№ 15182
гр. София, 05.08.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА
при участието на секретаря ЛИЛЯНА ЛЮБ. АНДОНОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА Гражданско
дело № 20241110107060 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. от ГПК.
Предявени са искове по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, във вр. чл. 415, ал.1,
т. 1 от ГПК по чл. 9 от ЗПК, във вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, чл. 86, ал.1 от ЗЗД за
признаване за установено, че ответникът В. К. Т. дължи на ищеца „П.К.Б.“ ЕООД
сумата 1698,43 лева - главница по Договор за потребителски кредит
№**********/14.05.2016 г., ведно със законна лихва от 29.09.2023 г. до
изплащане на вземането, сумата 1204,83 лева - договорна лихва за периода от
17.08.2016 г. до 17.05.2019 г., сумата 2688,23 лева - мораторна лихва за периода
от 17.05.2019 г. до 28.09.2023 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр. дело №53556/2023 г. по описа
на СРС; и иск по реда на чл. 210 от ГПК, във вр. чл. 422, ал. 1 от ГПК, във вр. чл.
415, ал.1, т. 3 от ГПК по чл. 280, във вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на
сумата 1633,03 лв. - главница, представляваща неплатено възнаграждение за
закупен пакет по Споразумение за допълнителни услуги, ведно със законна лихва
от 29.09.2023 г. до изплащане на вземането. Ищецът твърди, че с ответника е
сключен горепосочения договор за кредит, по който заемните средства са
усвоени, но в срок не са върнати, ведно с дължимата договорна лихва и
възнаграждение за допълнителни услуги. Поради неплащане в срок е начислена
лихва за забава.
Ответникът оспорва исковете по допустимост и основателност. Поддържа,
че в представените с искова молба договори липсва номер и са неясни, в т.ч.
1
липсва подпис на всяка страница, което е в нарушение на закона. Поддържа
нищожност на договора поради нарушение на чл. 11, т. 9-12 от ЗПК, вкл. че
обявения лихвен процент не съответства на действителните разходи по кредита.
Навежда възражение за изтекла погасителна давност. Оспорва да са
предоставяни допълнителни услуги и да дължи възнаграждение за тях, както и
че това парично вземане произтича от нищожна клауза.
Съдът, като обсъди въведените в процеса факти с оглед на събраните по
делото доказателства и поддържани доводи, преценени при условията на чл. 235,
ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
От предметното съдържание на Договор за потребителски кредит
№**********/14.05.2016 г., ведно с ОУ и погасителен план, се установява, че
ищцовото дружество, като кредитор, предоставя на ответницата, като клиент, по
банкова сметка на В. Т. заемни средства – сумата 1750,00 лева, със срок за
връщане – 36 месеца, с падеж 17 число от месеца, с размер на вноска общо 85,39
лева (главница и редовна лихва), при ГЛП от 41,17 % и ГПР от 49,89 %, с
обявена общо дължима по кредита сума 3074,04 лева; с избран и закупен пакет
допълнителни услуги, по който дължи 1736,64 лева – възнаграждение за
допълнителни услуги, платимо с месечна вноска от 48,24 лева, с обявена общо
дължима по кредита с допълнителни услуги сумата 4810,68 лв.
За правилното решаване на спора е допусната съдебна счетоводна
експертиза, неоспорена от страните и ценена от съда по реда на чл. 202 от ГПК, с
която се изяснява, че заемните средства са усвоени на 14.05.2016 г., а в
изпълнение на договора длъжникът е заплатил сумата общо 284,00 лева, от които
140 лв. на 31.07.2016 г., 134 лв. на 07.09.2016 г. и 10,00 лв. 29.06.2016 г. С
извършените плащания е погасено вземането за главница – 51,57 лв.,
възнаградителна лихва -119,21 лв., възнаграждение по пакет за допълнителни
услуги – 103,61 лв. и лихва за забава за периода 18.06-26.09.2016 г. – 9,61 лв.
Ответникът има качеството „потребител“, съгласно § 13, т. 1 от ЗЗП, като
физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са
предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, предвид
което кредитното правоотношение, предмет на спора, попада в регулационното
поле на ЗПК и ЗЗП.
Прието е споразумение за предоставяне на пакет допълнителни услуги.
Паричното вземане за възнаграждение по споразумение за предоставяне на
пакет допълнителни услуги произтича от нищожна клауза, поради което
осъдителната претенция за него е изцяло неоснователна. Установява се, че
паричното вземане става изискуемо с подписването на споразумението, а
плащането му се разсрочва за срока на кредитното правоотношение, на равни
месечни вноски, и е добавено към месечните вноски за погасяване на кредита.
Възнаграждението се заплаща за предоставена услуга от заемодателят, а именно:
2
приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит, възможност за
отлагане на определен брой погасителни вноски или тяхното намаляване,
възможност за смяна на дата на падеж. Доказателства, че са предоставени тези
услуги не се ангажираха от ищеца. Договорът за заем и споразумението се счита
за сключен от потребителя с един и същ търговец, от една страна, а от друга –
споразумението в своята цялост представлява допълнителна уговорка между
потребителя и заемодателя, а не отделно съглашение. Това е така, защото
споразумението няма самостоятелен характер, неговия предмет и уговорените
права и задължения могат да бъдат предоставени във връзка с усвояване и
управление на договора за кредит, който се явява правопораждащия факт, с оглед
на който длъжникът сключва същото. Съдът констатира, че възнаграждението се
дължи винаги, независимо от фактическото предоставяне на всяка от услугите,
тъй като предварително е обособено като част от дълга по кредитното
правоотношение. Ето защо съдът приема, че паричното вземане произтича от
правно основание, респ. клауза, което противоречи на добрите нрави, има за цел
единствено да заобиколи императивните разпоредби на чл. 10а, ал.2 (кредиторът
не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита), чл. 21, чл. 22 и чл. 33 ЗПК, и покрива
хипотезата на чл. 143, ал.1, т. 15 от ЗЗП за неравноправна клауза, защото налага
на потребителя да изпълни своите задължения /да плати възнаграждението/ дори
и ако търговецът или доставчикът не изпълни своите.
Според чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, договорът трябва да съдържа, а по
арг. от чл. 145, ал. 2 от ЗЗП, клауза - ясна и разбираема за приложимия лихвения
процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен
лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и
периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при
различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази
информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти; както и
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Според чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, договорът трябва да съдържа, а по арг. от
чл. 145, ал. 2 от ЗЗП, клауза - ясна и разбираема за приложимия лихвения
процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен
лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и
периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при
различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази
информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти; както и
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
3
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Изискването по чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК е продиктувано от
принципа за добросъвестност при сключването на договорите, както и с оглед
осигуряване на защита на икономически по-слабата страна – потребителя, от
нелоялни и подвеждащи практики на кредитните и финансови институции.
Както се отбелязва в решение на Съда на ЕС по дело C-377/14 и предвид
съображения 6, 7, 9, 19 и 31 от Директива 2008/48/ЕО, законодателството в
сферата на потребителските договори има за цел „да бъде развит по-прозрачен и
ефективен кредитен пазар в рамките на вътрешния пазар на ЕС, да бъде
постигната пълнa хармонизация в областта на потребителските кредити, която да
гарантира на всички потребители в Европейския съюз високо и равностойно
ниво на защита на техните интереси, да се гарантира, че договорите за кредит
съдържат цялата необходима информация по ясен и кратък начин, за да се даде
възможност на потребителите да вземат своите решения при пълно знание на
фактите и да са наясно с правата и задълженията, произтичащи от договор за
потребителски кредит.
Основните престации по договора за кредит се състоят в това, че
кредитодателят се задължава основно да предостави на разположение на
кредитополучателя определена парична сума, а последният от своя страна
основно се задължава да възстанови същата, поначало с лихви. По арг. § 1, т. 1
от ДР на ЗПК, общи разходи по кредита за потребителя обхваща всички разходи,
включително лихви, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които
потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са
известни на кредитора, с изключение на нотариалните такси. Съгласно тази
разпоредба посочените разходи включват и разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, ако сключването на договор за услугата е
задължително условие за получаване на кредита или получаването му при
предлаганите условия. Дали действително става въпрос за допълнителни услуги,
а не за конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този
кредит, е въпрос на конкретен анализ и преценка на условията по повод и при
които е сключен договора за кредит. Според Решение от 21.03.2024 г. по д. №
C‑714/22 на СЕС, проверката не може да се основе единствено на
обстоятелството, че допълнителните услуги са били поискани свободно при
сключването на този договор; а да се вземе предвид всички разпоредби на
договора за кредит и неговите общи условия, както и правния контекст и
фактическите обстоятелства, в които се вписва този договор, за да установи дали
сключването му е обусловено от закупуването на съответните допълнителни
услуги, или е станало задължително по силата на тези разпоредби и общи
условия, или при предлаганите условия, и дали в действителност с договорна
4
конструкция не се цели възнаграждението за заетата сума да бъде отчасти
изведено извън рамките на договора посредством уговорки относно тези
допълнителни услуги, така че то да не се съдържа изцяло в посочения договор и
следователно да не попада в обхвата нито на понятието „общи разходи по
кредита за потребителя“, нито на понятието „ГПР“; и по този начин да се
заобиколи закона – чл.19,ал.5 от ЗПК. Прието е, ако в договора за потребителски
кредит не е посочен ГПР, в контекста на българското законодателство -включващ
всички предвидени разходи по § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, договорът се счита за
освободен от лихви и разноски, съответно води до неговата нищожност и
връщане от страна на потребителя само на предоставената в заем главница, на
основание чл. 22, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В конкретния случай съдът
приема, че макар т.нар. „пакет от допълнителни услуги“ да е обявен като
незадължителна услуга за сключване на договора за кредит, дължимото по него
възнаграждение попада в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за
потребителя“ по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, респ. чл. 3, б. ж от Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година
относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива
87/102/ЕИО на Съвета, доколкото преценено в цялост предметното му
съдържание представлява уговорка, предназначена да прикрие действителните
разходи по кредита. Услугите, предмет на споразумението, са неразривно
свързани с заемното правоотношение и съглашението за тях не може да
съществуват самостоятелно без този договор. Дейността, за която се плаща не е
допълнителна услуга, а изцяло условия/уговорки за ползването на заемните
средства, поради което като разход по кредита следва да се обяви като част от
ГПР. Уговорената в договор престация на поребителя, чието основание е с цел да
получил или да продължи да ползва заемните средства, следва да се приеме, че
независимо как е наречена касае плащане на възнаграждение на кредитора за
времето, през което е лишен от паричния си ресурс. Обстоятелството, че в
договора не е посочен действителния лихвен процент и ГПР е равнозначно на
неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1. т. 9 и т. 10 от ЗПК и води до
нищожност на целия договор за паричен заем, на осн. чл.22 от ЗПК.
Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва, в т.ч. или други разходи по кредита. Нормата е
специална и отричането на валидността на част или дори на целия договор няма
да изключи задължението на потребителя да върне чистата стойност на кредита
и не заличава с обратна сила на облигацията в цялост. Съдът приема, че
реституцията на престациите по договора за потребителски кредит в контекста
на чл. 23 от ЗПК изисква недействителността на договора да е „обявена“, което
следва поначало от две възможни хипотези или съдът служебно е установил или
потребителят се е позовал на нея. В тази връзка е приетото в Решение № 50174
5
от 26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г., г. к., ІV г. о. на ВКС, че „(а)ко тази
недействителност се установи в производството по чл. 422 ГПК, съдът следва да
установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор
за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение
на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на
потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Ако се приеме, че
установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и
осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно
производство - по предявен иск с правно основание чл. 55 от ЗЗД, то би се
достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя предвид изискуемостта
на вземането по недействителен договор, в частност при нищожен договор за
потребителски кредит, и позоваване от страна на потребителя на
изтекла погасителна давност. Това би противоречало на принципа за
недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на
разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК.“ Ето защо наведеното от
ответника възражение за изтекла погасителна давност за вземането за главница
следва да се разгледа при условията на непогасената и падежирала част от
усвоените заемни средства (след приспадане на платените 284,00 лв. от
получените заемни средства от 1750,00 лв. чистата стойност на кредита възлиза
на сумата 1466,00 лв., която ответникът дължи без приложение на института на
давността по чл. 110 от ЗЗД), съобразно установената в договора за кредит
изискуемост на вземането, а не при условията на класическата хипотеза на чл.
55, ал. 1, пр. I от ЗЗД, във вр. т. 7 от ППВС №1/1979 г.
Искът за установяване на съществуване на правото на парично вземане,
удостоверено в заповед за изпълнение, съгласно чл. 422, ал. 1 от ГПК се счита
предявен от датата на подаването на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, което е сторено на 29.09.2023 г. На основание чл. 116, б. „б” от ЗЗД,
считано от тази дата спират да текат давностните срокове. Погасени по давност
ще са изискуеми парични вземания преди пет години назад от датата на
предявяване на исковата молба (чл. 114, ал. 1 от ЗЗД), или преди 29.09.2018 г. По
отношение на вземането на ищеца за главницата приложение намира
петгодишният давностен срок по чл. 110 от ГПК, тъй като плащанията по
договор за кредит нямат периодичен характер, а давността тече, считано от
настъпването на падежа на всяка вноска. Срокът на договора изтича на
17.05.2019 г., а непогасено по давност е вземането за главница-чиста стойност на
кредита, дължимо за периода от 17.10.2018 г. до 17.05.2019 г. e за сумата 588,77
лв., който размер съдът определи, съобразно установеното в погасителния план
на кредита. В заключение исковата претенция за главница следва да се уважи до
размер на сумата 588,77 лв., на основание чл. 9, вр. чл. 23 от ЗПК, а за
останалата част, както и акцесорните искове подлежат на отхвърляне.
Търсеното парично задължение за главница е дължимо и изискуемо, и
6
като законна последица от това се дължи поисканата законна мораторна лихва
от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, по
арг. от чл. 422, ал. 1 от ГПК-29.09.2023 г., до окончателното изплащане на
вземането.
При този изход на спора, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК, ищецът има
право на съдебни разноски. Съобразно разясненията, дадени с Тълкувателно
решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в настоящото производство подлежи на
реализация и отговорността за разноски в рамките на заповедното производство.
Ответникът, съразмерно на уважената част от иска, следва да заплати на ищеца
за заповедното производство сумата 15,85 лв. за платена държавна такса и
възнаграждение на юрисконсулт, а за настоящото производство сумата - 48,87 лв.
за платени държавни такси възнаграждение на вещо лице и на юрисконсулт,
последното е определено от съда в минималния размер от съда по чл. 25-26 от
НЗПП, на осн. чл. 78, ал.8, вр. чл. 37 от ЗПП; или общо сумата 64,72 лв.
Ответникът има право на съдебни разноски, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК,
но страната не заявява и не доказва претенция, поради което не се пресъждат.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че В. К. Т., с ЕГН:**********, дължи
на „П.К.Б.“ ЕООД, с ЕИК:*************, на основание чл. 9, вр. чл. 23 от ЗПК,
сумата 588,77 лева – главница, представляваща неизплатена заемна сума по
Договор за потребителски кредит №**********/14.05.2016 г., ведно със законна
лихва от 29.09.2023 г. до окончателното й изплащане, за която сума е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело
№53556/2023 г. по описа на СРС.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „П.К.Б.“ ЕООД, с ЕИК:*************,
срещу В. К. Т., с ЕГН:**********, по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК
установителни искове по чл. 9 от ЗПК и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, за признаване за
установено, че В. К. Т., с ЕГН:**********, дължи на „П.К.Б.“ ЕООД, с
ЕИК:*************, сумата над уважения размер от 588,77 лева до пълния
предявен размер от 1698,43 лева - главница по Договор за потребителски кредит
№**********/14.05.2016 г., ведно със законна лихва от 29.09.2023 г. до
изплащане на вземането, сумата 1204,83 лева - договорна лихва за периода от
17.08.2016 г. до 17.05.2019 г., и сумата 2688,23 лева - мораторна лихва за периода
от 17.05.2019 г. до 28.09.2023 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр. дело №53556/2023 г. по описа
на СРС; и предявения осъдителен иск по реда на чл. 210 от ГПК по чл. 280, във
7
вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата 1633,03 лв. - главница,
представляваща неплатено възнаграждение за закупен пакет по Споразумение за
допълнителни услуги, във вр. Договор за потребителски кредит
№**********/14.05.2016 г., ведно със законна лихва от 29.09.2023 г. до
изплащане на вземането.
ОСЪЖДА В. К. Т., с ЕГН:**********, да заплати на „П.К.Б.“ ЕООД, с
ЕИК:*************, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата 64,72 лева –
съдебни разноски по ч. гр. дело №53556/2023 г. и гр. дело №7060/2024 г., и двете
по описа на СРС.
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8