№ 8358
гр. София, 08.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 36 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:СИМОНА В. НАВУЩАНОВА
при участието на секретаря К. М. ИНКОВА
като разгледа докладваното от СИМОНА В. НАВУЩАНОВА Гражданско
дело № 20231110167982 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124 ГПК.
Ищецът твърди, че с ответника е сключен Договор за потребителски кредит № --
- на 0... г., по силата на който му е предоставен потребителски кредит в размер на 5000
лв., като е следвало да върне сума в размер на 6750 лв. Излага се становище, че
уговореният годишен лихвен процент по договора е 35 % (в преддоговорната
информация бил 41 ℅, при който процент бил изготвен и погасителния план,
инкорпориран в преддоговорната информация), а годишният процент на разходите е
49,66%. Обосновава се, че съгласно чл. 5 от договора с цел да бъде обезпечен договора
е следвало да сключи договор за гаранция с Ф.б, по силата на който ищецът следвало
да заплати сумата в размер на 4950 лв. Релевират се доводи за нищожност на договора
за потребителски кредит, поради неспазена форма. Твърди се, че погасителния план не
отговаря на изискванията на чл. 11 ЗПК за индивидуализиране на дължимата главница,
лихва и такса гарант. Сочи се, че не е спазено и законовото изискване на чл. 11, ал.1 ,
т. 10 ЗПК относно годишния процент на разходите. Обръща се внимание, че сумата в
размер на 4950 лв. не е включена в ГЛП и ГПР. Навеждат се възражения, че по този
начин се заобикаля закона. Претендира се, че на посочените основания договорът за
кредит е нищожен. В условията на евентуалност се претендира нищожност на чл. 1.6
от Договора за гаранция, сключена във вр. с чл. 5 от договора за потребителски кредит,
възлагащ заплащането на такса за поръчител/гарант в размер на 4950 лева и на чл. 3, б.
„б“, регламентиращ ГЛП по заема, в размер на 35 ℅. Претендират се разноски.
Ответникът в законоустановения срок за отговор на исковата молба оспорва
иска. Обосновава се действителност на процесния договор. Оспорва се същият да
съдържа нищожни клаузи или да е сключен при неспазване на законовите изисквания.
Моли за отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски.
Съдът, като взе предвид исканията и доводите на страните, събраните по
делото доказателства намира следното от фактическа страна:
1
Страните не спорят и с доклада по чл. 140 ГПК съдът е отделил като безспорни
и ненуждаещи се от доказване, с оглед заявеното от страните становище в исковата
молба и отговора на исковата молба следните обстоятелства, включени във
фактическия състав на спорното право: сключването между страните на Договор за
потребителски № --- на 0... г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца
потребителски кредит в размер на 5000 лв., като е следвало ищецът да върне сума в
размер на 6750 лв. и съгласно чл. 5 от договора ищецът се е задължил да сключи
договор за гаранция с Ф.б, по силата на който ищецът следвало да заплати сумата в
размер на 4950 лв.
От приетата по делото съдебно-техническа експертиза, която съдът кредитира
като обективно и компетентно дадена се установява, че ищецът е получил
преддоговорна информация от ответника. Вещото лице дава заключение, че при
подаване на заявка за кредит може да се избере личен гарант. Установява се, че ищцата
не се е възползвала от възможността да кандидатства с физическо лице гарант, както и
че ответникът е сключил множество договори за кредит с кредитополучатели, избрали
личен гарант. При кандидатстване за процесния договор за кредит на ищеца е
представена преддоговорна информация (стандартен европейски формуляр), договора
за потребителски кредит и ОУ.
Съгласно приетото заключението на съдебно-счетоводната експертиза, което
съдът възприема изцяло като обективно, се установява, че при определяне на ГПР
кредиторът е включил само разходите за договорна лихва. Няма данни относно
задържани такси за услуга „гаранция“. При постъпване на такива суми те се
осчетоводяват като задължения към „Ф.б“ и съответно се превеждат на него.
Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът достигна до
следните правни изводи:
Предявени са за разглеждане главен иск за обявяване на договора за кредит за
нищожен и под евентуалност за прогласяване нищожност на клаузи от договора.
По исковете по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже, че
сключеният договор противоречи на императивни разпоредби на закона. По иска под
евентуалност с правно основание чл. 26. чл. 1, пр. 3 ЗЗД в тежест на ищеца е да
докаже, че клаузата на чл. 5 и чл. 3, б. „б“от договора е нищожна поради накърняване
на добрите нрави, т.е. че накърнява принципите на справедливостта,
добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения, както и
принципите за предотвратяване на несправедливото обогатяване.
В тежест на ответника е да докаже, че клаузите са индивидуално договорени, че
са налице изключенията по чл. 144, ал. 2, т. 1 и чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП.
Преценката относно действителността на процесния договор за потребителски
кредит следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с
нормите на приложимия ЗПК, при действието на който е сключен договорът. В случая
и от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства не може да се приеме,
че процесното договорно съглашение отговаря изцяло на изискванията, съдържащи се
в глава ІІІ /"Договор за потребителски кредит. Форма и съдържание"/, чл. 9 - чл. 11
ЗПК.
Договорът е сключен при спазване нормата на чл. 10, ал. 1 ЗПК, при
съобразяване на обстоятелството, че преди отпускане на кредита страните са
използвали средства за комуникация от разстояние, поради което възникналото между
тях правоотношение представлява договор за предоставяне на финансови услуги от
2
разстояние по смисъла на чл. 6 от Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние /ЗПФУР/.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР
49,66%, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този
размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява
действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно –
възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство, сключен от
потребителя с "Ф.б", което се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1,
т. 1 от ДР на ЗПК.
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по[1]специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Възнаграждението в полза на поръчителя е разход, свързан с предмета на
договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по
договора.
Въпреки, че всеки един от представените договори – този за кредит и този за
предоставяне на поръчителство, формално представляват самостоятелни договори,
двата договора следва да се разглеждат като едно цяло. Тази обвързаност се установява
от обстоятелството, че в договора за потребителски кредит е предвидено
обезпечението на същия с договор за поръчителство, предоставено от Ф.б и
сключването на договора за поръчителство в същия ден, в който е сключен договорът
за кредит.
С оглед изложеното съдът намира, че разходът за възнаграждение на поръчителя
за обезпечаване вземанията по процесния договор за потребителски кредит, отговаря
на поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в общия разход по кредита. При
това положение се налага извод, че договорът за потребителски кредит не отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва действителният
процент на ГПР. Текстът на последната норма не следва да се възприема буквално, а
именно - при посочен, макар и неправилно определен ГПР, да се приема, че е
изпълнено изискването на закона за съдържание на договора. Годишният процент на
3
разходите е част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит,
въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота
относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да
съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След
като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му елементи, което води до неяснота 4 за потребителя относно неговия
размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Възнаграждението в полза на поръчителя несъмнено представлява разход,
свързан с договора за потребителски кредит и следва да бъде включен в ГПР по
кредита. В случая, в договора за кредит изрично е уговорено, че кредитът ще бъде
обезпечен от М банк, тоест на кредитора му е изначално известно, че такъв договор ще
бъде сключен, а и обезпечаването на кредита е сред условията за отпускането му. В
преддоговорната информация /стандартен европейски формуляр/ в част 2, точка 8,
наименувана „изисквани обезпечения; описание на обезпечението, което следва да
предоставите по договора за кредит“, изрично е отбелязано „договор за предоставяне
на поръчителство/гаранция“. Дружеството – поръчител представлява предварително
одобрено и известно на кредитора дружество, с оглед на което същият е запознат с
обстоятелствата, при които биват сключвани договорите за поръчителство. Също така,
начинът на погасяване на вноските по кредита напълно съвпада с начина на погасяване
на вноските по договора за поръчителство със същите падежи и краен срок на
издължаване. Всички плащания, включително на възнаграждението по договора за
поръчителство, постъпват в полза на кредитодателя, като няма данни за изходящи
преводи от него към поръчителя. Този факт доказва с категоричност, че дружеството –
кредитодател знае за този разход и за конкретния негов размер. Самото постъпване на
възнаграждението в полза на кредитодателя пък е поредна индиция за свързаността
между двете дружества. Всички тези обстоятелства навеждат на извода, че на
кредитодателя му е известно, че потребителят ще трябва да заплати разходи за
възнаграждение, свързани с осигуряването на обезпечението от предложеното от
кредитора и единствено одобрено от него дружество – гарант. Това възнаграждение
безспорно е свързано с договора за кредит, доколкото касае обезпечаването на
задълженията по него. Също така, попада в легалната дефиниция по пар. 1, т. 1 от ДР
на ЗПК, в която изброяването не е изчерпателно. В нея изрично е посочено, че в общия
размер на разходите по кредита попадат включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в
случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита. В случая сключването на договора за поръчителство
представлява задължително условие, за да породи действие договора за кредит и да
бъде получена сумата по него. Ето защо, това възнаграждение трябва да бъде
включено при определяне на годишния процент на разходите в договора за кредит.
Невключването на цената на тази услуга в ГПР има за цел да се заобиколи забраната по
чл. 19, ал. 4 ЗПК, който предвижда, че този процент не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. Сключването на този
допълнителен договор представлява конструкция, предназначена да прикрие
действителните разходи по кредита. Тези съждения съвпадат с възприетото в Решение
от 21.03.2024г. по дело № C-714/2022г. на Съда на Европейския 5 съюз, което има
задължителен характер за всички съдилища и учреждения – чл. 633 ГПК.
Обстоятелството, че потребителят може да избере вместо дружеството – гарант
други физически лица за поръчители е ирелевантно, тъй като значение в случая има
4
какви са последиците при избор на това известно и предварително одобрено от
кредитора дружество – гарант и свързаните с него разходи, които трябва да направи.
Макар всеки един от договорите – този за кредит и този за предоставяне на
поръчителство, формално да представляват самостоятелни такива, двата договора
следва да се разглеждат общо, тъй като са неразривно свързани. Тази обвързаност се
установява от клаузите във всеки един от тях, които са аналогични на клаузите в
другия относно предварително одобряване, отпускане, влизане в сила на договора и т.
н. Без значение е и обстоятелството, че в чл. 5 от договора се съдържат декларации от
потребителя, че „сам и недвусмислено е посочил избрания поръчител и е запознат с
правото да посочи друг и т. н.“, доколкото тези клаузи са едностранно и предварително
изготвени от кредитодателя и няма никакви данни да са индивидуално уговорени и
ищецът да е разполагал с възможността по някакъв начин да влияе на тяхното
съдържание. Подобни предварително и целенасочено записани в договора изявления на
длъжника за съгласие и признание нямат стойност в конкретната хипотеза. Както се
посочи, целта на сключения допълнителен договор за гаранция е единствено да се
заобиколят императивните изисквания на ЗПК относно максимално допустимия
процент на разходите по договора за кредит
Последицата, свързана с неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е
уредена в нормата на чл. 22 ЗПК, която предвижда, че когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен.
По изложените съображения, съдът намира, че разходът за възнаграждение на
поръчителя за обезпечаване вземанията на кредитодателя по договора за
потребителски кредит отговаря на поставените в ЗПК изисквания и следва да бъде
включен в общия разход по кредита, което в случая не е сторено. Размерът на
възнаграждението по договора за поръчителство е съществен при съпоставяне с
размера на отпуснатата заемна сума и дори го надвишава, което налага извода, че
действителният ГПР по договора за кредит е значително по-висок от обявения в него
от 49,66%, в който е включена само възнаградителната лихва, без дори и таксите, които
се установява, че са начислявани според експертизата. Този действителен размер на
ГПР влиза в пряко противоречие с императивното изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК
относно максимално допустимия размер на ГПР при потребителски кредити. При това
положение се налага изводът, че договорът за потребителски кредит не отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва действителният
процент на ГПР. Текстът на тази норма не следва да се тълкува буквално, а именно -
при посочен, макар и неправилно определен ГПР, а нормативното изискване следва да
се приеме за изпълнено, когато е посочен както подробният начин на формиране на
ГПР, така и действителният му размер, за да бъде потребителят добросъвестно
информиран и да не бъде въвеждан целенасочено в заблуждение. Годишният процент
на разходите е част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит,
въведено от законодателя с оглед необходимостта за 6 потребителя да съществува
яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да
може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор.
След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му компоненти, което води до неяснота за потребителя относно неговия
размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Последица от неспазване изискването на чл.11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че същият се явява
недействителен – чл. 22 ЗПК. В задължителното Решение от 21.03.2024г. по дело № C-
5
714/2022г. на Съда на Европейския съюз е прието, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички
предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби
допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че
обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на
съответния потребител на предоставената в заем главница. С оглед на съществения
характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде
възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с
оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи
по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР,
който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да
определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този
процент. Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му
на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати
разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален
характер. Член 23 от Директива 2008/48, разглеждан във връзка със съображение 47 от
същата директива, следва, че макар изборът на системата от санкции за нарушаване на
националните разпоредби, приети съгласно тази директива, да е по усмотрение на
държавите членки, така предвидените санкции трябва да бъдат ефективни,
пропорционални и възпиращи. Това означава, че строгостта на санкциите трябва да
бъде в съответствие с тежестта на наказваните с тях нарушения, като се гарантира
реално възпиращ ефект и същевременно се съблюдава основният принцип на
пропорционалност (вж. в този смисъл решение от 9 ноември 2016 г., Home Credit
Slovakia, C‑42/15, EU:C:2016:842, т. 61—63 и цитираната съдебна практика).
По изложените съображения, настоящият съдебен състав намира предявеният
главен иск за нищожност на договора за потребителски кредит за основателен.
При този изход на спора - уважаване на главния иск, не е настъпило
вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на евентуалния иск и съдът не дължи
произнасяне по него.
По разноските:
При този изход на правния спор право на разноски има ищецът в размер на 468
лв. за платена държавна такса. На основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. следва да се присъди
сумата в размер на 1453 лв., при съобразяване на разпоредбата на чл. 7, ал. 1, т. 3 от
Наредба 1/2004 г. и правната и фактическа сложност на делото на адв. К. Б. като
възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ и съдействие.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД по иска
на Н. Г. Г., ЕГН ********** срещу Ф.Бя” ЕООД, ЕИК ... като противоречащ на чл. 22
във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК Договор за потребителски кредит № ---/0... г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК Ф.Бя” ЕООД, ЕИК ... да заплати на
Н. Г. Г., ЕГН ********** сумата в размер на 468 лв., представляваща съдебни
6
разноски.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, вр. ал. 38, ал. 1, т.3, пр. 2 ЗАдв.
Ф.Бя” ЕООД, ЕИК ... да заплати на адв. К И. Б., САК, сумата в размер на 1453 лв.,
представляваща възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ и
съдействие.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд с въззивна жалба
в двуседмичен срок от съобщението.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7