Р Е Ш Е Н И Е
№
...............
гр.София, 27.05.2016 г.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-а въззивен състав, в публично заседание на девети май две хиляди и шестнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЖУЛИАНА
ПЕТКОВА
НИКОЛАЙ ЧАКЪРОВ
при
секретаря Ц.Д., като разгледа докладваното от съдия Петкова гражданско дело №
6149 по описа за 2015 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на В.К.Г. срещу решението на СРС, 61 ви състав от 16.01.2015г.
по гр.д. № 36841/2014г., с което са отхвърлени исковете му срещу СДВР по чл.
252,ал.4 ЗМВР / отм/ с цена 13 593,44 лева и по чл. 86, ал.1 ЗЗД с цена 500 лева – обезщетение за забава за
периода 01.04.2014г.- 05.07.2014г.
Въззивникът
твърди, че решението е неправилно. В нарушение на закона първоинстанционният
съд приел да е доказано, че ответникът е платил претендираното обезщетение като
е превел сумата по сметка на ЧСИ Б. след получаване на запорно съобщение от
него. Запорът не се разпростирал върху вземането на ищеца за обезщетение по чл.
252, ал.4 ЗМВР, тъй като то не било „възнаграждение за труд”. Следвало му се и
обезщетение за забавеното плащане на главницата, считано от датата на заповедта
за изплащането й. С тези доводи се иска отмяна на обжалваното решение и
постановяване на ново, с което исковете бъдат уважени.
Въззиваемият
СДВР не взема становище по жалбата.
Софийският
градски съд, в изпълнение на правомощията си по чл. 269 ГПК, намира обжалваното решение за валидно, допустимо и
правилно. В отговор на оплакванията по жалбата, излага следното:
Ищецът е бил младши полицейски
инспектор в група ТП на участък Полиция- Панчарево при 08 РУП при СДВР и служебното му
правоотношение е прекратено със заповед №З 3257/18.02.2014г. С последната е
определено за полагащо му се обезщетение по чл. 252 ЗМВР /отм/, чиито размер е
13593,44 лева.
На 03.07.2013г. СДВР е получила запорно съобщение от ЧСИ Б., с което й е съобщено, че се налага запор
върху всяко възнаграждение за труд, което изплаща на ищеца и е задължена да
преведе цитираните в запорното съобщение суми по посочената в него сметка на
ЧСИ Б. в ЦКБ.
На 28.03.2014г. СДВР е превела по
сметка на ЧСИ Б. полагащото се на ищеца обезщетение по чл. 252 ЗМВР / отм/ в
размер на 13 583, 44 лева. На
16.06.2014г. ответникът е уведомен от ЧСИ Б., че след изплащане на дължимите
суми на взискателя по изпълнителното дело, остатъкът от запорираната сума в
размер на 6091, 79 лева се връща по сметка на СДВР. На 23.07.2014г. ответникът
е изплатил на ищеца върнатия остатък– така РКО №292.
По делото
не се спори за възникването и размера на
обезщетението по чл. 252 ЗМВР/ отм/. Спорът е дали ответникът го е платил.
Установените по делото факти налагат безпротиворечив извод, че задължението е
погасено чрез плащане. Съгласно разпоредбата на чл. 508, ал.3 ГПК, ако получилото
запорно съобщение лице не оспорва своето задължение, то внася дължимата от него
сума по сметката на съдебния изпълнител. Със заверяване на сметката на съдебния
изпълнител със запорираната сума последната е платена. Съгласно чл. 75, ал. 1 ЗЗД
това плащане, като извършено на лице, което по силата на закона е овластено да
го получи вместо кредитора, има погасителен ефект. Следователно с извършването
му ответникът е изпълнил точно задължението си и така се е освободил от
отговорност спрямо ищеца. Частта от вземането, която надвишава размера на
запорираната сума пък е получена лично от ищеца, в брой, на касата на
ответника.
Оплакванията
по жалбата, касаещи вида на обхванатите от запора вземания, са неоснователни. В
запорното съобщение до ответника се сочи разпоредбата на чл. 512 ГПК и че се
налага запор върху всяко възнаграждение за труд, което се изплаща на ищеца. С
цитираната разпоредба законът определя, че запорът върху трудово възнаграждение се
отнася не само за възнаграждението, посочено в запорното съобщение, но и за
всяко друго възнаграждение на длъжника, получено срещу същата или друга работа
при същия работодател или същото учреждения. Обезщетението по чл. 252 ЗМВР (отм) отговоря
на законовите критерии за вземане, обхванато от запора – като имуществено право
на служителя, произтичащо от правоотношението за престиране на работна сила то
представлява получено срещу същата работа при същия работодател.
Неоснователна е и претенцията по чл. 86, ал.1 ЗЗД.
Законът не е предвидил срок за изпълнение на задължението за изплащане
на обезщетението по чл. 252 ЗМВР /отм/, а такъв не е посочен и в заповедта за
прекратяване на служебното правоотношение на ищеца. Ето защо, за да бъде
поставен в забава за плащане на обезщетението, ответникът е следвало да бъде
поканен да го плати. Ищецът нито твърди, нито ангажира доказателства да е канил
ответника да изпълни задължението си преди подаване на исковата молба.
Следователно ответникът не е изпаднал в забава и не дължи обезщетение за нея.
В заключение, оплакванията по жалбата са неоснователни, а крайните
изводи на двете инстанции съвпадат, поради което обжалваното решение следва да
бъде потвърдено.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението на СРС, 61 ви състав от 16.01.2015г. по гр.д. № 36841/2014г.
Решението
подлежи на обжалване при условията на чл. 280, ал.1 ГПК пред ВКС в едномесечен
срок от връчването
му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ
: