Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 08.07.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЬД, ГО, ІІ Е
въззивен състав, в публичното съдебно заседание на трети май две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. РАДМИЛА МИРАЗЧИЙСКА
при участието
на секретаря Елеонора Г., като разгледа докладваното от съдия Иванка Иванова гр.
дело № 14237
по описа за 2018
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 ГПК – чл.273 ГПК.
С решение № 423568/06.06.2018 г., постановено по гр.
д. № 3117/2018 г. по описа на СРС, III ГО,
85 състав, е отхвърлен предявеният от Х.С.В. срещу „А.2.“ ЕАД, иск с правна
квалификация чл.55, ал.1 ЗЗД - за
заплащане на сумата от 13 272 лв., преведени по сметка на ответното дружество
на 03.04.2017 г., на 10.07.2017 г. и на 17.08.2017 г., ведно със законната
лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба до
окончателното плащане. Отхвърлен е и искът с правна квалификация чл.59 ЗЗД - за
заплащане на сумата от 13 272 лв., преведени по сметка на ответното дружество
на 03.04.2017 г., на 10.07.2017 г. и на 17.08.2017 г., ведно със законната
лихва върху сумата, считано от датата на завеждане на делото до окончателното
изплащане. Ищцата е осъдена да заплати на ответника сумата от 305 лв. -
разноски по делото, като е отхвърлена молбата на ищцата за присъждане на
сторените разноски по делото. Решението е постановено при участието на трето
лице - помагач „Л.П.“ ЕООД.
Срещу постановеното съдебно решение е депозирана
въззивна жалба от ищцата Х.С.В., с която го обжалва изцяло. Излага съображения,
че обжалваното решение е необосновано и неправилно, постановено в нарушение на
процесуалния закон. Счита, че неправилно решаващия съд е приел за релевантен
фактът, че е налице правоотношение между ответника и третото лице - помагач,
произтичащо от сключен договор за временно и възмездно ползване от последния на
хидропарк „Академика - Варна“, находящ се в гр. София. От този факт не
произтича никакво правно задължение за ищцата. Договорите притежават
относителен характер и пораждат права и задължения само за лицата, страни по
договора. Трето за договора лице, което не е страна по него, не може да бъде
обременено със задължения без неговото съгласие. Тъй като между нея и
ответника, респ. третото лице - помагач не е съществувало облигационно
правоотношение, то исковата сума е платена при липса на правно основание за
това. С оглед на това ответникът следва да върне получената сума. Твърди, че
постоянно оперира с услугата електронно банкиране за разплащане на различни
сметки, разходи и плащания по фактури. При извършеното плащане не е забелязала,
че тя не е получател на фактурата. Към момента на плащането ищцата се е помещавала
в един офис с лице, което е имало взаимоотношения със задълженото по фактурите
дружество. Тези фактури са попаднали случайно при нея и поради допусната грешка
е извършено плащане на суми, които не се дължат. Твърди, че нито е задължено
лице по тези фактури, нито е имала отношения с длъжника по тях - „Л.П.“ ЕООД.
Счита, че е неправилен изводът на решаващия съд, че плащанията се извършват в
полза на „Л.П.“ ЕООД и покриват задължения а това дружество по издадените
фактури, тъй като в нито едно от представените по делото не е посочено, че се
плаща в полза на „Л.П.“ ЕООД и че покрива негови задължения. Този необоснован
извод на съда е обусловил неправилния извод за неоснователност на предявения
иск. По делото не е установено и наличието на интерес за ищцата за погасяване
на чуждо задължение, както и не е налице съзнание за плащане на чужд дълг. Счита, че след като плащанията не са извършени
на падежа, следва да не се възприемат като целенасочени. Неправилно СРС е
приел, че разместването на имуществени блага е станало по силата на договор за
наем от 11.01.2016 г., който дава право на ответника да получи исковата сума. Ответникът
има право на тази сума, но трябва да я получи от насрещната страна по договора,
а не от ищцата, която не е страна по наемното правоотношение. Моли съда да
отмени обжалваното решение, като уважи предявените искове, както й да й присъди
сторените по делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от ответника – „А.2.“ ЕАД, с който я оспорва. Излага
съображения, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. От
заключението на вещото лице по изслушаната съдебно - счетоводна експертиза се
установи, че ищцата е платила изискуеми наемни цени в точен размер, с точно посочване
на основанието, както и при наличието на фактология, водеща до извод, че ищцата
е съзнавала, ясно е разбирала и недвусмислено е изпълнението на процесните
плащания са в полза на третото лице - помагач. Счита, че претенцията на ищцата
следва да бъде насочена към третото лице - помагач, а не към ответника. Липсата
на допусната от ищцата техническа грешка се установява от периодичния характер
на извършените плащания, както и от подробните, детайлни и ясни преводни
основания. При положение, че ищцата редовно оперира със счетоводни документи е
следвало да забележи, че не е получател по тези фактури, които не са в
незначителни размери. Счита, че изводът на решаващия съд, че плащанията са
извършени в полза на третото лице - помагач, е обоснован. Твърди, че в
банковото нареждане от 03.04.2017 г. в полето за допълнителни разяснения и
посочена фирмата на третото лице - помагач, ведно с ЕИК на същото. Счита, че
наличието на забава в плащането, е неотносимо към спора. Отделно от това
третото лице - помагач често е забавяло плащанията по договора за наем. Моли
съда да потвърди обжалваното решение, като му присъди сторените по делото
разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил писмен
отговор на въззивната жалба от третото лице - помагач “Л.П.“ ЕООД.
Съдът, след като прецени представените по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК
и чл.235, ал.2 ГПК, приема за установено следното от фактическа страна:
СРС е сезиран с иск с правно основание чл.56 ЗЗД. Ищцата твърди, че на 03.04.2017 г. от личната
си сметка в ОББ е превела по банков път на ответника по сметката на дружеството
в ТВ И. с IBAN ***в. Сумата е преведена чрез услугата за електронно
банкиране. На 10.07.2017 г. е извършен втори банков превод по същата сметка на
ответника за сумата от 5 688 лв., а на 17.08.2017 г. е извършен трети банков
превод по същата сметка на ответника за сумата от 3 792 лв. Общата стойност на
средствата, преведени по сметката на ответника е 13 272 лв. Твърди, че сумите
са преведени поради грешка и са недължими. Ответникът не ги е
възстановил. Между страните не са съществували облигационни отношения, въз
основа на които да се извърши плащането. Моли съда да постанови решение, с
което да осъди ответника да й заплати сумата от 13 272 лв. - получена при липса
на правно основание за това. В случай, че съдът приеме предявеният иск за
неоснователен, то да осъди ответника да заплати горепосочената сума, с която неоснователно
се е обогатил, доколкото е налице връзка между обогатяването и обедняването -
произтичат от един и същи факт, извършеното от ищцата плащане в полза на
ответника. Претендира сторените по делото разноски.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор
ответникът оспорва предявения иск. Излага съображения, че предявеният иск е
неоснователен. Не оспорва получаването на сумите, посочени в исковата молба.
Същите са надлежно осчетоводени. Твърди, че сумите са платени при наличие на
правно основание за това. На 11.01.2016 г. между ответника и „Л.П.“ ЕООД е
сключен договор № Д 01-02/11.01.2016 г., по силата на който се е съгласил да
предостави за временно и възмездно ползване от ответника на хидропарк
“Академика - Варна“, находящ се в гр. София, кв. „Казичене“, представляващ
полумасивни сглобяеми сгради със застроена площ от 1 089 кв. м., срещу
заплащане на месечен наем от 1 580 лв. без ДДС. За всяка от наемните вноски
ответникът е издавал фактури на наемателя. На 01.11.2016 г. ответникът е издал
фактура № ********** за месечен наем за м.11.2016 г. на стойност от 1 896 лв. с
ДДС. На 02.12.2016 г. ответникът е издал на наемателя фактура № ********** за
наем за м.12.2016 г. на стойност 1 896 лв. с ДДС. Общата им стойност е в размер
на 3 792 лв. В такъв размер е и извършеното от ищцата плащане. Като основание е
посочено „ноември 2016 г., декември 2016 г.“, а като допълнителни разяснения е
посочено „Л.П.“ ЕООД *********. На 04.01.2017 г. ответникът е издал фактура №
********** за наем за м.01.2017 г. на стойност 1 896 лв. с ДДС. На 01.02.2017
г. е издал фактура № ********** за наем за м.02.2017 г. в размер на 1 896 лв. с
ДДС. На 01.03.2017 г. е издал фактура № ********** за дължимия наем за
м.03.2017 г. на стойност от 1 896 лв. с ДДС. Общата стойност на тези фактури е
5 688 лв. и е преведена от ищцата на 10.07.2017 г. Като основание е посочено:
„факт. 7797/04.01.2017 г.; 7908/01.02.2017 г“, а като допълнителни разяснения и
посочено „факт. 8011/01.03.2017 г.“. На 03.04.2017 г. ответникът е издал на
наемателя фактура № ********** относно месечен наем да м.04.2017 г. в размер на
1 896 лв. с ДДС. На 02.05.2017 г. е издал на наемателя фактура № **********
относно месечен наем за м.05.2017 г. на стойност 1 896 лв. с ДДС. Общата им
стойност възлиза на 3 792 лв. Тази сума е преведена по банков път от ищцата в
полза на ответника. Като основание е посочено „факт. 8151/04.2017 г.; 8250/2017
г. Счита, че от тези факти следва недвусмислен извод, че ищцата е превела
процесните суми с ясното съзнание за погасяване на дължими от наемателя суми,
като изрично, точно и конкретно са посочени документите и месеците,
кореспондиращи на задълженията по наемното правоотношение между ответника и „Л.П.“
ЕООД. Това от своя страна сочи за явно намерение на ищцата да изпълни вместо
задълженото лице. Тези плащания счита, че са целенасочени и кореспондират с
издадените на наемателя фактури. С оглед на това счита, че между ищцата и „Л.П.“
ЕООД са налице облигационни правоотношения, по силата на което ищцата надлежно
е престирала на ответника. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли
предявените искове, като му присъди сторените по делото разноски. Отправено е
искане за привличане на трето лице - помагач „Л.П.“ ЕООД.
С определение от 22.02.2018 г. е конституирано трето
лице - помагач на ответника „Л.П.“ ЕООД.
С молба от 28.03.2018 г., преди провеждане на първото
редовно открито съдебно заседание, ищцата е уточнила, че тъй като постоянно
оперира с услугата електронно банкиране за разплащане на различни сметки,
разходи и плащания по фактури, при извършване на преводите не е забелязала, че
тя не е получател на фактурата. Към момента на плащанията ищцата се е
помещавала в един офис с лице, което е имало взаимоотношения със задълженото по
фактурите дружество. Тези фактури са попаднали случайно при ищцата и поради
допуснатата грешка се е стигнало до плащане по тях. Допусната е грешка и е
извършено плащане на суми, които не се дължат от ищцата, а от друго дружество.
Нито е задължено лице по тези фактури, нито има правоотношения с длъжника по
тях „Л.П.“ ЕООД. Твърди че плащанията не са целенасочени и не е налице
намерение за погасяване на чужд дълг, а е допусната грешка.
С договор № Д 01-02/11.01.2016 г., сключен между „А.2.“
ЕАД - наемодател и “Л.П.“ ЕООД - наемател, страните са се съгласили
наемодателят да предостави на наемателя за временно и възмездно ползване
Хидропарк „Академика-Варна“, находящ се в гр. София, кв. „Казичене“,
представляващ полумасивни сглобяеми сгради със застроена площ от 1 089 кв. м.,
срещу заплащане на месечен наем от 1 580 лв. без ДДС, платима авансово
ежемесечно до 10-то число. Срокът на договора е 10 г.
Във връзка с посочения договор за наем ответникът е
издал на третото лице - помагач следните фактури: № 7518/01.11.2016 г. - наем
за м.11.2016 г.; № 7667/02.12.2016 г. - наем за м.12.2016 г.; № 7797/04.01.2017
г. - наем за м.01.2017 г.; № 7908/01.02.2017 г. - наем за м.02.2017 г.; № 8011/01.03.2017 г. - наем за м.03.2017 г.; №
8151/03.04.2017 г. - наем за м.04.2017 г. Всички фактури са за сумата от по 1
580 лв. без ДДС или 1 896 лв. с начислен ДДС.
От представеното банково извлечение се установява, че
03.04.2017 г. ищцата е наредила банков превод в полза на ответника за сумата от
3 792 лв. по банкова сметка *** ***. Като основание за извършеното плащане е
посочено „ноември 2016 г.; декември 2016 г.; „Л.П.“ ЕООД *********. Представено
е и авизо платежно нареждане, в което са отразени същите обстоятелства.
На 10.07.2017 г. ищцата е превела на ответника по
горепосочената банкова сметка ***. Като основание е посочено фактура
7797/04.01.2017 г.; 7908/01.02.2017 г.; фактура 8011/01.03.2017 г. Представено
е авизо за платежно нареждане, в което са отразени същите обстоятелства.
На 17.08.2017 г. ищцата е наредила плащане в полза на
ответника на сумата от 3 792 лв. Като основание за извършеното плащане е
посочено фактура 8151/04.2017 г.; 8250/05.2017 г. В съставеното авизо за
платежно нареждане са отразени същите обстоятелства.
От заключението на вещото лице Г.Д.Г.по изслушаната
пред СРС съдебно - счетоводна експертиза се установява, че титуляр на банковата
сметка, по която са преведени процесните суми, съгласно извлеченията от
банковата сметка на ищцата, е ответното дружество. Процесните преводи са наредени
на посочените по - горе дати от сметката на ищцата. Сметката на ответника с
IBAN ***цесните суми на следните дати: на 03.04.2017 г. със сумата от 3 792
лв.; на 10.07.2017 г. със сумата от 5 688 лв.; на 12.08.2017 г. със сумата от 3 792 лв. От страна на „Л.П.“ ЕООД от и към
ищцата не са налице банкови плащания. Процесните
фактури, посочени по - горе, са отразени и осчетоводени. Не са налице
задължения за заплащане на месечен наем по договор № Д 01-02/11.01.2016 г. към
ответника за месеците декември 2016 г. - май 2017 г. по партида на “Л.П.“ ЕООД.
При така
установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима.
Разгледана по същество, е неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК съдът се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. По
останалите въпроси съдът е
ограничен от посоченото в жалбата.
При извършена служебна проверка, въззивният съд
установи, че обжалваното съдебно решение е валидно.
По допустимостта на обжалваното съдебно решение
въззивният съд приема следното:
Предметът на делото е спорното материално субективно
право - претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието
и петитума на иска. Правната квалификация на спорното право се определя от
съда, съобразно въведените от ищеца твърдения. Когато в нарушение на принципа
на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил
сезиран или когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства,
на които страната не се е позовала, тогава решението е процесуално недопустимо,
тъй като е разгледан иск на непредявено основание. Когато обаче
първоинстанционният съд само е определил неправилна квалификация на спорното
право, но не я е извел от обстоятелства, на които страната не се е позовала,
въззивният съд следва да даде вярната правна квалификация, доколкото същият не
е обвържат от дадената от първоинстанционния съд квалификация на иска и
съответно следва да се произнесе по съществото на спора. В този смисъл е и
задължителната съдебна практика – решение № 124/24.03.2011 г.гр. д. № 882/2010
г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 389/23.05.2010 г. по гр. д. № 738/2009 г. на
ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 249/23.07.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. на ВКС, ГК,
ІV ГО, постановени по реда на чл.290 ГПК и др.
В случая първоинстанционният съд неправилно е определил
правната квалификация на спорното право по отношение на претендираната от ищеца
сума, която твърди, че платил поради грешка без да е задължено лице по
фактурите. Направените от ищцата уточнения с депозираната на 28.03.2018 г.
молба – уточнение имат значение за определяне на спорния предмет, тъй като това
е сторено преди първото редовно открито съдебно заседание и в рамките на
предвидената в нормата на чл.143, ал.2 ГПК възможност ищецът да поясни и
допълни исковата молба. Ето защо тази молба има значение за определяне обема на
дължимата защита и съдействие и съответно определя спорния предмет, съгласно
чл.6, ал.2 ГПК. Макар ищцата да се е позовала и на липсата на основание за
извършеното плащане, това има значение за приложимостта на института на неоснователното
обогатяване, като решаващо за определяне на търсената от ищцата защита е
обстоятелството, че имущественото разместване е настъпило поради допусната от
ищцата грешка, в резултат на която е
изпълнила чужди задължения по правоотношение, по което не е страна. Решаващият съд,
макар да е описал елементите от фактическия състав на чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД,
е разгледал и обсъдил заявените от ищцата фактически твърдения. Същият е приел,
че процесните плащания са извършени от ищцата в изпълнение на чужд дълг по
договор за наем от 11.01.2016 г., т. е. същите са съзнателно извършени, а не
поради допусната от ищцата грешка. С
оглед на това следва да се приеме, че обжалваното решение се явява процесуално допустимо, както
по отношение на посочената искова претенция, така и в останалата обжалвана
част. Ето защо спорът следва да се разгледа спора по същество.
По оплакванията във въззивната жалба за необоснованост
на съдебното решение и нарушаване на материалния и процесуалния закон:
В нормата на чл.56 ЗЗД е регламентирано, че който
поради грешка е изпълнил чуждо задължение, може да иска връщане от кредитора,
освен ако последният се е лишил добросъвестно от документа или от обезпечението
на задължението. В последният случай този, който е изпълнил задължението, встъпва
в правата на кредитора.
За да е основателна претенцията за връщане на
получената от кредитора сума, платена поради грешка, следва да се установи
наличието на дълг. Също така лицето, което е получило плащането, следва да има
качеството на кредитор, но лицето, което е платило, да няма качеството длъжник.
По този начин се достига до плащане на чужд дълг. За да бъде успешно проведен
иск за връщане на недължимо платеното, необходимо е платецът да докаже, че е
бил в грешка при плащането, както и че кредиторът не се е лишил добросъвестно
от документа или от обезпечението на задължението (решение № 33 от 03.04.2017
г. по т. д. № 61211/2016 г., на ВКС, ГК, ІV ГО).
По делото се установи наличието на задължение по
процесните фактури в тежест на „Л.П.“ ЕООД, произтичащо от сключения между него
и „А.2.“ ЕАД договор за наем на недвижим имот № Д 01-02/11.01.2016 г., обсъден
по – горе. Установи се също така, че ответникът по делото има качеството на
кредитор вземанията по горепосочените фактури. Ищцата не е страна по договора
за наем и съответно не дължи плащане на тези задължения. Ищцата обаче не е
изпълнила доказателствената си тежест да установи заявеното в исковата молба и
молбата – уточнение от 28.03.2018 г. твърдение, че плащането на чуждите задължения
е извършено поради грешка. С постановения по реда на чл.146 ГПК доклад на
делото решаващият съд не е указал на ищцата, че е нейна доказателствената
тежест да установи това свое фактическо твърдения. Същевременно, съгласно
задължителните разяснения, дадени с ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.2 въззивният съд не следи служебно за допуснати от
първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че
въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от
първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с
доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно
възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими
за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция
поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания.
Такива оплаквания не се съдържат в депозираната по делото въззивна жалба, както
и въззивният съд не е сезиран с доказателствени искания от ищцата за
установяване на това обстоятелство.
От наличието на плащания по фактури, по които ищцата
не е посочена като задължено лице, не може да обоснове извода, че тези плащания
са извършени поради грешка. Причините едно лице да плати чужд дълг могат да
бъдат от различен характер и не се изчерпват с допусната грешка. Ето защо само
от факта на извършените плащания не се установява сочената от ищцата грешка, довела
до изпълнение на чужди задължения. Същевременно основателни са доводите на ответника,
че при извършване на плащането на 03.04.2017
г. ищцата освен, че е посочила фактурите, по които плаща сумата от 3
7292 лв., същата изрично е отбелязала и задълженото лице по тях – „Л.П.“ ЕООД,
като е посочила ЕИК на дружеството. Това несъмнено изключва наличието на грешка
при извършеното плащане. Нужно е да се отбележи, че по отношение липсата на
твърдяната от ищцата грешка ответникът провежда насрещно доказване, което за
разлика от главното може да е и непълно – достатъчно е да разколебае сигурността, че
заявеният от ищеца факт е настъпил.
По изложените съображения въззивният съд счита, че по
делото не е установено наличието на субективна невярна представа на ищцата,
поради която е погасила чужди задължения посредством извършените банкови преводи.
Това от своя страна води до неоснователност на предявения иск с вярна правна
квалификация чл.56 ЗЗД.
Тъй като главният иск е неоснователен, въведеното от
ищцата вътрешно – процесуално условие се е сбъднало, поради което следва да се
разгледа по същество предявеният в условията на евентуалност иск с правна
квалификация чл.59 ЗЗД и поддържаните доводи от страните срещу постановеното по
отношение на него решение.
Нормата на чл.59 ЗЗД регламентира, че който се е
обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което
се е обогатил, до размера на обедняването. За да бъде основателен предявеният
иск, следва да са налице следните елементи от правопораждащия фактически
състав, които следва да участват в условията на кумулативност: увеличаване на
имуществото на ответника за сметка на имуществото на ищцата, липса на друга
възможност за защита на обеднелият, обедняването и обогатяването да произтичат
от едни и същ факт или обща група факти, като връзката между тях не е причинно
- следствена. Неоснователно обогатилият се за сметка на другиго дължи да върне
само онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването, като е дължима
по - малката от двете стойности при разлика между тях (ПП ВС № 1/28.05.1979 г.,
т.5). Правото да се предяви този иск възниква, когато няма друг договорен или
деликтен иск, с който обеднелият да се защити.
В случая се установи, че имуществото на ищцата е
намаляло с платената от нея в полза на ответника сума. В тази хипотеза обаче
ответникът - кредитор не се е обогатил за сметка на ищцата. Той получава това, което има да взема, но го
получава от някой, който не му го дължи (решение № 33 от 03.04.2017 г. по т. д.
№ 61211/2016 г., на ВКС, ГК, ІV ГО). Следва да се отбележи също така, че на
основание чл.73 ЗЗД задължението може да бъде изпълнено от трето лице дори
против волята на кредитора, освен ако той има интерес то да бъде изпълнено
лично от длъжника. Не следва да се обсъждат релевираните от жалбоподателката
доводи относно липсата на правен интерес да плати чуждия дълг, тъй като този
въпрос би имал значение за това дали тя се е суброгирала в правата на
удовлетворения кредитор по реда на чл.74 ЗЗД или не. Същевременно този въпрос
няма значение за спора, предмет на делото.
По изложените съображения предявеният иск с правно
основание чл.59 ЗЗД се явява неоснователен.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат,
обжалваното решение следва да се потвърди, като се посочи вярната равна
квалификация на главния иск.
По
разноските по производството:
При този изход на спора и доколкото ответникът по
жалбата е защитаван по делото от юрисконсулт, са налице предпоставките на
чл.78, ал.3 вр. с ал.8 ГПК, поради което следва да му се присъди сумата от 100
лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 423568/06.06.2018 г., постановено по гр. д.
№ 3117/2018 г. по описа на СРС, III ГО, 85 състав, с което е отхвърлен предявеният от Х.С.В.,
ЕГН **********, с адрес ***, срещу „А.2.“ ЕАД, ЕИК ********, с адрес ***, **********,
иск с вярна правна квалификация чл.56 ЗЗД - за заплащане на сумата от 13 272 (тринадесет хиляди двеста
седемдесет и два) лв., преведени по сметка на ответното дружество на 03.04.2017
г. (3 792 лв.), на 10.07.2017 г. (5 688 лв.) и на 17.08.2017 г.
(3 792 лв.), ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на
подаване на исковата молба до окончателното плащане, както и е отхвърлен искът
с правна квалификация чл.59 ЗЗД - за заплащане на сумата от 13 272 (тринадесет хиляди двеста
седемдесет и два) лв., преведени по сметка на ответното дружество на 03.04.2017
г. (3 792 лв.), на 10.07.2017 г. (5 688 лв.) и на 17.08.2017 г.
(3 792 лв.), ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на
завеждане на делото до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА Х.С.В., ЕГН **********, с адрес *** и съдебен адрес ***,
офис 1 – адв. Ч. П., да заплати на „А.2.“ ЕАД, ЕИК ********, с адрес ***, **********,
сумата от 100 (сто) лв., на
основание чл.78, ал.3 вр. с ал.8 ГПК, представляваща юрисконсултско
възнаграждение за осъществяване на процесуално представителство на страната във
въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен
срок от връчването му на страните, на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.