№………./……..06.2019 г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно заседание, проведено на осми май през две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА
ПАВЛОВА
ПЛАМЕН А.
при секретар Албена Янакиева,
като разгледа докладваното от съдията
Митева
въззивно търговско дело №498 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството
подлежи на разглеждане по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Приета е за
разглеждане въззивна жалба на И.Н.А.
срещу решение №5144/12.12.2018г., постановено по гр.д. №9319/18г. по описа на
ВРС, 19 с-в, с което срещу него е бил
уважен иск на ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА АД за установяване на дължимостта на
просрочена главница в размер на 17287,61лв, възнаградителна лихва 3368,28лв и
наказателна лихва 5391,27лв, начислени по договор за потребителски кредит, удостоверени като изпълняем дълг в оспорена
заповед за изпълнение.
Въззивникът, чрез
адв. А. ***) сочи допуснати нарушения при постановяване на решението,
изразяващи се в необоснованост на изводите по направените в защита на поръчител
по банков кредит възражения. Сочи игнориране от първата инстанция на
обстоятелството на смъртта на кредитополучателя, посочено като изключващо
отговорността на поръчителя, поета спрямо кредитора с оглед на личността на
длъжника. Отделно въззвиникът излага оплаквания за неправилно приложен закон и
задължително тълкуване по възражение за пропуснат срок за ангажиране на
отговорност на поръчителя. Сочи, че съдът не преценил правилно началото на
преклузивен срок, погасяващ отговорността, тъй като е пропуснал да обсъди
доводите за договорена предсрочна изискуемост, породила действие автоматично на
11.12.2012г. Евентуално се позовава на пропуск на съда да изпълни задължението
си да приложи служебно императивната норма на чл. 147 ЗЗД по отношение на всяка
една от вноските, като отчете начало на срока по всеки от падежите, настъпващи
до 17.04.2017г в съответствие с установената съдебна практика.
Същите доводи се
поддържат в пледоарията по същество, като пълномощникът моли неправилното
решение да бъде отменено и претенцията изцяло отхвърлена поради погасяване на
отговорността на поръчителя при смърт на главния длъжник, евентуално при
пропускане на преклузивния шестмесечен за ангажиране на поръчителя, считно от
автоматична предсрочна изискуемост.
Насрещната страна,
чрез юрк. Д. оспорва жалбата с доводи за
правилно установени факти и прилагане на императивни норми, уреждащи
отговорност на поръчителя и правото на кредитора да иска предсрочно изпълнение
на разсрочен кредит. Излага доводи за правилно игнориране на смъртта на
кредитополучателя поради липса на обусловеност на действието на договора за
поръчителство от личността на длъжника. Сочи, че договорът за кредит е бил
индивидуално уговорен с клауза изискваща уведомяване на длъжника, която
изключва общите условия, като допълнително се позовава и на задължително
тълкуване на императивни правила изключващи каквито и да е уговорки за
автоматично лишаване на длъжника от срок по погасителен план.
В бланкетно писмено
становище по същество въззиваемият кредитор моли за потвърждаване на изводите
за основателност на иска му в законосъобразното решение на първата инстанция.
Страните
претендират насрещно определяне на разноски за въззивна инстанция, уточнени в
списъци (л.49 и л. 50).
По предварителните
въпроси и допустимостта на производството въззивният съд се е произнесъл с
определение № 1283/04.04.2019г., като е
докладвал оплакванията и становищата на страните и изрично е квалифицирал
възражението за давност на поръчителя като непреклудирано позоваване на
императивна закрила по чл. 147 ЗЗД, съответно е изключил от предмета на делото
доводите, основани на общите правила за погасителна давност.
Решението на първоинстанционния съд, съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК и е
действително. Произнасянето съответства на предявен иск на кредитор за установяване
на оспорено от длъжник вземане, за което е била издадена заповед за изпълнение
въз основа на твърдения за изискуемо на редовен падеж сборно задължение за
главница възнаградителна лихва и наказателни лихви по договор за банков кредит,
обезпечен с поръчителство. В рамките на служебната проверка за допустимост
съдът констатира наличието на издадена заповед за изпълнение в полза на
въззиваемата банка за вземания, точно съответстващи на описаните в извлечението
по кредитната сметка. Заповедта е била своевременно оспорена с бланково
възражение, което съответно поражда несъмнен интерес от съдебно установяване по
специалния ред. Произнесеното съдебно решение по спорните вземания на кредитора
е допустимо.
Съдът, след
преценка на изложените в жалбата оплаквания, съобразно чл.269 от ГПК, приема за
установено по същество следното от фактическа и правна страна:
Нито в отговора по иска, нито във въззивната жалба са оспорени фактите
по пораждане на отношенията между страните, поради което за безспорни следва да
се възприемат установените от първата инстанция факти: На 06.08.2007 г., между
въззвиваемата банка и кредитиполучател Б. Р. А. е бил сключен договор за банков
кредит № 118КР-АА-0164/06.08.2007 г., за сумата от 30000 лв., с годишна
лихва в размер на ОЛП, определен от БНБ,
увеличен с надбавка от 3.40 пункта, с краен срок за погасяване – 11.08.2017 г.,
като е договорен и погасителен план с месечни анюитети на равни вноски,
включващи части от главница и текуща възнаградителни лихва. Допълнително е
уговорено обезщетение до размер на законна лихва върху отнесени в просрочие
неплатени на падеж задължения. В сключения между страните договор липсва
каквото и да е позоваване на общи условия, а правото на предсрочна изискуемост
е уредено като възможност за кредитора, упражнявана чрез адресирано изявление
до длъжника.
Няма спор, че между уговорените обезпечения по този договор е
договореното поръчителство с въззивника, сключил на същата дата договор за
поръчителство, като се задължил да отговаря солидарно за последиците от
неизпълнението на кредитополучателя до погасяване на главното задължение,
включително лихви и разноски. В чл. 7 от договора за поръчителство е посочена и
клауза, освобождаваща банката от задължение да предявява иск срещу главния
длъжник в определен срок.
Не се оспорват и фактите относно настъпила смърт на кредитополучателя
Антонов на 05.09.2010 г. и установеното изпълнение по договора до този момент.
От заключението на назначения в първа инстанция експерт е видно, че кредитът е бил обслужван, макар и с
известно допускане на забава на отделни вноски и следващите две години, като
последната вноска е усвоена за погасяване на лихви(отчетени от вещото лице общо
и като обезщетение за забава и като договорна лихва) и главница на 11.12.2012г.
Съдебният експерт е потвърдил дължимите остатъци след това последно плащане,
като съответни на удостоверените в извлечението към 18.10.2017 г. просрочени 57
вноски по главница, договорна и наказателна лихва.
Въз основа на тези факти въззивният съд споделя извода на първата
инстанция за валидно възникнало задължение на кредитополучател да заплати
вноските с настъпил падеж. Тъй като потребителския характер на кредитирането е
несъмнен, въззивният съд дължи и служебна проверка относно съотвествието на
съдържанието на сделката с ЗПК( отм.), действал към 2007г. В случая изискуемите
реквизити по чл.7 са налице, а явно
неравноправни клаузи не се установяват, тъй като промяната на лихвения процент
е обективно обоснована с препращане към пазарен индекс, независещ от волята на
кредитора и обективно обстоятелство (промяна на работодателя), изискващо и
уведомяване на кредитополучателя.
Допуснатото просрочие на задълженията за плащане на анюитетните вноски,
е породило и отговорността на поръчителя.
Възражението за погасяването й поради смъртта на главния длъжник не е
основано на законово правило. Вярно е, че с договора с кредитора поръчителят поема отговорност за
чужд дълг, но предметът на тази отговорност не е по естеството си свързана с
личността на длъжника, а със задължението му. Акцесорният характер на
обезпечението и обема на отговорността
(чл. 138 ал. 2 и чл. 140 ЗЗД) се извеждат от съществуване на дълга и
доколкото и след смъртта на основния длъжник задължението му продължава да
съществува като правна връзка, преминала по силата на закона в патримониума на
правоприемниците наследници на починалия, то не може да се отрече и
съществуването на отговорността на поръчителя за същото това задължение. Всички посочени от въззивника хипотези на
погасяване на поръчителство по същество представляват промяна в главния дълг, а
не просто промяна на личността на длъжника, тъй като се отнасят до новация и
договаряне на заместване в дълг (цитираното определение № 600 по т.д. 959/10 на
ВКС въобще не се отнася до изменение на главната сделка, а до начална нищожност
на самото поръчителство). Универсалното правоприемство обаче не е резултат от
договаряне на кредитора с друг главен длъжник, а последица от обективен факт,
поради което съображенията изложени в цитираната практика (решение № 225 по
т.д. 3696/14г на ВКС, 1 т.о.) не са относими към настоящия случай. Още повече,
че правоприемниците на починалия придобиват и имуществените права на
наследодателя, а поръчителят като кредитор за регресните си права може да
съхрани интересите си по реда на чл. 67 ЗН. В заключение това възражение
въззивния съд намира за неоснователно.
Веднъж породена с
началото на неизпълнението отговорността на поръчителя съществува докато е
налице неудовлетворен обезпечен дълг, освен ако кредиторът пропусне да потърси
правата си в рамките на специалния срок по чл. 147 ЗЗД. Характерът на този срок
е изяснен със задължително тълкуване в т. 4б
от ТРОСГТК 4/2013г на ВКС, като краен и преклузивен, прекратяващ самото поръчителство. Импереативният характер
на тази разпоредба изключва договорната свобода на страните, поради което
клаузата, освобождаваща кредитора от задължение за предяви иск срещу главния си
длъжник не може да породи валидно действие (чл. 26 ал. 4 вр. ал. 1 ЗЗД). Още в
отговора ответникът се е позовал на пропусната претенция на кредитора, като
нито пред първата, нито пред настоящата инстанция са посочени някакви твърдения
за предприети действия по предявяване на иск за обезпеченото задължение спрямо
правоприемник на починалия
кредитополучател или по запазване на интересите на кредитора спрямо незаето
наследство (чл. 56 ЗН). Бездействието на обезпеченият кредитор застрашава
сериозно възможностите за регрес на поръчителя, поради което и законът
освобождава този гарант от отговорност след изтичане на шест месеца от
настъпване на падежа на задължението, ако обезпеченият кредитор не предприеме
своевременно съдебна защита, ползваща косвено и поръчителя (чл. 429 ал.1 ГПК).
В случая, въззвиният съд констатира, че този
срок е изтекъл, но по съображения различни от посочените в жалбата на
въззивника.
Доводът за отчитане на начало на неизпълнението
на цялата главница към 10.05.2013г не може да бъде възприет. На първо място,
при сключване на договора страните не са се позовали на общи условия, а без
писмено потвърждение по чл. 298 ал.1 т.1 ТЗ от нетърговец, участващ в сделката,
условията на банката не могат да се приложат. Дори и да са били възприети в
друг непредставен документ, частта от оповестените от банката общи условия
предвиждаща автоматична изискуемост без уведомяване на кредитополучателя няма
действие поради противоречие с императивно правило на чл. 60 ал. 2 ЗКИ.
Задължителнота тълкуване в т. 18 от ТР ОСГТК4/2013г на ВКС , изключва именно
последиците, сочени от въззивника, като допуска предварително уговорени падежи
в погасителн план за връщане на кредит да могат да отпаднат само след като се
упражни субективно потестативно право,
установено в полза на кредитора. Съответно на каквито и да са уговорките за
предсрочна изискуемост, те могат да очертават само обективен елемент от
фактически състав на това право, но едва с добавяне и на императивно изискуемия
субективен елемент на волеизявление на кредитора, достигнало до длъжника, може
да настъпи и трансформиращ ефект за отнемане преимуществото на срока по договора.Поръчителят
разполага с личните възражения на длъжника, но не и с правата на обезпечения
кредитор, за да може да ги упражнява по свое усмотрение въпреки липсваща воля
на насрещната страна. В този смисъл е и посочената от самия въззивник съдебна
практика (решение № 83 от 26.05.2017г по т.д.50394/16г на ВКС 4 г.о.).
Въззвиният съд съобразява и задължителните указания по т.1.1. от ТРОСГТК
8/2017г и мотивите към т. 2 от ТРОСГТК 3/2017г на ВКС, според които до
настъпване на предсрочна изискуемост или краен срок за ползване на кредита,
страните са обвързани от погасителен план, като уговорените по него падежи
пораждат изискуемост на отделни части от задължението на кредитополучателя.
Поръчителят е обвързан със същите условия, поради което и спрямо него размерът
на изискуемите задължения се определят по погасителния план по основния
договор. Това налага шестмесечният срок за търсене на изпълнение от длъжника да
бъде отчитан по всяка от вноските и при бездействие на кредитора да намалява
отговорността на поръчителя съразмерно на погасените части от задълженията.
В конкретния случай, липсва каквато и да е активност по отношение на
кредитополучателя, включително и след като е настъпил последния падеж по плана
на 11.08.2017г и понастоящем са изтекли шест месеца по всяко от дължимите
плащания. Предявяването на заявлението, а в последствие и на иска само спрямо
поръчителя не препятства теченето на срока, чието пропускане погасява
отговорността на поръчителя.
По тези съображения, основани на служебно прилагане на императивното
правило на чл. 147 ЗЗД съдът намира възражението на въззивника за основателно.
Претенцията на кредитора само спрямо поръчителя е неоснователна и следва да се
отхвърли изцяло.
По разноските:
Поради противоположния резултат от разглеждането на делото по същество,
следва да се ревизира и произнасянето по отношение на разноските, включително и
определените за воденото заповедно производство (по които всъщност
първоинстанционния съд е пропуснал да се произнесе). Неоснователната претенция
изключва присъждане на каквито и да е разноски на кредитора.
В първата инстанция ответникът е представил списък, в който е посочен
заплатен в брой при възлагане на услугата адвокатски хонорар от 1300 лв.
Размерът е оспорен от насрещната страна като прекомерен. Възражението е
неоснователно, доколкото определения по реда на чл. 7 ал. 2 т. 4 от НМАВ за
защита по имуществен спор с общ интерес 26047.16лв възлиза на 1311.41лв, а при определяне на
възнаграждението по отделно за всяка от съединените претенции би надхвърлил
2000лв. Съответно за въззивната инстанция внесения хонорар от 1000лв също не
покрива минимума. Общата сума на направени от въззивника разноски за двете
инстанции възлиза на 1308лв за първа и 1520.94лв за втора инстанция или общо
2828,94лв.
Мотивиран от гореизложеното и на осн. чл. 271 ГПК, съставът на Варненски окръжен съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение
№5144/12.12.2018г., постановено по гр.д. №9319/18г. по описа на ВРС, 19
с-в, с което е бил уважен иск на
кредитор за установяване на дължимостта на вземане по оспорена заповед за
изпълнение, издадена въз основа на
документ по чл. 417 ГПК, по образуваното ч.гр.д. № 15854/2017 г. по описа на
Районен съд – Варна и са определени разноски в полза на кредитора като
ВМЕСТО НЕГО
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявен по реда на чл. 422,
ал. 1 от ГПК от „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА" АД, ЕИК
********* срещу И.Н.А., ЕГН ********** иск за установяване на дължимост на вземане по оспорена заповед за
изпълнение, издадена въз основа на
документ по чл. 417 ГПК, по образуваното ч.гр.д. № 15854/2017 г. по описа на
Районен съд – Варна, претендирани ОТ ПОРЪЧИТЕЛ по договор за банков
кредит № 118КР-АА-0164/06.08.2007 г., както
следва:
сумата от 17287.61
лева, представляваща просрочена главница
сумата от 3368.28
лева, представляваща просрочена договорна лихва, начислена за периода от
11.12.2012 г. до 11.08.2017 г.
сумата 5391.27
лева, представляваща просрочени наказателни лихви начислени за периода от
11.12.2012 г. до 17.10.2017 г. (включително),
ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението -
18.10.2017 г. до окончателното и изплащане, на основание чл. 147 ЗЗД.
ОСЪЖДА „ПЪРВА
ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА" АД, ЕИК *********, гр. София, бул. Драган Цанков 37 да заплати на И.Н.А., ЕГН ********** *** сумата 2828,94лв (две хиляди
осемстотин двадесет и осем лева и деветдесет и четири стотинки), представляваща
понесени разноски по водене на
делото в първа и въззивна инстанция, на осн. чл. 78 ал. 3 ГПК.
Решението не
подлежи на касационно обжалване, по арг. от чл. 280 ал. ГПК.
Решението да се
обяви в регистъра по чл. 235 ал.5 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.