно
посочената клауза одобряването на обезпечението се извършва чрез одобряването на заема.
Във връзка с посоченото изискване към договора за заем бил сключен и договор за гаранция
(поръчителство) между ищцата и ****, по силата на който ищцата се задължила да заплати
такса в размер на 343,04 лв. за предоставеното поръчителство. Твърди, че по този начин
задължението й възлиза на 1 184 лв., а не на посочените в чл. 3 от договора 840,96 лв.
Поддържа, че договорът за заем и този за поръчителство представляват свързани сделки,
всяка от които следва да се разглежда заедно с другата. Твърди, че ответното дружество е
нарушило императивни разпоредби на ЗПК. Твърди още, че с клаузата на чл. 5 от договора
за заем се поставя неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и същата
не представлява избор на потребителя както дали да предостави обезпечение, така и какво
да бъде то. Поддържа, че конкретният поръчител бил предвиден изначално в договора за
кредит. Счита, че срокът за набавяне на обезпечение /до края на работния ден, в който е
сключен договорът за заем/ е твърде кратък за изпълнение на задължението. Навежда
твърдения, че разпоредбата на чл. 5 от договора за заем противоречи на добрите нрави и е
неравноправна. Твърди да е налице заобикаляне на закона и хипотеза на свързани лица по
1
пар. 1 от ДР на ТЗ. Поддържа, че в договора за кредит не е посочено какво е включено в ***.
Счита, че възнаграждението за поръчител представлява разход по кредита и следва да бъде
включено при определянето на *** в договора за кредит, което в случая не било сторено.
Следвало да бъде съобразено Решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 г. Сочи, че
последица от неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е прогласяване
недействителността на договора, в който случай потребителят дължи връщане само на
чистата стойност по кредита. Твърди, че след усвояване на заемната сума е заплатила в
полза на ответника сумата 1 013,33 лв., с която е погасила не само главницата, а и част от
другите, предвидени в договора компоненти. Счита, че всички суми над чистата стойност по
кредита, следва да й бъдат възстановени.
Ответникът “ФИРМА” ЕООД е депозирал отговор на исковата молба в
законоустановения срок, с който оспорва предявените искове като неоснователни. Сочи, че
по силата на чл. 5 от процесния договор за кредит ищцата е била длъжна да даде подходящо
обезпечение на своето задължение, като същата е избрала това да стане чрез поръчителство
от ***** (М.) – партньор на ответното дружество. Сочи, че сключването на договор за
гаранция от кредитополучателя не е задължително условие за сключването на договор за
кредит. Поддържа, че ищцата е имала възможност да обезпечи кредита с личен гарант, като
посочи избран от нея поръчител. Твърди, че договорът за гаранция е отделно облигационно
правоотношение, по което ответното дружество не е страна. Поддържа, че преди сключване
на договора за кредит, при избор на ***** (М.) за поръчител, системата автоматично показва
и таксите, които потребителят ще трябва да заплати на поръчителя за избраната услуга.
Твърди, че ищцата, след като сама е посочила ***** (М.) за поръчител и е получила
информация, съответно проектите на договорите, е потвърдила изрично – чрез СМС, че
желае да сключи договора за кредит при посочените условия, поради което счита, че не е
налице твърдяната заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68е от ЗЗП. Твърди,
че в исковата молба липсва конкретика по отношение извършени плащания, възникнали
облигационни правоотношения, суми и проценти. Оспорва да е налице нарушение на чл. 143
ЗЗП. Поддържа, че дължимите към ***** (М.) суми са описани подробно и в договора за
гаранция, който ищцата доброволно е сключила. Сочи, че разходът по договора за гаранция
не се включва в *** по договора за кредит, тъй като не влиза в общия разход по кредита,
доколкото касае услуга, предоставена от трето лице, която е с незадължителен характер.
Твърди, че ответното дружество има интерес от получаването на обезпечение, за да си
гарантира, че няма да търпи вреди от неплатежоспособността на длъжника. Твърди още, че
при кандидатстването за кредита, на електронната поща на ищцата е била изпратена
необходимата информация за вземане на информирано решение за сключване на договор за
потребителски кредит. Поддържа, че *** по кредита не надвишава законоустановения
максимален размер. Твърди, че ищцата е имала право да се откаже от сключения договор за
кредит в 14-дневен срок от сключването му. Предвид, че ищцата не е упражнила правото си
на отказ от договора, ответникът счита, че може да се направи обосновано предположение,
че същата е разбрала и приела клаузата на чл. 5 от договора за кредит. Моли съда да
постанови решение, с което да отхвърли предявените искове.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено следното:
В доказателствена тежест на ищцата по иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр.
чл. 22 ЗПК е да установи пълно и главно твърдените основания за нищожност на договор №
**** за предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние от 09.06.2023 г., като
установи, че същият е сключен в противоречие със ЗПК съобразно изложеното в исковата
молба.
С протоколно определение от 31.07.2024 г. съдът е обявил за безспорни и
ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства: наличието на валидно възникнало
облигационно отношение по договор № **** за предоставяне на финансови услуги (заеми)
от разстояние от 09.06.2023 г., сключен между ищцата Г. Г. Г., ЕГН ********** и ответника
“ФИРМА” ЕООД, ЕИК *****; усвояване от ищцата на заемна сума в размер на 800,00 лева;
наличието на валидно възникнало облигационно отношение по договор за гаранция
(поръчителство), сключен между **** p.l.c. (М.) и ищцата Г. Г. Г., ЕГН **********; че
ищцата е заплатила в полза на ответника сума в размер на 1 013,33 лева. Посочените
обстоятелства се подкрепят и от събраните по делото доказателства, включително приетото
по делото заключение на съдебно-счетоводна експертиза.
2
По делото като доказателство е приет на хартиен носител договор № ****/09.06.2023
г. за предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние, сключен между ответника
“ФИРМА” ЕООД, в качеството му на заемодател, и ищцата Г. Г. Г., в качеството й на
заемател, по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя сума в размер на 800
лв., която заемателят се е задължил да върне в срок до 45 дни, който започва да тече от
датата на превеждане на сумата на заема, при лихвен процент 5,12% (40,96 лв.) и ***
49,93%. Общата сума, която заемателят следва да върне, е 840,96 лв. Посочено е, че
предоставянето на кредита от заемодателя на заемателя се извършва по избрания от
последния начин. Погасяването на кредита се извършва с еднократно плащане, извършено
на падежната дата – 24.07.2023 г.
От изложеното следва, че между ответното дружество и ищцата по реда на ЗПФУР е
сключен договор за потребителски кредит под формата на заем по смисъла на чл. 9, ал. 1
ЗПК. Процесният договор се явява сключен от лице, притежаващо качеството „потребител“,
предвид което приложими в настоящия случай са разпоредбите на ЗПК. Съгласно
разпоредбата на чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на
който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане. Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК уреждат формата и съдържанието на договора
за потребителски кредит. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10,
ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит
е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност и когато договорът за потребителски кредит бъде обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита.
За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи
служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения
или не (в този смисъл е решение № 23/07.07.2016 г. по т.д. № 3686/2014 г., I т.о. на ВКС).
Доколкото в случая се касае за приложение на императивни материалноправни норми, за
които съдът следи служебно по аргумент от т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013 г., постановено по
тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, нищожността на уговорките в процесния договор за
кредит може да бъде установена и приложена служебно от съда без от страните да е наведен
такъв довод.
Съгласно чл. 5 от процесния договор, заемът се обезпечава с поръчителство,
предоставено от **** в полза на дружеството, като договорът се сключва не по-късно от
края на работния ден, в който е сключен заемът. С одобряването от дружеството на
предоставеното в негова полза обезпечение, уговорката, свързана с обезпечението, не може
да се отмени нито от заемателя, нито от лицето, предоставило обезпечението. Посочено е, че
одобряването на обезпечението се извършва чрез одобряването на заема.
По делото е представен на хартиен носител и договор за гаранция (поръчителство),
сключен на 09.06.2023 г. между **** p.l.c. - М. и ищцата Г. Г., по силата на който **** p.l.c.,
като гарант се задължава солидарно с клиента да отговаря спрямо заемодателя - ответникът
по настоящото дело за изпълнението на всички задължения, произтичащи от договор за заем
№ ****/09.06.2023 г. В договора за гаранция е уговорено възнаграждение в полза на гаранта
в размер на 343,04 лв.
По делото се установява, че в договор за заем № ****/09.06.2023 г. не е посочена
сумата, която заемателят следва да заплати във връзка с поръчителството. В отговора на
исковата молба ответникът излага, че ищцата е била длъжна да даде подходящо обезпечение
на своето задължение, като същата е имала възможност да обезпечи кредита и с личен
гарант, но е избрала това да стане чрез поръчителство от ***** (М.) – партньор на ответното
3
дружество. Ответникът поддържа, че договорът за гаранция е отделно облигационно
правоотношение, по което ответното дружество не е страна, като сочи, че разходът по
договора за гаранция не се включва в *** по договора за кредит, тъй като не влиза в общия
разход по кредита, доколкото касае услуга, предоставена от трето лице, която е с
незадължителен характер.
По делото се изяснява се, че заедно с гаранцията, общата сума по кредита, която
заемополучателят е следвало да върне, възлиза в общ размер на 1 184 лв. В процесния
договор за заем е посочен *** в размер на 49,93%, в който обаче се изяснява, че не е
включена гаранцията в размер на 343,04 лв., поради може да се направи обоснован извод, че
при определяне на размера на *** е съобразен единствено разходът за възнаградителна
лихва. От заключението на приетата съдебно-счетоводна експертиза се установява, че
съгласно разписка за извършено плащане номер ***** от 03.07.2023 г. ищцата Г. Г. Г. е
заплатила по кредита сума в размер на 1 013,33 лв., с която сума ответното дружество
“ФИРМА” ЕООД е погасило следните начислени задължения: 800,00 лв. – главница, 22,75
лв. – възнаградителна лихва и 190,58 лв. – гаранция. От изложеното следва, че ако при
изчисляване на *** при условията на договора се включи и таксата за гаранция в размер на
343,03 лв., *** по процесния договор за заем, изчислен използвайки нормативно
установената формула в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК, значително ще надвиши
максималния размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК. От експертното заключение се установява, че със
сумата в размер на 190,58 лв., отнесена от ответното дружество за погасяване на
възнаграждение за поръчителство, ответникът се е задължил към “*****”, т.е. посочената
сума не е останала като приход на ответното дружество. Вещото лице пояснява, че от страна
на ответното дружество не са били предоставени документи за извършено плащане на тази
гаранция към “*****”, поради което не може да посочи дата на плащане.
Законът за потребителския кредит въвежда задължително минимално съдържание на
договора за кредит – чл. 11, ал. 1 от ЗПК, а липсата на някои от задължителните реквизити в
договора влече неговата недействителност според чл. 22 ЗПК. Така, според чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на *** 49,93%, т.е.
формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава
максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК, но всъщност не отразява действителния ***, тъй като не
включва част от разходите за кредита, а именно - възнаграждението по договора за гаранция,
което се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. По
силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК “Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи
по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници
и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси.”.
4
Възнаграждението в полза на поръчителя е разход, свързан с предмета на договора за
потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора. Съобразно
конкретиката на казуса може да се обоснове извод, че процесното възнаграждение по
обезпечителната сделка представлява именно разход за допълнителна услуга, свързана с
договора за кредит. Същевременно са налице и другите допълнителни изисквания, а именно
сключването на този договор за допълнителна услуга да е задължително условие за
получаване на кредита и същевременно да е бил известен на кредитора. Анализът на
клаузите относно обезпечението на кредита не подкрепят доводите за доброволност при
избора на обезпечение, а от формулировката им става ясно, че за да бъде потребителят
одобрен за отпускане на кредита, следва да сключи договор за гаранция именно с гаранта,
посочен от заемодателя. От изложеното от ищцата, а и от твърденията на ответника в
отговора на исковата молба, се изяснява, че при кандидатстването за кредит за заемателя не
съществува опция за кандидатстване за кредит без обезпечение, като следва задължително
да бъде избрано поръчителство на физическо лице или на посочения от ответника гарант -
юридическо лице. Съдът намира, че алтернативното посочване на видовете обезпечения е
единствено с цел да се създаде впечатление, че кредитополучателят има право на избор
какво конкретно обезпечение да предостави, но на практика този избор е напълно привиден,
особено при невъзможността на кредитоискателя да кандидатства без обезпечение. При тези
данни следва, че при кандидатстване за кредит, стигайки до етап обезпечение, за да се
премине напред, следва задължително да се избере едно от двете обезпечения, а липсата на
поръчител към момента на кандидатстването лишава кредитоискателя от право на избор и
всъщност единствената възможност за кандидатстване за кредит се явява изборът на гарант,
посочен от кредитора. Гореизложеното води и до извода, че в конкретния случай договорът
за поръчителство има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа
неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл. 16 ЗПК
изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на
потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените
гаранции.
При тези данни за съда липсват каквито и да било съмнения, че сключването на
договора за поръчителство е било условие за сключването на договора за заем и усвояването
му. Въз основа на изложеното дотук, съдът намира, че дължимото възнаграждение за
поръчителство следва да бъде включено като разход по кредита при изчисляването на ***,
както и да бъде отразено при посочване на общата сума, дължима от потребителя (в този
смисъл са Решение № 24 от 10.01.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 7108/2021 г., Решение №
264616 от 09.07.2021 г. по в.гр.д. № 9991/2020 г. по описа на СГС, Решение № 260628 от
21.02.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 2806/2021 г. и др.). В случая това не е сторено, като видно
от информацията, посочена в чл. 3 от договора за заем, общата сума, дължима от заемателя е
в размер на 840,96 лв. и се състои от размера на заемната сума и размера на
възнаградителната лихва за целия срок на договора, изчислена към момента на неговото
сключване, следователно безспорно се установява, че в нея не е включено възнаграждението
по гаранционната сделка. От изложеното следва, че този разход не е взет предвид и при
изчисляване на размера на годишния процент на разходите. Така при допълнително
въвеждане на дължимото възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство
при изчисляване на ***, наред с уговорената лихва и съобразено с размера на кредита и
неговия срок, се установява, че размерът на *** многократно надвишава посочения в
договора за заем – 49,93%.
Съдът не може да подмине и факта, че съществуват достатъчно данни за свързаността
между заемодателя “ФИРМА” ЕООД и гаранта **** (М.), доколкото от служебно извършена
справка в Т.Р., на основание чл. 23, ал. 6 ЗТРРЮЛНЦ и на интернет страницата на
„ФИРМА“ – М., се установява, че едноличен собственик на капитала на „ФИРМА“ ЕООД е
„****“, което наименование е идентично със сегашното наименование „*****“ (преди
5
ФИРМА). Това обстоятелство създава съмнение относно намерението на кредитодателя,
въвеждайки задължително условие за отпускане на кредита – предоставянето на
обезпечение, чрез свое свързано лице да си осигури едно допълнително възнаграждение по
договора, представляващо допълнителна печалба. Следва да се приеме, че разходът, който
потребителят трябва да заплати по договора за гаранция, е пряко свързан с основната му
престация по договора за заем и отговаря на дефиницията за разход по кредита по смисъла
на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, поради което има характер на допълнително възнаграждение за
ползване на заемните средства и размерът му следва да бъде включен изначално при
формирането на ***, като разход, пряко свързан с договора за потребителски кредит и който
потребителят трябва да заплати.
Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на М.С. на Р.Б., което
означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50% от взетата сума.
Клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери, са нищожни – арг. чл. 19,
ал. 5 ЗПК. В случая безспорно се установява, че ако при изчисляване на *** се включи и
таксата за гаранция в размер на 343,04 лв., *** по договора за заем значително ще надвиши
нормативно установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Това е така, тъй като още преди включване на
размера на гаранцията, *** по договора за заем възлиза на 49,93%, а размерът на самата
гаранция представлява почти 50% от размера на заемната сума.
Ето защо в случая може да се направи обоснован извод, че *** по договора за заем
надхвърля 50%, след като се прибави възнаграждението по договора за гаранция. Така
уговореното възнаграждение има значението на „скрита възнаградителна лихва“, която не е
включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от своя страна обуславя нищожност на уговорката за
плащане на това възнаграждение (арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК) и липса на основание за дължимост
на това вземане. Поради изложеното съдът намира, че разходът за възнаграждение на
поръчителя за обезпечаване вземанията на “ФИРМА” ЕООД по договора за заем, отговаря
на поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в общия разход по кредита (в този
смисъл са Решение № 24 от 10.01.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 7108/2021 г., Решение №
264616 от 09.07.2021 г. по в.гр.д. № 9991/2020 г. по описа на СГС, Решение № 260628 от
21.02.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 2806/2021 г. и др.).
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките,
настоящият съдебен състав приема, че макар формално договорът за паричен заем да
покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират
на изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя. Въпреки, че формално в договора са посочени годишен
процент на разходите и общ размер на задължението, без включването в тях на сумата,
представляваща възнаграждение по договора за поръчителство, възлизаща в размер на
343,04 лв., те не могат да изпълнят отредената им функция - да дадат възможност на
потребителя по ясен и достъпен начин да се запознае с произтичащите за него икономически
последици от договора, въз основа на което да вземе информирано решение за сключването
му (така Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А
въззивен състав и др.). След като в договора не е посочен *** при съобразяване на всички
участващи при формирането му компоненти, което води до неяснота за потребителя относно
неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Последица от неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че договорът се явява
недействителен – чл. 22 ЗПК (в този смисъл са Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д.
№ 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по
в.гр.д. № 7108/2021 г. по описа на СГС, III-Б въззивен състав и др.). В аспекта на
изложеното, съдът приема, че съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК сключеният договор е
6
недействителен, тъй като не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Последиците от обявяването на тази недействителност са регламентирани в разпоредбата на
чл. 23 ЗПК, предвиждаща, че потребителят дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не и на лихва или други разходи по кредита.
Съдът достигна до извод за основателност на предявения главен иск, поради което се
сбъдна вътрешно процесуалното условие за разглеждане на предявения в условията на
евентуалност осъдителен иск.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
За да възникне правото на парично вземане по иск по чл. 55, ал. 1, пр.1 ЗЗД,
необходимо е да се установи, че: 1/ процесната сума е излязла от патримониума на ищцата;
2/ тя е постъпила в имуществения комплекс на ответника; и 3/ това разместване на блага от
имуществото на ищцата в патримониума на ответника е без правно основание /не е бил
налице годен юридически факт/.
В тежест на ищцата е да установи първите две предпоставки. В случай, че тези
обстоятелства бъдат доказани, ответникът следва да установи, че за него съществува правно
основание да получи, съответно задържи полученото; евентуално, че го е върнал, за които
обстоятелства се указва, че не сочи доказателства.
Предвид извода на съда за недействителност на процесния договор за заем, на
основание чл. 23 ЗПК потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но
не и на лихва или други разходи по кредита. От приетото по делото заключение на съдебно-
счетоводна експертиза, неоспорено от страните и кредитирано от съда, като компетентно,
последователно и логично изготвено, се изяснява, че ищцата е извършила плащания към
ответника в общ размер на 1 013,33 лв., с които са погасени 800,00 лв. – главница, 22,75 лв. –
възнаградителна лихва, 190,58 лв. – гаранция. Ето защо ответникът следва да върне на
ищцата сумата в размер на 22,74 лв., отнесена за погасяване на задължението за
възнаградителна лихва, както и сумата в размер на 190,58 лв., отнесена за погасяване на
задължението за гаранция, или общо сумата от 213,33 лв. Посочените суми са платени от
ищцата при начална липса на основание. Ответникът не ангажира доказателства относно
наличие на основание да получи процесната сума в общ размер на 213,33 лв., надплатена
над главницата по кредита в размер на 800 лв. В допълнение, от заключението на приетата
по делото съдебно-счетоводна експертиза се изяснява, че със сумата в размер на 190,58 лв.,
отнесена от ответното дружество за погасяване на гаранция, “ФИРМА” ЕООД се е
задължило към “*****”, т.е. посочената сума не е останала като приход на ответното
дружество. Въпреки това се изяснява, че от страна на ответното дружество не са били
предоставени документи за извършено плащане на тази гаранция към “*****”. Ето защо
съдът намира, че в случая не се доказва сумата в размер на 190,58 лв. да е напуснала
патримониума на ответника.
С оглед на изложеното съдът намира, че предявеният иск се явява основателен и
следва да бъде уважен изцяло, като ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата
сумата 213,33 лв., представляваща недължимо платена сума за възнаградителна лихва и
възнаграждение за гарант, ведно със законната лихва, считано от 30.04.2024 г. /датата на
депозиране на исковата молба в съда/ до окончателното й изплащане.
По отговорността на страните за разноски:
При този изход на спора право на разноски на основание чл. 78, ал. 1 ГПК има
единствено ищцата. Разноски, видно от списък на разноски по чл. 80 от ГПК /л. 56/, се
претендират от ищцата и такива следва да й бъдат присъдени в общ размер на 900 лв., от
които 100 лв. – за държавна такса и 800 лв. – за адвокатско възнаграждение. В случая за
уговореното адвокатско възнаграждение по смисъла на т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от
06.11.2013г., има доказателства по делото, че е било платено от клиента-ищцата. Видно от
представения договор за правна защита и съдействие от 25.04.2024 г. /л. 57/ е уговорено
адвокатско възнаграждение в общ размер на 800 лв., платено изцяло в брой при подписване
7
на договора.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от Г. Г. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ж.к. “....”,
бл. 509, вх. А, ет. 8, ап. 23, срещу “ФИРМА” ЕООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на
управление: гр. С., район “.....”, ж.к. “..... 3”, бул. “....” № 51, бл. 0, вх. А, ет. 9, ап. офис 20,
иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД нищожност на договор № **** за предоставяне на
финансови услуги (заеми) от разстояние от 09.06.2023 г.
ОСЪЖДА “ФИРМА” ЕООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
район “.....”, ж.к. “..... 3”, бул. “....” № 51, бл. 0, вх. А, ет. 9, ап. офис 20, да заплати на Г. Г. Г.,
ЕГН **********, с адрес: гр. С., ж.к. “....”, бл. 509, вх. А, ет. 8, ап. 23, на основание чл. 55,
ал. 1, предл. 1 от ЗЗД сумата 213,33 лева, представляваща недължимо платена сума за
възнаградителна лихва и възнаграждение за гарант, ведно със законната лихва, считано от
30.04.2024 г. /датата на депозиране на исковата молба в съда/ до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК “ФИРМА” ЕООД, ЕИК *****, със
седалище и адрес на управление: гр. С., район “.....”, ж.к. “..... 3”, бул. “....” № 51, бл. 0, вх. А,
ет. 9, ап. офис 20, да заплати на Г. Г. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ж.к. “....”, бл. 509, вх.
А, ет. 8, ап. 23, сумата 900,00 лева, представляваща сторени разноски за държавна такса и
адвокатско възнаграждение в настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8