Решение по дело №3220/2020 на Окръжен съд - Пловдив

Номер на акта: 260376
Дата: 12 март 2021 г.
Съдия: Анна Иванова Иванова
Дело: 20205300503220
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 30 декември 2020 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е      260376

 

Гр.Пловдив, 12.03.2021г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Пловдивски Окръжен съд, четиринадесети граждански състав на 23.02. две хиляди и двадесет и първа година  в публично заседание в следния състав :

                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: Анна Иванова

                              ЧЛЕНОВЕ: Радослав Радев

                                                  Иван Анастасов                                                                                            

При секретаря: В.Василева, като разгледа гр.д.№3220/ 2020 г. по описа на ПОС, за се произнесе, съобрази:

Производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано по въззивна жалба на „Гарант кредит консулт” ЕООД /с предишно наименование„Лайт кредит консулт” ЕООД/, ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр. Пловдив, ул. „Полет“ № 1, ет. 2, представлявано от управителя А.Д. А. чрез адв.П.П. против решение №260899/16.10.2020 г., постановено по гр. д. №12294/2019 г. на РС Пловдив, 15 гр. състав, което са отхвърлени предявените искове за признаване за установено по отношение на М.А.С., ЕГН: **********, с адрес: ***, и К.А.С., ЕГН: **********, с адрес: *** дължимостта на общо сумаат от 1348,50 лв., от която 943,20 лв. - представляваща главница и лихви по договор за заем № 10762/ 07.03.2017 г., сключен между ответниците и „Лайт Кредит“ ООД, заплатена от ищцовото дружество на основание договор за гаранция от 07.03.2017 г., поради което е встъпило в правата на удовлетворения кредитор, и сумата от 405,30 лв. – възнаграждение по договор за гаранция от 07.03.2017 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК – 10.04.2019 г., до окончателното изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 3167/15.04.2019 г. по ч.гр.д. № 5617 по описа за 2019 г. на Районен съд Пловдив, X гр.с.

Излага оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на решението, иска се неговата отмяна и да се постанови ново, с което предявените искове да бъдат уважени. Претендира за присъждане на разноски.

От М.А.С., ЕГН: ********** и К.А.С. чрез сл.защитник адв.Н.П. е постъпил отговор на ВЖ, с който се оспорва жалбата като неоснователна и счита решението за правилно и законосъобразно.Претендира за присъждане на възнаграждение за особен представител.

Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение съобразно чл. 269 от ГПК, прецени събраните по делото доказателства и обсъди възраженията и доводите на страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното:

Производството е образувано по иск с правна квалификация чл. 422, ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК,чл.79,ал.1 ЗЗД. предявен от „Лайт кредит консулт” ЕООД.

Въззивникът счита, че неправилно съдът е приел, че 1.договорът за заем е недействителен, тъй като не е ясно как е формирана възнаградителната лихва след като в договора  ясно е посочено, че е договорен фиксиран годишен лихвен процент от 40%, поради което не следвало да се прилага изискването на чл.11,ал.1,т.9 от ЗПК за предоставяне на информация за разпределение на вноските, който е приложим при променлив лихвен %; че неоснователни са доводите на съда, че изискването било релевантно към чл.11,ал.1,т.11 от ЗПК;  2.че  неправилно съдът е приел, че ГПР от 49,05% и общата сума на плащане не съответстват на действителните, тъй като заемната сума от 1000 лв. се оскъпява с 123,50 лв., което не е прекомерно и не противоречи на закона и добрите нрави; с договора за гаранция са уговорени насрещни задължения на гаранта – да гарантира изпълнение на задълженията  на кредитополучателя, но тъй като не е страна по ДПК, възнаграждението му не е включено в ГПР; 3. че  неправилно съдът е приел, че предпоставка за активиране на гаранцията е заемодателят да предяви иска си първо към заемодателя, тъй като посдленият няма правен интерес от възражението; 4. че  неправилно съдът не е приложил чл.23 ЗПК след като е приел, че ДПК е недействителен.

В отговора на ВЖ са изложени доводите, че правилно РС е отхъврлил предявените искове, тъй като липсват доказателства, че двамата ответници са получили заемната сума  по договора; че предпоставка за предявяване на регресния иск  на гаранта, е заемодателят да предяви първо иск срещу заемателя и ако не е удоволетворен – да иска плащане от гаранта, което не е налице; счита, че договорът за гаранция е обезпечен със запис на заповед с извдател ответницата М.С. и авалист К.С..  счел, че клаузите на договора са и нищожни, тъй като не са уговорени индивидуално.

 По заявлението от10.04.2019 г. в заповедното производство по ч.гр.д.№5617/2019 г. се претендира сумата 1348,50 лв., включваща 943,20 лв. – невърната сума по договор за заем №10762/7.03.2017 г., сключен с „Лайт кредит“ООД с краен срок на погасяване 03.10.2017 г. и сумата 405,30 лв. – неплатена част възнаграждение по договор за гаранция от 7.03.2017 г., платена от заявителят, съгласно договора за гаранция. Исковата молба, е предявена при хипотезата на чл.415,ал.1,т.2 ГПК в срока по чл. 415/1/,т.4 от ГПК, което обуславя допустимостта на предявеният установителен иск.

По основателността:

От представените по делото доказателства е видно, че по силата на Договор за заем №10762/7.03.2017 г.,  въззиваемите са получили в заем от „ЛАЙТ КРЕДИТ“ ООД – гр. Пловдив сумата от 1000 лв. с краен срок за погасяване 03.10.2017 г., срещу задължение да я върнат, ведно с възнаградителна лихва от 40%, ГПР – 49,05%, на 30 равни седмични вноски, всяка от които на стойност от 37,45 лв., Уговореният общ размер на всички плащания е в размер на 1123,50 лв.

На 7.03.2017 г. е сключен и тристранен Договор за гаранция (л. 9-12) между „Лайт кредит“ООД– заемодател, заемателите, и „Лайт кредит консулт“ООД – като гарант. С договора е уговорено дружеството-гарант да отговаря пред заемодателя като при активиране на гаранцията заплати сумите, дължими от ответника по договора за заем в случай, че заемателя не плати дължимите ежеседмични вноски в продължение на 6 седмици /чл.1.1 от дог. за гаранция/. Срещу поемането на тази гаранционна отговорност с договора е уговорено възнаграждение   на гаранта по чл.3.1 от договора за гаранция, дължимо от заемателя по заемното правоотношение независимо от активиране на гаранцията, на 30 ежеседмични премии в размер на по 19,30 лв., платими заедно/на същата дата/ със съответните седмични погасителни вноски по заема, а в чл.3.2. е казано, че платените премии не подлежат на връщане независимо дали гаранцията е активирана.  В чл. 6 от договора е уговорено, че при активиране на гаранцията и извършване на плащания от гаранта, погасяващи задължения на заемателя, гарантът има правото да встъпи в правата на удовлетворения заемодател, обаче в чл.1.2 от договора за гаранция е записано, че заемодателят се задължава да предяви иска си първо срещу заемателя и едва ако не бъде удоволетворено, да иска плащане от Гаранта.

От приетата и неоспорена от страните ССЕ, изпълнена от в.л.С. К. – л.73 от д.РС се установява, че от заемателите са постъпили плащания по договора за заем в общ размер 180,30 лв., от които е погасена договорна лихва -44,77 лв. и част от главницата в размер на 135,73 лв., а по задълженията по договора за гаранция са направени плащания общо за 19,30лв.; на 1303.2019 г. е активиран договорът за гаранция, с което гаранта е превел на заемодателя сумата  от 943,20 лв.

При доказателсвена тежест на ищеца да докаже, че на заемателите е предоставена договорета заемна сума по ДПК – нито в договора има клауза, че сумата е получена от въззиваемите, нито от приетата по делото ССЕ е видно, че сумата от 1000 лв. е усвоена от заемополучателите – само на това основание искът е неоснователен.

ПОС намира за неоснователни изложените във ВЖ доводи, че договорът за заем не е нищожен на осн.чл.22 ЗПК и е породил своите правни последици, тъй като съдържал всички реквизити по чл.11,ал.1 ЗПК, в т.ч. ГПР и общия размер на вскички плащания, а заемателят се бил съгласил с тези условия като ги е приел,поради следното:

От представените по делото доказателства ПОС констатира, че в договора за кредит не е представен погасителен план, в който да  са посочени размера и броя на дължимите вноски, с показване начина на погасяване на главницата и лихвата и падежната дата /изискване на чл.11,ал.1,т.11 и 12 ЗПК/ – въззивникът не ангажира доказателства, че  такъв бил изготвен и предоставен на ответниците при подписване на договора за заем.  ПОС намира, че не е изпълнено изискването на чл.11,ал.1т.20 от ЗПК – да бъде посочен в договора за кредит размера на лихвения % на ден, както и на чл.11,ал.2 ЗПК, където е казано, че ОУ са неразделна част от договора за кредит и трябва всяка страните да е подписана от страните по договора. В тази връзка ПОС констатира, че по делото е представен само първият лист от ОУ на договора за паричен заем – до чл.17;    Неоснователно е оплакването във ВЖ, че  неправилно съдът е приел, че ГПР от 49,05% и общата сума на плащане не съответстват на действителните, тъй като заемната сума от 1000 лв. се оскъпявала с 123,50 лв., което не е прекомерно , а с договора за гаранция са уговорени насрещни задължения на гаранта, който не бил страна по ДПК и затова възнаграждението му не е включено в ГПР – оплакването е неоснователно, тъй като още при сключването на договора, като условие за предоставянето на паричния заем е сключването на договор за гаранция и заплащане на премиите по него заедно с всяка вноска по кредита, като към всяка вноска се добавя сума от 19,30 лева. Т.е., плащането на тези премии се извършва в полза на заемодателя, а не на гаранта. След като възнаграждението по договора за гаранция е предвидено да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин на практика води до скрито оскъпяване на кредита и е дължимо независимо дали гаранцията ще бъде активирана, съгласно чл.3.2. от цит.договор,то този разход е следвало да бъде включен в ГПР. След като ГПР по договора за кредит е 49,05%, включването на дължимата сума по гаранционния договор показва, че ГПР надвишава максимално допустимия по ЗПК, което води до нищожност на договора за кредит поради противоречие с чл.11,ал.1,т.10 ЗПК за размера на ГПР.

Горното налага извода, че в договора за кредит не са спазени изискванията на чл.11,ал.1,т.11,12,20 и ал.2 от ЗПК, поради което съгласно чл.22 ЗПК – договорът за кредит е недействителен.Съгласно т.1 и т.3 от ТР №1/9.12.2013 г. по т.д.1/2013 г. на ОСГТК на ВКС – когато не са спазени чл.11,ал.1,т.11,12,20 и ал.2 от ЗПК, липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до изначална недействителност на договора, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. 

Правилно РС не е приложил чл.23 ЗПК да уважи иска до размера на неплатената главница, т.к. от суброгационното право се ползва не всяко трето лице, което е изпълнило чужд дълг, а само това ТЛ, което има правен интерес от изпълнението –гарантът няма правен интерес от изпълнение на задължението за плащане на главницата от заемополучателя, тъй като не е изпълнено условието заемателят де е предявил претенцията си първо към заемополучателите.

Възнаграждението по договора за гаранция произтича от неравноправна клауза по смисъла на чл.143 от ЗЗП,ал.1,т.5 - че неравноправна клауза в договора, сключен с потребител е тази, която го задължава при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка; неравноправна е клаузата на чл.3.2 от договора за гаранция, според която потребителят дължи вноски по гаранционния договор дори и без активиране на гаранцията, т.е. дори и да е изряден платец по договора за кредит, той дължи вноски по договора за гаранция, т.е потребителят следва да поеме задължение без правно основание – налице е неравновправна клауза, която противоречи на добрите нрави и не е уговорена индивидуално, тъй като по този начин многократно се увеличава размера на кредита без яснота относно насрещната престация, която получава длъжника.

По изложените съображения ПОС намира, че договорът за кредит е недействителен съгласно чл.22 ЗПК, както и акцесорният му договор за гаранция, поради което предявеният иск се явява неоснователен.

Като е достигнал до същите правни изводи, РС е постановил правилно и законосъобразно решение, което следва да бъде потвърдено.

По изложените съображения съдът

 

                                        Р    Е   Ш   И  :   

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №260899/16.10.2020 г., постановено по гр. д. №12294/2019 г. на РС Пловдив, 15 гр. състав .

ОСЪЖДА „Гарант кредит консулт” ЕООД /с предишно наименование „Лайт кредит консулт” ЕООД/, ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр. Пловдив, ул. „Полет“ № 1, ет. 2, представлявано от управителя А. Д. А. да заплати на адв.Н.П.П. с ЕГН:********** сумата 350 лв.- възнаграждение за процесуално представителство по делото.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.                               

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

          ЧЛЕНОВЕ: