Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.Русе, 22.06.2018 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД,
XIII – ти
граждански състав, в открито заседание на двадесет
и трети май през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Ивайло Йосифов
при участието на секретаря Дарина Илиева, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 8247 по описа за 2017 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Предявените
в обективно съединение първоначални искове са с процесуалноправно основание чл.422,
ал.1 от ГПК и материалноправно такова – чл.220, ал.1 от КТ и чл.86, ал.1 от ЗЗД, а приетите за съвместно разглеждане насрещни искове – с правно основание
чл.128, т.2 от КТ, чл.215, ал.1 от КТ и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Ищецът „Електрисити“
ЕООД гр.София твърди, че ответникът Г.П.В. *** е бивш негов работник, който по
силата на трудов договор № 379/ 15.09.2016 г. изпълнявал при него длъжността
„електротехник, поддръжка сгради“, с работно време от 40 часа седмично и
първоначално уговорено основно месечно трудово възнаграждение в размер на 640
лева. Поддържа, че на 16.09.2016 г. сключил с ответника допълнително
споразумение № 1 от същата дата, с което, за времето на командироване на
работника на обект на работодателя в Германия, трудовото му възнаграждение било
уговорено в размер, съответстващ на минималното трудово възнаграждение за
длъжността в тази страна, а именно 10,35 евро на час. Ответникът постъпил на
работа на 16.09.2016 г., на която дата му била връчена и командировъчна заповед
за командироването му, с изричното му съгласие, на посочения обект в Германия,
считано от 19.09.2016 г. до 14.09.2017 г. Поддържа, че заплатил авансово по
посочената от ответника банкова сметка *** преводни нареждания - от 15.09.2016
г. и от 30.09.2016 г., както и командировъчни пари в брой в размер на 5288,07
лева, платени срещу разписка от 16.09.2016 г. В депозираната молба-уточнение с
вх. № 13838/02.04.2018 г. ищецът е посочил, че от
общо дължимото за периода от 16.09.2016 г. до 07.10.2016 г. трудово
възнаграждение на ответника в размер на 1491,28 лева били удържани заплатения
аванс, данък и осигурителни вноски за сметка на работника като дължимият му
остатък бил в размер на 19,35 лева. Твърди, че на 07.10.2016 г. получил молба
от ответника за прекратяване на трудовото правоотношение без спазване на
уговорения едномесечен срок на предизвестието, от който момент настъпил и ефектът
на прекратяване на правоотношението. Сочи, че по тази причина ответникът му
дължи обезщетение по чл.220, ал.1 от КТ за неспазеното предизвестие в размер на
3400, 79 лева. Поддържа, че с нотариална покана, връчена на ответника на
30.11.2016 г., извършил прихващане на своето вземане срещу вземането на
ответника за остатъка от дължимото му трудово възнаграждение в размер на 19,35
лева като обезщетението по чл.220, ал.1 от КТ останало дължимо за разликата от
3381,44 лева, която ответникът бил поканен да заплати с нотариалната покана.
Поради забавата в плащането претендира и мораторна лихва върху тази главница за
периода от 08.12.2016 г. до 03.09.2017 г. в размер на 253,86 лева. За
посочените суми ищецът се снабдил със заповед № 3841/18.09.2017 г. за
изпълнение по чл.410 от ГПК срещу ответника,
издадена по ч.гр.д. № 6354 по описа за 2017 г. на РРС, срещу която последният
възразил в срок. Моли съда да постанови решение, с което да признае за
установено по отношение на ответника, че му дължи посочените суми. Претендира и
направените разноски в исковото и заповедното производства.
В срока по чл.131, ал.1 от ГПК ответникът Г.П.В., чрез
процесуалния си представител, е депозирал писмен отговор, в който оспорва
предявените искове. Твърди, че подал молба за прекратяване на трудовия договор
поради обстоятелството, че работодателят не изпълнил задължението си да му
осигури работата, уговорена при сключването му и съответстваща на неговата длъжност.
Възразява, че в полза на работодателя не е възниквало правото на обезщетение по
чл.220, ал.1 от КТ и моли предявените искове да бъдат отхвърлени.
В същия срок ответникът е предявил против първоначалния
ищец насрещни искове, приети за съвместно разглеждане на основание чл.211, ал.1
от ГПК и т.11.б. от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк.
д. № 4/2013 г., ОСГТК, с правно основание чл.128, т.2 от КТ - за заплащане на
дължимо трудово възнаграждение в размер на 1198,71 лева (след приспадане на
платения аванс от 1100 лева), чл.215, ал.1 от КТ – за заплащане на неплатени
командировъчни пари в размер на 1133,54 лева и на лихва за забава за периода от
07.10.2016 г. до датата на депозиране на насрещната искова молба в съда в
размер на 150 лева. Моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника
да му заплати посочените суми. Претендира и направените деловодни разноски.
В срока по чл.131, ал.1 от ГПК първоначалният ищец и
ответник по насрещните искове „Електрисити“ ЕООД, чрез процесуалния си
представител, е депозирал писмен отговор, в който оспорва същите. Твърди, че не
дължи на работника трудово възнаграждение, тъй като това задължение било
погасено чрез заплащане на аванса от 1100 лева, удържането на дължимите данък и
осигурителни вноски и извършеното извънсъдебно прихващане на дължимия остатък
от 19,35 лева срещу собственото му вземане за обезщетение по чл.220, ал.1 от КТ.
Сочи, че не дължи на ответника и претендираната сума за командировъчни пари,
тъй като на 16.09.2016 г. на последния била заплатена срещу разписка сумата от
5288,07 лева – авансово изплатени командировъчни пари за периода от 19.09.2016
г. до 20.12.2016 г. Поддържа, че поради предсрочното прекратяване на трудовия
договор платена на отпаднало основание се явявала сумата от 3987,45 лева, с
която, в условията на евентуалност, ако предявените насрещни искове бъдат
уважени, прави и възражение за прихващане срещу вземанията по насрещните искове.
По изложените съображения моли съда да постанови решение, с което да отхвърли
предявените насрещни искове като неоснователни.
Съдът, като взе предвид събраните по
делото доказателства и доводите на страните, намира за установено следното:
На 15.09.2016 г. между страните е
сключен трудов договор № 379 от същата дата, по силата на който ответникът
приел да изпълнявал при ищеца длъжността „електротехник, поддръжка на сгради“
при работно време от 40 часа седмично и основно месечно трудово възнаграждение
в размер на 640 лева. В т.11 от договора било уговорено едномесечно
предизвестие при прекратяване на същия и за двете страни. На 16.09.2016 г. било
сключено допълнително споразумение № 1 към трудовия договор, с което бил
изменен размерът на уговореното трудово възнаграждение като било предвидено, че
за времето на командироване на ответника във Федерална Република Германия то ще
съответства на минималното трудово възнаграждение за длъжността в тази страна.
Видно от представената заповед № 35-G/16.09.2016 г. ответникът бил командирован за изпълнение
на възложената му работа в Германия за периода от 19.09.2016 г. до 14.09.2017
г. С исковата молба е представено и допълнително споразумение № 2 към трудовия
договор, в което е уговорено, че за времето на командироване работодателят, със
съгласието на работника, ще удържа от брутното му трудово възнаграждение
ежемесечно сумата от 1000 лева, за покриване на наложени на работника санкции и
удръжки. Съдът намира това допълнително споразумение нищожно, поради което то е
лишено от правен ефект и не поражда задължения за работника. Разпоредбата на
чл.272, ал.1 от КТ предвижда, че без съгласието на работника или служителя не
могат да се правят удръжки от трудовото му възнаграждение, освен в предвидените
в същата разпоредба случаи. По аргумент от противното, със съгласието на
работника е допустимо такива удръжки да бъдат правени. За да бъде валидно
дадено съгласието за тяхното извършване обаче е необходимо в полза на
работодателя действително да съществуват вземанията, по повод на които е дадено
то. В случая такива вземания не съществуват. Българското трудово
законодателство не допуска възможността работодателят да налага имуществени
санкции на работника. Дисциплинарните наказания са numerus clausus, изброени са изчерпателно в закона – чл.188 от КТ и сред
тях дисциплинарно наказание „глоба“ няма предвидено. Следователно споразумение,
в което е предвидено предварителното извършване на удръжки от заплатата на
работник за покриване на наложените от работодателя подобни глоби е нищожно
като противоречащо на закона – чл.26, ал.1, т.1 от КТ, тъй като на практика с
него се уговаря неоснователното обогатяване на работодателя за сметка на
работника. В случаите на ограничена имуществена отговорност също няма да е
възможно предварителното удържане на суми за нейното покриване, преди да се е
осъществил юридическият факт, който я поражда и преди да е проведена
процедурата по чл.210 от КТ.
Тук следва да се посочи, че от своя
страна работникът не разполага с възможността инцидентно, с възражение в
отговора по първоначалните искове, да оспори основанието, на което е било
прекратено трудовото правоотношение. Ответникът се домогва да установи, че
трудовото правоотношение всъщност е прекратено на различно от посоченото в заповедта
за прекратяването му основание – вместо чл.326, ал.1 от КТ (с писмено
предизвестие по инициатива на работника, но без спазване на неговия срок), по
чл.327, ал.1, т.3 от КТ, тъй като работодателят променил характера на работата,
за която бил сключен трудовия договор като на ответника било възложено да
извършва несвойствена за длъжността му работа. Възражението на ответника
очевидно цели отпадането на правото на ищеца на обезщетение по чл.220, ал.1 от КТ, тъй като то се дължи за неспазен срок на предизвестието, а в случаите по
чл.327, ал.1 от КТ работникът няма да дължи въобще такова предизвестие. Както
обаче беше посочено, такова инцидентно оспорване на основанието за прекратяване
на трудовото правоотношение, посочено в уволнителната заповед, не е допустимо и
може да бъде извършено само чрез надлежно предявен и уважен конститутивен иск
по чл.344, ал.1, т.4 от КТ.
С оглед нищожността на допълнителното
споразумение, предвиждащо извършване на ежемесечни удръжки в размер на 1000
лева от трудовото възнаграждение на ответника, при изчисляване размера на
дължимото на ищеца обезщетение по чл.220, ал.1 от КТ следва да бъде използван
варианта от заключението на вещото лице, при който обезщетяването е изчислявано
при минимално почасово възнаграждение в размер на 10,35 евро на час, т.е. по
20,24 лева на час или 161,94 лева за ден основно трудово възнаграждение. Така,
при съобразяване на чл.228, ал.1 от КТ и чл.17 и чл.19 от НСОРЗ, с оглед обстоятелството,
че работникът няма отработен пълен месец, брутния размер на обезщетението за 21
работни дни възлиза на 4012,87 лева. Тук не следва да бъде зачитано твърдяното извънсъдебно
прихващане, извършено с нотариалната покана, на дължимото трудово
възнаграждение на работника, което според работодателя е в размер на 19,35 лева, тъй като и двете насрещни
вземания са спорни, а извънсъдебно прихващане може да бъде извършено само между
ликвидни вземания – арг. чл.103, ал.1 от ЗЗД. По тези съображения, доколкото
първоначалният иск е предявен в по-нисък размер – за сумата от 3381,44 лева, то
същият следва да бъде уважен изцяло.
С връчената на 30.11.2016 г. на майката на ответника
нотариална покана и след изтичане на определения в нея 7-дневен срок за
изпълнение последният е изпаднал в забава по отношение заплащането на посоченото
обезщетение, поради което дължи и мораторна лихва върху него – чл.84, ал.2 и
чл.86, ал.1 от ЗЗД, поради което следва да бъде изцяло уважен и предявения
акцесорен иск за сумата от 253,86 лева.
Въз връзка с поставената задача по
насрещния иск по чл.215 от КТ за дължимите на работника командировъчни пари за
периода на от началото на командироването до датата на прекратяване на
трудовото правоотношение – от 19.09.2016 г. до 07.10.2016 г. вещото лице е
изчислило, че обезщетението по чл.215, ал.1 от КТ се дължи в размер на 665 евро
(по 35 евро на ден за 19 дни съгласно чл.15, ал.1 и Приложение № 2, т.18 от НСКСЧ), с левова равностойност
от 1300, 63 лева. В същото време обаче ответникът е представил с отговора по
насрещните искове разписка за получени суми, която удостоверява, че на
16.09.2016 г. работодателят е заплатил в брой на работника сумата от 5288,07
лева, представляваща командировъчни пари за времето от 19.09.2016 г. до
20.12.2016 г. Работникът, чрез процесуалния си представител, признава, че
положеният в разписката подпис е негов, но твърди, че вероятно е подписал
същата като бланка, съдържаща празно поле, представена му за подпис сред
множеството документи, които подписал преди да замине в командировка, като
впоследствие празните полета в нея, включително размера на получената сума,
били попълнени от трето лице без неговото знание и съгласие. Във връзка с
направеното оспорване, в съдебно заседание от 28.03.2018 г. съдът е открил
производство по чл.193, ал.2 от ГПК като е указал на ответника, че в негова
доказателствена тежест е да установи, че подписаната от него разписка, в частта
на положения ръкописен текст, е била попълнена впоследствие с текст,
несъответстващ на волята му, т.е. който не представлява негово волеизявление.
Предвид ангажираните доказателства оспорването следва да бъде признато за недоказано,
което може да стане и с настоящото решение – чл.194, ал.3 от ГПК. В подкрепа на
оспорването са единствено показанията на св.В.В. (майка на ответника), която
твърди, че синът й бил казал, че не е получавал никакви пари в брой от ищеца
преди да замине командировка в Германия. Не съставлява такова доказателство и
извлечението от банковата сметка на ответника, от което е видно, че на
16.09.2016 г. той е теглил пари от сметката си и че тегленето е станало в
гр.Русе. Банковата (дебитна) карта не се ползва непременно и единствено от
лице, титуляр на банковата сметка, обслужвана чрез нея. В случая от самото
извлечение се установява, че картата се ползва и от лице, различно от
ответника. Така например на 19.09.2016 г., когато ответникът вече бил в
Германия и започнал работа там, с картата са извършени две транзакции на ПОС
терминал като и двете са в гр.Русе. Освен това в извлечението изрично е
посочено, че на 26.09.2016 г. майката на ответника е извършила касово теглене
като се е легитимирала с пълномощно рег. № 273. Неоснователни са и твърденията,
че сама по себе си разписката не удостоверявала плащане, извършено от ищеца в
полза на ответника, тъй като щом сумите били платени от касата на ищцовото
дружество, то това обстоятелство следвало да бъде установено с издаването на
надлежен счетоводен документ – разходен касов ордер. В съдебната практика е
безспорно, че подписания от работника разходен касов ордер по правната си
стойност всъщност се приравнява на разписка по смисъла на чл.270, ал.3 от КТ
(вж. решение № 141 от 30.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 2715/2008 г., IV г. о.,
ГК). Именно разписката е документа, който е предвиден в закона, и който, наред
с изплащателната ведомост, надлежно удостоверява получаването от работника или
служителя на трудовото възнаграждение или на дължимите му обезщетения по КТ
в брой. Единственият допълнителен реквизит в разходния
касов ордер, който го отличава от разписката, но който няма никакво значение от
гледна точка на трудовото законодателство, е съдържащото се в него нареждане на
лицето, изпълняващо ръководни функции в предприятието, до касиера на същото
предприятие за изплащане на определена сума в брой на конкретно лице. По тези
съображения съдът намира, че задължението за заплащане на командировъчни пари
на работника е било погасено чрез плащане от страна на работодателя.
Ответникът е претендирал и заплащане на
неплатено трудово възнаграждение в размер на 1198,71 лева (след приспадане на
платения аванс от 1100 лева). Според вещото лице обаче, при минимална часова
ставка от 10,35 евро и след приспадане на платения аванс, нетния дължим остатък
от трудовото възнаграждение възлиза на 810,14 лева. По отношение на тази сума с
отговора на насрещните искове работодателят е противопоставил възражение за
прихващане с остатъка от заплатената сума за командировъчни пари от 3987,45
лева, която сума, с оглед на преждевременното прекратяване на трудовия договор,
неоснователно била задържана от работника. Възражението е основателно. След
приспадане от платената сума от 5288,07 лева на дължимите на последния
командировъчни пари в размер на 1300,63 лева остатъкът, съставляващ активното
вземане, с което работодателят би могъл да направи прихващане, възлиза на
3987,44 лева. По отношение на посочената сума работникът не би могъл да се
позове на собствената си добросъвестност при нейното получаване – чл.271, ал.1
от КТ, тъй като при последващо отпадане на основанието за получаването на
обезщетението по трудовото правоотношение, в случая това по чл.215 от КТ,
работникът или служителят не се освобождава от задължение за връщане на
полученото. Добросъвестността по смисъла на чл. 271, ал.1 от КТ се преценява
само към момента на получаването на сумата, респ. в хипотезата на начална липса
на основание, а не и когато е налице последващо отпадане на основанието за
получаването й (вж. решение № 623 от 24.06.2002 г. на ВКС по гр. д. № 933/2001
г., III г. о. и др.). По изложените съображения съдът намира, че задължението
на работодателя по чл.128, т.2 от КТ за заплащане на
дължимото на работника трудово възнаграждение в размер на 810,14 лева е
погасено чрез извършеното прихващане с насрещното вземане в по – голям размер
от 3987,44 лева. С оглед неоснователността на главните насрещни искове
неоснователна се явява и акцесорната претенция за мораторни лихви върху главниците.
По изложените съображения предявените
първоначални искове следва да бъдат уважени, а насрещните искове – отхвърлени.
Първоначалният ищец е представил списък
на разноските, присъждането на които претендира, в размер на общо 185,26 лева –
държавна такса в исковото и заповедното производства, 250 лева – депозит за
възнаграждение на вещото лице, 1320 лева – адвокатски хонорар за защита по
първоначалните искове, 960 лева – адвокатски хонорар за защита по насрещните
искове и 840 лева – адвокатски хонорар за защита в заповедното производство. Ответникът,
чрез процесуалния си представител, е направил възражение по чл.78, ал.5 от ГПК
за прекомерност на заплатения адвокатски хонорар.
Съдът намира, че в полза на ищеца въобще
не следва да бъде присъждано адвокатско възнаграждение, защото няма представени
надлежни доказателства за това, че то е било заплатено, поради което не следва
да бъде разглеждано по същество и възражението на ответника за прекомерност.
Според т.1 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. №
6/2012 г., ОСГТК разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато
страната е заплатила възнаграждението. Когато уговореният начин на плащане е в
брой вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно
и има характера на разписка. За да изпълнява обаче ролята на разписка и в този
смисъл да удостоверява заплащането на уговореното възнаграждение от страна на
клиента в полза на адвоката е необходимо самият договор да е сключен пряко
между двамата. Не съставлява надлежно доказателство за заплащане на уговореното
възнаграждение договорът за правна помощ, който адвокатът, действащ като
пълномощник на страната, е сключил сам със себе си, както е в настоящия случай,
независимо, че в полза на пълномощника е учредена представителна власт да
договаря сам със себе си. За тази цел е било необходимо да е налице и документ,
който да удостоверява, че ищецът е предал на своя пълномощник сумата на
уговореното възнаграждение, а впоследствие той е сключил сам със себе си
договор за правна помощ, който съставлява основание и да я задържи, за да се
приеме, че е платена и за да може да се претендира като разноски по делото.
Такъв документ, удостоверяващ първоначалното плащане на сумата от ищеца на
неговия пълномощник, обаче по делото не е представен, поради което не може да
се приеме, че страната е заплатила възнаграждението, като условие да иска
неговото присъждане. В полза на ищеца следва да бъдат присъдени само
направените в исковото и заповедното производства разноски за държавна такса и
депозит за възнаграждение на вещото лице в общ размер на 435,26 лева, от
задължението за заплащането на които ответникът не е освободен (вж. решение №
67 от 3.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2944/2013 г., IV г. о., ГК) и по които
съдът дължи произнасяне с осъдителен диспозитив съгласно т.12 от Тълкувателно
решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК.
Мотивиран така, съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Г.П.В., с ЕГН **********,***, че дължи на
„Електрисити“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в
гр.София, район Надежда, ж.к.“Надежда“, бл.458, вх.“Б“, ет.2, ап.17,
представлявано от управителя Владимир Митков Даскалов, сумата от 3381,44 лева, представляваща
обезщетение по чл.220, ал.1 от КТ за неспазен срок на предизвестие при
прекратяване на трудов договор № 379/15.09.2016 г., сумата от 253,86 лева, представляваща мораторната
лихва за периода от 08.12.2016 г. до 03.09.2017 г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 14.09.2017 г. до окончателното й изплащане, за
които вземания по ч.гр.д. № 6354/2017 г. по описа на Русенския районен съд е
издадена заповед № 3831/ 18.09.2017 г. за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК.
ОТХВЪРЛЯ предявените от Г.П.В., с ЕГН **********, против „Електрисити“
ЕООД, с ЕИК *********, насрещни искове с правно основание чл.128, т.2 от КТ –
за заплащане на неплатено трудово възнаграждение в размер на 1198,71 лева, по
чл.215, ал.1 от КТ – за заплащане на неплатени командировъчни пари в размер на
1133,54 лева и по чл.86, ал.1 от ЗЗД – за заплащане на мораторна лихва за
периода от 07.10.2016 г. до 29.12.2017 г. в размер на 150 лева.
ОСЪЖДА Г.П.В., с ЕГН **********, да заплати
на „Електрисити“ ЕООД, с ЕИК *********, сумата от 435,26 лева – деловодни разноски в исковото и заповедното
производства.
Решението
подлежи на въззивно обжалване пред Русенския окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването на препис от него на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /П/