Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 14.07.2020г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, IІ-А въззивен състав, в публично съдебно заседание на
петнадесети юни през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА
УГЛЯРОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Мариана Георгиева
въззивно гражданско дело № 14357 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
С
решение от 31.05.2019г. по гр. д. № 45699/2017г. Софийски районен съд, ГО, 127
състав, ответникът “Т.С.” ЕАД е осъден да заплати на Т.Й.С. по иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1-во от ЗЗД сумата от общо 1 298, 84 лева,
представляваща сбор от следните суми: 837, 45 лева - част от вземане в общ
размер на 1 674, 89 лева, представляваща стойност на доставена топлинна енергия
за периода от м.12.2009г. до м.04.2011г., 351, 64 лева, представляваща законна
лихва върху главницата за периода от 11.04.2012г. до изплащане на вземането;
109, 75 лева, представляваща част от мораторна лихва в общ размер на 219, 50
лева, начислена върху главницата за периода от 31.10.2010г. до 13.02.2012г., за
които суми е издаден на 01.06.2012г. изпълнителен лист по гр.д. № 7465/2012г.
по описа на СРС, ГО, 89 състав и са събрани на отпаднало основание от ищцата по
изпълнително дело № 20168630400514 на частен съдебен изпълнителе с рег. № 863
на КЧСИ. Със същото решение е отхвърлен иска с правно основание чл. 55, ал. 1
от ЗЗД за разликата над уважения размер от 1 298, 84 лева до пълния предявен
размер от 1 837, 84 лева, както следва: за сумата от 75 лева – разноски по
гр.д. № 7465/2017г. по описа на СРС, ГО, 89 състав, сумата от 108 лева - принудително
събрани от ищцата в хода на изпълнението такси по изпълнителното дело,
предварително внесени от ответника в качеството му на взискател, както и сумата
от 350 лева, представляваща принудително събрани от ищцата в хода на
изпълнението разноски по изпълнителното производство, както и иска с правно
основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 346, 25 лева, принудително събрани
от ищцата в хода на изпълнението суми за такси и разноски.
Срещу
решението, в частта, в която са отхвърлени предявените искове с правно
основание чл. 55, ал. 1 и чл. 59 от ЗЗД, е подадена въззивна жалба от ищцата Т.Й.С..
В жалбата са релевирани оплаквания за допуснати от съда съществени нарушения на
съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формирани от
първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на материалния закон.
Конкретно се поддържа, че на 23.03.2016г. срещу ищцата било образувано изпълнително
дело № 20168630400514 по описа на ЧСИ С.Х.въз основа на изпълнителен лист от
01.06.2012г., издаден по гр.д. № 7465/2012г. по описа на СРС, ГО, 89 състав въз
основа на влязла в сила /поради неподадено възражение от длъжника/ заповед за
изпълнение на парично задължение. Счита за неправилен изводът на СРС, че
присъдените в полза на “Т.С.” ЕАД разноски, направени в заповедното
производство, се погасяват с пет годишна давност. В тази връзка навежда
съображения, че изпълнителният лист е издаден въз основа на влязла в сила по
чл. 416 от ГПК заповед за изпълнение, а не са признати със съдебно решение,
поради което в случая разпоредбата на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД не намира
приложение. Аргумент в тази насока бил фактът, че изпълнителният лист, издаден
по заповедното производство, бил издаден без се провежда исково производство,
поради което съществуването на вземането в полза на кредитора не е акт,
постановен в резултат на спорно и състезателно исково производство. Развити са
и съображения, че давността не се прекъсва с подаване на заявление за издаване
на заповед за изпълнение, нито с влизане в сила на заповедта за изпълнение,
респективно с издаването на изпълнителен лист поради неподаване на възражение в
срок, поради което не започва да тече нова давност. В жалбата се сочи още, че
съобразно необжалваната и влязла в сила част от първоинстанционното съдебно
решение е установено, че към момента на подаване на молбата за образуване на
изпълнителното дело не е съществувало вземане за главница, мораторна и законна
лихва, което да се реализира по принудителен път. Тъй като производството по
изпълнителното дело е приключило, ищцата притендира да й се възстанови и сумата
от 879, 28 лева като недължимо платена на отпаднало основание. Посочената сума
представлява събрана от ищцата сума за такси и разноски по образуваното
изпълнително дело, които разноски са направени за удовлетворяване на едно
несъществуващо вземане. Счита, че причина за извършването на разходи за такси
по изпълнителното дело е единствено факта на образуване на изпълнителното
производство и предприемане на принудителни изпълнителни действия по изрично
искане на ответника. За длъжника настъпили материални вреди от неправомерно
събраната по искане на ответника и разпределена от ЧСИ сума след настъпване на
погасителна давност, който факт е бил правилно установено от първоинстанционния
съд. Жалбоподателят е развил съображение, че процесният изпълнителен лист не
подлежи на събиране по реда на принудителното изпълнение, поради което воденият
срещу длъжника изпълнителен процес е без правно основание, ищцата е обедняла
със сумата от 804, 28 лева, тъй като събирането и на тази сума е обусловило
обогатяване на топлофикационното дружество с неправомерно преведените му суми,
за което е налице причинно-следствена връзка. Счита, че в случая е налице
хипотеза на отпаднало основание, а именно изтекла погасителна давност преди
завеждане на изпълнителното производство. Наведени са и аргументи, че лицето,
което е инициирало изпълнение, без да е признато изрично вземането в негова
полза, дължи всички последици от нарушените права на длъжника – неправомерното
засягане на неговата правна сфера с принудителното изпълнение. Посочено е още,
че съдебният изпълнител, събрал сумата от длъжника при материално
незаконосъобразно принудително изпълнение, може да претендира разноски по
изпълнението и такса по т. 26 от ТТРЗЧСИ само от кредитора. Позовава се на
решение № 640 от 04.10.2010г. на ВКС по гр.д. № 920/2009г., IV ГО, съгласно
което на връщане подлежат преведените на кредитора суми без основание,
събраните от съдебния изпълнител, но невнесени от взискателя авансово такси и
разноски по делото, както и събраната такса по т. 26 от ТТРЗЧСИ или всички
суми, събрани от длъжника и получени от кредиторите и съдебния изпълнител. Тези
суми подлежат на връщане от кредиторите и от съдебния изпълнител. Освен това,
поддържа необоснованост на изводите на СРС, че вземането за съдебни разноски се
погасява с изтичане на петгодишна давност, тъй като разноските се явяват
акцесорно задължение и като такова са недължими, предвид факта, че е недължимо
главното задължение като погасено по давност. Ето защо счита, че е без значение
с каква погасителна давност се погасяват разноските, предвид акцесорния им
характер спрямо признатите за погасени субективни материални права. Обратното
според жалбоподателя би довело до правен абсурд – да не се зачита изобщо
наличието на акцесорност в отношенията между правните субекти, като всички
задължения придобиват статут на главни. По тези съображения е направено искане
за отмяна на решението в обжалваната му част и постановяване на друго, с което
предявените искове да се уважат в пълните им претендирани размери.
Насрещната
страна “Т.С.” ЕАД изразява становище за неоснователност на подадената въззивна
жалба.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено
следното:
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по
същество е основателна.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Предявени
са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. 1-во и чл. 59, ал. 1 от ЗЗД.
Първоинстанционният
съд е бил сезиран с искова молба от Т.Й. С., в която се твърди, че по
образувано от “Т.С.” ЕАД срещу нея заповедно производство бил издаден изпълнителен
лист за принудително събиране на парично вземане, представляващо стойност на
доставена топлинна енергия, мораторна лихва, законна лихва и съдебни разноски. Сочи,
че към датата на образуване на изпълнително производство за принудително
събиране на вземанията бил изтекъл законоустановеният тригодишен срок за погасяване
по давност на притезанията, считано от датата на издаване на изпълнителния лист
– 01.06.2012г. Развити са съображения, че процесните вземания се погасяват с
кратката тригодишна давност, тъй като те не са установени със съдебно решение и
в този смисъл нормата на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД била неприложима. Изложени са
твърдения, че срещу заповедта за изпълнение на парично задължение ищцата не е
подала възражение, поради което същата е влязла в сила с изтичане на
двуседмичния срок от нейното съобщаване. Посочено е още, че процесната сума
била събрана принудително по изпълнителното производство въз основа на
реализиран изпълнителен способ – запор, наложен след погасяване на вземанията
за главница, лихва и разноски по давност. По тези съображения се прави искане
за осъждане на ответника да заплати сумата от общо 2 178, 09 лева,
представляваща сбор от сумата от 837, 45 лева - главница, законна лихва за
забава в размер на 351, 64 лева, неолихвяемо вземане за мораторна лихва в
размер на 109, 75 лева, разноски по изпълнението в размер на 350 лева, разноски
по заповедното производство в размер на 75 лева, предплатени такси по
изпълнителното дело в размер на 108 лева и 346, 25 лева – такси по ТТРЗЧСИ,
които суми били събрани принудително от ищцата по изпълнителното дело на
отпаднало основание – след изтичане на срока за погасяване на вземанията по
изпълнителния лист по давност.
Ответникът
“Т.С.” ЕАД оспорва предявените искове. Навежда доводи, че погасителната давност
за процесните вземания е била прекъсната с подаването на молба за образуване на
изпълнителното дело, а до тази дата не е изтекъл тригодишния срок по чл. 111,
б. “в” от ЗЗД. В рамките на висящото изпълнително дело давността била
прекъсвана многократно, като от датата на последното валидно изпълнително
действие не е изтекъл 2-годишния преклузивен срок, след изтичането на който делото
се счита за прекратено. По тези съображения е направено искане за отхвърляне на
предявените искове.
За
да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че изпълнителният
лист срещу ищцата бил издаден на основание чл. 416 от ГПК въз основа на влязла
в сила заповед за изпълнение, в хипотеза на неподаване на възражение в срока по
чл. 414 от ГПК, поради което актът на съда не се ползва със сила на пресъдено
нещо. Посочено е, че в случая приложимата погасителна давност за процесните
вземания е 3-годишна с оглед характера на вземанията, представляващи периодични
плащания. Съдът е изложил съображения, че давността е започнала да тече от
датата на издаване на изпълнителния лист – 01.06.2012г., като до датата на
подаване на молбата за образуване на изпълнителното дело – 23.03.2016г.,
вземанията за главница, мораторна лихва и законна лихва за забава били погасени
по давност. Ето защо е уважил предявеният иск по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД до размер
на сумата от общо 1 298, 84 лева. По отношение на присъдените с изпълнителния
лист суми за съдебни разноски в размер на 75 лева са развити мотиви, че това
вземане не разкрива характеристиките на вземанията по чл. 111, б. “в” от ЗЗД,
поради което спрямо него се прилага предвидената в чл. 110 от ЗЗД петгодишна погасителна
давност, която не била изтекла към датата на образуване на изпълнителното дело.
Посочено е още, че доколкото ответникът е имал срещу ищцата непогасено по
давност вземане за разноски по заповедното производство, то за “Т.С.” ЕАД е съществувало
основание да упражни правото си на принудително изпълнение. Ето защо и в
приложение на общата хипотеза на чл. 79, ал. 1 от ГПК, лицето, което следва да
понесе отговорност за сторените от взискателя разноски за юрисконсултско
възнаграждение по изпълнителното дело, за заплатените от кредитора обикновени
такси и за другите такси и разноски по ТТРЗЧСИ, е длъжникът. По тези
съображения предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД е отхвърлен
в частта по претенцията за връщане на платените суми за юрисконсултско
възнаграждение в изпълнителното производство и за получените от взискателя суми
за обикновени такси по изпълнението. Вземането по чл. 59 от ЗЗД за осъждане на
ответника да заплати сумата от 346, 25 лева, представляваща събрана от ищцата
такса по ТТРЗЧСИ, също е приет за неосновател, тъй като част от вземанията,
предмет на издадения изпълнителен лист не са били погасени по давност и
принудителното им събиране в изпълнителното производство не е материално
незаконосъобразно.
По
предявените искове с правно основание за осъждане на ответника да върне
получените от него суми, представляващи разноски по заповедното производство,
обикновени такси и разноски за юрисконсултско възнаграждение в изпълнителното
дело:
Ищецът
е навел в исковата молба твърдения, че ответникът е провел материално незаконосъобразно
изпълнение на погасено по давност вземане, вследствие на което се е обогатил
неоснователно с получените суми. С оглед изложените обстоятелства, на които се
основава иска и предвид отправеното към съда искане за защита на субективното
материално право, се налага извод, че претенцията намира своето основание в
нормата на чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД.
Безспорно
е във въззивното производство, а и от събраните писмени доказателства по делото
е установено, че на 01.06.2012г. в полза на "Т.С." ЕАД е бил издаден на
основание чл. 416 от ГПК изпълнителен лист срещу Т.Й.С. въз основа на влязла в
сила /поради неподаване на възражение от длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК/ заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.дело
№ 7465/2012г. по описа на СРС, ГО, 89 състав, за 1/2 част от следните суми: 1 674,
89 лева – главница за доставена топлинна енергия през периода от м.12.2009г. до
м.04.2011г., ведно със законната лихва от 11.04.2012г. до изплащане на
вземането, мораторна лихва в размер на 219, 50 лева за периода от 31.01.2010г.
до 13.02.2020г. и 150 лева разноски за държавна такса и възнаграждение на
юрисконсулт. Въз основа на същия изпълнителен
лист кредиторът е подал на 23.03.2016г. молба до частен съдебен изпълнител С.Х.,
с рег. № 863 на КЧСИ за образуване на изпълнително производство. Такова е било
образувано под № 20168630400514, като със запорно съобщение до "БАНКА ДСК"
ЕАД с изх. № 35413 от 31.03.2016г., получено на 05.04.2016г., е бил наложен
запор върху всички сметки на ищцата в търговската банка. Бил наложен и запор на
17.05.2016г. на всички сметки на ищцата открити при „У.Б.“ АД. В резултат на
така предприетите изпълнителни действия третите задължени лица превели по
сметка на ЧСИ сумите, предмет на запорните съобщения.
С
разпореждане от 07.06.2016г. изпълнителното производство по изпълнително дело №
20168630400514 по описа на ЧСИ С.Х.било приключено, тъй като притезанието на
взискателя било удовлетворено изцяло. Разпоредено било вдигането на всички
наложени по делото възбрани и запори.
Видно
от представеното по делото удостоверение, издадено от ЧСИ С.Х.на 01.06.2017г.,
във връзка с изпълнително дело № 20168630400514, образувано въз основа на
изпълнителен лист от 01.06.2012г. по гр.д. № 7465/2012г. по описа на СРС, по
делото са постъпили, разпределени и възстановени както следва: в периода от
07.04.2016г. до 20.05.2016г. са постъпили суми в общ размер на 4 637, 44
лева, от които в полза на взискателя „Т.С.“ ЕАД били разпределени следните
суми: главница – 837, 45 лева; законова лихва върху главница – 351, 74 лева;
неолихвяемо вземане за мораторна лихва – 109, 75 лева; разноски по изпълнително
дело – 350 лева; разноски по гражданско дело – 75 лева; предплатени такси – 108
лева. На взискателя била преведена и
сумата от 346, 25 лева – такси и разноски по ТТРЗЧСИ. В полза на присъединения
кредитор ТД на НАП София била преведена дължимата сума от 952, 66 лева, а в
полза на длъжницата била възстановена сума в размер на 1 506, 69 лева.
По
исковете по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД хипотезите на "получаване без
основание" обикновено са обусловени от едно преюдициално договорно
правоотношение. Съответно фактическия състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД
изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на
основание, т.е., когато още при самото получаване липсва основание за
преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Освен
това основанието трябва да липсва не само при получаване на имуществената
ценност, но и при предявяване на претенцията за реституция на даденото. Първата
хипотеза на чл. 55 от ЗЗД е налице, както когато ищецът докаже даването, а
ответникът не докаже претендираното от него основание, така и когато ответникът
докаже основанието, на което получил даденото, но ищецът докаже и репликата си,
че това основание е нищожно. И в двата случая даденото е без основание.
Съгласно
правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК в тежест на ищеца е да докаже единствено даването, а в тежест на
ответника е да докаже наличието на оснавание за получаване на процесната сума,
респективно – основание за задържането на процесната сума.
Основателността
на иска се обуславя от доказване на първо място на извършена от ищеца в полза
на ответника престация на парична сума, получена от ответната страна без
основание, като в хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД липсата на
основание следва да е начална, каквито са и фактическите твърдения на ищеца.
С изтичане на погасителната давност преди
предприемане на изпълнителните действия отпада и основанието, на което
взискателят по изпълнителното дело е получил принудително събраните суми. Ако
погасителната давност е била вече изтекла, нито наложените след това запори,
нито направените по повод на същите плащания са основания за заличаване на
последиците от изтеклата давност. Единствено платеното при условията на чл. 118 ЗЗД не би могло да бъде искано
обратно, но за неизплатения остатък от задължението длъжникът може да прави
своето възражение за изтекла погасителна давност независимо от наложените след
изтичането на давността запори и независимо от направените по този повод
удръжки. Последните не прекъсват вече изтеклата давност, нито заличават нейните
последици. Събраните по поискан
след изтичане на погасителната давност запор суми не представляват изпълнение
по смисъла на чл. 118 ЗЗД, поради което може да се иска от длъжника връщането
им /в този смисъл решение № 1483 от 17.08.1967г. по гр.
д. № 977/1967г., I ГО на ВС/.
В конкретния случай по делото се установи, че
вземанията, предмет на издадения срещу ищцата изпълнителен лист, са събрани
принудително по образуваното изпълнително производство въз основа на реализиран
запор. Същите суми са изплатени в полза на ответното дружество в качеството му
на взискател.
Основното спорно
по делото обстоятелство е дали към датата на образуване на изпълнителното
производство погасителната давност за принудително събиране на процесните
вземания – конкретно на вземането от 75 лева, е погасено по давност. Настоящият
съдебен състав счита, че при осъществяването на принудително изпълнение въз
основа на влязла в сила заповед за изпълнение, изпълняемото право е облечено в
изпълнителна сила, която възниква в момента на изтичане на срока за възражение
по чл. 414, ал. 2 ГПК, в който случай съдът служебно издава изпълнителен лист.
С влизането в сила на заповедта за изпълнение – чл. 416 ГПК, се получава ефект,
аналогичен на силата на пресъдено нещо и длъжникът не може да релевира
възраженията си срещу дълга по общия исков ред, извън случаите на чл. 424 ГПК и
чл. 439 ГПК, тъй като същите са преклудирани, с което се получава ефект на
окончателно разрешен правен спор за съществуване на вземането – арг. и от чл.
371 ГПК, поради което и намира приложение разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД –
срокът на новата давност е всякога пет години. Неподаването на възражение в
срока по чл. 414, ал. 2 ГПК може да се приравни по правни последици на
признание на вземането от длъжника по чл. 116, б. "а" ЗЗД – целта на
регламентираното в действащия ГПК заповедно производство е да се установи дали
претендираното вземане е спорно, а признанието на дълга може да бъде изразено и
с конклудентни действия, доколкото същите манифестират в достатъчна степен
волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретен дълг към кредитора –
в този смисъл са решение № 100 от 20.06.2011г. на ВКС по т.д. № 194/2010г., II ТО,
решение № 131 от 23.06.2016г. на ВКС по гр.д. № 5140/2015г., ІV ГО. Следва да
се има предвид и обстоятелството, че когато вземането, макар и да представлява
такова по чл. 111 от ЗЗД, е установено с решение, постановено по реда на чл.
422 от ГПК след подадено възражение по чл. 414 от ГПК срещу заповедта, същото
при всички положения се погасява с общата петгодишна давност. Ако се приеме, че
същото вземане би се погасило с кратката три годишна давност – в случай, че
срещу заповедта не е подадено възражение и последната е влязла в сила, това би
създало различен режим, при който срокът на приложимата спрямо вземането
погасителна давност, ще зависи от процесуалното поведение на длъжника. Аргумент
за противното не следва от обстоятелството, че заповедното производство се развива без
участието на длъжника. Действително, длъжникът няма възможност да възпрепятства
самото издаване на заповедта за изпълнение, доколкото научава за същата едва с
връчването й. Въпреки това обаче законодателят е уредил възможност за участие и
защита на длъжника в хода на производството – чрез подаване на възражение, като
в този смисъл е осигурена гаранция за правата му, което обстоятелство не може
да се пренебрегне. Наред с изложеното, в
постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 214 от 15.05.2018 г.
на ВКС по ч. гр. д. № 1528/2018г., ІV ГО изрично е посочено, че влязлата в сила
заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща
страните сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока за
подаване на възражение. Следователно по действащия ГПК няма основание да се
отрече приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно
решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В подобен смисъл са и други актове на
ВКС –определение № 480 от 27.07.2010г. на ВКС по ч.гр.д. № 221/2010г., IV ГО, определение
№ 443 от 30.07.2015г. на ВКС по ч.т.д. № 1366/2015г., II ТО, определение № 576
от 16.09.2015г. на ВКС по ч.гр.д. № 4647/2015г., IV ГО, определение № 480 от
19.07.2013г. на ВКС по ч.гр.д. № 2566/2013г., IV ГО. В този смисъл и с оглед
нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, считано от влизането в сила на процесната
заповед за изпълнение /при липса на данни за датата на връчване на същата на
длъжника следва да се приеме, че заповедта за изпълнение е влязла в сила
най-късно на датата на издаване на изпълнителния лист – 01.06.2012г./ е
започнала да тече нова петгодишна давност.
Според
разпоредбата на чл. 116, б. "в" ЗЗД, давността се прекъсва с
предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. Съгласно
задължителните за съдилищата разяснения, дадени в т. 10 от Тълкувателно решение
№ 2/2013 г. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2013г., ОСГТК, прекъсва давността
предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен
изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е поискано от
взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по
възлагане, съгласно чл. 18 ЗЧСИ, като примерно и неизчерпателно са изброени
изпълнителните действия, прекъсващи давността, в т. ч. налагане на запор/. Взискателят
има задължение със свои действия да поддържа висящността на изпълнителния
процес, извършвайки изпълнителни действия, изграждащи посочения от него
изпълнителен способ, включително като иска повтаряне на неуспешните
изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи. В
изпълнителния процес давността не спира, именно защото кредиторът може да
избере дали да действа /да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е
удовлетворен/, или да не действа /да не иска нови изпълнителни способи/. Когато
взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на
две години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал.
1, т. 8 ГПК по право, без значение дали и кога съдебният изпълнител ще
постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение, тъй като актът има
само декларативен, а не конститутивен характер. Поради това новата давност
започва да тече не от датата на постановлението за прекратяване на
изпълнителното производство, а от датата на предприемането от страна на
взискателя на последното по време валидно изпълнително действие. С оглед
изложеното се налага извод, че първото действие, което прекъсва започналата да
тече на 01.06.2012г. давност в процесния случай, е подаването на молба за образуване
на изпълнителното производство на 23.03.2016г., доколкото със същата
взискателят е възложил правомощия на съдебния изпълнител по чл. 18 от ЗЧСИ. Към
посочената дата обаче не е изтекъл петгодишният погасителен срок за процесното
вземане от 75 лева, обективирано в издадения на 01.06.2012г. изпълнителен лист.
Изпълнителното действие – запор върху вземания на ищцата е реализиран в периода
от 07.04.2016г. до 20.05.2016г., поради което следва да се направи извод, че към
датата на предприемане на изпълнителното действие процесното вземане не е
погасено по давност.
Предвид
изложеното не е налице хипотеза на материално незаконосъобразно принудително
изпълнение на погасено по давност вземане за сумата от 75 лева – съдебни
разноски, присъдени в полза на ответното дружество по образуваното заповедно
производство, поради което събирането на
същите в рамките на изпълнителното производство не е без основание. Претенцията
на ищеца за връщане на получената от взискателя сума от 75 лева е
неоснователна.
По отношение на иска
с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД за връщане на събраните по
изпълнителното производство обикновени такси и разноски за юрисконсултско
възнаграждение:
Разноските по
принудителното изпълнение са винаги за сметка на длъжника, освен когато
изпълнителните действия бъдат изоставени от взискателя или отменени от съда или
делото се прекрати на основание чл. 433 ГПК, освен поради плащане, направено
след започване на изпълнителното производство, или /нова ал. 3 на чл. 79 от ГПК
– ДВ, бр. 86 от 2017г./
разноските, направени от взискателя, са за изпълнителни способи, които не са
приложени. В случая не е налице основание за отпадане на отговорността на
длъжника за направените разноски по изпълнението, тъй като не се установи изключение
от принципа, че таксите и разноските се дължат от длъжника в хипотеза на чл.
79, ал. 1, т. 1-3 от ГПК, нито се установи, че предмет на изпълнение е недължимо
вземане поради погасяването му по давност. Ето защо направените от взискателя
разноски за обикновени такси по изпълнението по т. 1, т. 5, т. 3 и т. 9 от
ТТРЗЧСИ в общ размер на 108 лева съгласно сметка на ЧСИ от 24.03.2016г.,
издадена на основание чл. 79 от ЗЧСИ, и разноските на взискателя в размер на
350 лева, претендирани за процесуално представителство, защита и съдействие на
взискателя по изпълнителното дело, са дължими от ищцата в качеството й на
длъжник по изпълнителното производство. Следва да се посочи допълнително, че
размерът на обикновените такси по т. 1 до т. 19 от ТТРЗЧСИ, като част от
авансовите такси по Тарифата, не зависи от размера на изпълняемото право. Ето
защо предявените искове по чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД за връщане на тези
суми са неоснователни.
По иска с правно
основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за връщане на сумата от 346, 25 лева,
представляваща събрана от длъжника сума за такси и допълнителни разноски по
ТТРЗЧСИ:
Съгласно
разпоредбата на чл. 59 от ЗЗД всеки, който се е обогатил без основание за
сметка на другиго дължи да му върне онова, с което се е обогатил до размера на
обедняването. Правото на иск по чл. 59, ал.1 от ЗЗД възниква, когато ищецът не
разполага с друг иск, с който може да се защити. С тази законова норма се осуетява
всяко неоснователно преминаване на блага от едно имущество в друго, въпреки
липсата на конкретно уредена възможност в други текстове на закона.
Фактическият
състав на неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД съдържа следните елементи –
1/. имуществено разместване в патримониума на ищеца и ответника, в резултат на
което ответникът се е обогатил за сметка на ищеца; 2/. връзка между
обедняването на ищеца и обогатяването на ответника, която произтича от общи
факти, породили обогатяването и обедняването; 3/. липса на правно основание за
имущественото разместване; 4/. липса на друго основание за защита на правата на
обеднелия ищец.
Имуществените
облаги се изразяват в увеличаване на актива на имуществото на обогатения, в
намаляване на неговите пасиви или спестяване на обогатения на някои разходи,
които той е трябвало да понесе. В последната хипотеза спестяването на разходи
води до обогатяване в случай, че разходите са били необходими и ответникът по
иска с правно основание чл. 59 от ЗЗД е трябвало да ги понесе от собственото си
имущество, без да съществуват изгледи за тяхното връщане /решение №
587/01.11.2010г. по гр.д. № 941/2009г. на ВКС, ГО, ІV ГО/. В настоящия случай
ищецът твърди, че ответникът е образувал изпълнително производство за
принудително събиране на погасено по давност вземане, поради което таксите и
допълнителните разноски, включително и пропорционалната такса по т. 26 от
ТТРЗЧСИ, следва да се заплати на съдебния изпълнител от взискателя.
Пропорционалната
такса по т. 26 от ТТРЗЧСИ, представляваща възнаграждение на частния съдебен
изпълнител, по правило се дължи от длъжника при всички случаи на
удовлетворяване на кредитора след започване на принудителното изпълнение и
предприемането на изпълнителните действия. Изключение от това правило е налице
в хипотеза на проведено материално незаконосъобразно принудително изпълнение, в
който случай разноските за таксата по т. 26 от ТТРЗЧСИ следва да се понесат от взискателя.
В случая с оглед
изложените по-горе мотиви от съда не е налице проведено материално
незаконосъобразно принудително изпълнение за събиране на сумата от 75 лева –
разноски по заповедното производство. Ето защо не е налице и твърдяното от
ищцата обогатяване на ответника чрез спестяване на разходи, представляващи
дължими такси по ТТРЗЧСИ. Доколкото във въззивната жалба не са изложени
конкретни оплаквания срещу правилността на изводите на първоинстанционния съд
относно определяне размера на таксата и съотнасянето на същия към погасената,
респективно към непогасената част от процесните вземания, въззивният съд не
разполага с правомощие да преразглежда този въпрос. Ето защо предявеният иск с
правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД е неоснователен и подлежи на отхвърляне в
цялост.
Като е достигнал
до същите крайни изводи, първоинстанционният съд е постановил правилно решение,
което следва да бъде потвърдено в обжалваните му части.
По
отношение на разноските:
При този изход на спора следва да се присъдят
своевременно поисканите от въззиваемата страна съдебни разноски за
юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева, определен съобразно
правилото на чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането
на правната помощ.
С
оглед цената на предявените искове и на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК
настоящото решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Така
мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 129533 от
31.05.2019г., поправено по реда на чл. 247 от ГПК с решение от 09.08.2019г., постановено
по гр.д. № 45699/2017г. по описа на СРС, ГО, 127 състав, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА Т.Й.С., ЕГН **********, със съдебен адрес ***, кантора 262 да заплати на „Т.С.“
ЕАД, с ЕИК *********, седалище и адрес на управление *** Б, на основание чл.
273, вр. чл. 78, ал. 8 от ГПК сумата от 100 /сто/ лева – съдебни разноски за
въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.