Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 13.02.2020
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI-E въззивен състав, в публично съдебно
заседание на петнадесети ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. АДРИАНА АТАНАСОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров
гр. дело № 2490 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано
по въззивна жалба на З. „О.” АД срещу Решение № 518762 от 29.10.2018 г.,
постановено по гр. дело № 22102/2018 г. на Софийския районен съд, 33 състав, в
частта, с която е бил уважен предявения от З. „Б.и.“ АД против
З. „О.” АД, осъдителен иск с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.),
вр. §22 КЗ за заплащане на сумата от 1203,42 лв., представляваща регрес по щета
образувана при ищеца под № 14995201026281/2014 г., за ПТП настъпило на 24.11.2014
г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване
на исковата молба - 02.04.2018 г. до окончателното изплащане на сумата, като
иска е отхвърлен за разликата над уважения размер от 1203,42 лв. до пълния
предявен размер от 1300,61 лв. Със
същото решение жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК съразмерно на уважената част от иска и сумата от 464,39 лв., представляваща
разноски по делото за производството пред СРС, а ищецът е осъден да заплати на
ответното дружество на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 32,00 лв.,
представляващи разноски в производството съразмерно на отхвърлената част от
иска.
В
жалбата са изложени оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение
поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон,
съществени процесуални нарушения и
необоснованост. Изтъква, че по делото ищецът не е установил наличието на валидно
правоотношение по застраховка „Каско“ със собственика на увредения автомобил,
тъй като същата влизала в сила след предоставяне на автомобила за оглед и
маркиране, каквито доказателства ищецът не бил ангажирал, което препятствало и
установяването на техническото състояние на автомобила. Поддържа, че не е установено наличието причинно
следствена връзка между получените увреждания и процесното ПТП. Сочи още, че
присъденият размер на обезщетението значително надвишава реалния, което се
установявало от изслушаната САвТЕ. Моли въззивния съд да отмени решението в обжалваната
част и отхвърли изцяло предявените искове. Претендира и направените разноски
пред двете инстанции.
Въззиваемата
страна - З. „Б.и.“ АД, в законоустановения срок, не е подал отговор на въззивната
жалба и не взема становище по жалбата.
Решението
в частта, с която предявения иск с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) е отхвърлен за разликата над уважения размер от 1203,42
лв. до пълния предявен размер от 1300,61 лв. не
е обжалвано от ищеца и е влязло в законна сила.
Решението
е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна
по следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и
правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба
оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното
решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. По конкретно наведените
във въззивната жалба оплаквания, които очертават и предметния обхват на
въззивната проверка, съдът намира следното:
В
чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ е уредено едно специално суброгационно право в
отклонение от чл. 74 ЗЗД, тъй като застрахователят при настъпване на
застрахователното събитие не изпълнява чуждо правно задължение, а изплащайки
застрахователно обезщетение, изпълнява свое договорно задължение, вследствие на
което по силата на чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ встъпва в правата на увредения
срещу причинителя на вредата.
При
така релевираните твърдения възникването на спорното право се обуславя от
осъществяването в обективната действителност на следните материални
предпоставки (юридически факти): 1) наличие на действително застрахователно
правоотношение между увредения и ищеца 2) за увредения да е възникнало право на
вземане на извъндоговорно основание срещу причинителя на вредата – арг. чл. 45,
ал. 1 ЗЗД, т.е. вредите да са причинени от делинквента чрез неговото виновно и
противоправно поведение; 3) застрахователят по имущественото застраховане да е
изплатил застрахователно обезщетение за настъпилото увреждане на застрахованата
вещ и 4) към момента на настъпване на ПТП между делинквента и ответника да е
съществувало действително правоотношение по застраховка „Гражданска
отговорност”.
Тъй
като, както в исковата молба ищецът е посочил, че по процесната щета ответното
дружество е заплатило сумата от 1196,48 лв., а и в отговора към нея ответното
дружество е признало това обстоятелство, поддържайки че с това плащане е
удовлетворил изцяло предявеното регресно право, то настоящата съдебна инстанция
приема, че със заплащането на тази сума ответникът извънсъдебно е признал, че
всички посочени по-горе юридически факти, обуславящи възникването на спорното
регресно право са породени в обективната действителност по начина, твърдян в
исковата молба. По тези съображения съдът намира за неоснователни оплакванията
касаещи липсата на валидно възникнало правоотношение по договор „каско“ между
ищеца и застрахования собственик на лек автомобил „Форд Фиеста“, с рег. № *****.
Ето
защо спорът между страните, въведен с въззивната жалба, и само по отношение на
който въззивният съд следва да се произнесе – арг. чл. 269, изр. 2 ГПК, се
съсредоточава върху обстоятелството дали е налице причинно-следствена връзка
между процесното ПТП и уврежданията по застрахования по „каско“ автомобил и
какъв е размера на причинените имуществени вреди при настъпване на процесното
застрахователно събитие, породено от виновното противоправно поведение на
делинквента, чиято гражданска отговорност е била обезпечена през релевантния
период от ответното застрахователното дружество.
В
тази връзка следва да се отбележи, че от заключението на приетата по делото САвТЕ,
неоспорена от страните, което съдът кредитира като компетентно и обективно
дадено, се установява, че към момента на настъпване на процесното ПТП причинените
вреди върху застрахования лек автомобил „Форд Фиеста“, с рег. № ***** са в причинно-следствена връзка с процесното
ПТП от 24.11.2014 г., както и че на база средни пазарни цени същите възлизат на
2384,90 лв.,
Следва
да се отбележи, че императивната правна норма, уредена в чл. 208, ал. 3 КЗ
/отм./ предвижда, че застрахователното обезщетението трябва да бъде равно на
размера на вредата към деня на настъпване на събитието. Нормативната цел на
тази правна норма е насочена към пълно репариране на вредоносните последици,
което обстоятелство обуславя наличието на застрахователния интерес.
Следователно, от съществено значение е размерът на действително причинения
вредоносен резултат, като е ирелевантно обстоятелството дали причинените вреди
действително са били отстранени чрез тяхното отремонтиране. Според споделяната
от настоящия състав константна практика на ВКС (Решение № 165 от 24.10.2013 г.
по т. д. № 469/2012 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС, Решение № 52/08.07.2010 г. по
т. д. № 652/2009 г. на ВКС, ТК, Решение № 115/09.07.2009 г. по т.д. № 627/2008
г., т.к., ІІ т.о. на ВКС) при съдебно предявена претенция за заплащане на
застрахователно обезщетение съдът следва да определи застрахователното
обезщетение по действителната стойност на вредата към момента на настъпване на
застрахователното събитие – чл. 208, ал. 3 КЗ /отм./.
Обезщетението
не може да надвишава действителната (при пълна увреда) или възстановителната (при
частична увреда) стойност на застрахованото имущество, т.е. стойността, срещу
която вместо застрахованото имущество може да се купи друго със същото качество
(чл. 203, ал. 2 КЗ), съответно стойността, необходима за възстановяване на
имуществото в същия вид, в това число всички присъщи разходи за доставка,
монтаж и други, без прилагане на обезценка (чл. 203, ал. 3 КЗ).
В
този смисъл кредиторовият интерес на увреденото лице от настъпване на процесния
застрахователен риск – застрахования по договора за имуществено застраховане,
ще бъде изцяло удовлетворен, в случай че изцяло бъдат заместени погиналите
автодетайли с оригинални авточасти, т.е. сложната, съставна движима вещ,
каквато по своето правно естество представлява лекият автомобил, ще бъде
възстановена в състоянието преди увреждането ѝ чрез влагане на мястото на
увредените автодетайли нови такива.
При
така приетите за установени правнорелевантни факти настоящата съдебна инстанция
достига до извод, че пазарната стойност на причинените имуществени вреди на
увредения от настъпване на процесното ПТП лек автомобил съответства на тази, установена
от САвТЕ – 2384,90 лв. с ДДС. Страните по делото не спорят, а и е установено по
делото, че ищцовото дружество е заплатило на автосервиза отстранило щетите по застрахования при ищеца
лек автомобил„Форд Фиеста“,
с рег. № ***** , заплащайки сумата от 2482,09 лв. за ремонт, с което е
встъпило в правата на увредения срещу делинквента, респ. срещу застрахователя
по договор за застраховка „Гражданска отговорност”, обезпечаващ неговата
деликтна отговорност. Тъй като
обхватът на суброгационното право е ограничен
от една страна, от размера на застрахователното обезщетение, което застрахователят е
платил на застрахования, а от друга е до размера на обезщетението, което деленквентът дължи по чл. 45 ЗЗД, то отговорността на
ответното дружество е до сумата от 2384,90 лв., която съответства на пазарната
цена за отремонтиране на автомобила, която виновното лице по чл. 45 ЗЗД дължи. Понеже
ответникът - застраховател по договор за застраховка „Гражданска отговорност” на
водача на влекача с ремарке с рег. №В 9059 ЕК, извънсъдебно е погасил сумата от
1196,48 лв., то главният иск е основателен и доказан за сумата от 1203,42 лв.,
включваща и 15,00 лв., обичайни ликвидационни разноски.
Други
възражения по правилността на обжалваното решение не са заявени с въззивната
жалба, което при изложените съображения и в приложение на чл. 269, изр. 2, вр.
чл. 272 ГПК предпоставя потвърждаването му от въззивния съд, поради съвпадане
на крайните изводи на настоящата инстанция с тези на СРС.
Тъй
като ответникът по жалбата не е направил искане за присъждане на разноски за
настоящата съдебна инстанция такива не следва да му бъдат присъждани.
По
аргумент от чл. 280, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК и с оглед на
цената на иска, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.
Така
мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 518762 от 29.10.2018 г.,
постановено по гр. дело № 22102/2018 г. на Софийския районен съд, 33 състав, в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО в частта, с която предявения иск
с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) е отхвърлен за разликата над
уважения размер от 1203,42 лв. до пълния предявен размер от 1300,61 лв. не е
обжалвано от ищеца и е влязло в законна сила.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: