Определение по дело №96/2014 на Окръжен съд - Благоевград

Решение

И за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба вх. № 2484/16.10.2015 г. по описа на ЧРС от Р. Б. И., ЕГН *, с А.: с. З., О. Ч. О. Смолян и Ж. Б. М., ЕГН *, с А.: с. З., О. Ч. О. С. Ч. А. Н. П. със съдебен А.: Г. Ч. У. „. Д.” № 2. срещу Решение № 85 от 30.09.2015 г., постановено по Г. д № 95/2015 г. по описа на Районен съд – Г. Ч. с което е отхвърлено като неоснователно искането им за обезсилване на протоколно определение от 30.04.1980 г., по Г.д. № 64/1980 г., по описа на ЧРС, с което е одобрена съдебна спогодба сключена с Д. Н. Н. ЕГН *.

Въззивникът излага подробни съображения, че атакуваният съдебен акт бил постановен в нарушение на материалния и процесуалния закон, поради което иска неговата отмяна. Счита, че първоинстанционният съд е тълкувал и приложил превратно разпоредбата на чл. 288, ал. 6 и ал. 7 ГПК (отм.). Изтъква се че получилият възлагане съделител ставал собственик на имота, само при извършено плащане на паричното уравнение и лихвите, в 6-месечен срок от датата на влизане в сила на възлагателното решение. При неплащане в посочения срок следвало да бъде прогласено настъпилото обезсилване на възлагателното решение по право като така се възстановява висящността на делбения процес във втората му фаза. Съделителят, комуто е присъдено паричното уравнение на дял, бил кредитор по вземането и при неизпълнение разполагал с възможността да иска обезсилване по исков ред. На следващо място в жалбата се посочва, че независимо, че между страните е постигната съдебна спогодба, обективирана в протокол от 30.04.1980 г. на ЧРС, то същата имала силата на влязло в сила съдебно решение, Ч. което на ответника Д. С. (Н.), по смисъла на чл. 288, ал. 2 и ал. 3 ГПК (отм.), се възлага в негов изключителен индивидуален дял процесния имот.

Във въззивната жалба се излагат още и съображения по приложението на чл. 288, ал. 6 ГПК (отм.) по отношение на съдебната спогодба, която имала сила на сключен между страните договор по смисъла на чл. 20а ЗЗД. В този смисъл се навеждат аргументи, че с оглед разпоредбата на чл. 365, ал. 2 ЗЗД, за да настъпи създаването, изменението или погасяването на правоотношенията, спогодбата трябвало да бъде последвана от сключване на акт в определена от закона форма и тъй като тя представлявала в този случай предварителен договор, следвало да бъде обявен за окончателен по реда на чл. 19, ал. 3 ЗЗД.

Посочва се още, че ищците в настоящото производство, черпели правата си от отрицателния факт, че не е платена определена парична сума, поради което същите не носят доказателствена тежест да го доказват. Тази тежест се носела от ответника, който не доказал, че е изпълнил паричното си задължение. Освен това доводите на жалбоподателите по отношение на нищожността на документа, легитимиращ ответника като съсобственик на процесния имот – предмет на делбата, с оглед допусната от тях грешка при подписване на сключената пред съда спогодба, не били разгледани и обсъдени от първоинстанционния съд. Така възникналият преюдициален спор за собственост следвало да бъде разгледан от ЧРС в хода на развилото се пред него производство. Твърди се че съделителката С. Х., вместо сумата от 2 762 лв. за уравняване на дяловете била получила част от възложения в дял на ответника Д. Н. имот. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.

На 30.10.2015 г., са постъпили и отговори на въззивната жалба от Д. Н. Н. (с вх. № 2597/30.10.2015 г.) и от С. Б. Х. (с вх. № 2596/30.10.2015 г.) и двамата Ч. А. Б. М.. В двата отговора се излагат идентични съображения за неоснователност на депозираната въззивна жалба. Посочва се че са изразили становище по правната квалификация и допустимостта на иска, но независимо от него изводите формирани от ЧРС по съществото на спора били правилни. Твърденията на ищците, че не били получили паричните суми за уравнение на дяловете били неоснователни, тъй като в протокола от 30.04.1980 г. по Г.д. № 64/1980 г., по описа на ЧРС, същите били направили изявление пред съда, че са ги получили и за в бъдеще няма да имат претенции в тази насока. Твърденията на ищците били неоснователни и недоказани, а и „всички давностни срокове” били изтекли. Ответниците молят за отхвърляне на жалбата и претендират разноски.

В проведеното открито съдебно заседание, процесуалният представител на жалбоподателите, излага подробни съображения, за неправилност на първоинстанционното решение, като постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон, както и задължителната съдебна практика.

Представителят на въззиваемия изразява становище за неоснователност на депозираната въззивна жалба.

При извършената служебна проверка по реда на чл. 269 ГПК, настоящият съдебен състав счита, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно, но същото е недопустимо, като постановено по недопустим иск за обезсилване по право на протоколно определение за одобрена съдебна спогодба, поради следните съображения:

Пред първоинстанционния съд е предявен е иск с правно основание чл. 288, ал. 6 ГПК (отм.), в редакцията му към ДВ бр. 36/08.05.1979 г.

Съгласно Тълкувателно решение № 113 от 2.12.1968 г. по Г. д. № 102/68 г., ОСГК на ВКС,когато неподеляемото жилище е предоставено на един от съделителите по силата на одобрена от съда спогодба и този съделител не изплати на останалите съделители сумите за уравнение на дяловете, не могат да намерят приложение разпоредбите на чл. 288, ал. 6 ГПК и не може да се иска обезсилване на спогодбата. При сключване на съдебна спогодба, страните са свободни да договорят условия на плащане на сумата за уравнение на дяловете, които се отклоняват от правилата на чл. 288, ал. 6 ГПК (отм.). Тази неприложимост произтича от съществените различия на възлагателното решение по чл. 288, ал. 2 ГПК и сключената между страните спогодба. В първия случай с влязлото в сила решение се създава своеобразна принудителна покупко-продажба, въз основа на направено искане от страна на съделителя и при наличие на законовите предпоставки, когото съдът осъжда да заплати на останалите сънаследници съответните части от равностойността на имота. Плащането следва да се извърши по начинът, който е описан в чл. 288, ал. 6 ГПК (отм.), а нарушаването на изрично предвидения в закона „погасителен план”, води до възможността да се иска обезсилване на възлагателното решение.

Съдебната спогодба от друга страна има изцяло различен характер. В т. 8 на Постановление № 7 от 28.XI.1973 г., Пленум на ВС (актуална и при действащия ГПК, съгласно задължителната практика на ВКС - решение № 303/31.03.2010 г. на ВКС по Г.д. № 587/2009 г., І г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК), изрично се посочва, че спогодбата постигната по делбено дело представлява двустранен договор. Поради това пътят на защита в тази хипотеза е различен, като води до прилагане на общите правила на ЗЗД и съответно неприложимост на реда по чл. 288, ал. 6 ГПК (отм.). Имайки изцяло характеристиката на договор, съдебната спогодба би могла да бъде нищожна, унищожаема или да се иска нейното разваляне поради неизпълнение на поетото задължение, но не и обезсилване на определението с което съдът я одобрява. В този смисъл са и указанията от цитираното ППВС № 7/73 г. - определението на съда, с което се одобрява съдебната спогодба, няма самостоятелно значение и не променя договорния й характер. Съделителите могат да се позоват на нищожността или да искат унищожаването на спогодбата или нейното разваляне поради неизпълнение, без да е необходима отмяната на определението по някои от извънредните способи за това. Следователно ако този от съделителите, който е получил неподеляемото жилище по силата на одобрената от съда спогодба, не изпълни задължението си за заплащането на сумите за уравнение на дяловете на останалите съделители така, както е посочено в спогодбата, би могло да се иска развалянето на спогодбата поради неизпълнението й по исков ред, но не може да се иска обезсилване на спогодбата по реда на чл. 288, ал. 6 ГПК (Тълкувателно решение № 113 от 2.12.1968 г.), поради което предявеният иск е недопустим.

Правилно е отбелязаното от въззивника, че на обезсилване по право подлежат решенията по възлагане по чл. 288, ал. 2 или ал. 3 ГПК, постановени след 19.07.1999 г. - влизането в сила на ЗИДГПК с ДВ, бр., 64 от 1999 г, тъй като обезсилването по право съставлява нов фактически състав, различен по своята правна характеристика и последици от този, регламентиран с предходните редакции на разпоредбата.Само по отношение на тези възлагателни решения законът обуславя пораждането на вещноправния им (конститутивен) ефект и превръщането на спорната съсобственост в индивидуална собственост с изтичане на срок и плащане на парично уравнение в рамките на същия, имащи характера на отлагателно условие (Тълкувателно решение № 1 от 19.05.2004 г. на ВКС по Г. д. № 1/2004 г., ОСГК), докато за процесния период с влизане на решението в сила наследникът, в чийто дял е поставено неподеляемото жилище, става собственик на същото, а за останалите наследници възниква само едно парично вземане, без да могат да искат и те да ползват жилището, защото съсобствеността е прекратена (Тълкувателно решение № 91 от 12.09.1962 г., ОСГК на ВС). Тези аргументи са правилни и почиват на закона и задължителната съдебна практика, но са изцяло неотносими към настоящия казус, тъй като производството по делбата е приключило със сключена между страните съдебна спогодба, което както бе подробно разяснено по-горе изключва възможността да се иска обезсилване на възлагателно съдебно решение, каквото впрочем и не съществува по делото.

В светлината на горните правни аргументи, посочени и от жалбоподателя, възниква противоречие със следващото ги, наведено от него възражение. Въззивникът продължава да твърди, че актът на съда следва да бъде обезсилен по право (и „по силата на закона”). Така от една страна сам посочва, че този път за защита се прилага по отношение на възлагателни решения постановени след 19.07.1999 г., а от друга - твърди, че процесния съдебен акт от 30.04.1980 г. също попада в тази хипотеза. Двете съждения взаимно се изключват.

Неправилно е тълкуването направено от жалбоподателя, че след като съдебната спогодба има сила на влязло в сила съдебно решение, то определението с което се одобрява съдебната спогодба представлява възлагателно решение по смисъла на чл. 288, ал. 2 и ал. 3 ГПК. Определението с което спогодбата се одобрява е по своята същност охранителен акт на съда и представлява само един от трите елемента на съдебната спогодба, наред с постигнатата между страните договореност и определението за прекратяване на производството.

Неоснователно е възражението на ответника в т. 2 от изложението на въззивната жалба, относно тъждеството на правните последици, произтичащи от възлагателно решение по чл. 288, ал. 2 или ал. 3 ГПК и сключената съдебна спогодба по реда на чл. 125 ГПК (отм.), респ. аналогичната норма на чл. 234 ГПК. Смесването на двата института е неправилно. Както вече бе подробно изяснено, постигнатата между страните спогодба представлява сключен между тях договор. Неизпълнението на поето по него задължение може да бъде основание за неговото разваляне по реда на чл. 87 ЗЗД, но същият не може да бъде обезсилен.

Що се отнася до съображенията развити по същество, относно неплащането от страна на ответника на договорената парична сума, то същите биха имали значение при предявен иск за разваляне на спогодбата поради неизпълнение. За пълнота следва да се отбележи, че дори да беше предявен иск, съобразно допустимия път за защита, то същият би бил неоснователен като погасен по давност с оглед разпоредбата на чл. 87, ал. 5 ЗЗД и направените в този смисъл многократни, изрични възражения от страна на ответника.

Във връзка с наведените твърдения относно нищожността на нотариалния акт с който ответникът се е легитимирал като страна в делбеното производство, следва да се посочи, че такова възражение е следвало да бъде направено в първата фаза на делбата по реда на чл. 279 и чл. 281 ГПК (отм.). С решението по допускане на делбата, съдът се произнася със сила на пресъдено нещо по въпросите: между кои лица и за кои имоти ще се извърши тя, както и каква е частта на всеки сънаследник и не могат да бъдат пререшавани във връзка с направени възражения в настоящото производство.

С оглед на изложените по-горе съображения следва изводът, че предявеният иск, за обезсилване по право на протоколно определение за одобрена съдебна спогодба е недопустим. От такъв порок страда и първоинстанционното решение, като постановено по недопустим иск, поради което следва да бъде обезсилено, а производството по делото - прекратено.

Страните са направили искане за присъждане на направените от тях разноски. С оглед изхода на спора, разноските направени от жалбоподателя следва да останат в негова тежест.

Процесуалният представител на въззиваемите е представил два списъка по чл. 80 ГПК и договори за правна защита и съдействие, във всеки от които е посочено уговорено и платено в брой адвокатско възнаграждение в размер на 600 лева, което следва да им бъде присъдено.

Водим от горното и на основание чл. 269 и сл. ГПК, съдът

Р Е Ш И:

ОБЕЗСИЛВА Решение № 85 от 30.09.2015 г., постановено по Г. д № 95/2015 г. по описа на Районен съд – Г. Ч. с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от Р. Б. И., ЕГН * и Ж. Б. М., ЕГН *, иск за обезсилване на Протоколно определение от 30.04.1980 г., по Г.д. № 64/1980 г., по описа на Районен съд – Г. Ч. за одобрена съдебна спогодба, предявен срещу Д. Н. Н., ЕГН * и С. Б. Х., ЕГН *.

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ предявеният от Р. Б. И., ЕГН * и Ж. Б. М., ЕГН *, иск за обезсилване на Протоколно определение от 30.04.1980 г., по Г.д. № 64/1980 г., по описа на Районен съд – Г. Ч. за одобрена съдебна спогодба, предявен срещу Д. Н. Н., ЕГН * и С. Б. Х., ЕГН *.

ПРЕКРАТЯВА производството по Г. д. № 95/2015 г. по описа на Районен съд – Г. Ч..

ОСЪЖДА Р. Б. И., ЕГН * и Ж. Б. М., ЕГН *, да заплатят солидарно на Д. Н. Н., ЕГН *, сумата от 600 лева – адвокатско възнаграждение и на С. Б. Х., ЕГН *, сумата от 600 лева - адвокатско възнаграждение.

Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок пред ВКС.

Председател: Членове: