Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.София, 03.10.2018 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, VII-ми въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесети септември две хиляди и осемнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ МЛАДЕНОВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. ВЕСЕЛИНА СТАВРЕВА
2. мл. съдия СВЕТЛАНА
АТАНАСОВА
при секретаря Снежана Апостолова и прокурора С.Тотев като разгледа докладваното от съдията
СТАВРЕВА В.Н.О.Х.Д.№1382/2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на гл.21 от НПК.
С присъда от 21.06.2017г. по Н.О.Х.Д.№9259/2014г., СРС, НО, 115-ти с-в е признал подсъдимия Д.И.И. за невиновен в извършването на
престъпление по чл.198, ал.1, пр.1 от НК за това, че на 05.03.2014г. около 17.40часа в гр.София на
ул.“Неделчо Бончев“, е отнел чужди движими вещи парична сума в размер от 250лв.
/двеста и петдесет лева/, портфейл за документи на стойност 1,40лв. /един лев и
четиридест стотинки/ и мобилен телефон марка „Нокиа“, модел „С 1“ на стойност
56лв. /петдесет и шест лева/ всичко на обща стойност 307,40лв. /триста и седем
лева и читиридесет стотинки/ от владението на св.М.С.Д., с намерение
противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила - блъснал в гърба Д.и
след като той паднал на земята, бръкнал в десния му джоб на якето му и оттам
издърпал описаните вещи, поради което
и на осн. чл.304 от НПК, съдът го е оправдал изцяло по повдигнатото обвинение.
Срещу присъдата е постъпил въззивен бланкетен протест от прокурор при СРП. В
сезиращия въззивния съд акт се настоява за отмяна присъдата на
СРС и постановяване на нова осъдителна. В протеста не се прави искане за събиране на нови доказателства.
След изготвяне на мотивите след указания от
Председателя на първоинстанционния съдебен състав, прокурор от СРП е допълнил
протеста като е счел, че приобщените в хода на съдебното следствие
доказателства еднозначно насочват към извод за виновността на подсъдимия И.. Като ясни и недвусмислени в
протеста са оценени показанията
на пострадалия свидетел, в каквато насока е и съдържанието на назначената по
делото съдебно-психиатрична експертиза. Прието е, че съдът не е изпълнил служебното си задължение да прецени дали
деянието на И. не представлява
престъпление по друг законов текст. Като защитна теза се озеняват обясненията
на подсъдимия, дадени пред СРС. В този смисъл, се моли за
постановяването на нова, осъдителна присъда като на подсъдимия бъде наложено
наказание по справедливост.
В разпоредително заседание на 26.03.2018г. въззивният съдебен състав по реда на чл.327 от НПК е преценил, че за
изясняване на обстоятелствата по делото не се налага разпит на подсъдимия, но
се налага такъв на св.К.С., която не е намерена с цел провеждането му от
първата инстанция. Поради кончината й, същата беше заличена като свидетел.
В съдебно заседание представителят на СГП поддържа протеста. Солидаризира се с извода на СРП, че първоинстанционната присъда е постановена след неправилен анализ на доказателствата. Намира за нелогично пострадалият да е подал сигнал, че вещите са му отнети от подсъдимия чрез сила, ако това не е било така в действителност. Поради това моли за постановяване на нова осъдителна присъда спрямо И. за реализиране на престъплението по чл.198, ал.1 от НК. Предлага на същия да бъде наложено наказание под средния размер, предвиден за това престъпление.
Защитата на подсъдимия – адв.К. пледира протеста да бъде оставен без уважение като неоснователен и немотивиран, а присъдата на СРС да бъде потвърдена като правилна и законосъобразна. Споделя извода на СРС за липсата на обективни доказателства за извършено престъпление от общ характер от страна на подсъдимия. Акцентира на сериозните противоречия в показанията на пострадалото лице при всеки един от разпитите му. В заключение, упълномощеният защитник счита, че при липса на безспорни и и категорични доказателства за виновността на И., не може да бъде постановена осъдителна присъда.
Подсъдимият И.,
редовно призован, се явява лично. В правото си на лична защита се присъединява към
доводите на защитника си, а в предоставената му последна дума твърди, че е
невинен.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, VII-ми въззивен състав след като
обсъди доводите в протеста и допълнението към него, както и тези, изложени в
съдебно заседание от страните и след като в съответствие с чл.314 от НПК
провери изцяло правилността на атакуваната присъда, констатира следното:
Първоинстанционната
присъда е постановена при изяснена фактическа
обстановка, която се подкрепя от събраните по делото гласни и писмени
доказателства, доказателствени средства и способи за приобщаването им, подробно
обсъдени в мотивите към съдебния акт на СРС. Долунаведената фактическа картина
е изградена на база на анализ на наличния и надлежно приобщен доказателствен
материал от съдебното и досъдебно производство. Настоящият въззивен състав не
намира основания за съществено ревизиране фактологията, приета от първия съд, с
известни детайли, която се изразява в следното:
Подсъдимият Д.И.И. е роден на ***г***, българин, български гражданин, с адрес по
местоживеене:***, женен,
с
основно образование, с ЕГН:**********, осъждан.
Пострадалият
М.Д.не страда
от психично заболяване, заеквал от дете. При него вещото лице е констатирало
свърхчувствителност, ранимост, неувереност и неустойчивост, които са останали
само като характерови особености, без изразени конгитивни, емоционални и
интелектуално-паметови изменения. Според съдебният експерт към инкриминираната
дата същият е бил в състояние на обикновено алкохолно опиване – лека степен,
която не е нарушила способността му правилно да възпроизвежда възприети от него
факти. Посочва, че описаните от пострадалия отправени по думите му заплахи от
близки на подсъдимия са силен стресогенен фактор и са предизвикали психологичен
страх от неблагоприятни последици.
Св.Д.живеел в
гр.София, ж.к.„*******като се познавал с подсъдимия И. от деца от квартала.
На 05.03.2014г., след като
приключил работа около 17.30часа, пострадалият Д.изпил около 100 гр. ракия, след което
тръгнал към дома си. В близост до жилището си в кв.“Дружба“ св.Д.видял подсъдимия. Последният
също бил консумирал алкохол - неустановено количество бира и ракия.
Подсъдимият И. поискал телефона на св.Д., за да се обади на жена си, която по това време била в РГърция. Пострадалият извадил от
джоба на якето си калъфа, в който държал мобилния си телефон
марка “Нокиа“, модел „С 1“ и подсъдимия го взел от ръката му. В калъфа, в който държал мобилния си телефон, св.Д.бил оставил и сумата от
250лв. /двеста и петдесет лева/ от заплата, поради което и тази сума заедно с
калъфа и телефона на свидетеля отишла в подсъдимия.
Подсъдимият
И. не се обадил веднага на съпругата си, а
се прибрал у дома с парите и телефона на пострадалия, а също и св.Д..
На 07.03.2014г. била изготвена
докладна записка от служител в 08 РУ СДВР за констатираното престъпление над св.Д..
По-късно
през м.март св.К.С. – сестра на подсъдимия върната телефона и парите на св.Д..
С
протокол за доброволно предаване от 18.03.2013г. св.Д.предал върнатия му
мобилен телефон на инспектор в 08 РУ СДВР.
На 23.04.2014г. било извършеното разпознаване, при което св.Д.посочил подсъдимия за лицето,
което го нападнало на 05.03.2014г. и взело телефона и парите му. На същата дата,
удостоверено с разписка, мобилния телефон бил върнат на собственика му – св.Д..
От
заключението на съдебно-оценителната експертиза се установява, че стойността на
процесния мобилен телефон марка “Нокиа“, модел „С 1“ е 56,00лв. /петдесет
и шест лева/, калъфчето за телефона – 2.00лв. /два лева/, като ведно с
процесната сума, която твърди св.Д.да е имал в себе си, като общата стойност на
всички находящи се в него вещи е 307,40лв. /триста и седем лева и четиридесет
стотинки/, като минималната работна заплата за 2014г. е 340лв. /триста и четиридесет
лева/.
Въззивната съдебна инстанция не може да не се съгласи с извода на районния
съдия, че доказателствата по делото изцяло подкрепят изложените обстоятелствени
изводи, въпреки че СРС не е направил
съответен на арг. от чл.305, ал.3 от НПК доказателствен
анализ.
Изложената
фактическа обстановка, по същество правилно възприета от СРС се подкрепя частично
от обясненията на подсъдимия И. и от
показанията на пострадалия св.Д.от съдебната фаза, а също трябва да бъдат
посочени още и следните писмени доказателства и доказателствени средства: протокола
за доброволно предаване от 18.03.2013г. на мобилния телефон от св.Д.(л.13 от
досъдебното производство), протокола за оглед на веществени доказателства с
фотоалбум (л.14-17 от досъдебното производство), разписка за връщане на телефон
(л.46 от досъдебното производство).
Съдът, подобно
на предходния, кредитира като обосновано и обективно заключението на
извършената в досъдебното производство съдебно-оценителна
експертиза (л.19-20 от досъдебното производство), а също и на съдебно-психиатричната
експретиза спрямо пострадалия, изготвена в хода на съдебното дирене (л.51-53 от
съдебното производство).
Както
беше обективирано и по-горе, според психиатъра пострадалият М.Д.не страда от психично
заболяване, заеквал от дете. При него вещото лице е констатирало свърхчувствителност,
ранимост, неувереност и неустойчивост, които са останали само като характерови
особености, без изразени конгитивни, емоционални и интелектуално-паметови
изменения. Според експерта към инкриминираната дата същият е бил в състояние на
обикновено алкохолно опиване – лека степен, която не е нарушила способността му
правилно да възпроизвежда възприети от него факти. Поради това и съдебният експерт е приел, че свидетелят е със съхранени
възможностите за разбиране, съобразяване и оценка на полезните за него
действия, за правилна фактическа ориентация и адекватно отреагиране според
неговите разбирания и опит на нивото на леко снижените му интелектуални
възможности. Посочва, че описаните от пострадалия отправени по думите му заплахи от
близки на подсъдимия са силен стресогенен фактор и са предизвикали психологичен
страх от неблагоприятни последици.
Констатация
за обремененото съдебното минало на подсъдимия И., следва да бъде направена въз основа на приложената и приета по
делото като писмено доказателство справка за съдимост (л.22-24 от досъдебното
производство).
Първата
инстанция е събрала и проверила почти всички възможни доказателства, необходими
за разкриване на обективната истина по делото, като след направен анализ на
доказателствените източници е достигнала до верни крайни изводи, с които
настоящият въззивен състав се съгласява. В тази насока, въззивната инстанция
положи също значителни усилия за установяване и разпит на св.К.С., за която
неправилно СРС е счел, че се е възползвала от правото си по чл.119 от НПК да
откаже да даде показания. Такива данни, при все, че свидетелката не се е явила
лично в съдебно заседание, нито писмено е декларирала това обстоятелство, не
могат да бъдат приети за налични по делото. Въпреки това, поради кончината на С.
в хода на въззивното производство, непосредствен разпит не можа да бъде
проведен, което изключи възможността за установяване по безспорен начин на една
част от обстоятелствата, свързани с начина на връщане на телефона на св.Д..
В
резултат на извършеното самостоятелно доказателствено изследване, въззивният
съд намира, че ангажираните в производството гласни доказателствени средства са
по същество и като краен извод са били правилно интерпретирани от страна на контролираната
инстанция, въпреки че показанията на св.Д.поотделно не са съпоставени и
съотнесени с други доказателствени източници. От съвкупния анализ на
приобщените писмени и гласни материали се установява по безспорен начин времето
и мястото на срещата между подсъдимия и св.Д., обстоятелствата, че и двамата са
употребили алкохол, както и че след определен период от време, телефона му е
бил върнат от сестрата на И. – К.С.,
но същите не доказват по категоричен и безспорен начин съпричастност на
подсъдимото лице във вмененото му престъпно посегателство.
Правилно
първостепенният съд е констатирал съществени противоречия в показанията на св.Д.при
разпитите му пред съда, и то относно основния интересуващ процеса факт, а
именно дали подсъдимият И. е взел,
без съгласие на пострадалия, и със сила телефона и парите на пострадалия, което
да обоснове обективните характеристики на престъплението грабеж, или евентуално
кражба. В хода на съдебното следствие пострадалият е разпитан на два пъти. При
първия си разпит пред СРС, който е и по-подробен, приобщен на осн. чл.281,
ал.1, т.2 от НПК, Д.е развил версия, според която подсъдимият И. е взел телефона от ръката му, след
като той сам го е извадил от джоба си като към него са били прикрепени и
определена сума пари като по-късно тези вещи са му били върнати от сестрата на
подсъдимия, но преди да подаде жалбата в полицията. Разпитан, при
новозапочналото съдебно следствие, пострадалото лице потвърждава версията,
изложена на 25.03.2015г. пред СРС като настоява, че в действителност
подсъдимият /М./ му е взел телефона, но това не е било насила. В този разпит за
пръв път св.Д.настоява да бил леко бутнат от подсъдимия, в гърба на пътя, но
отново посочва, че сам му е дал телефона. Противоречие тук с първоначалните
показания на Д.пред СРС, въззивният съд констатира и че тук е настоял, че
подсъдимият е взел от джоба калъфчето. Въпреки това, отново подчертава, че в
конкретния ден телефона не е бил в калъфчето и поради това той му е дал само
телефона отделно.
Правилно
тези вътрешни противоречия в показанията на пострадалото лице пред СРС, и то на
два пъти, са довели до приобщаване показанията на пострадалия, макар и на
по-слабото процесуално основание /чл.281, ал.4, вр. ал.1, т.1 от НПК/. След прочитането
им, пострадалият в с.з. на 25.03.2015г. първо заявява, че подсъдимият насила му
е взел телефона като го е бутнал, което се е случвало и друг път, но поради
страха си от И. е заявил по-рано, че
е дал телефона доброволно. Няколко изречения по-късно обаче Д.отново потвърждава,
че доброволно му е дал тогава телефона, защото се страхува от него. В с.з.,
след започване отново на съдебното следствие /заради смяна на съдебния състав/
и след прочитане на показанията на Д.на л.3 и л.6 от досъдебното производство,
същият в продължава да настоява, че е дал телефона на И., който не му го е върнал, а също и калъфчето с парите, но е
категоричен, че това не е станало насила. За пръв път, за разлика от
първоначалния си разпит пострадалият развива и версия, че калъфа на телефона е
бил отделно от самия телефон.
Не
може да се отрече пълната дисхармония в показанията на това лице, уловена и от
СРС. Вярно, че според заключението на съдебно-психиатричната експретиза, св.Д.е
годен да дава показания свидетел, който вероятно е повлиян при разпита си от
личностните си особености /заекване и свързаните с тях свърхчувствителност,
ранимост, неувереност и неустойчивост/, но и от и предходните си негативни
взаимоотношения с подсъдимия И. /вж.
показанията му от 25.03.2015г. на л.25 гръб/. Вещото лице с категоричност е
установило страховите емоции у пострадалия, свързани със заплашителни действия
или думи от страна на близки на подсъдимия, но същите не са довели до
невъзможност правилно да разбира свойството и значението на стекли се събития и
да интерпретира адекватно. На база на това експертно становище, въпреки ниското
интелектуално ниво на пострадалия Д., може да се направи заключение, че
свидетелят има ясни представи за случилото се, но вероятно по определени
субективни причини, не желае да ги изложи пред съда. Последният обаче е призван
да обследва обективната истина по всяко дело, но това според процесуалните
правила може да стане само на база на събраните и проверени по съответния ред
годни доказателства. В този смисъл и прибощените лично и непосредствено пред
първия съд показания на св.Д.не могат да доведат до еднозначия извод за
извършеното по начина, описан в обвинителния акт изпълнително деяние от страна
на подсъдимия или за евентуално извършено друго престъпление срещу
собствеността /кражба/.
Вярна
е тезата на прокурора, че свидетелят не би се оплакал в полицията, данни в
каквато насока има да е сторил ден след 05.03.2014г., ако не е бил обект на
противоправно деяние, но само на база на това /по делото е налична докладна
записка от полицейски орган без доказателствена стойност по НПК, в която е
обективирана като дата на нападението от лицето „М.“ – 06.03.2014г./, въззивният
съдебен състав няма как да постанови различен от този на първата инстанция
съдебен акт.
Не
може да се отрече и че в хода на съдебното дирене са приобщени показанията на
пострадалия от досъдебното производство, но на осн. чл.281, ал.4, вр. ал.1, т.1
от НПК. Всъщност те са единствени, при все, че обясненията на подсъдимия
оборват обвинението, а други доказателства в една или друга насока след
кончината на св.С. по делото няма, които са в унисон с тезата на СРП, лансирана
в обвинителния акт. Според императива, заложен в ал.8 на чл.281 от НПК, осъдителната присъда не може да се основава само на показания, прочетени по
реда на ал.4, а според тази инстанция случаят е точно такъв.
В действителност по делото има разпознаване, което е извършено при
съблюдаване изискванията на чл.169-171 от НПК, при което св.Д.е разпознал в
подсъдимия нападателя си от 05.03.2014г. Безспорно се касае за действие,
сторено между лица, които са се познавали по-рано /вж. показанията на
пострадалия и обясненията на подсъдимия/, което до известна степен обезсмисля
провеждането му, но същината в случая е, че наличните по делото сведения от св.Д.по
същество на предмета на делото – нападение и отнемане на вещи, са изпълнени с
противоречия, неясни са, нелогични и в крайна сметка навеждат към това,
независимо от причините, пострадалият да отказва да лансира теза, че е бил
нападнат и че телефона и парите са му отнети против волята от подсъдимия.
Напротив, същият въпреки обективирания страх от подсъдимия, за който не става
ясно дали е по принцип, във връзка с тази, а вероятно и с други предходни срещи
с И., настоява сам и доброволно да
се е лишил от владението на телефона, към който са били прикрепени парите му.
Един път тази му теза се противопоставя на друга, че подсъдимият е бръкнал в
джоба му, когато обаче според Д.телефона му е бил на друго място, а не в
калъфчето си. И при тои разпит обаче пострадалото лице не заявява тези му вещи
да са взети с насилие, особено пък да описва начина на реализиране на това.
Безспорен е факта, че преди 18.03.2014г. телефона на Д.е бил в негово
владение, при все че на същата дата го е предал с протокол за доброволно
предаване на разследващите. Вероятно това е станало и по начина, за който не
отрича св.Д., а и се потвърждава от думите на подсъдимия – посредством сестрата
на последния. Няма как обективираните обаче в протокола за доброволно предаване
сведения от Д.да бъдат предмет на анализ, тъй като не са снети като показания
по реда на НПК /въпреки че могат да бъдат проверени, което се опитваше да стори
въззивния съд чрез разпита на св.С./. Само за отбелязване е обстоятелството,
наведено от Д.тук, че се касае за телефон, „взет му“ на 06.03.2014г. Както беше
отбелязано и по-горе тази дата фигурира в докладната записка, с която е
констатиран от полицейски орган сигнала на пострадалия. Въззивният съд в този
му състав не съзря други преки, а също и подлежащи на анализ и годни косвени
доказателства, които да подкрепят по еднозначен и недвусмислен начин, както
изисква доказателственото право извода на СРП за виновност на подсъдимия.
Въззивните
съдии, след внимателен анализ, дават вяра в преобладаващата им част на
изложеното посредством обясненията на подсъдимия И., както е сторил и районния съд, макар че не е изложил подробни
съображения в тази носока, а само лимититивно е изброил на кои доказателства се
е позовал. Обясненията на подсъдимия няма как да не бъдат приети частично за
достоверни, тъй като най-малкото се припокриват с показанията на св.Д.от
съдебното следствие и при двата му разпита. Вярно е, че в тези обяснения
прозира двояката им правна природа на основно гласно доказателствено средство,
но така също и на такова, чрез което лицето упражнява в пълен обем правото си
на защита. В тази насока на мисли, достоверността им следва да бъде установена
при спазване на общите правила относно гласните доказателствени средства и
при съблюдаване на дефинитивните правила за оценка на
доказателствата.
Налице
е противоречие между обясненията на подсъдимия и показанията на
свидетеля-пострадал досежно факта кога последния се е снабдил отново с телефона
си. Съдът в този му съдебен състав не се довери на тезата, лансирана от И., че това е станало на следващия ден,
въпреки че е ирелевантно за предмета на делото, тъй като най-малкото това не би
довело до сезиране органите на реда. В горната насока води и съдържанието на
протокола за доброволно предаване с констатации кога точно е върната вещта на Д..
В унисон обаче са вижданията на двете лица досежно факта каква е била причината
И. да поиска телефона, къде се
случило това, упражнено ли е насилие от негова страна срямо пострадалия, че
пострадалият сам се лишил, макар и временно от владението на телефона си, а
също и касателно обстоятелствата, че и двамата мъже са били под влияние на
алкохол.
В
заключение въззивният съд счита, че оценката на събрания по делото доказателствен материал и установените
по делото факти от страна на
първоинстанционният съд, макар и доста бланкетна като резултат съответства
на точното информационно съдържание на източниците на доказателствата и обхваща
в пълнота включените в предмета на делото обстоятелства, поради което не намира
основание за приложение на правомощията си, визирани в чл.316 от НПК да приеме
нови фактически положения по делото.
При
описаните факти, районният съд е направил верни правни изводи за липсата на събрани достатъчно доказателства по
делото за участие на подсъдимия във вмененото му престъпление. В този смисъл
анализът на доказателствените материали както поотделно, така и в тяхното
едниство води до безспорен и несъмнен извод, до който е достигнал и първия съд,
че от обективна страна не е доказано подсъдимият И. да е изпълнил с
деятелността си състава на престъплението по чл.198, ал.1, пр.1 от НК.
По
делото се събраха преки доказателства, че подсъдимото лице на инкриминираната дата
се е намирало на едно и също място заедно с пострадалия, като по думите и на
двамата /показанията на св.Д.от съдебното следствие/ пострадалият е предоставил
на подсъдимия И. за временно
ползване собствения си мобилен телефон, който обаче поради опиянението и на
двамата мъже, не е върнал веднага, а няколко дни по-късно със съдействието на
св.С.. Отделно от това стана ясно, че към телефона в калъфче е имало и
прикрепена сума пари, за която пострадалият в съдебно заседание също посочва да
му е върната. Тази версия, лансирана и от двете посочени по-горе лица, макар и
не твърде убедителна от страна на св.Д., се противопоставя на показанията на
същото лице от досъдебното производство, но както беше посочено и по-горе
всъщност те са единствените, които пряко и еднозначно уличават подсъдимия
именно във вмененото му престъпление, като поради действието на чл.281, ал.8 от НПК е изключено постановяването на осъдителна присъда само на база на тях.
Изършеното в случая разпознаване според въззивния състав не спомага съществено
за подкрепа на обвинителната теза, тъй като двете лица са се познавали от
по-рано, а и подсъдимият не отрича да е бил на инкриминираната дата заедно с
пострадалия. Въпросът е, че св.Д.по същество оспорва с дадените в съдебното
дирене показания тезата си от досъдебното производство, а поради това и
доказателствената стойност на разпознаването, която е от значение, ако се
потвърди, че И. е именно
извършителят на престъплението спрямо него, което той всъщност отрича. Както
беше посочено и по-горе, не може да се приеме за подкрепящ обвинението и
протокола за доброволно предаване от пострадалия. В тази връзка, доколкото
липсват обективните елементи, както на престъплението кражба, а така и още
повече на грабеж, няма как да се постанови осъдителна присъда спрямо
привлеченото към наказателна отговорност лице. За постановяването на осъдителна
присъда са необходими положителни доказателства, годни да мотивират
категоричното убеждение на съда за виновността на подсъдимото лице. Отсъствието
на такива в конкретния случай налага едниственият извод, че обвинението не е
доказано по несъмнен начин, което налага признаването на подсъдимия И. за невиновен и неговото оправдаване.
С
оглед на горното въззивният съд намира за неоснователни доводите, застъпени в
протеста за категорична доказаност на вмененото на подсъдимия обвинение.
Поради
липса на доказани частни съставомерни признаци от обективна страна (участие на
подсъдимото лице в извършване на инкриминираното деяние), безпредметно се явява
обсъждането на наличието или липсата на доказаност на престъплението от
субективна страна.
След
направения самостоятелен анализ на доказателствата по делото, въззивният
съдебен състав намира, че деянието предмет на повдигнатото срещу подсъдимия
обвинение е недоказано по едни безспорен и категоричен начин, поради което
законосъобразно подсъдимият И. е бил
оправдан по повдигнатото му обвинение за извършено в съучастие като извършител
престъпление по чл.198, ал.1, пр.1 от НК.
С
оглед нормата на чл.303, ал.1 от НПК, съгласно която присъдата не може да
почива на предположения, когато въпреки предприетите от съда възможни и
необходими процесуално-следствени действия за разкриване на обективната истина
и приложените в тази връзка процесуални способи, обвинението спрямо подсъдимото
лице е останало недоказано, единственият възможен изход от делото се явява
постановяването на оправдателна присъда. В
тази връзка въззивният съд намира, че първата инстанция е постановила
законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде потвърден.
С оглед изхода
на делото на осн. чл. 190, ал.1 от НПК разноските по делото следва да останат в
тежест на държавата, въпреки че СРС не се е изложил съображения за това.
След
обобщаване на резултатите от извършената на основание чл.314 от НПК служебна
проверка на решението, въззивната инстанция не констатира основания за
изменение или за отмяна на обжалвания първоинстанционен съдебен акт, поради
което прие, че следва да бъде потвърден.
С оглед
горното и на основание чл.334, т.6 и
чл.338 от НПК‚ СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло присъда от 21.06.2017г. по Н.О.Х.Д.№9259/2014г., СРС, НО, 115-ти с-в.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
обжалване или протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: .....................................
ЧЛЕНОВЕ:
1....................................
2....................................