№ 6004
гр. София, 04.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Татяна Д.
Членове:Румяна М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско
дело № 20241100500926 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от Л. Д. Л., чрез адв. Е. И.,
срещу решение № 20093977/14.06.2023г., постановено по гр. д. №
59078/2020г. на СРС, 81 с-в, в частта, в която е отхвърлен предявеният иск от
Л. Д. Л. срещу „Специализирана болница за активно лечение на х.з.“ с правно
основание чл. 224, ал. 1 КТ за разликата над присъдения размер от 3208.96 лв.
до пълния предявен такъв от 5474.29 лв.
В жалбата са развити доводи за неправилност на обжалваното решение в
посочената част. Поддържа се, че СРС неправилно е изчислил дължимата сума
за обезщетение за неползван годишен отпуск. Моли решението да бъде
отменено в обжалваната част и искът да бъде изцяло уважен. Претендира
направените разноски.
В установения от закона срок, въззиваемият не е депозирал отговор на
въззивната жалба.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2
ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално
1
допустима, а разгледана по същество - неоснователна.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е
постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При
произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по
т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора
факти и на приложимите материално правните норми, както и до проверка
правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално
правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване.
Относно правилността на първоинстанционното решение, въззивният
съд намира наведените с въззивната жалба доводи за неоснователни.
Съгласно разпоредбата на чл. 224, ал. 1 КТ, при прекратяване на
трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично
обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск пропорционално на
времето, което се признава за трудов стаж. Обезщетението се изчислява по
реда на чл. 177 КТ към деня на прекратяването на трудовото правоотношение.
Следователно основателността на претенцията по чл. 224, ал. 1 КТ е
обусловената от кумулативното наличие на следните предпоставки: 1. да е
прекратено трудовото правоотношение между страните; 2. работникът или
служителят да не е използвал полагащия му се платен годишен отпуск за
календарната година на прекратяването или за предходни години.
С въззивната жалба са изложени доводи, че ищцата има право на общо
40 дни платен годишен отпуск, от които: 26 дни по основния трудов договор, 6
дни основен платен годишен отпуск на база ЕР на ТЕЛК и 10 дни
допълнителен платен годишен отпуск. Жалбоподателят счита, че разпоредбата
на чл. 319 КТ визира хипотеза, в която работникът по индивидуалния трудов
договор има право на 20 дни основен платен годишен отпуск и още 6 дни с
оглед специалната закрила на лицата с намалена работоспособност. Ето защо,
излага съображения, че след като в случая по индивидуалния трудов договор
са договорени 24 дни основен платен годишен отпуск, то към тях следва да се
добавят още 6 дни.
Настоящият въззивен състав намира, че действително разпоредбата на
чл. 319 КТ установява само минимума на основния платен годишен отпуск.
Разпоредбата на този текст дава закрила на работника или служителя, за който
са налице предпоставките за това, като му гарантира минималния брой дни, в
случай, че работодателят не е сторил това с договора. В настоящия случай, с
2
индивидуалния трудов договор са предвидени 24 работни дни, тоест с два по
– малко от минимума, поради което, с оглед разпоредбата на чл. 319 КТ, само
два дни следва да се добавят към основния платен годишен отпуск, както
правилно е приел и СРС.
Неснователни са релевираните във въззивната жалба оплаквания, че за
определяне за възнаграждението за платен годишен отпуск се включва и
възнаграждението по т. нар. ДМС „Здравна каса“ от приходи от НЗОК.
От приетата по делото ССЕ се установява, че за м. 12.2017г. на
жалбоподателя са разпределени ДМС Здравна каса, но те са за м. 11.2017г.
Установява се, че за м. 12.2017г. не е получил сума за реализирани приходи от
НЗОК.
Действително съгласно решение № 493 от 18.06.2010 г. по гр. д. № 538
по описа за 2010 г. на ІV ГО на ВКС “според чл.17 ал.1 т.2 от Наредба за
структурата и организацията на работната заплата (НСОРЗ) в брутното
трудово възнаграждение за определяне на възнаграждението за платен
годишен отпуск по чл. 177 от КТ се включва и възнаграждението над
основната работна заплата, определено според прилаганите системи за
заплащане на труда. Възнагражденията по клинични пътеки са именно такива
по чл.17 ал.1 т.2 от НСОРЗ. Те са регламентирани от работодателя (съгласно
чл.22 от НСОРЗ) в правила за работната заплата в предприятията и се
разпределят между неговите работници по критерий „брой изписани болни”.
Следователно не се касае за допълнителни трудови възнаграждения по чл.17
ал.1 т.3 от НСОРЗ, а за възнаграждения над основната работна заплата по
системата за заплащане на труда според изработеното. Това е така, защото
критерият за изплащане е извършената работа (лечение на един болен), а не
само времето, през което работникът е предоставил работната си сила“. В
решението обаче е посочено, че не се включва в базата за определяне на
среднодневното трудово възнаграждение по чл.177 ал.1 от КТ и
обезщетението по чл.224 ал2 от КТ, тази сума, която лекар в лечебно
заведение получава над работната заплата в резултат на разпределени
плащания по клинични пътеки, когато сумата е начислена и платена през
последния отработен месец, но е дължима като възнаграждение за труд,
положен преди този месец.
Същото разрешение възприема съдът и в решение № 142/05.06.2014г.,
3
постановено по гр. д. № 6067/2013г. ВКС, ГК, III ГО, „сумите за работа по
клинични пътеки се включват в брутното трудово възнаграждение на
основание чл.17, ал.1, т.2 от НСОРЗ като възнаграждение над основната
работна заплата по системата за заплащане на труда според изработеното.
Тези суми не се включват в базата за определяне на обезщетението по чл.224,
ал.2 от КТ, когато са начислени и платени през последния отработен месец, но
са дължими като възнаграждение за труд по клинични пътеки, положен преди
този месец“. В същия смисъл е и постановеното по реда на чл. 290 от ГПК
решение № 174 от 1.06.2011 г. по гр. д. № 1250 по описа за 2010 г. на ІІІ ГО на
ВКС.
Сумата от 1500 лв., не съставлява възнаграждение за труд, положен през
месец 12.2017г. Тя е възнаграждение за труд, положен през предходен период.
По аргумент от чл. 17 ал. 2 от НСОРЗ обаче, именно и само възнагражденията,
дължими за положения през декември 2017г. труд, могат да се включат в
базата за изчисляване на възнаграждението по чл.177 ал.1 от КТ, съответно на
обезщетението по чл.224 ал.2 от КТ. Действащата при работодателя методика
за разпределяне на допълнителни средства с непостоянен характер (т.е.
средствата по клинични пътеки) не позволява такива средства да се изплащат
на служители на болницата, на които трудовия договор е прекратен.
Следователно за месец декември на жалбоподателя не са начислени суми по
клинични пътеки и обезщетението по чл. 224 ал.1 от КТ правилно е
определено само на база основната заплата и допълнителните
възнаграждения, дължими за декември. Дължимите за м. ноември средства,
макар начислени и платени през м. декември, не са част от базата за
определяне на обезщетението по чл. 224 от КТ.
Неоснователни са и оплакванията на въззивника, че при изчисляване на
размера на обезщетението не е включена, като основа за изчисляване,
възнаграждението, изплащано за храна. В базата за изплащането на
обезщетението влиза не цялата сума, заплатена на работника или служителя за
последния пълен отработен месец преди уволнението, а само брутното
трудово възнаграждение, в което влизат основното и допълнителните трудови
възнаграждения с постоянен характер. Плащането на ДМС за храна няма
такъв характер.
Поради съвпадане изводите на двете инстанции, решението на СРС
4
следва да се потвърди.
По разноските за въззивната инстанция:
Въззиваемият не претендира разноски и не представя доказателства за
такива, поради което съдът не дължи произнасяне.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА в обжалваната част решение №20093977/14.06.2023г.,
постановено по гр. д. № 59078/2020г. по описа на СРС, 81 с-в.
В останалата част решението е влязло в сила, като необжалвано.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл. 280,
ал. 1 ГПК, в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5