Решение по дело №863/2019 на Окръжен съд - Варна

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ ………/………….2019 г.

гр. Варна

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

        

ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно заседание, проведено на единадесети септември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

 

                                              ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛА КОЛЕВА      

                 ЧЛЕНОВЕ: ЕЛИНА КАРАГЬОЗОВА

                                                   мл.с. НАСУФ ИСМАЛ               

при секретар Христина Атанасова,

като разгледа докладваното от съдията Колева

въззивно търговско дело № 863 по описа за 2019 г.,

за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

 

Образувано е по постъпила въззивна жалба  с вх. № 85816/31.12.2018 г. на 25473/08.04.2019 г. на М.Г.М., ЕГН **********, с адрес ***, чрез адв. Д.П., срещу решение № 876/01.03.2019 г., постановено по гр. дело № 8413/2018 г. по описа на ВРС, ХХХIII състав, с което е прието за установено в отношенията между страните, че М.Г.М. *** ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на уравнение гр. Варна, ул. „Янош Хуняди” № 5, сумата в общ размер 596,22 лева /петстотин деветдесет и шест лева и двадесет и две стотинки/, от които: главница 6,82 лева за периода от м. 04.2015 г. до м. 04.2015 г. вкл. и лихва 0,49 лева за забава за периода от 01.06.2015 г. до 30.03.2018 г.; главница 16,33 лева за периода от м. 07.2015 г. до м. 07.2015 г. вкл. и лихва 4,27 лева за забава за периода от 01.09.2015 г. до 30.03.2018 г.; главница 110,22 лева за периода от м. 11.2015 г. до м. 03.2016 г. вкл. и лихва 23,63 лева за забава за период от 01.01.2016 г. до 30.03.2018 г.; главница 410,72 лева за периода от м. 11.2016 г. до м. 02.2018 г. вкл. и лихва 23,74 лева за забава за периода от 01.01.2017 г. до 30.03.2018 г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на заявлението в съда – 26.04.2018 г. до окончателно погасяване на задължението, за които суми е издадена заповед за изпълнение, постановена по ч. гр. дело № 5971/2018 . на ВРС, на осн. чл. 422 ГПК вр. чл. 150, ал.1 ЗЕ, както и е осъден М.Г.М. да заплати на „ВЕОЛИЯ ЕНЕРДЖИ ВАРНА“ ЕАД сумата от 325,00 лв. - разноски в заповедното производство и сумата от 680,00лв. - разноски в исковото производство.

В жалбата си въззивникът обосновава оплаквания за необоснованост, незаконосъобразност и неправилност на решението в цялост. На първо място оспорва приетото от първата инстанция наличие на валидно облигационно отношение при липса на представени доказателства в тази насока, като сочи, че още с отговора на исковата молба е било оспорено подаването на топлоенергия към имота. Излага, че в проведеното открито съдебно заседание на 01.02.2019 г. е поискано от ищеца да уточни основанието на претенцията си – ползвана, но незаплатена топлинна енергия от сградната инсталация или лично потребление. Счита, че този въпрос е останал неизяснен, а искането за поставяне на допълнителна задача към съдебно-техническата експертиза за установяване дали има радиатори и топлоподаване в апартамента на жалбоподателя е било оставено без уважение. Твърди, че единствената валидна облигационна връзка между страните е по договор № 160064 от 29.12.2015 г. за доставка на битова гореща вода, а последно дължимите по него суми са за доставена БГВ от 2017 г., за чието заплащане въззивникът е представил вносни бележки. Сочи, че в първоинстанционното производство не е бил установен факта на доставяне на фактурираното количество енергия, както и по какъв начин се е отчислила тя от сградната инсталация. Пояснява, че в сградата има два отоплителни кръга – единият, включващ апартаментите до седми етаж, а другият – апартаментите от осмия до петнадесетия етаж, като не всеки от отоплителните кръгове се захранва от отделна абонатна станция, съответно разпределението не се извършва поотделно за двете половини на сградата. Допълва, че в неговия апартамент № 79 се ползва гореща вода, загрявана от абонатна станция,  няма и отоплителни радиатори, доколкото същите са били премахнати още през 2002 г. Сочи също, че етажните собственици на имотите, разположени в горния отоплителен кръг, са заявили на топлопреносното предприятие изричното си желание да бъде прекратено топлоснабдяването на тези апартаменти със заявление от 01.03.2007 г., но ищцовото дружество го отклонило, поради съществуваща техническа невъзможност да се изключи втората зона от вътрешната отоплителна инсталация на сградата. Излага, че спорният въпрос касае методиката за дялово разпределение на топлинна енергия във високоетажни сгради – етажна собственост с отоплителни инсталации с повече от една зона. Твърди се неправилност на приложената методика, като от отдадената топлинна енергия за високата зона, съгласно чл. 6.1.4 от Методиката, приложение на чл. 61, ал.1 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването, е следвало да се приспадне количеството топлинна енергия, отдадено от проводите, които минават през ниската зона, но обслужват и високата зона. Сочи, че това не е сторено от ищцовото дружество, поради липса на замерване за отдадената топлинна енергия за високата зона, по отношение на която стойност да е приложено преобразуване по указания в методиката начин, като по този начин да бъде извършено разпределение между отделните собственици от високата зона. Поради това оспорва ликвидността на вземането за процесните суми. Моли за отмяна на решението и постановяване на друго решение, с което да се уважи въззивната жалба, респ. да се отмени обжалваното решение в цялост и да се присъдят извършените съдебни разноски.

В срока за отговор по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна „ВЕОЛИЯ ЕНЕРДЖИ ВАРНА“ ЕАД не е подала отговор на въззивната жалба.

В съдебно заседание въззивникът М.Г.М., чрез пълномощника си адв. Д.П., моли съда да уважи подадената въззивна жалба, като отмени изцяло обжалваното решение на Варненския районен съд по съображенията, изложени във въззивната жалба. Прави искане за присъждане на разноски за двете инстанции.

Въззиваемата страна „ВЕОЛИЯ ЕНЕРДЖИ ВАРНА” ЕАД, гр. Варна, не изпраща представител в съдебно заседание.

 

За да се произнесе по спора, Варненският окръжен съд съобрази следното:

 

Производството пред ВРС е образувано по исковата молба на „ВЕОЛИЯ ЕНЕРДЖИ ВАРНА” ЕАД, със седалище гр. Варна, с която се претендира установяване на вземанията му спрямо ответника М.Г.М., ЕГН ********** ***, в качеството му на длъжник - потребител на топлинна енергия, за които по реда на чл. 410 от ГПК е била издадена заповед за изпълнение № 2834/30.04.2018 г. по ч. гр. дело № 5971/2018 г. по описа на ВРС, ХХI състав.

В исковата молба се твърди, че ищецът е подал заявление по чл. 410 ГПК за процесните суми, за които е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК. В законоустановения срок длъжникът възразил, поради което за ищеца се е породил правният интерес да предяви настоящия иск.

Като основание на вземанията, заявени в заповедното производство, ищецът „ВЕОЛИЯ ЕНЕРДЖИ ВАРНА” ЕАД е посочил, че за периода от м.04.2015 г. до м.02.2018 г. вкл. е доставена и потребена топлинна енергия за имот, находящ се в гр. Варна, „Възраждане” бл. 1, вх. 1, ап. 79, стойността на която не е била заплатена от потребителя, поради което се дължи и обезщетение за забава, считано от датата на падежа на всяко едно периодично задължение до окончателното плащане.

Ищецът твърди, че между страните по делото е налице валидно облигационно правоотношение, като ответникът по делото е потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, в качеството му на собственик на топлоснабдявания имот. Същият се легитимира като собственик на топлофицирания недвижим имот, находящ се град Варна, ж.к.„Възраждане”, бл. 1, вх. 1, ап. 79 с Договор от 28.04.1992 г., издаден от МО на РБ, като няма вписана последваща разпоредителна сделка с имота.

Излага, че сградата е присъединена към топлопреносната мрежа, топлофицирана е и не е прекъсван достъпа и доставката на топлинна енергия за нея. Присъединяването на Етажната собственост на адрес: гр. Варна, ж.к. „Възраждане”, бл.1, вх.1 към топлопреносната мрежа на "Топлофикация-Варна" ЕАД е извършено през 1994 г.

Посочва, че съгласно нормативната уредба продажбата на топлинна енергия на потребители за битови нужди, включително за общите части в сграда - етажна собственост, се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Държавната комисия за енергийно и водно регулиране (ДКЕВР). Законът регламентира влизането в сила на общите условия в едномесечен срок от публикуването им, без писмено приемане от потребителите. Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия, те влизат в сила за заварените потребители (какъвто е конкретният случай) на топлинна енергия в едномесечен срок от публикуването им. От 13.01.2008 г. и до настоящия момент са в сила и действат в отношенията между страните Общите условия на договорите за продажба на топлинна енергия от „Топлофикация - Варна" ЕАД на потребители за битови нужди, публикувани във в-к „Черно море" на 13 декември 2007 г., приложени като доказателство по делото и одобрени с Решение на Оу -062/19.17.2007 г. на ДКЕВР.

Допълнително ищецът се е позовал на приложението на разпоредбата на чл. 153, ал. 6 Закона за енергетиката (ЗЕ), съгласно която потребителите в сграда - етажна собственост, които прекратят топлоподаването към отоплителните тела в имотите си чрез монтираната на тях регулираща арматура, остават потребители на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата.

В срока по чл.131 от ГПК  е постъпил отговор от  ответника, с който се изразява становище за неоснователност на така предявения иск. Не оспорва, че е собственик на процесния имот, но твърди, че през есента на 2002 г. е демонтирал всички отоплителни тела в имота си и не ползва топлинна енергия за отопление на апартамента. Сочи, че в имота му не е постъпила твърдяната от ищеца топлинна енергия /ТЕ/ от сградната инсталация и битова гореща вода /БГВ/. Оспорва правилността и верността на изчисленията на посочените за дължими суми. Твърди, че техническите загуби в абонатните станции не са и не могат да бъдат с размер от порядъка на количеството топлинна енергия от сградна инсталация, изчислена за процесния имот.

По отношение претенцията за заплащане на БВГ, ответникът твърди, че през декември 2015 г. по инициатива на ТД се сключили договори между ЕС и ТД за подмяна на тръбите за БГВ. Тъй като се изисквало 100% участие на ЕС, ответникът сключил договор, копие от който представя, според който е задължен да плати единствено ТЕ за затопляне на БГВ, изразходвана след 01.01.2017 г. Представя копие от операционна бележка на банка ДСК от 12.07.2017 г. за превод на 100 лв. по сметка на ТД и копие от вносна бележка на SG Експресбанк от 28.08.2018 г. за внасяне на други 100 лв. Общата сума за използваната БГВ за периода 01.01.2017 г. до 01.08.2018 г. е 111,36 лв. без ДДС, т.е. към настоящия момент ответникът твърди не само, че не дължи нищо на ищеца, но е и внесъл парична сума, надхвърляща сумата за използвана от него БВГ.

Допълнително навежда доводи, че исковата претенция по своето основание и размер се обосновава като начин на формиране и изчисление по чл. 6.1.1 на Методиката за дялово разпределение на топлинната енергия в сгради-етажна собственост, представляваща приложение № 1 към Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването (обн.ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г., изм. и доп., бр. 42 от 09.06.2015 г., в сила от 09.06.2015 г.), издадена от министъра на икономиката и енергетиката, в актуалната й редакция, а именно приетата с ДВ, бр. 94/2013 г., в сила от 01.06.2014 г. В тази връзка ответникът се позовава на това, че с решение № 4777/13.04.2018 г., постановено по адм.д. № 1372/2016 г. на ВАС е отменена посочената разпоредба като неправилна и незаконосъобразна. Съдът е приел, че Методиката (Приложение № 1 към Наредба 16-34 от 06.04.2007 г.) за дялово разпределени на топлинна енергия в сгради – етажна собственост е приета в резултат на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, неясна е по отношение на част от параметрите в нея. ВАС приема също, че с приложението й не се постига законовата цел, заложена в чл. 155, ал. 2 от ЗЕ, а именно - на потребителите да се фактурира консумираната топлинна енергия въз основа на действителното им потребление. Прието е, че е допуснато противоречие между Директивата за енергийната ефективност № 2012/27 на ЕС и разпоредбите на ЗЕ. Конкретните възражения са, че чл. 9 и чл. 10 от директивата изисква фактуриране на действителното потребление на енергия. Това задължава държавите-членки да въведат прозрачни правила за разпределение на разходите за потребление на топлинна енергия или топла вода в сгради. Целта е да се осигури прозрачност и точност при отчитането на индивидуалното потребление, което да даде възможност на потребителите да регулират потреблението си на енергия. Потреблението от отделните клиенти в сграда-етажна собственост на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация се определя по изчислителен път, но въпреки това разпределеното индивидуално потребление ще е по-близо до действителното тогава, когато определеното общо количество топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация е максимално близко до действителното. ВАС приел, че въпреки измененията и допълненията на ЗЕ, направени с параграф 23 от Закона за енергийната ефективност, подзаконовата нормативна уредба, касаеща определянето на количеството топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация на сгради – етажна собственост чрез формулата по чл. 6.1.1 от Методиката, тя остава непроменена. Позовавайки се на мотивите на ВАС за отмяна на горепосочената методика, на която почива претенцията на ищеца, ответникът твърди, че същият не е доказал, че му е доставил фактурираната топлинна енергия. С оглед на това, ответникът моли за отхвърляне на предявените искови претенции.

 

Съдът, след преценка на събраните доказателства, касаещи предмета на спора, по вътрешно убеждение и въз основа на закона, предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбата, приема за установено следното:

 

Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. При изпълнение на задълженията, вменени му с разпоредбата на чл. 269 и чл. 270 ГПК, въззивният съд намира, че произнасянето на съда съответства на заявената за разглеждане претенция и е постановено от родово компетентен съд, поради което решението е валидно и допустимо.

По отношение на правилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1, изр.второ от ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания.

Предявените кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, са предявени в рамките на предвидения в разпоредбата на чл. 415, ал. 1 от ГПК преклузивен едномесечен срок от получаване на указанията по чл. 414 от ГПК от заповедния съд и при наличието на останалите изисквания на ГПК, видно от приложеното ч. гр. дело № 5971/2018 . на ВРС, ХХI състав.

От събраните в хода на първоинстанционното производство доказателства е установено, че апартаментът на ответника М.Г.М. се намира на 15-ти жилищен етаж в сграда – етажна собственост с  централно топлоснабдяване, както и че в сградата има два отоплителни кръга – единия за апартаментите до 7-ми етаж (вкл.), а другия за апартаментите от 8-ми до 15-ти етаж. В сградата има две абонатни станции (по една за всеки един от двата отоплителни кръга), които са разположени в едно общо помещение, с по една връзка (тръба) за входяща грееща вода и за връщане на охладената в топлообменниците вода, съответно с монтира един общ топломер, поради което не всеки от отоплителните кръгове се захранва от отделна абонатна станция, съответно разпределението не се извършва по отделно на двете половини на сградата, съгласно Методиката за дялово разпределение на топлинна енергия. Не се спори, че в апартамента на ответника не се ползва гореща вода, загрявана от абонатната станция, няма и отоплителни радиатори (същите са демонтирани още през 2002 г.), като такива няма и в общите части на сградата.

По същество спорният по делото въпрос е за правилното приложение на Методиката за дялово разпределение на топлинна енергия във високоетажни сгради – етажна собственост с отоплителни инсталации с повече от една зона. Същият представлява част от общото възражение на ответника за това, че претендираните от ищеца суми за доставена топлинна енергия са неправилно определени. Това възражение се отнася до всички взети предвид при определяне на претендираните суми компоненти и до начина на изчисляване на тяхната стойност.

В случая спорният по делото въпрос е за неправилното приложение на горепосочената методика, като твърдението на ответника, е че от отдадената топлинна енергия за високата зона, съгласно чл.6.1.4 от Методиката, приложение на чл. 61, ал. 1 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването, следва да се приспадне количеството топлинна енергия, отдадено от проводите, които минават през ниската зона, но обслужват и високата зона. Същият твърди, че това не е направено от ищеца, тъй като липсва замерване за отдадената топлинна енергия за високата зона, по отношение на която стойност да е приложено преобразуване по указания в методиката начин, позволяващо да бъде извършено разпределение между отделните собственици в етажната собственост от високата зона.

Всяко парично вземане, независимо от неговия източник, за да бъде поставено в положение на изискуемост следва да покрива критериите за ликвидност. Необходимо е, освен установяване на основанието, да бъде определен и размера на дълга. В процесния случай ищецът не е изпълнил дължимото според правилата на доказателствената тежест доказване на определените съобразно Методиката стойности по отношение на отдадената за високата зона топлинна енергия, нейното преобразуване и преразпределяне на дължимите стойности между етажните собственици, обитаващи високата зона, което води до извода за недоказаност на така предявените искове.

С оглед на изложеното въззивният съд намира, че претендираните от ищеца вземания не се ползват с установена ликвидност, поради което и исковете за установяване на тяхното съществуване са недоказани. Това налага предявените положителни установителни искове с правно основание чл. 422, във вр. с чл. 415, ал.1 от ГПК за главниците да бъдат отхвърлени, а като зависещи от тях следва да бъдат отхвърлени и исковете за лихва за забава по чл. 86 от ЗЗД, поради акцесорния им характер.

Поради несъвпадане на изводите на настоящия въззивен съдебен състав с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде отменено, като се постанови друго такова, с което предявените искове да бъдат отхвърлени.

 

По отношение на разноските по делото

 

По силата на т. 12 от ТР № 4/18.06.2014 г., постановено по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съдът, разглеждащ спора по чл. 422 от ГПК, следва да се произнесе по дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното производство.

В полза на ответника М.Г.М. следва да бъде присъдени разноските в производството в пълен размер. Същият не е направил искане за присъждане на сторени разноски в заповедното производство, както и не е ангажирал доказателства за извършени такива.

В исковото производство пред първа инстанция сторените от ответника разноски са в размер на 120,00 лв., представляващи възнаграждение на вещо лице, за което е представен списък на разноските по чл. 80 от ГПК /л. 154 от делото на ВРС/ и доказателства за извършването им. Във въззивното производство направените от същия разноски са в размер на 50,00 лв., представляващи внесена държавна такса за въззивно обжалване, за което са представени доказателства за извършването им. Общо сторените от ответника разноски в двете съдебни инстанции са в размер на 170,00 лв., които му се дължат изцяло, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.

Отделно от това се претендира и присъждане в хипотезата на чл. 38 от Закона за адвокатурата (ЗАдв) на адвокатско възнаграждение на упълномощения от страната адвокат, осъществил процесуалното й представителство и защита пред двете съдебни инстанции.

Съгласно чл. 38 от ЗАдв, адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на лица, които имат право на издръжка, материално затруднени лица, роднини, близки или на друг юрист, като, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. В съответствие с разпоредбите на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв и чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съдът определя възнаграждението, което се дължи на адвоката в размер на по 300 лв. за всяка една инстанция.

Изрично в представения от страната договор за правна защита и съдействие (л.155-156, дело ВРС и л. 37-38, дело ВОС) е предвидено между страните, че адвокатската защита ще се осъществява по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв, поради което предвид наличието и на другите предпоставки по чл. 78 ГПК, адвокатското възнаграждение в общ размер на 600,00 лв. следва да се присъди лично на адв. Д.П..

Въз основа на изложените мотиви и на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК, съдебният състав на Варненски окръжен съд

 

Р  Е  Ш  И  :

 

ОТМЕНЯ изцяло решение № 876/01.03.2019 г., постановено по гр. дело № 8413/2018 г. по описа на ВРС, ХХХIII състав и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХЪРЛЯ предявените от „ВЕОЛИЯ ЕНЕРДЖИ ВАРНА” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Варна, ж.к. „Възраждане”, бул. „Янош Хунияди” 5, срещу М.Г.М., ЕГН **********, с адрес ***, искове с правно основание чл. 422, във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 153, ал. 1 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, с който е поискано да бъде прието за установено в отношенията между страните, че М.Г.М. *** ЕАД сумата в общ размер 596,22 лева /петстотин деветдесет и шест лева и двадесет и две стотинки/, от които: главница 6,82 лева за периода от м. 04.2015 г. до м. 04.2015 г. вкл. и лихва 0,49 лева за забава за периода от 01.06.2015 г. до 30.03.2018 г.; главница 16,33 лева за периода от м. 07.2015 г. до м. 07.2015 г. вкл. и лихва 4,27 лева за забава за периода от 01.09.2015 г. до 30.03.2018 г.; главница 110,22 лева за периода от м. 11.2015 г. до м. 03.2016 г. вкл. и лихва 23,63 лева за забава за период от 01.01.2016 г. до 30.03.2018 г.; главница 410,72 лева за периода от м. 11.2016 г. до м. 02.2018 г. вкл. и лихва 23,74 лева за забава за периода от 01.01.2017 г. до 30.03.2018 г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на заявлението в съда – 26.04.2018 г. до окончателно погасяване на задължението, за които суми е издадена заповед за изпълнение № 2834/30.04.2018 г. по ч. гр. дело № 5971/2018 . по описа на ВРС, ХХI състав.

ОСЪЖДА „ВЕОЛИЯ ЕНЕРДЖИ ВАРНА” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Варна, ж.к. „Възраждане”, бул. „Янош Хунияди” 5, да заплати на М.Г.М., ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 170,00 лв. /сто и седемдесет лева/ разноски пред двете съдебни инстанции, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.

ОСЪЖДА „ВЕОЛИЯ ЕНЕРДЖИ ВАРНА” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Варна, ж.к. „Възраждане”, бул. „Янош Хунияди” 5, да заплати на адвокат Д. ИВАНОВ П. ***, с адрес на кантората гр. Варна, ул. „Войнишка“ № 3, сумата от 600,00 лв. /шестстотин лева/ адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:   

                                            

 

      ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                                                                             2.