№ 348
гр. София, 20.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на осми декември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Анелия Ст. Янева
Членове:Темислав М. Димитров
Яна Борисова
при участието на секретаря Капка Н. Лозева
като разгледа докладваното от Яна Борисова Въззивно гражданско дело №
20221100502942 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 3439 от 29.10.2021 г., постановено по гр.д. № 30108 по описа на
СРС, 157-и състав за 2021 г., е отхвърлен предявеният от Т. Н. М. срещу „С.В.“ АД иск
с правно основание чл.439, ал.1 от ГПК за признаване на установено, че ищцата не
дължи на ответника чрез принудително изпълнение сума в размер на 2395,14 лв.,
предмет на изпълнителен лист от 10.07.2017 г., издаден по ч.гр.д.№ 16099/2017 г. по
описа на СРС, 70-и състав, както и е осъдена да заплати на ответника сума в размер на
100 лв., представляваща сторени разноски по делото за юрисконсултско
възнаграждение.
Производството по настоящото дело е образувано по повод въззивна жалба,
подадена от ищцата срещу решението в неговата цялост. В жалбата са изложени
доводи за неправилност на решението поради нарушения на материалния и
процесуалния закон. Жалбоподателят заявява, че мотивът на съда за това, че давността
е 5-годишна, а не 3-годишна, послужил за отхвърляне на исковата претенция, е
неправилен и неоснователен. Счита, че тъй като в случая вземанията са установени с
влязла в сила заповед за изпълнение, а не със съдебно решение в проведено съдебно
производство, то по силата на закона давността е тригодишна.
На следващо място, прави оплакване, че запорите, насрочването на опис и
оценка на движими вещи фактически не били осъществени, поради което съгласно
съдебната практика представляват единствено действия, насочени към издирване на
имуществото на длъжника.
Твърди, че съдът не е съобразил и разпоредбата на чл.433,т.5 от ГПК, където
изрично е посочено, че когато имуществото на длъжника е несеквестируемо,
1
изпълнителното производство се спира, поради което всякакви действия, извършени
след спирането са незаконосъобразни.
Въззиваемото дружество в законоустановения срок не е подало писмен отговор.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема
следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно
и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Въззивният съд намира, че същото е и правилно, като споделя изложените мотиви на
първоинстанционния съд, поради което препраща към тях на основание чл.272 от ГПК.
Неоснователно е направеното от въззивницата оплакване, че давностният срок за
вземания, за които е издадена заповед за изпълнение без проведено исково
производство, е тригодишна, а не петгодишна. Трайната съдебна практика на
Върховният касационен съд, която и настоящият въззивен състав споделя, е именно в
насока, че разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, която предвижда нов петгодишен
давностен срок, който тече от прекъсването на давността, се прилага както когато
вземането е установено с влязло в сила съдебно решение, така и с влязла в сила заповед
за изпълнение. Разрешението е с оглед обстоятелството, че влязлата в сила заповед за
изпълнение установява с обвързваща страните сила, че определеното по основание и
размер вземане съществува към момента на изтичане на срока за подаване на
възражението, като длъжникът може да оспори вземането по исков ред само при
новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за
делото, които не са могли да му бъдат известни до изтичане на срока за възражение и
съгласно чл. 439 ГПК той може да оспорва чрез иск изпълнението, но само въз основа
на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството по което
е издадено изпълнителното основание /в този смисъл е например Решение № 118 от
07.07.2022 г., постановено по гр.д. № 4063/2021 г. , ІІІ Г. О. на ВКС. Законодателят е
преклудирал възможността за оспорване на вземанията, за които е издадена заповедта
за изпълнение, влязла в сила при липса на проведено исково производство, поради
което няма основание да не се приложи правилото на чл.117,ал.2 от ЗЗД в тези случаи.
По отношение на другото направено оплакване, а именно, че не са налице
предприети изпълнителни действия, които да прекъснат давността, а само действия по
издирване на имущество, съдът също намира за неоснователно. Правилно
първоинстанционният съд е описал всички предприети в изпълнителното производство
изпълнителни действия. Ирелевантно за изхода на делото е дали насрочените опис и
оценка на движими вещи са били, респ. не са били фактически извършени, както и
дали запорът на банкови сметки е наложен, доколкото в периода между оспорваните от
въззивницата действия, а именно на 07.03.2018 г. е наложена възбрана на недвижим
имот, поради което дори и да не се зачетат посочените действия, то давността отново е
била прекъсната, като от налагането на възбрана до настоящия момент отново не са
изтекли пет години и искът правилно е бил отхвърлен от първоинстанционния съд като
неоснователен.
Неоснователно е и оплакването, че поради липса на секвестируемо имущество,
2
изпълнителното производство е било спряно на основание чл.433,т.5 от ГПК.
Посоченото основание за спиране на делото не настъпва по силата на закона, а въз
основа и от момента на издаване на постановление на съдебния изпълнител, след като
бъдат положени всички възможни процесуални усИ., които не са дали резултат и
органът по принудително изпълнение е констатирал, че е безпредметно
продължаването на производството, тъй като имуществото на длъжника не може да
бъде продадено и не може да се намери друго имущество, което е секвестируемо,
каквото в случая липсва.
Предвид всичко гореизложено и поради съвпадане на изводите и на двете
съдебни инстанции, атакуваното решение следва да бъде потвърдено като правилно и
обосновано.
По отношение на разноските:
Поради оставянето на въззивната жалба без уважение и потвърждаването на
атакуваното съдебно решение, на основание чл.78,ал.3 от ГПК следва да бъдат
възложени в тежест на въззивницата разноски за юрисконсултско възнаграждение в
полза на въззиваемото дружество, чийто размер на основание чл.78,ал.8 от ГПК съдът
определи на 100 лв., предвид липсата на фактическа и правна сложност на делото,
както и с оглед обстоятелството, че във въззивното производство е проведено само
едно заседание.
Такава мотивиран, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 3439 от 29.10.2021 г., постановено по гр.д.№
30108 по описа на СРС, 157-и състав за 2021 г.
ОСЪЖДА Т. Н. М., ЕГН: ********** да заплати на „С.В.“ АД, ЕИК: ******* на
основание чл.78,ал.3 вр.чл.78,ал.8 от ГПК сума в размер на 100 лв. - разноски за
юрисконсултско възнаграждение във въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване на основание чл.280,ал.3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
3