№ 252
гр. Кюстендил, 16.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ в публично заседание на осми
ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Росица Б. Савова
Членове:Татяна Хр. Костадинова
Елисавета Г. Деянчева
при участието на секретаря Галина Г. Кирилова
като разгледа докладваното от Елисавета Г. Деянчева Въззивно гражданско
дело № 20221500500361 по описа за 2022 година
Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и
сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по въззивна жалба, депозирана от Главна дирекция
„Гранична полиция“ – МВР, с адрес: град София, бул.“Княгиня Мария Луиза“46, чрез
юрисконсулт Д. М., против Решение №260059/05.05.2022 г., постановено по гр.д. №
381 от описа на Районен съд – Кюстендил за 2020 г.
Жалбоподателят поддържа, че решението е неправилно, незаконосъобразно и
постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон. Било и
необосновано.
Сочи, че досежно дължимото възнаграждение на служителите в МВР за положен
от тях нощен труд, са приложими специални правни норми, но не и предвидената в чл.
9, ал. 2 от НСОРЗ, която следвало да се прилага само ако продължителността на
нощния труд е по-малка от продължителността на дневния труд, каквато
продължителност в общия случай се установявал с КТ – 7 ч. нощен и 8 ч. дневен. За
служители на МВР се прилагали разпоредбите на ЗМВР и издадените въз основа на
него подзаконови нормативни актове, според които предвид специфичния характер на
работата била установена еднаква продължителност на дневния и нощния труд по 8 ч.
– чл. 187, ал. и 3 от ЗМВР. Споделя се в тази насока съдебна практика по
приложението на чл. 9 от НСОРЗ, вкл. решение на СЕС по дело № С-262/202 от
24.02.2022 г., постановено по преюдициално запитване на РС-Луковит в рамките на
производство с идентичен предмет. Относими към нощния труд на държавните
служители в МВР били чл. 187, ал. 1, във вр. с ал. З и в чл. 179 ЗМВР, както и Наредба
№ 8121з-776/29.07.2016 г. Посочените разпоредби изчерпателно уреждали правната
регламентация на нощния труд на служителите по чл. 142, ал.1, т.1 ЗМВР, поради
което не била налице празнота на нормативната уредба и необходимост от
1
субсидиарното приложение на НСОРЗ.
При развитите доводи иска да бъде отменено постановеното решение в
атакуваната част.
В противен случай претенцията би била основателна за сумите 1242,77 лв.
главница и 188,23 лв. мораторна лихва, която сума би била дължима при съобразяване
на установената продължителност на работното време на ищеца с действително
отработените от него часове през съответните тримесечни периоди, след
преобразуването им в нощни.
Твърди се още, че присъденият в полза на ищеца адвокатски хонорар следвало
да се намали до минимума.
Не ангажира доказателствени искания.
Претендират се сторените пред тази инстанция деловодни разноски, а при
възприета неоснователност на въззивната жалба се поддържа възражение по см. на чл.
78, ал. 5 от ГПК.
В законоустановеният срок по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от въззиваемата страна. Сочи се, че макар да е допустима и редовна,
въззивната жалба е неоснователна. Изложени са съображения по същество, като не се
споделя становището в жалбата, че не са налице кумулативните предпоставки за
въвеждане на увеличение с коефициент, равен на отношението между нормалната
продължителност на дневното и нощното работно време. Въз основа на пространен
анализ на действащото законодателство за процесния период се твърди, че
първоинстанционния съд е приложил правилно закона. Позовава се в тази насока и на
решение на СЕС по дело № С-262/202 от 24.02.2022 г., постановено по преюдициално
запитване на РС-Луковит в рамките на производство с идентичен предмет.
Не се споделя становището на жалбоподателя, че дори и да се приеме за
неоснователна жалбата, то исковата претенция би била основателна в друг размер с
оглед отработените за съответното тримесечие норми.
Поддържа искане за присъждане на разноски по повод процесуалното
представителство и пред въззивната инстанция.
Оспорва възражението по чл. 78, ал. 5 от ГПК.
Не са заявени доказателствени искания.
В съдебно заседание въззивникът и въззиваемата страна постъпилата жалба и
отговорът по нея се поддържат.
Съдът, след като се запозна с материалите по делото приема, че въззивната
жалба е допустима, доколкото изхожда от страна в първоинстанционното
производство, подадена е в срок и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на
въззивна проверка.
При извършване на контрол за законосъобразност и правилност на
първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата
инстанция, след преценка на събраните доказателства пред първата и пред настоящата
инстанция, намира следното от фактическа страна:
Първостепенният съд е бил сезиран с искова молба на В. С. С., ЕГН **********,
с адрес гр. Кюстендил, общ.Кюстендил, ***, с адрес за връчване гр. Кюстендил, ул.
„***“ № 35, партер, чрез адв. Д. З. от АК-Кюстендил, против Главна дирекция
„Гранична полиция“ към Министерство на вътрешните работи на Република България,
2
седалище и адрес на управление: град София, бул. „Княгиня Мария Луиза“ № 46,
съдържаща искане за присъждане на сумите, представляващи представляващи
допълнително възнаграждение за положен извънреден труд за календарните 2017, 2018
и 2019г., получен в резултат на преизчисляване на положения нощен труд с
коефициент 1.143, ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от
17.02.2020 г. до окончателното й изплащане, както и мораторна лихва за забава за
периода от 01.05.2017г. до 17.02.2020г.
Сезираният съд е приел, че „старши полицай – водач на патрулен автомобил“ в
02 група „Охрана на държавната граница“ от ГПУ – Гюешево при РД „Гранична
полиция“ - Кюстендил за процесния период.
От представените 35 бр. платежни бележки (л.24 до л.59 от делото) са
установени плащания в полза на ищеца, начислени за период от 01.01.2017г. до
31.12.2019г.
Анализирани са и представени по делото и протоколи за положен труд от
държавни служители, работещи на смени в ГОДГ-02 ГПУ Гюешево за периодите
01.10.2017г. до 31.12.2017г., 01.10.2018г. до 31.12.2018г., 01.04.2019г. до 30.06.2019г.,
01.07.2019г. до 30.09.2019г. и от 01.10.2019г. до 31.12.2019г. (л.19-23 от делото).
Прието е заключение по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, изготвено
от вещото лице Р.Й., въз основа на което сезираният съд е приел за установен факта на
положен нощен труд от ищеца за процесния период от 01.01.2017г. до 31.12.2019г. –
1496 часа. За периода от м.01.2017г до м.12.2017г. основното месечно трудово
възнаграждение на ищеца е 673 лева, като за периода от м.01.2018 до м.02.2018 е вече
в размер на 728 лева, от м.03 до м.12.2018г. е в размер на 809 лева и за календарната
2019г. е в размер на 890 лева. Изяснено е допълнително, че за процесния период
дължимото възнаграждение за положения от ищеца нощен труд при съобразяване с
коефициента 1.143 за приравняване на нощния труд към дневен възлиза в размер на
1534,02 лв. главница и 212,59 лева законна лихва.
При тези факти исковата претенция е била възприета за основателна, поради
което и ответникът е бил осъден да заплати на ищеца сумата от 1534,02 лв.,
представляваща допълнително възнаграждение за положен нощен труд, приравнен на
дневен, по време на дежурства, за исковия период от 01.01.2017 год. до 31.12.2019 год.,
от която за периода от 01.01.2017г. до 31.12.2017г. в размер на 476,20 лв., за
календарната 2018 год. в размер на 519,01 лева и за календарната 2019 год. в размер на
538,81 лева, ведно със законна лихва върху главницата от момента на подаване на
исковата молба /17.02.2020г./ до окончателното изплащане на задължението, както и
обезщетение за забавено плащане върху главницата по чл.86, ал.1 от ЗЗД в общ размер
на 212,59 /двеста и дванадесет и петдесет и девет/лева.
С оглед изхода на спора е разпределил и отговорността за разноски, възлагайки
ги на ответника, в чиято тежест са възложени следващите се държавни такси и
разноски.
Проверявайки постановеният съдебен акт в пределите на въззивната жалба,
настоящият съдебен състав приема следното:
В съответствие с правомощията си по чл.269 от ГПК извърши служебно
проверка на валидността на решението и прецени допустимостта му, в резултат на
която проверка намира, че то е валидно - постановено е от надлежен съдебен орган,
функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда,
изготвено е в писмена форма и е подписано от съдебния състав, който го е постановил.
3
То е и допустимо.
По правилността на решението:
Исковата претенция е с правно основание чл.178, ал.1, т.3, вр. чл.187, ал.5, т.2 от
ЗМВР, а правното основание на иска за обезщетение за забавено плащане - чл.86, ал.1
от ЗЗД.
Както пред първата, така и пред въззивната инстанция страните не спорят по
това, че са били обвързани от съществуващото между тях служебно правоотношение,
по същността на заеманата от ищеца длъжност, по организацията и продължителността
на работното време на ищеца за процесния период, както и за това, че на същия е
заплатено дължимото допълнително възнаграждение за нощен труд.
При правилно изяснена фактическа обстановка първостепенният съд е обсъдил
всички относими и допустими доказателства, въз основа на които е достигнал до
правилни изводи относно релевантните за спора факти.
Във въззивното производство не са ангажирани доказателства, които да
променят приетата и изяснена от първата инстанция фактическа обстановка, поради
което настоящият съдебен състав я възприема изцяло и препраща към нея на основание
чл.272 ГПК, без установена необходимост тя да се преповтаря в настоящото решение.
Настоящата съдебна инстанция споделя изцяло и правните изводи на
първоинстанционния съдебен състав, а въведените с въззивната жалба оплаквания
намира за неоснователни.
Този извод е мотивиран от анализа на действащото в процесния период
законодателство.
Действително законодателят е предвидил с разпоредбата на чл. 178, ал.1, т.
3 ЗМВР, че към основното месечно възнаграждение на държавните служители
се изплащат допълнителни възнаграждения за извънреден труд.
Понятието „извънреден труд” е дефинирано в нормата на чл.143, ал.1 КТ,
според която такъв е трудът, който се полага по разпореждане или със знанието и без
противопоставянето на работодателя, или на съответния ръководител, от работника
или служителя извън установеното за него работно време.
С идентично съдържание е и разпоредбата на чл. 50а, ал.1 от ЗДСл (приета
преди процесния период - ДВ, бр. 57 от 2016 г.). Ал.2 на този текст допълва, че
относно допустимостта, продължителността, отчитането и заплащането на
извънредния труд се прилагат съответните разпоредби на Кодекса на труда. Тази
уредба е приложима и тук, доколкото ищецът има качеството на държавен служител в
системата на МВР. В този смисъл правилно и логично е позоваването на решението в
чл.187, ал.5, т.2 и ал.6 от ЗМВР /редакцията, действала преди изменението на закона с
ДВ бр.60 от 7.07.2020г./, който е приложимият закон за процесния период спрямо
държавните служители по чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР, какъвто, както вече се посочи,
несъмнено е и ищецът.
Уредено в чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР е още, че работата извън редовното работно
време от 280 часа годишно се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за
отработени до 70 часа на тримесечие – за служителите, работещи на смени, чрез
заплащане с 50% увеличение върху основното месечно възнаграждение. Т.е., макар в
ЗМВР да липсва дефиниция за понятието извънреден труд, въз основа на цитираната
норма може да се направи извод, че за държавните служители в МВР, работещи на
смени, това е времето до 70 часа на тримесечие, което надвишава редовното им
4
работно време.
В същото време с нормата на чл.187, ал.1 ЗМВР (редакцията преди изменението
на закона с ДВ бр.60 от 7.07.2020 г.) е прието, че нормалната продължителност на
работното време на държавните служители в МВР е 8 часа дневно и 40 часа седмично
при 5-дневна работна седмица, като работното време на държавните служители се
изчислява в работни дни – подневно, а за работещите на 8-, 12- или 24-часови смени –
сумарно на тримесечие.
При работа на смени е възможно полагането на труд и през нощта между 22.00 и
6.00 ч., като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов
период - така чл.187, ал.3 ЗМВР. Така формулирана нормата сочи, че осемте часа
нощен труд са максимално допустимите, но не и, че това е нормативно установеният
размер на нормалната продължителността на нощния труд на държавните служители
от системата на МВР, работещи на смени, тъй като всъщност няма фиксирана
нормална продължителност на нощния труд. Последният извод се подкрепя и от
приетите изменения на ЗМВР с ДВ бр.60 от 2020г., според които /чл.187, ал.1,
изр.2/ вече е фиксирана нормална продължителност на работното време през нощта- 8
часа за всеки 24- часов период.
Приета е и нова разпоредба на чл.187, ал.4 ЗМВР, съгласно която при сумирано
изчисляване на работното време нощните часове се превръщат в дневни с коефициент,
равен на отношението между нормалната продължителност на работното време през
нощта по ал.1. Тези материално-правни норми действат занапред - след влизане в сила
на закона, с който са приети, а за процесното правоотношение се прилагат действалите
до 7.07.2020г. норми на ЗМВР, които не предвиждат каква е нормалната
продължителност на работното време през нощта.
Спорът по делото е концентриран именно в това налице ли е празнота на
нормативната уредба и необходимост от субсидиарното приложение на НСОРЗ.
Съгласно чл.187, ал.9 от ЗМВР редът за организацията и разпределянето на
работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата на държавните
служители извън редовното работно време, режимът на дежурство, времето за отдих и
почивките за държавните служители се определят с наредба на министъра на
вътрешните работи.
За процесния период са действали правилата на Наредба № 8121з-
776/29.07.2016г. и Наредба № 8121з-908/02.08.2018г. на министъра на вътрешните
работи. В Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. се съдържат текстове относно
възможността на държавните служители в МВР да полагат труд и през нощта между
22.00 и 06.00 часа, като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за
всеки 24-часов период (чл.3, ал.3 ). В чл.31 от Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. е
предвидено, че отработеното време между 22.00 и 06.00 часа се отчита с протокол,
който се изготвя до десето число на месеца, следващ месеца на полагане на труда, като
при отчитане на броя часове време на труд между 22.00 и 06.00 часа, в протоколите за
отчитането им броят часове се посочва само в цяло число.
Видно е обаче, че в Наредба № 8121з-592/25.05.2015 г. (действала преди това) и
в Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. липсва изрично регламентирано правило за
начина и методологията, по която следва да се отчитат отработените часове за
положения труд през нощта, каквато е била уредбата в предходната Наредба № 8121з-
407/11.08.2014 г. (отм.) – чл.31, ал.2 от същата, който гласи, че при сумирано отчитане
на отработеното време общият брой часове положен труд между 22.00 и 06.00 часа за
5
отчетния период се умножава по 0,143, като полученото число се сумира с общия брой
отработени часове за отчетния период. От това следва, че очевидно се касае е за
празнота в специалната уредба, приложима към държавните служители в МВР, както
правилно е приел и първостепенният съд, като възраженията на въззивника в обратен
смисъл този състав намира за неоснователни.
Анализът на нормите, регламентиращи извънредния труд /цитирани по-горе/,
води до обоснован извод, че до изменението на ЗМВР с ДВ бр.60 от
7.07.2020г. законодателят се е стремил към идентичност по отношение на основните
характеристики на извънредния труд спрямо всички категории работници/служители,
както по КТ и по ЗДСл, така и спрямо тези по чл.142, ал.1, т.1 ЗМВР - касае се за
труд над установената за работника/ служителя продължителност на работното време
(терминология според КТ и ЗДСл), или над редовното работно време до 70 часа на
тримесечие (терминология според ЗМВР, като значима е и идентичността в
заплащането на извънредния труд /когато по ЗМВР той се компенсира в пари/ - така
чл.187, т.6 от ЗМВР, чл.150 КТ вр. чл.262, ал.1, т.4 от КТ и чл.50а, ал.2 от ЗДСл.
Принципът на отчитане на работното време е обективиран в чл.142, ал.1 и 2 КТ-
в работни дни - подневно. Според ал.2 от същата норма работодателят може да
установи сумирано изчисляване на работното време - седмично, месечно или за друг
календарен период, който не може да бъде повече от 6 месеца. В ЗМВР- чл.187, ал.3
/преди изменението с ДВ бр.60 от 7.07.2020г./, регламентацията е сходна - работното
време на държавните служители се изчислява в работни дни - подневно, а за
работещите на 8-, 12- или 24-часови смени - сумирано за тримесечен период /преди
изменението от 2016г. периодът е едномесечен/.
НО редът и начинът на отчитане на работното време при сумирано работно
време не са установени в закона (КТ, ЗДСл и ЗМВР- до изменението му с ДВ бр.60 от
7.07.2020г.), а се съдържа в съответните подзаконови нормативни актове – Наредбата
за работното време, почивките и отпуските (НРВПО) и Наредбата за структурата и
организацията на работната заплата (НСОРЗ) за работещите по трудово
правоотношение и в наредбите на министъра на МВР, издадени въз основа на
законовата делегация по чл.187, ал.9 ЗМВР (преди изменението с ДВ бр.60/20г.) за
държавните служители в МВР.
Съгласно чл.9а, ал.4 от НРВПО /в сила от 1.01.2018г./, когато се полага нощен
труд, сборът от работните часове по графика на работника или служителя по ал.3 се
изчислява след превръщане на нощните часове в дневни за смените с 4 и повече от 4
часа нощен труд с коефициента по чл.9, ал.2 от НСОРЗ. Съответно чл.9г от НРВПО /в
сила от 1.01.2018г./ предвижда отработените часове от работника/ служителя, които в
края на периода, за който е установено сумирано изчисляване на работното време, са
повече от часовете, определени съгласно чл.9б, да се отчитат за извънреден труд по
реда на чл.149 от КТ пред инспекцията по труда.
Макар такава препращаща към чл.9, ал.2 от НСОРЗ норма да липсва преди
2017г., т.е. за част от процесния период, преди м.януари 2018 г., доколкото
разпоредбата на чл.9, ал.2 от НСОРЗ е съществувала още от приемането на наредбата
през 2007г., този състав не съзира основание да се изключи нейното приложение при
изчисляване на работното време на работниците/ служителите, работещи по трудово
правоотношение и преди 2017г., когато същите работят на сумирано работно време.
Съгласно чл.9, ал.2 от НСОРЗ при сумирано изчисляване на работното време нощните
часове се превръщат в дневни с коефициент, равен на отношението между нормалната
продължителност на дневното и нощното работно време, установени за подневно
6
отчитане на работното време за съответното работно място. Тъй като според КТ
нормалната продължителност на дневното работно време е 8 часа, а на нощното- 7
часа, то отношението между двете величини формира коефициент 1,143.
В наредбите на министъра на вътрешните работи, действали през процесния
период- чл.21, ал.2 сочи, че работното време на държавните служители, работещи на
смени, се изчислява в часове, сумирано за едномесечен /респективно тримесечен/
период. Идентична е разпоредбата и на чл.18, ал.2 от предхождащата процесния
период наредба, издадена през 2014г. Чл.31 от приложимата тук наредба предвижда,
че отработеното време между 22.00 и 06.00 часа се отчита с протокол, който се изготвя
до десето число на месеца, следващ месеца на полагане на труда, като при отчитане на
броя часове време на труд между 22.00 и 06.00 часа, в протоколите за отчитането им
броят часове се посочва само в цяло число.
Видно е, че в процесните Наредби, издадени на основание чл.187, ал.9 от ЗМВР
/до бр.60/20г. на ДВ/ липсва норма, аналогична на чл.9а, ал.4 от НРВПО и чл.9, ал.2 от
НСОРЗ. След като обаче в специалния закон липсва ясна и категорична норма, която да
фиксира нормалната продължителност на нощния труд, то съгласно чл.46, ал.2 ЗНА за
неуредените от него случаи следва да се приложат разпоредбите, които се отнасят до
подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта. И т.к. служителите в МВР са
държавни служители, то за неуредените в специалния закон отношения следва да се
приложи общия закон, а именно Закона за държавния служител (ЗДСл). В този смисъл
са и задължителните указания на ВКС, дадени в ТР № 6/06.11.2013 г. по тълкувателно
дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които ЗДСл се прилага субсидиарно за
правоотношенията на служителите на МВР и при липса на изрична разпоредба в
ЗМВР, следва да се прилага разпореденото в него, тъй като обратното разбиране би
поставило в неравностойно положение държавните служители в МВР спрямо другите
държавни служители, както и спрямо работниците и служителите, работещи по
трудови правоотношения. Следователно, разпоредбите на чл.67, ал.3 ЗДСл и чл.50а,
ал.2 от ЗДСл, които препращат към уредбата по КТ, респективно- към тази по чл.9,
ал.2 от НСОРЗ, за процесния период намират субсидиарно приложение при
изчисляване отработеното работно време от държавните служители по чл.142, ал.1, т.1
от ЗМВР, работещи при сумирано работно време, съответно- и при определяне дали
същите са положили извънреден труд за съответния едно /три/- месечен/ период на
отчитане.
Въззивната инстанция намира още, че прилагането на коефициент 1,143 не се
отнася само до случаите, когато през нощта работникът работи по-малко часове от
нормалната продължителност на дневното работно време, а намира приложение и
когато продължителността на положения нощен труд надхвърля нормалната
продължителност на нощното работно време /7 часа/, тъй като нормата на чл.9а, ал.4 от
НРВПО, в последното си изречение, изрично предвижда кои са изключенията от това
правило, като понастоящем приложението й е изрично уредено в чл.9г от НРВПО.
Няма съмнение, че отчитането на работното време, респективно на превишението му, е
неразривно свързано с неговото заплащане, наред със задълженията за отчетност пред
Инспекцията по труда (последното- установено предвид принципната забрана на
извънредния труд).
В подобна насоченост е имал повод да се произнесе и СЕС и по повод отправено
преюдициално запитване, като е постановено Решение на СЕС от 24.02.2022 г по дело
С-262/20, в което е прието, че чл. 8 и чл. 12, б. "а" от Директива 2003/88ЕО не налагат
да се приема национална правна уредба, която да предвижда, че нормалната
7
продължителност на нощния труд за работници в публичния сектор е по-кратка от
нормалната продължителност на труда през деня. В тази връзка е прието от СЕС, че
във всички случаи в полза на такива работници трябва да има други мерки за защита
под формата на продължителност на работното време, заплащане, обезщетения или
сходни придобивки, които да позволят да се компенсира особената тежест на нощния
труд.
В този контекст и доколкото, както вече се посочи, в българското
законодателство до 2020 г. не съществува норма, определяща нормалната
продължителност на нощния труд на държавните служители в системата на МВР,
несподелима е тезата, че положеният такъв не следва да бъде компенсиран.
В тази насока са и мотивите на Решението на СЕС (т. 76 и т. 77 от същото),
според които след като нормалната продължителност на труда през деня и през нощта
е еднаква, т. е. съотношението между дневен и нощен труд е 1, и не се налага
преобразуване, сама по себе си не отразява допустима от закона цел, годна да обоснове
разлика в третирането на полицейските служители спрямо тези, за които се прилага КТ.
Допълнителен аргумент в тази насока следва и от това, че преизчисляването на
часовете нощен труд с коефициент 1,143 отпада в Наредбата и в Наредба 2, а считано
от 10.07.2020 г. такова преизчисляване отново е въведено в ЗМВР.
Твърдението, че претенцията би била евентуално основателна само досежно
отработено време, при отчитане на почивките в тримесечните периоди, не може да
бъде обсъждано, т.к. е повдигнато едва с въззивнта жалба. То вероятно е в смисъл, че е
налице недоработена норма в тримесечните периоди от страна на ищеца, но този
въпрос не е относим към предмета на спора, респ. не може да бъде взето предвид и
заключението по допуснатата допълнително съдебно-счетоводна експертиза в т.см.,
доколкото съгласно нормите на отменените понастоящем НАРЕДБА № 8121з-36 от 7
януари 2020 г. за реда за организацията и разпределянето на работното време, за
неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време,
режима на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните служители в
министерството на вътрешните работи, НАРЕДБА № 8121з-776 от 29.07.2016 г. и
НАРЕДБА № 8121з-407 от 11.08.2014 г. – чл. 14, графикът се изготвя от ръководителя
на съответната структура, така че сборът от работните часове по графика на
служителя за тримесечния период в максимална степен да достига нормата за
продължителност на работното време за съответния период. Не е използван
императивен израз в т.см. От това следва възможност тя да се доработи в първия месец
на следващото тримесечие. Нещо повече, след като ръководителят на съответната
структура е изготвил график, който позволява недоработване на нормата, това му
недобросъвестното изпълнение на служебните задължения не може да се възложи в
тежест на служителя, който принуден от естеството на работата си, може се явява на
работа единствено по утвърден график. В същото време получената сума за положен
труд под нормата не може да се вземе предвид и с оглед разпоредбата на чл. 271, ал. 1
от КТ, която предвижда, че работникът или служителят не е длъжен да връща сумите
за трудово възнаграждение и обезщетения по трудовото правоотношение, които е
получил добросъвестно. Добросъвестността се предполага до доказване на противното,
съгласно разпоредбата на чл. 8, ал. 2 от КТ, като обратно доказване не е проведено
успешно със средствата на ГПК. И т.к. от друга страна спорното правоотношение няма
за предмет този въпрос, без правно значение е дали в исковия период е налице
недоработване на тримесечната норма.
При изложените съображения и предвид събраните по делото доказателства,
8
въззивният съд намира, че исковата претенция за заплащане на допълнително
възнаграждение за извънреден труд за процесния период, получен след преобразуване
на реално положените часове нощен труд в дневен, се явява доказана по основание.
Размерът на вземането е установен с приетото пред първата инстанция
заключение по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, което обосновава и
основателност на претенцията в този размер.
До идентични изводи е достигнал и първостепенният съд, поради което
атакуваното решение следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
С оглед изхода на спора при въззивното обжалване, атакуваният съдебен акт не
следва да бъде ревизиран в частта за разноските. Той съдържа произнасяне в т.см., като
настоящият въззивник е осъден да заплати на ищеца пред първата инстанция – тук
въззиваем, сумата от 500.00 лева, представляваща сторените от последният разноски по
воденето на делото-платеното адвокатско възнаграждение на процесуалният му
представител. В тежест на въззивника са възложени и следващите се държавни такси -
294,36 лева, от която съобразно уважената част от исковата претенция държавна такса
в размер на 111,36 лева, формирана като сбора на държавните такси по двата
обективно съединени иска, а именно: 61,36 лв. по иска за главницата и 50,00 лв. по
този за мораторната лихва и 183,00 лева, представляваща платеното за сметка на
бюджета на съда възнаграждение на вещо лице.
По жалба на ответника пред първата инстанция е постановено Определение №
260234/13.06.2022 г., с което искането му за изменението на решението в частта за
разноските е оставено без уважение. Този съдебен акт не е обжалван.
Пред въззивната инстанция:
При този изход на спора и заявените искания за разноски, както и ангажираните
доказателства за извършването им, приложима е нормата на чл.78, ал.3 ГПК, респ.
въззивникът следва да заплати на въззиваемия сумата от 250 лв. за въззивната
инстанция, съгласно представен договор за правна защита и съдействие.
Присъденото възнаграждение не е прекомерно, предвид обективното
съединяване на искове, като същото е съобразено с размерите по Наредба №1/2004г. на
ВАдвС за МРАВ. Поради което възражението по см. на чл. 78, ал. 5 от ГПК, заявено с
въззивната жалба, се възприема за неоснователно.
По обжалваемостта:
Настоящото съдебно решение не подлежи на касационен контрол, съобразно
императивната разпоредба на чл. 280, ал. 3 от ГПК.
Мотивиран от горното и на основание чл.271, ал.1, предл.1 ГПК, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №260059/05.05.2022 г., постановено по гр.д. № 381
от описа на Районен съд – Кюстендил за 2020 г.
ОСЪЖДА Главна дирекция „Гранична полиция” – МВР, адрес: гр.София,
бул.“Княгиня Мария Луиза“ № 46, да заплати на В. С. С., ЕГН **********, с адрес гр.
Кюстендил, общ.Кюстендил, ***, сумата от 250,00 лв. (двеста и петдесет лева и нула
9
стотинки) - разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационна обжалване – арг. от чл. 280, ал. 3
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10