РЕШЕНИЕ
№ 366
гр. П., 31.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – П., ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Атанас Кобуров
при участието на секретаря Вера Сухарова
като разгледа докладваното от Атанас Кобуров Гражданско дело №
20251230100518 по описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба, депозирана от М. К. К., ЕГН:
**********, с постоянен адрес с. М., общ. П., чрез адв. Д. Г., АК – Ловеч, със служебен адрес
гр. Т., ул. „З.“ № 7, ет. 4, офис № 30, срещу „Фератум България“ ЕООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, ж.к. „Младост 3“, бул. „Александър Малинов“ №
51, вх. А, ет. 9, офис 20.
Ищцата твърди, че на 31.01.2024 г. между нея, в качеството на кредитополучател и
ответното дружество, в качеството на кредитор, е сключен Договор за предоставяне на
потребителски кредит № 1322445, по силата на който кредиторът й е предоставил сума в
размер на 7 000 лв., при лихвен процент от 23.33 %, годишен процент на разходите 49.66 %,
брой вноски 8 и обща сума за връщане 9 450 лв. Релевира, че едновременно със сключването
на договора за заем е сключила и договор за поръчителство с посочено от кредитора
дружество - Multitude Bank, за което дължи допълнително възнаграждение в размер на 7 420
лв., в резултат на което за използването на заема в размер на 7 000 лв. е следвало да върне не
описаните по договор 9 450 лв., а обща сума в размер на 16 870 лв.
Твърди още, че Договор за предоставяне на потребителски кредит №
1322445/31.01.2024 г. е нищожен. В тази връзка навежда, че чл. 5 от процесния договор
възлага в тежест на кредитополучателя да осигури обезпечение с поръчителство,
предоставено от Multitude Bank в полза на кредитора, като посочената клауза представлява
неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставя
избор за потребителя както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то.
Посочва, че кредиторът привидно е дал възможност на кредитополучателите да изберат като
възможност личен гарант, но си е запазил правото да не одобри личния поръчител, без да
пояснява на какви изисквания трябва да отговаря, като по този начин потребителят е
принуден да сключи възмезден договор за поръчителство с Мултитюд банк, в резултат на
което кредиторът си гарантира допълнителна печалба чрез заплащането от страна на
1
кредитополучателя на огромна възнаградителна лихва на кредитора, на която е придаден
вид, че представлява възнаграждение за гаранция, като гарантът не предоставя някаква
реална услуга. Навежда, че възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция е
пряко свързано с договора за паричен заем и представлява разход по него, тъй като
икономическата тежест се понася от потребителя, който го заплаща наред с другите парични
задължение по договора за потребителски кредит. Твърди, че възнаграждението за гаранта
представлява допълнително възнаграждение за кредитора под формата на т.нар. скрита
възнаградителна лихва, която се кумулира към погасителните вноски по кредита в
патримониума на кредитора, което възнаграждение се дължи независимо дали
отговорността на гаранта е ангажирана при евентуално длъжниково неизпълнение или не,
като непредставянето на обезпечението по договора за заем не води до претърпяването на
вреди или увеличаването на разходите за кредитора, поради което възнаграждението за
гарант е уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и
търговските отношения и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Сочи, че едноличен
собственик на капитала на дружеството-кредитор е дружеството-гарант, като между двете
свързани дружества се разпределя едно задължение на отделни части с цел да се заобиколят
разпоредбите на ЗПК, касателно ГПР е заобикаляне на закона и противоречи на добрите
нрави. Твърди, че възнаграждението по договора за поръчителство макар и формално да не
се дължи на кредитодателя, значително оскъпява кредита и представлява разход по него,
който следва да се включи в общите разходи по същия, като в случая възнаграждението не е
включено като разход в ГПР, последният посочен в договора за кредит в размер значително
по-нисък от реалния, което представлява невярна информация с характер на заблуждаваща
търговска практика и води до недействителността на договора за кредит на основание чл. 22
във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като в него не е посочен действителния годишен
процент на разходите.
В тази връзка се иска от съда да постанови решение, с което да признае за установено,
че Договор за предоставяне на потребителски кредит № 1322445/31.01.2024 г., сключен
между ищцата М. К. К., ЕГН: ********** и „Фератум България“ ЕООД, ЕИК: *********, е
недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал.
1, т. 3, пр. 2 ЗАдв.
В законоустановения срок ответното дружество, чрез надлежно упълномощен
процесуален представител, депозира отговор, с който не оспорва предявения иск и го
признава изцяло, като изразява становище, че изложените факти отговарят на
действителното правно и фактическо положение. На основание чл. 238 ГПК моли съда да
постанови решение при признание на иска. С оглед направеното признание, възразява срещу
искането за разноски от страна на ищцата, като релевира, че са налице предпоставките,
визирани в чл. 78, ал. 2 ГПК. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в
минимален размер съгласно Наредба № 1/2004 г.
Ответното дружество по първоначалния иск, чрез своя процесуален представител, е
депозирало и насрещна искова молба по реда на чл. 211, ал. 1 от ГПК. В молбата се сочи, че
първоначалната ищца и насрещен ответник е получила потребителски кредит в размер на
7 000 лв. по сключен между страните Договор № 1322445/31.01.2024 г., който е следвало да
се погаси посредством 18 вноски, като към момента на предявяване на иска потребителят е
заплатил сумата от 4 618,88 лв. Поради неизпълнението на договора от страна на
кредитополучателя и на основание чл. 6 от договора и чл. 13, ал. 1 от общите условия на
кредитора, чрез насрещната искова молба всички вземания по цитирания кредит се обявяват
за предсрочно изискуеми.
С депозирания от първоначалния ответник насрещен иск се иска от съда да постанови
решение, с което да осъди М. К. К. да заплати „Фератум България“ ЕООД, ЕИК: *********,
2
сумата от 2 381,12 лева, представляваща главница по потребителски кредит, отпуснат на
ответника въз основа на сключен Договор за потребителски кредит с № 1322445 от
31.01.2024 г., заедно със законната лихва от датата на подаване на насрещната искова молба
до окончателното изплащане на сумата.
Претендират се сторените по делото разноски.
В законоустановения срок, от процесуалния представител на ответника по насрещния
иск е постъпил отговор на насрещната искова молба, в който се изразява становище за
допустимост и основателност на предявения иск. С отговора си насрещният ответник
признава иска за основателен при условие, че съдът прогласи договора за потребителски
кредит за недействителен. С оглед признанието на иска моли претендираното от противната
страна възнаграждение за процесуално представителство да бъде намалено до минимален
размер.
В проведено съдебно заседание страните не се явяват и представляват, от
процесуалните представители на същите са постъпили писмени становища, с които
поддържат предявените първоначален и насрещен иск и молят същите да бъдат уважени,
респ. оспорват исковата и насрещна претенция и молят за нейното отхвърляне.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от
фактическа страна:
Няма спор по делото, а и се установява от представените писмени доказателства, че
на 31.01.2024 г. между „Фератум България“ ЕООД като кредитор и ответника М. К. К. като
кредитополучател е сключен Договор за потребителски кредит по реда на Закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, т. е. чрез средствата за комуникация от
разстояние. Отпуснатата в заем сума е в размер на 7 000 лв., която ищцата е следвало да
върне на 18 погасителни вноски, с уговорен лихвен процент в размер на 23,33 % и ГПР от
49,66 %, за изчислението на който се препраща към чл. 8. 4 от Общите условия към
договора. Общата дължима сума е определена на 9 450 лв.
В т. 5 от договора между страните е уговорено, че кредитът се обезпечава с
поръчителство, предоставено от Multitude Bank в полза на дружеството кредитор.
От представения по делото Договор за гаранция (поръчителство) се установява, че
таксата за предоставяне на гаранция (поръчителство) е в общ размер на 7 420 лева, и същата
е дължима на 18 вноски и отразени в Погасителен план неразделна част от Договора за
гаранция.
Ответникът по първоначалния иск е направил признание, че сключения договор за
предоставяне на потребителски кредит е недействителен, а ищецът и насрещен ответник е
признал дължимостта на непогасения остатък от главницата по кредита.
Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът прави
следните правни изводи:
По първоначално предявения иск за недействителност на договора за
потребителски кредит:
Съгласно чл. 11, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит трябва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислена към момента на сключване на договора.
В Решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 на СЕС се приема, че „когато в договор
за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички
предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат
този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата
нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на
предоставената в заем главница.“ Съгласно цитирания член 3, буква „ж“ от Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите
за потребителски кредити – „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички
разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които
потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на
кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако
в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за
3
получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия". Цитираното
разрешение касае договор за застраховка на кредита, но функцията на гаранта в случая е
идентична с тази на застрахователя, като при неизпълнение от страна на кредитополучателя
задължението за плащане се поражда съответно задължение за застрахователя/гаранта. По
делото не се установява, че кредитополучателят е можел без да сключва договора за
гаранция да получи кредита при същите условия (срок за получаване, размер на лихви и
такси и др.) Предвид изложеното плащането на възнаграждение по договора за гаранция е
част от разходите по кредита.
Съобразявайки свързаността на кредитора и гаранта (по който въпрос няма спор по
делото) би могло да се приеме, че включването на клаузата на чл. 5 от договора няма за цел
да обезпечи вземането на кредитора, а единствената цел да създаде допълнително
оскъпяване на кредита и всъщност представлява предварително, недобросъвестно и
незаконосъобразно определени от кредитора (а не договорени между страните)
допълнителни разходи, с които многократно се надвишава максимално допустимия ГПР
по чл. 19 от ЗПК, т.е. тази уговорка заобикаля императивното изискването за максимален
ГПР (чл. 19, ал. 4 ЗПК). Възнаграждението по гарантиращата сделка с оглед изложените по-
горе особености следва да бъде включено в ГПР по процесния договор, в който случай ще е
налице очевидно превишава законовото ограничение от пет пъти размера на законната
лихва, което е основание за нищожността на клаузата на чл. 5 от договора.
На следващо място основателни са възраженията на ищцовата страна, че в договора
липсва посочване на разходите, които формират ГПР освен договорната лихва. Напълно
непонятно е кои са тези „допълнителни разходи“, които дори надвишават договорната лихва,
за да бъде достигнат посочения в договора ГПР. Непосочването на тези други преки и
косвени разходи за потребителя не дава възможност за проверка дали в тях не са включени
изрично изключените от законодателя такива по чл. 19, ал. 3 ЗПК. Изложеното дава
основание да се приеме, че процесният договор е недействителен на основание чл. 22 ЗПК -
поради посоченото по-горе нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК при неговото сключване.
По изложените съображения предявеният иск за прогласяване недействителността на
договора за кредит сключен между страните следва да бъде уважен като основателен.
По насрещния иск:
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. Няма спор между страните, че ищец е внасял суми за
погасяване на задълженията си по кредита, като заплатената сума е в размер на 4 618,88
лева и ответникът претендира неплатена сума в размер на 2 381,12 лева. Ответникът по
насрещния иск не е навел възражение за недължимостта на претендираната по него сума, а
със становището си е признал задължението си. Поради това предявеният насрещен иск
следва да бъде изцяло уважен. Претендираната сума следва да се присъди ведно със
законната лихва от предявяване на иска (11.06.2025 г.), която лихва не произтича от
договрните отношения между страните, а се явява законна последица от уважаване на
исковата претенция.
По отношение на разноските:
При този изход на спора разноски се дължат и на двете страни.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на ищцата следва да се присъдят направените
по първоначалния иск разноски за държавна такса в размер на 378 лв.
В производството по делото ищцата е защитавана основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. С
представения списък на сторените разноски, е направено искане за присъждане на
адвокатско възнаграждение в размер на 1 494 лв. с ДДС.
От страна на ответното дружество е направено възражение относно размера на
претендираното адвокатско възнаграждение, което следва да бъде разгледано.
Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по
съединени дела С-427/16 и С-428/16 г. (постановено по преюдициално запитване, отправено
от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски
възнаграждения в Наредбата не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до
икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата
във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по
смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с
постановеното Решение по дело С-438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на
4
основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд.
Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС във вр. с член 4, § 3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният
съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на
страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение,
включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и
адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101,
параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако
установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения
и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава
забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи
тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба
минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
С оглед посочените по-горе съображения и като взе предвид защитавания интерес,
правната и фактическа сложност на делото, високата образователна квалификация на
лицето, придобило юридическа правоспособност и вписано в съответния регистър на
адвокатска колегия /виж Определение № 2432/19.09.2024 г. по ч. к. т. д. № 1825/2024 г. по
описа на II-ро т. о на ВКС/, поетата отговорност от адвоката, на реално извършените
дейности от пълномощника на ищеца, като отчете икономическите отношения в страната,
характеризиращи се с неизменно повишаване на цените на стоките и услугите, при устойчив
темп на нарастване, както и факта, че присъдените разноски представляват брутно
възнаграждение, което следва да бъде обложено с данъци от страна на адвоката, съдът
счита, че на основание чл. 38, ал. 2 от Закон за адвокатурата, в полза на адв. Г. следва да се
определи възнаграждение в размер на 600 лв.
Към така посочения размер на възнаграждението от 600 лева следва на основание § 2
а от Наредбата да се добави данък добавена стойност като се присъди сумата от 720 лв. с
ДДС. За да достигне до този извод съдът съобрази, че с актуалната практика на Върховния
касационен съд, обективирана в Определение № 739 от 20.02.2024 г. на ВКС по гр. д. №
736/2023 г., IV г. о., ГК се приема, че при отправено до съда основателно искане за
присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА, изхождащо от адвокат,
регистриран по ДДС (факт, който може да бъде установен чрез справка в публичния
регистър по чл. 80, ал. 1 ДОПК), в полза на адвоката следва да се присъди възнаграждение в
приложимия за конкретното дело минимален размер по Наредба № 1/2004 г., изчислен върху
защитения материален интерес, към който следва да се прибави 20 % ДДС.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищеца по насрещния иск следва да се
присъдят разноските по него в общ размер на 335,24 лева, от които сумата от 95,24 лв.
платена държавна такса, както и юрисконсултско възнаграждение в размер на 240 лева,
определено от съда на чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 26, предл. 2 от Наредбата за
заплащането на правната помощ.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Договор за предоставяне на потребителски
кредит № 1322445/31.01.2024 г., сключен между ищцата М. К. К., ЕГН: ********** и
„Фератум България“ ЕООД, ЕИК: *********, е недействителен на основание чл. 22 ЗПК,
вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
ОСЪЖДА М. К. К., ЕГН: **********, с постоянен адрес с. М., общ. П., да заплати
на „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление
гр. София, ж.к. „Младост 3“, бул. „Александър Малинов“ № 51, вх. А, ет. 9, офис 20,
5
представлявано от Д.В.Н. и И.В.В., сумата от 2 381,12 (две хиляди триста осемдесет и един
лева и дванадесет стотинки) лева, представляваща главница по потребителски кредит,
отпуснат на ответника въз основа на сключен Договор за потребителски кредит с № 1322445
от 31.01.2024 г., заедно със законната лихва от датата на подаване на насрещната искова
молба до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление гр. София, ж.к. „Младост 3“, бул. „Александър Малинов“ № 51, вх. А, ет. 9,
офис 20, представлявано от Д.В.Н. и И.В.В., да заплати на М. К. К., ЕГН: **********, с
постоянен адрес с. М., общ. П., сумата от 378 (триста седемдесет и осем) лева,
представляваща направени по делото разноски.
ОСЪЖДА М. К. К., ЕГН: **********, с постоянен адрес с. М., общ. П., да заплати
на „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление
гр. София, ж.к. „Младост 3“, бул. „Александър Малинов“ № 51, вх. А, ет. 9, офис 20,
представлявано от Д.В.Н. и И.В.В., сумата от 335,24 (триста тридесет и пет лева и двадесет
и четири стотинки) лева, представляваща направени по делото разноски за заплатена ДТ и
юрисконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА, „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, ж.к. „Младост 3“, бул.
„Александър Малинов“ № 51, вх. А, ет. 9, офис 20, представлявано от Д.В.Н. и И.В.В., да
заплати на адв. Д. Г. от АК-Ловеч, със служебен адрес гр. Т., ул. „З.“, ет. 4,офис № 30,
сумата от 720 (седемстотин и двадесет) лева с ДДС, за осъществената от последния в полза
на ищцата М. К. К., безплатна адвокатска помощ в настоящото производство.
Решението може да бъде обжалвано пред Окръжен съд – гр. Благоевград, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – П.: _______________________
6