Р Е Ш Е Н И Е
|
Номер ………/20.05. |
Година 2021 |
гр. София |
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VІ-13 състав
|
на двадесет и пети ноември |
Година 2020 |
в публичното заседание в следния състав:
СЪДИЯ: Владимир Вълков
секретаря В.С. като разгледа докладваното от съдията търговско дело № 694 по описа за 2019 година, ЗА ДА СЕ ПРОИЗНЕСЕ, ВЗЕ ПРЕДВИД СЛЕДНОТО::
Предмет на разглеждане иск с правно
основание чл. 430 ал. 1 от Търговския закон ТЗ).
Ищецът „П.Б.(България) ЕАД твърди да е сключил с ответника „Т.к.“ ООД договор за овърдрафт № 904-1048016/25.08.2014 г. при задължение кредитополучателят ежемесечно да заплаща дължимата лихва, а главницата да погаси при изтичане срока на договора, определен след промяна на 09.09.2019 г. Тъй като ответникът не изпълнил договореното условие – да поддържа оборот от търговската си дейност по сметките си в банката не по-малък от 150000 евро на шестмесечна база, ищецът упражнил изрично договорена възможност с чл. 7.1 вр. чл. 7.2 да трансформира кредитното правоотношение в договор за кредит при разсрочено плащане на 36 вноски. За решението си уведомил ответника чрез системата интернет банкиране съгласно уговорения начин за комуникация с т. 42 от общите условия по договора. Ответникът изплатил първата вноска, но не погасил вноските с падеж 01.02.2019 г., 01.03.2019 г. и 01.04.2019 г. При тези обстоятелства ищецът обявил кредита за предсрочно изискуем като счита ответника за уведомен с връчване на исковата молба. Претендира се сумата 55 000 евро ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателно изплащане на сумата.
В отговор по исковата молба ответникът оспорва да е налице твърдяната облигационна връзка при твърдение, че задължението по договора за овърдрафт – месечно дължима лихва, е погасено изцяло в договорените срокове, а по сметката са били осигурени и суми, покриващи размера на дължимите такси и комисиони към договорения падеж. Оспорва да са налице обстоятелствата, обуславящи трансформиране на договора за овърдрафт в договор за кредит на вноски, съответно датата, на която се твърди да са настъпили. Смята клаузата по т. 42 от общите условия за неприложима при промяна начина на плащане и ежемесечната дължима сума като поддържа за необходимо писмено изразено съгласие от страните или достигнало до знанието на кредитополучателя изявление. Оспорва да е бил уведомяван за трансформацията като смята, че срокът по договора изтича на 09.09.2019 г.. Ответникът твърди, че за трансформацията разбрал от получена покана за доброволно изпълнение по повод издадена заповед за изпълнение. Оспорва да е плащал задължението по вноската с падеж 01.01.2019 г. с твърдение, че ищецът служебно е събрал сумата без да има основание за това. Оспорва да е спазен и договореният ред за уведомяване, съответно да е доказано получаването на съобщението чрез системата интернет банкиране. Евентуално счита договора за нищожен поради липса на съгласие. Оспорва сумата и по размер.
В съдебно заседание по съществото на
спора процесуалният представител на ищеца – адв. М. поддържа
иска. Смята за доказано, че ответникът не е поддържал оборот в договорения
размер от 150000 евро с анекс от 24.09.2015 г., съответно за настъпилата
предсрочна изискуемост с връчване на препис от исковата молба. Евентуално смята
сумата за дължима поради изтичане на договорения срок за връщането й. Претендират
се разноски като е представен списък. Застъпва теза, че претендираното
адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38 ал. 2 ЗА е необосновано.
Навежда доводи в писмени бележки.
Процесуалният представител на
ответника – адв. М., оспорва предявения иск като го
счита за недоказан по основание и размер. Прави възражение за прекомерност на
адвокатския хонорар. Претендира разноски като представя и списък. Навежда
доводи в писмени бележки.
С
определение № 208 от 07.05.2021 г. по ч.т.д. № 877/2021 г. по описа на ВКС, ТК окончателно
е отречена претендираната от ответника възможност да
въведе в предмета на спора възражение за прихващане. При тези обстоятелства
съдът приема, че не се налага извършване на нови процесуални действия при
участието на страните, а спорът следва да бъде решен при очертания му предмет с
доклада по делото. Като обсъди доводите на страните въз основа на събраните по
делото доказателства, преценени при условията на чл. 235 ГПК, от фактическа
страна намира следното:
По делото не се спори, а и от
представения договор за овърдрафт № 904-1048016/25.08.2014 г. се установява
изразено съгласие, че с цел плащане на задължения към доставчици „П.Б.(БЪЛГАРИЯ)
ЕАД предоставя на „Т.К.“ ООД кредит в размер на 50 000 евро, преведен по
разплащателна сметка № *********,
с възможност ответникът да усвоява многократно средства до уговорения размер и
задължение да върне сумата до 09.09.2016 г. и да
заплати комисиона за управление и обработка на кредита дължима в началото на
всеки нов 12-месечен период, такса за ангажимент върху неусвоената част от
сумата по овърдрафта и лихва върху усвоената сума. Солидарно се е задължил по
този договор и Емил Узунов. Посочено е, че с всяко постъпление по договорената
сметка се погасява съответна част от овърдрафта. Договорено е, че ответникът се
задължава да поддържа по сметките си при банката оборот, свързан с
осъществяваната от него търговска дейност в размер не по-малък от 50 000
евро месечно, изчислени на шестмесечна база (т. 7.2. от договора). Съгласно т.
5.2. от договора при неизпълнение на ангажимента за многократно ползване на
овърдрафта и/или при настъпили или вероятност да настъпят неблагоприятни
промени във финансовото състояние или правния статут на кредитополучателя,
банката има право по всяко време 1) да намали размера на предоставената сума
или 2) да прекрати ползването на овърдрафта или 3) едностранно да преустанови
да усвояване на средства от овърдрафта и да трансформира усвоената сума в анюитетен кредит като кредитополучателят се задължава да
погаси всички усвоени суми и дължими лихви в предоставения от банката срок. Съгласно
т. 7.1. Банката има право, след извършване на финансов мониторинг съгласно
Общите условия за кредитиране, да вземе решение за преобразуване на овърдрафта
в кредит на вноски за срок до 36 месеца при лихва шестмесечния EURIBOR
плюс 5,5 пункта надбавка, но не по-малко от 6 % и
такса управление в размер на 0,50 %. Съгласно т. 28 от общите условия банката
има право да осъществява финансов мониторинг минимум веднъж на всеки дванадесет
месечен период, считано от датата на подписване на договора с цел да провери
стабилността на финансовото състояние на кредитопучателя/солидарния
длъжник и изпълнението на условията по договора. Договорът изрично отразява, че
е сключен при общи условия като съгласно т. 30 от договора банката има право
едностранно да обяви вземането си за предсрочно изискуемо когато
кредитополучателят/солидарният длъжник не изпълни което и да е друго задължение
или наруши което и да е от условията по договора за кредит. С т. 42 от общите
условия е указано, че всички уведомления, покани, писма до кредитополучателя се
изпращат по електронна поща, с писмо с обратна разписка или чрез уведомление в
системата за интернет банкиране Пробанкинг.
С анекс от 24.11.2014 г. е
договорено увеличение на разрешения лимит на 100000,00 евро като ответникът се
е задължил да поддържа по сметките си при банката оборот, свързан с
осъществяваната от него търговска дейност в размер не по-малък от 100000 евро
месечно, изчислени на шестмесечна база.
С анекс от 24.09.2015 г. е
договорено увеличение на разрешения лимит на 150000,00 евро.
С анекс от 29.08.2016 г. е договорено
срокът за ползване на кредита в размер на 150000 евро се продължава до 09.09.2019 г.
На 21.11.2018 г. кредитен съвет е
взел решение цялата сума на овърдрафта в размер на 150000 евро да се
трансформира в кредит на вноски за срок от 36 месеца.
От заключението на вещото лице Г. се
установява, че ответникът е усвоил от кредита общо сума в размер на 149 418,47
евро като в рамките на изпълнително производство задължението за главница е
погасено до сумата от 142 714,16 евро.
При така възприетата фактическа
обстановка от правна страна съдът намира следното:
Ищецът търси връщане на предоставена
в кредит сума, което предполага да бъде установено постигнато между страните
съгласие за получаване на сумата при задължение за връщането й и настъпил падеж
на задължението. Страните не спорят, че съгласие е налице, какъвто извод се
налага и от съдържанието на неоспорения по делото договор, изменян
впоследствие, но спорни между страните са условията за издължаването му. Ищецът
твърди да е било дължимо при настъпила предсрочна изискуемост, а ответникът
оспорва да са налице изискуемо задължение към твърдяната дата на упражнено
право кредиторът да изиска предсрочно изпълнението. Преклузията
по чл. 370 ГПК е ограничена до процесуални действия, обосноваващи разширяване
предмета на изследване по делото, каквито с отговора по допълнителната искова
молба не се установяват. Това определя като неоснователно заявеното в писмените
бележки на адв. Б.-Д. възражение за процесуална преклузия.
С
клаузата на т. 5.2. страните са договорили възможност за банката да откаже
предоставяне на нов кредитен ресурс и промяна в реда за погасяване на
съществуващото задължение – периодично плащане на определени по размер суми
вместо определени по преценка на кредитополучателя момент на плащане и размер
на вноската. Законът придава на съгласуваната воля сила на закон – чл. 20а ал.
1 ЗЗД. Така утвърдената обвързваща сила на договора предопределя и
предпоставките за изменение в съдържанието на правоотношението е постигнато
съгласие или изрично предвидено в закон основание. Ето защо и основание за
промяната не се явява желанието на кредитната институция, а проявлението на
съгласуваните между страните предпоставки, обуславящи проявлението на
договорена възможност за едностранна промяна в съдържанието на съществуващото
правоотношение. Така съгласуваната воля не противоречи на закона и на добрите
нрави, поради което и проявлението на предписаните по съгласие между страните
предпоставки овластява кредитната институция и
обвързва валидно кредитополучателя да погаси задължението си при договорения
ред.
Точка
5.1. от договора определя възможността за многократно усвояване на договорения
кредит и като задължение за кредитополучателя като изрично е договорена и
последицата от неизпълнението му – т. 5.2. Клаузата на т. 7.2 от договора
онагледява и очаквания начин на изпълнение – оборотът, свързван с осъществяваната
от кредитополучателя търговска сделка осигурява възстановяване на усвоения
кредитен ресурс (т. 5.1.) и същевременно възможност за последващо
усвояване. Договореният минимален размер на оборота обаче не е ограничен до
посочената в договора сметка, а се свързва с движението по всички сметки на
кредитополучателя при банката. Движението по сметки, различни от обслужващата
овърдрафта не е в състояние да осигури изпълнение на договореното задължение за
поддържане на оборот по сметката, обслужваща процесния
договор, поради което няма основание да се счита, че визираният минимален
оборот произтича от очакваното многократно ползване на овърдрафта. Това е
пречка и клаузата на т. 7.2. да се свърже с нарушение на задължението по т.
5.1., съответно да обуслови договореното основание за изменение на договора по
т. 5.2.
С
оглед нормата на чл. 20а ЗЗД едностранната промяна в правоотношението е
възможна само ако и доколкото еднозначно произтича от съгласувана воля.
Страните не са свързали изрично неизпълнението на задължението за поддържане на
минимален оборот с възможност за едностранна промяна на договора. Клаузата на
т. 29 от общите условия не конкретизира обстоятелствата, обосноваващи
предписаната възможност да изиска предсрочно погасяване на кредитното
задължение при условията на разсрочено плащане за срок до 36 месеца. Указаната
цел на визирания и в следващия текст мониторинг с т. 28 от общите условия –
изпълнение на условията по договор за кредит, определя за меродавно именно
съдържанието на договора и не обосновава самостоятелно основание за възникване
на потестативното право за едностранна промяна на
реда за погасяване на кредитното задължение. При тези съображения за ищеца не е
възникнало потестативно право да предизвика промяна в
реда за погасяване на кредита като безпредметно остава изследването на въпроса
дали е бил осигуряван договорения минимален размер на оборота, съответно
надлежно ли е упражнено потестативното право за
изменение на правоотношението.
Дори
да се приеме, че клаузата на т. 28 от общите условия утвърждава самостоятелно
основание за трансформация, то не може да бъде свързано с неизпълнение на
задължението за поддържане на минимален оборот. Оборотът е показателен за обема
на осъществяваната стопанска дейност и е индиция за
финансовото състояние на дружеството. Съгласно т. 26 от общите условия обаче
влошаването на финансовото състояние изрично се свързва с различни последици –
поражда ангажимент за реално обезпечаване на формираното задължение. Тази мярка
напълно съответства на зачетения от правния ред интерес за кредитора да си
гарантира събирането на предоставения кредит. Ако регулярно оборотът обезпечава
своевременно погасяване на формирания дълг и сам по себе си обосновава доверие
у кредитора, че поетото задължение ще бъде погасено, намаленият обем на
дейността при необезпечен кредит е легитимното средство за гарантиране на
законния интерес на кредитора. Липсва обаче логически обоснована връзка между
обема на оборота по всички сметки на кредитополучателя в банката с условията по
договора за овърдрафт. Освен, че самият договор не придава на клаузата на т. 7.2.
характер на условие, такъв не следва и от съдържанието на общите условия. Следователно,
еднозначна връзка между задължението по т. 7.2. и правото за банката да наложи
едностранно промяна в съдържанието на правоотношението не следва нито от
текста, нито от смисъла на писмено обективираната
воля. С оглед правилото на чл. 20а ЗЗД промяната в правоотношението може да
почива само на категорично изразено съгласие, каквото в случая не се
установява. По тези съображения настоящият състав приема за меродавен
договорения режим на ползване и погасяване при условията на овърдрафт.
И според твърденията в исковата
молба твърдяната трансформация не се свързва с промяна в предмета на
правоотношението, а с установен различен ред за погасяване на формирания дълг.
Предявено за защита е именно произтичащото от договора за овърдрафт вземане за
усвоен кредит, поради което изискуемостта на предявеното право следва да бъде
разгледана и според съгласуваната воля. Макар и да не се установява настъпила
изискуемост при заявените в исковата молба обстоятелства, към момента на
приключване на устните състезания е изтекъл договорения между страните и
безспорен по делото падеж на задължението – 09.09.2019
г. По силата на чл. 235 ал. 3 ГПК съдът следва да отчете всички обстоятелства
от значение за предявеното за защита право – връщане на усвоен кредитен ресурс.
С настъпване на падежа на задължението то става изискуемо, поради което и
кредиторът е в правото си да изиска и наложи изпълнението му. В процеса се
претендира част от вземането за главница, а възражението за погасяването му
остана недоказано в процеса. Ето защо предявеният иск следва да бъде уважен
изцяло. С оглед диспозитивното начало пълният размер
на твърдяното вземане не се обхваща от силата на пресъдено
нещо, поради което настоящият състав не намира за уместно да определя с
решението пълния размер на вземането. Указанието, че в настоящото производство
е предявена част от идентифицирано по основанието вземане е необходимо, но и
достатъчно, за да бъде еднозначно разграничено от непредявената понастоящем
част.
По
претенцията за законна лихва, предявена при условията на чл. 214 ал. 2 ГПК
Нормата
на чл. 214 ал. 2 ГПК утвърждава изключение от задължението на съда да обезпечи
защита на ликвидно вземане, ангажирайки го да определи вземане за лихва
единствено по основание, а размерът му да бъде определен при погасяване на
главницата. Процесуалният закон не установява собствено съдържание на
визираното вземане за лихва, нито определя пораждащите го обстоятелства. Ето
защо и досежно това самостоятелно от правна гледна точка вземане приложим е
материалният закон.
Съгласно
чл. 79 ал. 1 ЗЗД неизпълненото в срок парично задължение ангажира длъжника да
възмезди кредитора и за вредите от закъснението. Установеното вземане отговаря
на тези критерии, което го определя и като лихвоносно. Нормата на чл. 86 ЗЗД
установява необоримо предположение, че неизпълненото парично задължение поражда
вреда като регламентира и механизъм за остойностяването й. Съгласно чл. 84 ал.
1 ЗЗД при определен ден за изпълнение на задължението длъжникът изпада в забава
след изтичането му. Страните са договорили усвоеният кредит да бъде възстановен
до 09.09.2019 г. – понеделник, работен ден, което
определя тази дата като последния ден за очакваното плащане. Тъй като не се
установява претендираната в настоящото производство сума
да е погасена включително и частично, ответникът е изпаднал в забава, но
считано от 10.09.2019 г. Понеже вземането за законна лихва е самостоятелно
вземане макар и предявимо във висящ процес при облекчени
условия. Вземането се индивидуализира освен с главницата и с конкретен период
на допусната забава. При тези обстоятелства неоснователната претенция за част
от претендирания период налага нарочен диспозитив, отричащ съществуването на така предявеното
вземане за периода 16.04.2019 г. – 09.09.2019 г.,
включително и доколкото това вземане не подлежи на индивидуализиране по размер,
безпредметно остава определянето му и за отхвърлената част от него.
По разноските
Макар
и да се установява настъпила изискуемост на вземането едва в хода на съдебното
производство предвид неоснователно оспорваното задължение нормата на чл. 78 ал.
2 ГПК е неприложима. Ето защо при установения изход от спора ответникът дължи
да възстанови направените от ищеца разноски. Настоящият състав приема обаче, че
и по отношение отговорността за разноски в сила е общоустановената
граница на отговорност – на възстановяване подлежат разноските, съставляващи
пряка и непосредствена последица от необосновано предизвикания правен спор. Разноските
са средство за доказване на въведени в процеса твърдения. От тази гледна точка
на възстановяване подлежат разноските, обосновали разрешаване на спор по
фактите, довел до установяване на значим за изхода въпрос. Съдът дължи да
осигури възможност на страните да докажат въведените в процеса свои твърдения,
а преценката за значимост към спора да направи едва с решението си. На тези критерии
отговаря първоначално определеното и внесено възнаграждение за вещото лице
съдебно-счетоводна експертиза, установяваща размера на усвоената главница. Не
могат да бъдат обосновани с указаните критерии обаче допълнително заплатеното
възнаграждение за вещо лице, обезпечаващо допълнителна проверка на счетоводството
на ищеца поради неосигурен достъп на вещото лице – този разход не е провокиран
от поведението на ответника, нито допълнителния депозит, обуславящ изследване
на твърдяния в процеса факт, но неотносим
към действителното правно отношение между страните. По същите съображения не се
явява необходим, поради което и не подлежи на възстановяване заплатеното
възнаграждение за вещото лице съдебно-техническа експертиза.
Основание за редуциране размера на
направен разход за обезпечаване на адвокатска защита в съдебен процес е
установено несъответствие между договорения и разумно обоснован размер на пряко
контролирания от правоимащата страна разход с оглед
фактическата и правната сложност на спора. Тази преценка е възможна едва при
решаване на спора, поради което и на отчитане подлежи реалният ангажимент за
адвоката по делото. Макар и договореното възнаграждение да превишава минималния
размер от 1530,00 лв., поддържаният от ответника спор по неотносими
към действителното правно отношение обстоятелства, налагащо и допълнителен
ангажимент за участие в съдебни заседания, определя спора като усложнен от
фактическа страна, което следва да бъде отчетено и с оглед необосноваността му
допълнителният разход да бъде възложен в тежест на ответника. Съдът приема
обаче, че констатираното фактическото усложнение обаче не обосновава размера на
заплатеното възнаграждение и приема за съответстващо му възнаграждение от 3600
лв.
Тъй като основание за разпределяне
на отговорността за разноските е резултатът от спора по предявения иск, частично
отреченото вземане досежно претендираната
законна лихва не обосновава редуциране на размера на разноските за ищеца.
С
оглед изхода от спора направените от ответника разноски следва да бъдат
възложени в негова тежест, а с оглед нормата на чл. 81 и чл. 236 ал. 1 т. 6 ГПК
така формираната воля следва да бъде изрично огласена и в решението.
Законът
обуславя правото на адвокат да бъде възмезден за предоставена правна защита в
съдебно производство от ангажирана отговорност за разноските на насрещната страна
по спора – чл. 38 ал. 2 ЗА. Искането е инкорпорирано в списъка на разноските с
указание да се дължат на ответника. Страната не е легитимирана да упражни
правото на адвоката, поради което настоящият състав приема, че не е надлежно
сезиран с искане по чл. 38 ал. 2 ЗА, за да бъде обсъждано по същество.
Мотивиран от изложеното съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „Т.К.“ ЕООД, ЕИК*********със седалище и адрес на управление *** **** да заплати на „П.Б.(БЪЛГАРИЯ) ЕАД, ЕИК *********със седалище и адрес на управление:*** както следва:
1. на основание чл. 430 ал. 1 ТЗ, сумата от 55 000,00 (петдесет и пет хиляди) евро – част от усвоен кредит по договор за овърдрафт № 904-1048016/25.08.2014 г., ведно със законната лихва на основание чл. 86 ЗЗД, считано от 10.09.2019 г. до окончателно изплащане на сумата.
2. на основание чл. 78 ал. 1 ГПК сумата от 8202,83 лв. – разноски в производството пред Софийски градски съд.
ОТХВЪРЛЯ предявената при условията на чл. 214 ал. 2 ГПК претенция за законна лихва за периода от 16.04.2019 г. до 09.09.2019 г., включително.
ВЪЗЛАГА напраните разноски по делото от „Т.К.“
ЕООД в негова тежест.
Решението
може да бъде обжалвано от страните с въззивна жалба пред Апелативен съд – София
в двуседмичен срок от връчване на препис.
СЪДИЯ: