Р
Е Ш Е
Н И Е
N 237
гр.Русе, 29.10.2019г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, търговско
отделение в публичното
заседание на 3 октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СИЛВИЯ ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПАЛМА ТАРАЛАНСКА
ЪШЪЛ ИРИЕВА
при секретаря ДИМАНА СТОЯНОВА като разгледа докладваното от председателя в.т.д.
N284 по описа за 2019 година,
за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е въззивно, по чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба на „ФРОНТЕКС ИНТЕРНЕШЪНЪЛ“ЕАД София, ЕИК200644029, чрез юрисконсулт Т. К.,
против решението на Районен съд-Русе, постановено по гр.д.№6831/2018г., с което
са отхвърлени предявените по реда на чл.422 ГПК искове по отношение на М.Х.П.,
за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК
по ч.гр.д.№2587/2018г. по описа на РРС.
Излагат се
оплаквания за неправилност на решението, които се свеждат до нарушение на
материалния закон и необоснованост. Иска се да бъде отменено от въззивния съд и
исковете-уважени, както и присъдени съответните разноски.
Насрещната страна-въззиваемата М.П. чрез особен представетил
адв. Н. в съдебно заседание взема становище за неоснователност на въззивната
жалба и иска решението да бъде потвърдено.
След като обсъди събраните по делото
доказателства и доводите на страните, както и след проверка на допустимостта на
решението, както и на правилността му, с оглед посоченото във въззивната жалба,
Окръжният съд намира за установено следното:
Жалбата е подадена
в законния срок, от надлежна страна и при наличие на правен интерес, поради
което е допустима и подлежи на разглеждане.
Решението е валидно и допустимо.
По делото е безспорно установено, че по
заявление на въззивника „Фронтекс интернешънъл“ЕАД София от 25.04.2018г., по
ч.гр.д.№3587/2018г. на РРС е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу
въззиваемата М.Х.П. за сумите: 981.37лв.-главница, 82.43лв.-договорна
лихва за периода 5.06.14г.-5.09.14г.,
254.96лв.- лихва за забава за периода 06.06.14г.-13.04.2018г., както и сумите
26.38лв.-разноски за държавна такса и 50лв. юрисконсултско възнаграждение. Посочено
е, че паричните задължения са дължими по договор за паричен заем №PLUS-01694943 от 5.10.12г., сключен между „БНП
Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД и М.П.. Тъй като
заповедта е връчена при условията на чл.47, ал.5 ГПК, на заявителя е указано да
предяви иск за вземането си. В едномесечния срок ищеца-заявител е предявил иск
за установяване вземанията. Твърдял е, че е сключен процесния договор за
кредит, сумата 4000лв. е изплатена на ответника, който се е задължил да я върне,
ведно с уговорената възнаградителна лихва /добавка/ на 24 месечни вноски. Плащането
било преустановено, като падежа на първата неплатена вноска настъпил на
5.06.2014г., след която дата ответника бил в забава, поради което дължи лихва. Крайния
срок на договора бил 5.09.2014г. Твърдял е, че на 10.01.2017г. с „БНП Париба
Пърсънъл Файненс“ЕАД сключили договор за прехвърляне на вземания, по силата на
който станал титуляр на процесните. Бил упълномощен от цедента да уведоми
длъжниците за прехвърлянето, изпратил писмено уведомление до ответницата, но
пратката била върната като непотърсена. Позовал се е на уведомяване с исковата
молба.
С обжалваното
решение първоинстанционния съд е отхвърлил исковете, на две самостоятелни основания:
приел е, че няма доказателства за уведомяване на ответника за прехвърляне на
процесното вземане на новия кредитор, тъй като към датата на образуване на
делото и връчване на препис от исковата молба на особения представител,
първоначалния кредитор е заличен от търговския регистър и от негово име цесията
не може да бъде съобщена и тя да породи действие; приел е и че е установено от
експертизата, че ответницата е погасила изцяло 20-та вноска с падеж 5.05.14г.,
а е платила общо 5426.74лв., вкл. и такси с неясно основание 108.14лв., като според
погасителния план, след изплащането на 20-та вноска остатъкът от неизплатената
главница е 917.37лв., а не както се претендира 981.37лв., като разликата според
експертизата е за заплащане на застраховака и няма характер на главница, а
такова вземане не е заявено в заповедното и в исковото производство. На
следващо място, съдът служебно е констатирал нищожност на клаузата за договорна
лихва, поради противоречие с добрите нрави, поради което е приел, че се дължи
връщане на сумата от 4000лв., заедно със законна лихва /10.04% при сключване на
договора/, общо 4432лв., която е заплатена. Направен е извод за неоснователност
на претенциите, тъй като с плащанията по договора, към датата на цесията
задължението е било погасено.
Решението е правилно и следва да бъде
потвърдено.
Неоснователни са оплакванията досежно приетото
от съда за липсата на данни за правоприемство „БНП Пърсънъл Файнанс“ ЕАД и БНП
Париба С.А Франция. Действително пред районния съд са представени /л.60-63/
документ от канцелария на Търговския съд в Париж и нотификация за презгранично
сливане, но от тях не може да бъде направен извод за наличие на такова. Едва с жалбата въззивника представя извлечения от основно вписване в ТР на
канцелария на Парижкия Търговски съд и протокол, които разгледани в съвкупност
с представените пред районния съд сочат на извод, че е налице правоприемство
между цедента и френското дружество-принципал, в което то се сляло. Както
правилно е констатирал първоинстанционния съд, към датата на подаване на
заявлението, цедента е бил заличен.
Правилно районният
съд, след служебна проверка е констатирал нищожност на договорената лихва,
поради противоречието й с добрите нрави.
Тъй като договорното правоотношение между страните по
процесния договор за потребителски кредит е възникнало преди 23.07.2014 г., то
за него е приложим чл.
10 и чл.
22 от ЗПК в редакцията преди изменението, обнародвано в ДВ, бр. 35 от 2014
г., което следва от § 13 от
ПЗР на ЗПК, съгласно който законът в новата му редакция, в сила от
23.07.2014 г., не се прилага за договорите за кредити, сключени преди датата на
влизането му в сила, освен по отношение на такси, обезщетения или неустойки.
Нормата на чл.
22 ЗПК, в редакцията, обнародвана в ДВ, бр. 18 от 2010 г., предвижда, че
договорът за потребителски кредит е недействителен, ако не са спазени
изискванията на чл.
10, ал. 1, чл.
11, ал. 1, т. 7-12 ЗПК.
Съгласно чл. 11
от ЗПК задължителен реквизит от всеки договор за потребителски кредит е ГПР и ГЛП. По процесния договор ГПР е в размер на 56.67%, а ГЛП в размер на 42.39%.
При преценка действителността на тези клаузи не могат да бъдат приложени
критериите на чл.
19, ал. 4 от ЗПК, тъй като те са въведени след сключване на процесния
договор. Към датата на сключването му следва да се съобрази разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД, съгласно която страните могат свободно да определят съдържанието на
договора, ако то не противоречи на добрите нрави. Санкцията при несъобразяване
е посочена в чл.
26, ал. 1 ЗЗД, според който нищожни са договорите, които накърняват добрите
нрави. Съгласно установената съдебна практика "добри нрави" по смисъл
на чл.
26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, е обща правна категория, приложима към конкретни
правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи тези правоотношения
и при конкретна преценка на обстоятелствата. Във всеки отделен случай, въз
основа на доводите на страните и събраните доказателства по конкретното дело,
съдът може да прецени дали поведението на конкретния правен субект съставлява
действие, което накърнява "добрите нрави", злепоставя чужди интереси
с цел извличане на собствена изгода. С оглед тази конкретна преценка, съдът
прави извод дали договора е нищожен поради накърняване на добрите нрави. Такива
могат да бъдат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби
участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект
за облагодетелстване на друг. Ако уговорените престации са за предоставена
услуга и уговорената за това цена, ще бъде нарушен принципът на
добросъвестност, ако е налице явна нееквивалентност между двете престации. В
случая по процесния договор за потребителски кредит на кредитополучателката е
предоставена в заем сума от 4000 лв, при уговорен ГЛП в размер на 42.39 и ГПР в размер на 56.67. Лихвата по договора е
възнаградителна - за ползване на дадената парична сума. Към датата на сключване
на процесния договор обективен критерии за преценка дали с клаузата за
уговорената лихва е нарушен принципа на справедливост и са създадени условия за
неоснователно обогатяване на ответника, следва да се съобрази размера на
законната лихва към този момент, без обаче тя да се приеме като максимален
размер и за възнаградителната лихва, като съгласно установената съдебна
практика по сходни казуси за договори, сключени преди изменението на ЗПК от
2014 г. се приема, че максималният размер, до който съглашението за плащане на
възнаградителна лихва е действително, ако тя не надвишава с повече от три пъти
законната такава (в този смисъл Р№ 378/18.05.2006 г. на ВКС по Г. д. № 315/2005
г., II г. о. и др). В случая това съотношение не е налице. Договорената между
страните годишна лихва в размер 42.39%
надхвърля повече от четири пъти размера на законната такава от 10, 04%,
поради което уговорката противоречи на добрите нрави и е нищожна. Съотнесени
тези критерии и към клаузата уговорения ГПР
от 56.67%, също обосновават нейната нищожност. Посочените клаузи от процесния
договор нарушават принципа на справедливост и създават условия за неоснователно
обогатяване на ответника. Налице е явна нееквивалентност между двете престации,
като данните по делото не установяват обстоятелства, които да обосновават
определянето на ГЛП и на ГПР по процесния
договор в такъв висок размер, довел до нееквивалентност на насрещните престации
при установената стойност на заема и недоказаността на значителни разходи или
риск, поет от заемодателя за срока на договора, които да оправдават
договарянето на такива високи проценти.
Неоснователно е оплакването, че съдът не бил
взел предвид размера на главницата - 981.37лв. и размера на договорената лихва-82.43лв.,
постановявайки извода за нищожност на клаузата за лихва, поради противоречието
й с добрите нрави. Съдът е взел предвид размерите на главницата и
възнаградителната лихва към момента на сключване на договора и към този момент
е преценявана действителността на договорната клауза, която е приета за
нищожна, като надвишаваща повече от четири пъти законната лихва.
Ето защо и като е приел, че кредитополучателката
е заплатила общо дължимата сума-главница и възнаградителна лихва и е отхвърлил
исковете, тъй като към датата на цесията /10.01.2017г./ кредиторът не е имал
вземане по договора, районният съд е постановил правилно решение, което следва
да бъде потвърдено.
Решението
не подлежи на касационно обжалване, с оглед разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
Мотивиран така, на основание чл.271, ал.1 ГПК, Окръжният съд
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №809/15.05.2019г.,
постановено по гр.д.№6831/2018г. по описа на РРС.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване.
Председател:
Членове: