Р E Ш
Е Н И Е
№
............... /28.10.2019
г.,
гр.
Панагюрище
В ИМЕТО НА НАРОДА
Районен съд –
Панагюрище, в проведеното на двадесет и първи октомври две
хиляди и деветнадесета година публично съдебно заседание, в състав:
Районен
съдия: Магдалена Татарева
при участието на секретаря Параскева Златанова разгледа докладваното от
съдията гр.д. № 581/2019 г. по описа на съда
Производството
е по реда на чл. 422 ГПК във връзка с чл. 415 ГПК във вр. с чл. 79 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД
Предявени
са кумулативно обективно и субективно съединени искове с правна квалификация
чл. 422 във връзка с чл. 415 ГПК във вр. с чл. 79 ЗЗД и чл. 92 ЗЗС, уточнени по реда на чл. 143 ГПК в първото по делото о.з.с, от
„Лизингова къща - Пазарджик“ ООД, срещу П.И.Д. и С.Ж.Д. обективно с които се
иска да се приеме за установено между страните по спора, че ищецът е носител на
парично вземане в размер на : 1232,00-
главница ведно със законната лихва, считано от *****и 1250,00 лева – неустойка,
дължими от ответниците в условията на пасивна
солидарност,
за които суми е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 478/2019 г. по описа на Районен съд - Панагюрище.
Ищецът основава исковата си претенция на следните фактически твърдения:
Между ответниците и ищеца е сключен договор за потребителски кредит № 300971 от
17.05.2018 г., по силата на който ищецът предоставил на ответниците сумата в
размер на 1500 лв, която ответниците е следвало да върнат на ищците на 12 равни
погасителни вноски по 154 лв. всяка с падеж посочен в погасителен план приложен
към договора. Сочи се, че били заплатени изцяло само първите четири вноски,
поради което се дължи заплащане на главница в размер на 1232 лв.. В исковата
молба се излага, че съгласно т. XV.4
то договора при неплащане на вноска след втория ден от дата на падежа съгласно
погасителния план се дължи неустойка в размер на пет лева за всеки просрочен
ден. Излага се, че при неплащане на повече погасителни вноски, след падежа на
втората вземането на кредитодателя става изцяло предсрочно изискуемо. Предвид това начислената по договора
неустойка е в размер на 1250 лв. за 250 дни. Излага се, че вторият ответник С.Д.
е поела солидарно отговорност наред с първия ответник видно от общите условия и
погасителния план към договора. Моли се за уважаване на предявените искове.
Претендират се разноски.
Ответниците,
получили препис от исковата молба с приложенията на 12.08.2019 г., като в
законоустановения срок не са
подали отговор на исковата молба.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните
писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на
чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното:
Районен съд-Панагюрище е сезиран с кумулативно
обективно съединени искове с правно основание чл. 422 ГПК във вр, с чл. 79 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗПК, както и чл. 422 ГПК във вр. с чл. 92 ЗЗД.
Предявените искове са процесуално допустими, тъй като същите са предявени в
законоустановения едномесечен срок по чл. 422, ал. 1 ГПК, доколкото видно от
данните по делото указанията по чл. 415 ГПК са връчени на заявителя – ищец на 22.07.2019
г., а исковата молба е подадена на 29.07.2019 г. от заявителя по заповедното
производство по отношение на длъжници възразили в законоустановения срок.
От приложен по делото договор за потребителски паричен кредит № 300971 от 15.05.2018
г. сключен между „Лизингова къща – Пазарджик“ ООД и П.Д. и С.Д. се установява,
че между страните е сключен договор по силата, на който „Лизингова къща –
Пазарджик“ ООД е предоставил на ответниците сумата в размер на 1500 лв., която са
се задължили да върнат солидарно на 12 месечни вноски, последната с падеж 13.04.2019
г., всяка в размер на 154 лв. Уговорен е фиксиран лихвен процент 23,20 %,
годишен лихвен процент на разходите 48,77 %. Уговорено е връщането на сумата от
1848 лв.- получена заемна сума и възнаградителна лихва. Видно от общите условия
приложени към договора за потребителки кредит
- т.
XV.4 от договора
предвижда, че при неплащане на вноска след
втория ден от дата на падежа съгласно погасителния план се дължи неустойка в
размер на пет лева за всеки просрочен ден.
По делото е допусната и изготвена съдебно-счетоводна експертиза от
заключението на, която се установява, че на ответниците е предоставена сума в
размер на 1500 лв., като от така предоставената сума ответниците са изпълнили
задължението за връщане на сумата в размер на 616,00 лв., с която сума са
погасени първите четири погасителни вноски, като остават дължими осем
погасителни вноски. В своето заключение вещото лице сочи, че общият размер на начислената
по договора неустойка, неустойки надвишават 5 пъти размера на законната лихва. Ценено
съобразно правилата на чл. 202 ГПК съдът дава вяра на заключението на вещото
лице, доколкото същото е обективно, компетентно изготвено и с него са дадени
обосновани и пълни отговори на всички задачи поставени по делото.
При така релевираните твърдения възникването на спорното право се обуславя
от осъществяването на следните материални и процесуални предпоставки (юридически
факти), които следва да бъдат установени от ищеца, като е негова
доказателствената тежест да установи в условията на пълно и главно доказване,
следните правнорелевантни факти, от които се ползва - валиден договор за
кредит № 300971, по който е предоставена
на ответниците сума пари и нейният размер; настъпила изискуемост на
задължението и размер на дължимата главница; че по силата на договора
ответникът е поел задължение за заплащане на сумата от 1250 лв. – неустойка, изпълнение
на задълженията на кредитора, произтичащи от императивните правила за защита на
потребителите относно предоставяне на необходимата писмена информация за
съдържанието на условията по кредитите, вкл. обективните критерии, въз основа
на които разходите могат да се изменят; индивидуалното договаряне на условията
по договора, както и да обосноват договарянето на неустойката.
Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или
се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
От данните по делото се установява, че между „Лизингова къща – Пазарджик“
ООД и П.Д. и С.Д. е сключен договор за потребителски кредит № 300971, по
силата, на който търговското дружество е предоставило на ответниците сумата в
размер на 1500лв., а същите са се задължили да я върнат на 12 месечни вноски, в
срок до 12.05.2019г., като размерът на всяка месечна вноска е 154 лв. Уговорен
е между страните фиксиран лихвен процент и годишен процент на разходите.
Предвид изложеното, съдът приема, че между ответниците и Лизингова къща –
Пазарджик“ ООД са възникнали правоотношения по чл. 9 и сл. ЗПК
По отношение на иска за установяване дължимостта на главница в размер на 1232
лв. настоящият състав намира следното:
Предметът на делото се очертава от ищеца, който в исковата молба следва да
посочи страните на спора, основанието на вземането и размерът му. Основанието
на предявения иск представлява правопораждащия спорното право факт, юридическия
факт, от който произтича вземането. В конкретния случай в исковата молба е
заявено, че ищецът претендира заплащането на сумата в размер на 1232 лв.
представляваща главница дължима по сключения договор за потребителски кредит, в
която главница обаче е включена и дължимата възнаградителна лихва. Макар да са наведени
твърдения, че глобално претендиратана сума в исковата молба в размер на 1232 лв. да е главница по договора за потребителки кредит, то
от заключението на допуснатата по делото съдебно счетоводна експертиза се
установява, че сумата
от 1232 лв. представлява общият размер на задължението по договора за
кредит, като видно от уговореното в него месечните погасителни вноски в размер
на 154 лв. представляват сбор от главница и дължима възнаградителна лихва
(главницата от 1500 лв. разделена на 12 месечни вноски води до дължимост на 125
лв. месечна вноска, като остатъкът от 29 лв. месечно към всяка месечна вноска е
размерът на възнаградителната лихва – 23,20% върху главницата). Задължението за заплащане на договорна лихва има различно правно
основание, различен провопораждащ факт, като то не е и не може да бъде част от
главницата, поради което предявеният иск за заплащане на главница се явява неоснователен
за сумата над 1000 лв., до пълно предявения размер от 1232 лв., доколкото
разликата от 232 лв.- представлява възнаградителна лихва начислена на основание
уговореното в договора за последните 8 месеца, което намира своето правно
основание в чл. 84 ЗЗД, което задължение не е част от главницата дължима по
договора за потребителски кредит, тъй като посочените суми се претендират от
ищеца на различно правно основание- главница, но не и на основание
действителните правопораждащи тях факти. В настоящото производство – предмет на
предявения иск е единствено главницата по сключения договор за потребителски
кредит.
Остатъчната дължима главница е в размер от 1000 лв., доколкото видно от
заключението на вещото лице не са погасени последните осем погасителни вноски,
като дължимата главница по всяка вноска е 125лв. (8*125 лв.=1000 лв.)
По отношение на иска за установяване дължимостта на неустойката настоящия
съдебен състав намира следното:
Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на
договора и в частност да уговарят разходи по договора за кредит е ограничена от
разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да
противоречи на повелителни норми на закона, както и на добрите нрави. Добрите
нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото
правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието
на договора със закона (чл. 26, ал.1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани,
систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или
произтичат от тях, като за спазването им при искове, при които съдът следи
служебно за интересите на някой от страните, какъвто е настоящият случай съдът следи
служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в
гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава
всеки признат от закона интерес. Условията и предпоставките за нищожност на
клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за
справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката за
нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави
за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора (така и
Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по Тълкувателно дело № 1/2009 г. на
ОСГТК, ВКС). В конкретния случай по делото не се събраха доказателства, макар
изрично дадените от съда указания с определението, с което е изготвен
проекто-докладът, които да обосноват договарянето на общия размер на
начислената неустойка, която надвишава пет
пъти законната лихва. Този факт сам по себе си е основание да се приеме, че
принципът на добрите нрави е нарушен, като уговорките за заплащане на посочената
неустойка са в противоречие на принципа за добрите нрави. Това е така, тъй като
по правило законната лихва цели обезщететяване на вредите възникнали за
кредитодателя при забава плащане от кредитополучателя, в този смисъл и размерът
на неустойката следва да се съпостави със законната лихва, доколкото един от
критериите за извършване на преценка наличие, респ. липса нарушаване на добрите
нрави е съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнение на задължението вреди, като в конкретния случай размерът на
начислената неустойка надвишава дори и дължимата по договора главница. Ето защо
следва да се приеме, че е неоснователен искът с правно основание чл. 92 ЗЗД,
неустойката се явява нищожна, а предявеният иск за установяване нейната
дължимост се явява неоснователен.
Предвид изложеното ищецът е материално
легитимиран носител на парично вземане спрямо ответника в размер на 1000 лв.,
представляваща остатъкът от чистата стойност по предоставения договор за потребителски паричен кредит № 300971 от 17.05.2018 г., ведно със законната лихва от дата на подаване
на исковата молба – *****г. до окончателното изплащане на същата, до който
размер предявените искове се явяват основателни и доказани и следва да се
уважат, а останалите искове следва да се отхвърлят.
За пълнота на решението следва да се посочи, че съгласно дадени
задължителни за съдилищата указания с т. 13 от Тълкувателно решение № 4 от
18.06.2014г., постановено по тълкувателно дело № 4/2013 г. на ОСГТК, ВКС при
отхвърляне на установителния иск по чл.422 ГПК заповедта за изпълнение и
изпълнителният лист не подлежат на обезсилване, това е така тъка то в
разпоредбата на чл.422, ал.3 ГПК е посочена последицата при отхвърляне на иска
за установяване съществуването на вземането – изпълнението се прекратява. При
издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК тази последица не настъпва,
тъй като изпълнение не се провежда до влизане в сила на заповедта на
изпълнение. Отхвърлянето на иска за установяване на съществуването на част от
вземането препятства влизането в сила на заповедта за изпълнение съгласно чл.
416 ГПК. Ако не е образувано изпълнително производство, решението за отхвърляне
на установителния иск е пречка за образуването му. Ако изпълнително
производство е образувано, то същото подлежи на прекратяване на основание чл.
422, ал. 3 ГПК. Ето защо в настоящият случай, макар предявените искове да се
явяват частично неоснователени и като такива следва да се отхвърлят, то
издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 314 от
26.06.2019 г. по ч.гр.д. № 478/2019 г. по описа на Районен съд – Панагюрище не
следва да се обезсилва.
При този изход на делото и на основание т. 12 от
Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. постановено по тълкувателно дело №
4/2013 г. на ОСГТК, ВКС настоящата съдебна инстанция е длъжна да се произнесе
по искането за присъждане на разноски в заповедното производство. По делото са
представени доказателства за заплащане на държавна такса в заповедното
производство в размер на 49,46 лв., като съобразно уважената част от исковите
претенции в размер на 1000 лв. от претендираните 2482 лв. в полза на ищеца
следва да се присъдят разноски за заповедното производство в размер на 20лв.
Относно разноските пред настоящата инстанция и
предвид изхода на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и съобразно уважената
част от иска следва в полза на ищеца да се присъдят разноски в размер на 253,97
лв.
Мотивиран от изложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, по исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във
вр. с чл. 79 ЗЗД във вр.с чл. 9 ЗПК по отношение П.И.Д. с ЕГН: **********, с адрес: *** и С.Ж.Д. с ЕГН: ********** с адрес: ***, че дължат солидарно
на „Лизингова Къща - Пазарджик“ ООД,
с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление *** сумата от 1000 лв., представляващи неизплатена
главница по договор за потребителки паричен кредит № 300971 от 17.05.2018г.
сключен между тях, ведно със законната лихва от дата на подаване на исковата
молба- *****г. (арг. чл. 422, ал. 1 ГПК) до окончателното изплащане на същата, като
ОТХВЪРЛЯ иска за разлика над 1000
лв. до предявения размер от 1232 лв., за които суми е издадена Заповед № 314 от
26.06.2019г. за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 478/2019 г. по
описа на Районен съд- Панагюрище.
ОТХВЪРЛЯ
предявените от „Лизингова Къща - Пазарджик“ ООД, срещу
П.И.Д. и С.Ж.Д. искове за приемане на
установено по отношение на ответниците, че дължат на ищеца солидарно сумата в размер на 1250 лв.- неустойка по договор за
потребителки паричен кредит № 300971 от 17.05.2018г. сключен между страните, за
която сума е
издадена Заповед № 314 от 26.06.2019г. за изпълнение на
парично задължение по ч.гр.д. № 478/2019
г. по описа на Районен съд- Панагюрище.
ОСЪЖДА, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, П.И.Д. и С.Ж.Д.
да заплатят
на „Лизингова
Къща - Пазарджик“ ООД сумата в размер на 20,00 лв.
– представляваща разноски направени в заповедното производство, както и сумата
в размер на 253,97
лв. разноски направени пред настоящата инстанция.
Решението подлежи на обжалване, с
въззивна жалба, в двуседмичен срок от съобщаването му на сраните, пред Окръжен
съд – Пазарджик.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: