№ 4925
[населено място], 19.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 150 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и четвърти ноември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:СВЕТЛАНА Т. АТАНАСОВА
при участието на секретаря БОЖИДАРА П. КУБАДИНОВА
като разгледа докладваното от СВЕТЛАНА Т. АТАНАСОВА Гражданско
дело № 20211110127133 по описа за 2021 година
Производството по делото е образувано по депозирана от [фирма] срещу Т. Г. СТ.
искова молба, с която по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК са предявени искове с правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за признаване за
установено, че ответникът дължи на ищцовото дружество сумата от 6176.82 лева,
представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2017г. до
30.04.2019г г. за имот, находящ се в [населено място], [улица], абонатен номер [№], ведно
със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 04.12.2020 г., до
окончателното изплащане; 978.29 лева, представляваща обазщетение за забава в размер на
законната лихва за периода от 15.09.2018г. до 26.11.2020г. върху цената на топлинната
енергия; 38.94 лева, представляваща цена на услугата дялово разпределение за периода от
01.11.2017г. до 30.04.2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК – 04.12.2020 г., до окончателното изплащане и 8.47 лева,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от
31.12.2017г. до 26.11.2020г. върху главницата за цена на услугата дялово разпределение, за
които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по
гр.д.№61197/2020г. по описа на СРС, 150ти състав.
В исковата молба ищецът твърди да е налице облигационно отношение с ответника в
качеството му на собственик на топлоснабден имот, възникнало въз основа на договор за
продажба на топлинна енергия при Общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ са
обвързали потребителя, без да е необходимо изричното им приемане. Поддържа, че
съгласно посочените общи условия е доставил за процесния период на ответницата
топлинна енергия, като купувачът не е заплатил дължимата цена, формирана на база
1
прогнозни месечни вноски и изравнителни сметки, изготвени по реда за дялово
разпределение. Твърди, че съгласно общите условия от 2016г. купувачите на топлинна
енергия са длъжни да заплащат дължимата цена в 45-дневен срок от публикуване на
интернет страницата на [фирма] на съответните фактури. Предвид това посочва, че
ответницата е изпаднала в забава, поради което претендира заплащане на обезщетение за
забава по чл.86, ал. 1 ЗЗД върху главниците. Претендира сторените в производството
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от името на
ответницата С.. В него се оспорва наличието на валидно възникнало облигационно
правоотношение между ответницата и ищеца във връзка с продажбата на топлинна енергия,
като се поддържа, че не е доказано Т.С. да е носител на вещно право на ползване на
процесния имот, нито че има открита партида на нейно име въз основа на подадено
заявление-декларация. Подчертава се, че именно ползвателя на имота следва да отговаря за
заплащането на потребената топлинна енергия в жилището. Оспорена е годността на
измервателните уреди, с които се измерва количеството на доставена топлинна енергия,
поради което се твърди, че е недоказано доставка на топлинна енергия да е
извършена.Излагат се аргументи, че следва да се съобразят при решаването на спора
разпоредбите на ЗЗП и в частност чл. 62 от ЗЗП. Сочи се и че фактурите, с които са
начислени порецсните суми не са били подписани от клиентите. Релевирано е и възражение,
че клаузите на общите условия са неравноправни. Твърди се, че от ищцовото дружество не
са ангажирани доказателства за изпадането в забава на ответницата за заплащане на
процесните суми. Излагат се и подробни съображения за недължимост на задълженията за
заплащане на цената за дялово разпределение. Твърди се, че ищецът е извършил
неправомерно прихващане на стари задължения извън процесния период. Релевирано е и
възражение, че претендираните суми са погасени по давност. Поддържа се, че следва да
бъде съобразено и решението по одм.д.№ 172/2019г. на ВАС, с което били отменени цените
на топлинната енергия считано от 07.04.2017г. Претендира се присъждане на сторените по
делото разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа
и правна страна следното:
По предявения по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК иск с правно основание чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ:
В тежест на ищеца е да установи възникването на облигационно отношение по
договор за продажба между него и ответника, по силата на което е доставил топлинна
енергия в твърдените количества и за ответника е възникнало задължение за плащане на
уговорената цена в претендирания размер. При установяване на тези обстоятелства в тежест
на ответника е да докаже, че е погасил претендираните вземания.
Съгласно чл. 153, ал. 1 от Закона за енергетиката /ЗЕ/, в редакцията, действаща за
исковия период, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
2
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия /респ. потребители на топлинна енергия
съгласно предишната редакция на закона/. Разпоредбата императивно урежда кой е страна
по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е
единствено притежанието на вещно право върху имота - собственост или вещно право на
ползване.
По делото не се спори и че ап. 17, находящ се в [населено място], ул. „[улица]“№ 31,
вх.А, на трети жилищен етаж, се намира в сграда, присъединена към абонатната станция.
Това обстоятелство се потвърждава и от представения по делото протокол от проведено ОС
на ЕС през 2001г., в който е обективирано взето решение да се сключи договор с [фирма] за
осъществяване на индивидуално измерване на топлинната енергия и нейното разпределение,
с което се потвърждава, че сградата е топлоснабдена. Видно от същия протокол именно
ответника Т.С. е била упълномощена да подпише договор за осъществяването на дяловото
разпределение в сградата, каквото ако същата не беше присъединена към абонатната
станция нямаше да се налага да бъде извършвано.
Спорно между страните обаче е това дали същите през исковия период са били
обвързани с валидно облигационно отношение за продажба на топлинна енергия, доколкото
именно в тази насока са релевираните в отговора на исковата молба възражения, че
ответникът С. не собственик на топлоснабдения имот и че не е сключвала договор с ищеца.
За доказване на това спорно между страните обстоятелство по делото е приет
нотариален акт за собственост на жилище, построено от ЖСК № 163, том VIII, дело №
1377/1990г, от който е видно, че Т. Г. СТ. е придобила право на собственост върху
апартамент №17, на трети жилищен етаж, вх.А, в сграда на етажна собственост „П., която
етажна собственост се намира в [населено място], [улица]. Съгласно представено
удостоверение изх.№ 68-00-1070/17.08.2015г., издадено от ГИС – София, етажна
собственост „П. към настоящия момент съответства на адрес за северозападен вход - в
[населено място], [улица] и за югозападен вход – [населено място], [улица]. Именно поради
тази причини в протокола от проведеното ОС на ЕС през 2001г. общо събрание е посочено,
че същото касае сграда с адрес [населено място], [улица]. В действителност от посоченото в
нотариалния акт, с който ответницата С. се легитимира като собственик не става ясно дали
вх.А е северозападния или югозападния, но полагайки подписа си в представения от
[фирма] отчет от 02.05.2018г. именно за ап. № 17, находящ се в [населено място], [улица],
ответницата изрично е потвърдила, че притежавания от нея имот е във входа съответстващ
на адрес [населено място], [улица]. Така положеният подпис не е оспорен от ответницата, а
извършеното признание съдът цени по реда на чл. 175 от ГПК. Ето защо при извършване на
съвкупна преценка на всички събрани по делото доказателства съдът намира, че по делото
по безспорен начин е установено, че именно ответникът С. е придобила правото на
собственост върху топлоснабдения недвижим имот. От друга страна от ответника не се
излагат твърдения, а и не са ангажирани доказателства да се е разпоредила преди исковия
период или по време на същия с процесния имот, нито са ангажирани доказателства в полза
3
на трето за спора лице да е учредено право на ползване върху жилището. Дори напротив,
както беше посочено и по-горе, през 2018г. ответницата лично е подписала в графа
„потребител“ отчета на уредите за дялово разпределение. Ето защо настоящият състав
намира, че при условие на пълно и главно доказване от страна на ищеца е доказано, че
ответникът е бил собственик на целия топлоснабдения имот и през исковия период.
Същевременно съгласно действащата към 1990г., когато ответникът С. е станала
собственик на топлоснабдения имот, уредба – чл. 5 от Наредбата №1 за ползване на
топлинна енергия (отм), потребители на топлинна енергия са собственици или наематели на
жилища, които използват топлина енергия за отопление, вентилация и битови нужди.В
същият смисъл е била и действалата в последствие разпоредба на чл. 106а, ал. 4 от Закона за
енергетиката и енергийната ефективност /отм./Аналогична е и уредбата при действието на
Закона за енергетиката, където е дадена дефиницията в § 1, т. 42 /отм./ ДР на ЗЕ, според
която „потребител на енергия или природен газ за битови нужди“ е физическо лице-
собственик или ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване,
или природен газ за домакинството си. Подобна е и дефиницията за клиент на топлинна
енергия, разписана в чл. 153, ал. 1 ЗЕ /Изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г./
- редакцията действаща към спорния период.
Ето защо ответникът Т.С. в качеството си на собственик на топлоснабден имот се
явява материално легитимирана да отговаря за заплащането на потребената през исковия
период топлинна енергия в имота. Същата в качеството си на потребител на топлинна
енергия е обвързана с общите условия на ищцовото дружество за продажба на топлинна
енергия, доколкото съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се
осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от КЕВР. Тези общи условия се публикуват най-малко в един
централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в
сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане
от потребителите – чл. 150, ал. 2 от закона. Следователно, писмена форма на договор не е
необходима, като за да се явява обвързан ответника с общите условия на ищцовото
дружество е достатъчно общите условия да са влезли в сила, което обстоятелство не е
спорно между страните. По делото не е установено и ответникът да е упражнил правото си
на възражение по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ срещу Общите условия, действали към процесния
период.
С оглед всичко изложеното, за неоснователни следва да се приемат възраженията на
ответника, че не се намира във валидно облигационно отношение с ищцовото дружество.
Досежно въпроса за осъществяването на реално доставяне на топлинна енергия и
нейното количество, съд намира следното:
Според разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
4
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в
действалата към процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
От изслушаната и приетата по делото съдебно-техническа експертиза, кредитирана от
настоящия състав по реда на чл. 202 от ГПК при съобразяване и на представените от третото
лице-помагач отчети, носещи подписа на потребителя, неоспорени от ответника С. и
протоколи за неосигурен достъп, се установява, че в имота на ответника за периода
м.05.2017-м.04.2019г. е имало четири отоплителни тела – три радиатора и лира в банята с
поставени ИРРО и един радиатор без поставен уред. Вещото лице е констатирало, че за
отоплителен период 2017-2018г. ответницата е осигурила достъп до имота, като е извършен
реален отчет на измервателните уреди на три от отоплителните тела, а за радиатора без
поставен уред и на радиатор, чийто измервателен уред е бил за подмяна, в съответствие с
нормативните изисквания е била начислена служебно топлинна енергия съгласно чл. 70, ал.
4, вр чл.61, ал., т. 6.5 от Наредба № 16-334. За периода 2017-2018г. е извършен отчет и на
поставените в имота два броя водомери. Следователно начислените суми за топлинна
енергия за БГВ за 2017-2018г. са на база извършения реално отчет.Тези обстоятелства се
потвърждават и от приетия по делото реален отчет.
В действителност както е посочено в отговора на исковата молба в конкретната
хипотеза не е извършен реален отчет на топлинната енергия за отопление и за БГВ за сезон
2018-2019г, като това се потвърждава и от представените от третото лице-помагач
протоколи за неосигурен достъп до имота. Обстоятелството, че потребителят препятства
възможността да се извърши реално отчитане на сътоветните измервателни уреди, не го
освобождава от задължението да заплаща топлинна енергия. Именно за хипотезите, в които
не е осигурен достъп намира приложение разпоредбата на чл. 70, ал. 4 от Наредбата за
топлоснабдяването /отм./, съгласно която при неосигурен достъп се начислява топлинна
енергия като за отоплителни тела без уреди, а количеството потребена вода се начислява по
реда на чл. 69, ал. 2 от същата наредба. Следва да се отбележи и, че ответниците са имали
право на основание чл. 70, ал. 5 Наредбата да поискат допълнителен отчет в предвидения за
това срок, като липсват данни и твърдения да е сторила това. Аргументи, че при неосигурен
достъп от страна на потребителя, на същия се начислява количество топлинна енергия по
посочения начин служебно, са изложени и в решение № 59/16.06.2016г. по гр.д.№
4364/2015г. на ВКС, IV г.о. Предвиденото в чл. 70 от Наредбата за топлоснабдяването
начисляване служебно на топлинна енергия при неосигуряване на достъп до имота не
представлява санкция за неизпълнение на задължението на потребителя да осигури достъп
до имота за отчитане на уредите, а механизъм за определяне на потреблението, който
замества реалното отчитане на ползваната от абоната топлинна енергия. По този начин е
установен способ за определяне на цената на реално ползваната услуга, когато не е налице
обективна възможност за реалното и отчитане.
Тъй като топлопреносното предприятие е предоставяло топлинна енергия към
сградата, за която енергия се дължи плащане, Наредбата за топлоснабдяването позволява да
5
се определи служебно частта на неосигурилия достъп собственик въз основа на функция от
показанията на общия топломер. Дружеството осъществяващо услугата дялово
разпределение не е задължено да изследва въпроса защо не е осигурен достъп до
топлоснабденото жилище, а следва да процедира по един и същи начин, както в случаите в
които собствениците умишлено се укриват, за да не бъдат измерени показанията на уредите
им, така и в случаите, в които собствениците не обитават имота. Когато топлопреносното
предприятие и дружеството осъществяващо дялово разпределение са изпълнили своите
задължения за осигуряване и отчитане на топлинната енергия, те не могат да бъдат
задължени да издирват собственика на апартамента, за да бъде извършен отчет и да получат
плащане съгласно същия. Тъкмо обратното, задължението за осигуряване достъп до имота
за извършване на отчет е на клиента. Именно предвид това в решение № 162/28.05.2014г.
по гр.д.№ 6397/2013г. на ВКС, IV г.о, е изрично посочено, че когато не е осигурен достъп
за отчитане не е необходимо да има реално потребление на доставената топлинна енергия в
сградата от съответния етажен собственик, тъй като в отношенията си с доставчика,
потребителят, който е възложил на топлинния счетоводител индивидуалното отчитане и
разпределение на консумираната топлинна енергия в сградата, е обвързан от съставените в
съответствие с нормативните изисквания от топлинния счетоводител документи. Ето защо в
посоченото решение е изтъкнато, че доставчикът на топлинна енергия във всички случаи
има право да получи стойността на отчетената от общия топломер топлинна енергия в
сградата, поради което е прието, че дори и след извършено служебно начисляване на
топлинна енергия да се установи, че показателите на уредите за отчитане към датата на
извършена няколко сезона след неосигураване на достъпа отчитане да са „0“, то това не
означава, че потребителят не следва да заплати служебно начислените му суми за топлинна
енергия.
Предвид всичко изложено съдът намира, че по делото по безспорен начин е доказано,
че в съответствие с нормативите изисквания е била начислена топлинна енергия за
отопление и за БГВ.
Вещото лице, изготвило съдебно-техническата експертиза е констатирало, че за
имота на ответника С. е начислена топлинна енергия за ползвани отоплителни тела в общите
части на сградата, както и за сградна инсталация, като дори при извършване на изчисления
при съобразяване на данните за инсталационната мощност стойността на топлинната
енергия би била в по-голям размер.
Вещото лице е констатирало, че дяловото разпределение е извършено в съответствие
с действащата нормативна уредба. Експертът е отбелязал, че от „[фирма]“ ЕАД са
приспаднати техническите разходи в абонатната станция. Предвид изложеното, съдът
приема, че по делото е доказано по несъмнен начин, че до процесния имот реално е
доставена топлинна енергия за отопление, за сградна инсталация, за стълбище и за БГВ.
Неоснователно се явява възражението на ответника, че топломерът в абонатната
станция не отговаря на метрологичните изисквания. Напротив видно от заключението по
съдебно-техническата експертиза топломерът, поставен в абонатната станция, е преминал
6
през всички необходими проверки в предвидения нормативно срок, като се явява годно
измервателно средство. Без значение за верността на измереното от топломера количество
топлинна енергия е дали абонатната станция е била въведена в експлоатация или не,
доколкото от значение е единствено метрологичната годност на измервателния уред –
топломера.
Ирелевантно за изхода на спора е дали са били издадени фактури или не, съответно
дали са били получени от ответника С., доколкото по делото е установено осъществяването
на реална доставка на топлинна енергия до жилището на ответницата, чиято цена се
претендира от ищеца.
Въпреки че наличието на облигационно връзка между страните е безспорно
установена, Софийски районен съд намира, че следва да разгледа и въпроса дали е
възникнало задължение за ответника С. за заплащане на доставената топлинна енергия,
предвид твърдението и, че осъществените доставки, представляват непоискана доставка по
смисъла на чл. 62, ал. 2 от ЗЗП.
С Тълкувателно решение №2/25.05.2017г. по тълкувателно дело № 2/2016г. на ОСГК
на ВКС бе даден отговор на въпроса за с прилагането на разпоредбата на чл. 62 от ЗЗП във
връзка с правоотношенията възникнали между топлопреносните дружества и техните
клиенти. В мотивите на цитираното решение, Върховният касационен съд изрично
разяснява, че съгласието за доставка и нежеланието за преустановяването и по реда на чл.
153, ал. 2 от ЗЕ съставлява „искане“ на услугата по смисъла на чл. 62, ал. 1 от ЗЗП.
Следователно, предвид обстоятелствата, че по делото не е оспорено наличието на взето
решение от страна на етажните собственици за присъединяване на сградата към
топлопреносната мрежа, което според настоящия състав е равнозначно на съгласие за
извършване на доставката, и че не е установено от собствениците, притежаващи най-малко
две трети от собствеността в сградата - етажна собственост, присъединени към абонатна
станция, да е изразено желание за преустановяване на топлоподаването към сградата, то
извършените доставки на топлинна енергия не могат да бъдат квалифицирани като
непоискани, поради което се дължи и заплащането им.
Неоснователно е и твърдението ответника С.6361.67, че претенциите на [фирма] не са
доказани по размер. Аргументите на съда в тази насока са следните:
Действащата през процесния период нормативна уредба – чл. 155, ал. 1 ЗЕ, предвижда,
че потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост заплащат доставената
топлинна енергия по един от следните начини: 1/ на 10 равни месечни вноски и две
изравнителни, 2/ на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за сградата, и
една изравнителна вноска и 3/ по реална месечна консумация. Правилата за определяне на
прогнозната консумация и изравняването на сумите за действително консумираното
количество топлинна енергия за всеки отделен потребител са уредени в действалите през
исковия период Наредби за топлоснабдяването.
Анализът на цитираната нормативна уредба води до извод, че в случаите на чл. 155, ал.
1, т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски /равни
7
или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в края на съответния отчетен
период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният резултат не влияе на дължимостта
на месечните вноски в установените за тях срокове, а води до възникване на ново вземане в
полза на една от страните по облигационното отношение в размер на разликата между
начислената суми по прогнозните вноски и стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия, отчетено в края на периода. В зависимост от това дали
начислените прогнозни месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от стойността на
действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това
ново вземане възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното
предприятие. При всички случаи, обаче, това „изравнително” вземане е самостоятелно и
различно от вземанията на топлопреносното предприятие за месечни вноски /равни или
прогнозни/, а не се касае до корекция на тези вноски със задна дата.
В конкретния случай от при съобразяване на заключението по съдебно-техническата
експертиза съдът намира, че следва да се приеме, че потребената от ответника топлинна
енергия за периода от м.05.2017г. до м.04.2019г. е на стойност 6358.34 лева.
Неоснователно е възражението на ответника, че следва да бъде съобразено решението
на ВАС, с което цените на топлинната енергия са били обявени за незаконни. По аргумент
от чл. 195 от АПК, а и съобразявайки дадените разяснения в мотивите на Тълкувателно
решение № 2/19.11.2014г. по тълк.д.№ 2/2014г. на ОСГТК на ВКС, съдът намира, че законът
не отрича действието на подзаконовия нормативен акт до момента на съдебното му
обявяване за нищожен или унищожаем по реда на АПК, т.е до постановяването с
окончателен съдебен акт за отмяна на посочената методика, същата намира приложение,
като отмяната и няма обратно действие. Ето защо независимо изхода на спора по адм.д.№
172/2019г. по описа на ВАС, постановеното решение ще има действа само занапред, т.е само
след датата на постановяване на решението на ВАС през 2020г. и не влияе на
законосъобразността на извършената до преди постановяването му изчисления на
задълженията на потребителите.
Във връзка с направеното от ответника Т.С. възражение за изтекла погасителна
давност още в отговора на исковата молба, настоящият състав приема следното:
Съгласно разясненията дадени в Тълкувателно решение 3/18.05.2012г. по тълк.д.№
3/2011г. на ОСГТК на ВКС вземанията за потребена топлинна енергия са такива за
периодични плащания, поради което се погасяват с изтичането на тригодишна давност по
чл.111, б. „в” от ЗЗД; различният размер на всяка месечна вноска не променя периодичния
характер на вземането за нея, защото то произтича от повтарящи се еднородни задължения, с
посочен в Общите условия падеж. Предвид това в разглеждания случай следва да намери
приложение тригодишният давностен срок, установен в чл.111, б. „в” от ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл.114, ал.1 от ЗЗД давността започва да тече от момента на
изискуемостта на вземането, като при срочните задължения (каквито са процесните за
главници), давността тече от деня на падежа (тъй като срокът е уговорен в полза на
длъжника и кредиторът не може да иска предсрочно изпълнение).
8
В конкретната хипотеза намират приложение влезлите в сила от 10.07.2016г. Общи
условия на дружеството, а не Общите условия на [фирма] от 12.03.2014г. в каквато насока
са изложените аргументи в отговора на исковата молба. Цитираните от ответника клаузи от
Общите условия от 2014г. са неприложими в настоящата хипотеза, поради което и не е
необходимо и да се осъществява преценка за тяхната нищожност/неравноправност, поради
изискването им за публикуване на фактурите за месечните задължение. Такова изискване в
приложимите Общи условия от 2016г. не е предвидено.
Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия, влезли в сила от 10.07.2016г., действащи
през целия исковия период, клиентите са длъжни да заплащат месечните вноски в 45-дневен
срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Следователно, задължението за
м.05.2017г. (първият месец от заявения период) е станало изискуемо на 15.07.2017г. и от
този ден е започнал да тече тригодишният давностен срок – арг. чл. 114, ал. 1 ЗЗД. Същият е
изтекъл на 15.07.2020г. Аналогично за м.90.2017г. вземането е станало изискуемо на
15.11.2017г. и давността е изтекла на 15.11.2020г. Не погасено по давност обаче се явява
вземането за м.10.2017г., което е станало изискуемо на 15.12.2018г. и би се погасило по
давност на 15.12.2020г., но преди това от 04.12.2020г. от ищеца е било подадено заявление
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, с което давността е била
прекъсната.
Ирелевантно е обстоятелството, че ищцовото дружество е издало в последствие обща
фактура от 31.07.2018г., в която е включило сумите за потребена топлинна енергия през
целия период от м.05.2017г. до м.09.2017г., като е сторнирал преди това издадените
фактури. Задължението за заплащане на посочената в тази обща фактура сума не е
възникнало с издаването и, то е възникнало преди това и то въз основа на ползването на
топлинната енергия. Да се приеме противното становище, че давността започва да тече след
изтичане на срока за плащане на общата фактура, би означавало да се предостави
възможност кредитора по едно вземане по своя воля да сторнира включено в дадена фактура
вземане и да издаде нова за същото и така да продължава до безкрай давностния срок на
вземането си.
С оглед изложеното, погасена по давност се явява дължима сума, представляваща цена
на потребената топлинна енергия през периода от м.05.2017г. до м.90.2017г., която съгласно
заключението на съдебно-техническата експертиза се равнява на 653.84 лева.
Ето защо Софийски районен съд намира, че непогасена по давност е останала сумата
от 5704.50 лева, представляваща цена за доставената, но незаплатена топлинна енергия до
имота с абонатен номер [№] за периода от 01.10.2017г. до 30.04.2019г.
По отношение на претенцията за цената на услугата дялово разпределение:
С исковата молба е предявена и претенция за присъждане на цената на услугата дялово
разпределение за периода от м.11.2017г. до м.04.2019г., което вземане е погасено по давност
само за м.11.2017г. Съгласно нормата на чл. 139, ал. 2 от Закона за енергетиката дяловото
разпределение на топлинната енергия между клиентите в сгради - етажна собственост, се
9
извършва от топлопреносното предприятие или от доставчик на топлинна енергия
самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а от ЗЕ.
Следователно, дяловото разпределение може да бъде осъществявано и от самото
топлопреносно дружество без да е необходимо наличието на договор между етажната
собственост и дружество, извършващо дялово разпределение. Поради това на „[фирма]”
ЕАД се дължи заплащането на осъществената услуга, като няма пречка за фактическото
изпълнение на това си задължение ищцовото дружество да оправомощи трето за
правоотношението с потребителите лице. Следва да се посочи във връзка с материалната
легитимация на ищеца да претендира дължимостта на цената на услугата дялово
разпределение да се посочи, че съгласно чл. 22, ал. 1 от Общите условия, влезли в сила през
2016г., дяловото разпределение на топлинна енергия се извършва възмездно от [фирма] в
качеството му на продавач по реда на чл. 61 от Наредбата за топлоснабдяването или чрез
възлагане на търговец, избран от клиентите в сградата в режим на етажна собственост, но
по аргумент от ал. 2 от същата клауза на Общите условия клиентът заплаща на продавача,
т.е на [фирма] стойността на услугата дялово разпределение, извършена от съответния
търговец. Предвид това следва да се приеме, че именно ищцовото дружество по силата на
чл. 22, ал. 2 от Общите условия, от 2016г. е материално легитимирано да получи цената
на услугата дялово разпределение.
Следователно от значение за изхода на спора е единствено дали услугата е била
извършена, а видно от приетото заключение по съдебно-техническата експертиза услугата е
била извършена. С оглед изложеното, към установената като дължимата сума следва да се
прибави и размерът на дължимата такса за дялово разпределение, която за процесния период
съгласно данните от приетото и неоспорено от ответника заключение по съдебно-
счетоводна експертиза е в размер на 37.26 лева за периода от м.12.2017г. до м.04.2019г. За
разликата над така посочената сума до пълния предявен размер и за м.11.2017г. искът следва
да бъде отхвърлен.
По отношение на исковете по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД:
Досежно претенцията за мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия по
отношение на ответниците, настоящият състав намира следното:
Предвид обстоятелството, че главницата, представляваща ежемесечно фактурираната
стойност на топлинната енергия доставена до имота, ползван от ответницата, за периода от
м.05.2017г. до м.09.2017г. е погасена по давност, то по аргумент от чл. 119 от ЗЗД и
задължението за заплащане на обезщетение за забава върху погасената по давност главница
също е погасено по давност.
По отношение на начислената мораторана лихва върху останалата част от
задължението, по отношение на които намират приложение приетите през 2016г. Общи
условия съдът приема следното:
Съгласно клаузата на чл. 33 от Общите условия от 2016г. за да изпадне в забава
ответникът е необходимо единствено да изтече предвидения за плащане на общата фактура
срок. В конкретния случай от видно от съобщението към общата фактура за отоплителен
10
сезон 2017-2018г., прието като доказателство, е издадена на 31.07.2018г., поради което съдът
приема, че срокът за плащането и е изтекъл на 15.09.2018г. – 45 дни от издаването и. Ето
защо за периода от 15.09.2018г. до 26.11.2020г . върху стойността на потребената през
периода м.10.2017г.-м.04.2018г топлинна енергия се дължи заплащането на мораторна
лихва. Аналогично за отоплителен сезон 2018-2019г. общата фактура е издадена на
31.07.2019г, поради което за начислените с нея суми се дължи мораторна лихва считано от
15.09.2019г. до 26.11.2020г. Съдът определи размерът на дължимата мораторна лихва при
съобразяване на съдебно-техническата експертиза по реда на чл. 162 от ГПК на 832.25 лева.
Предвид това именно до размера на 832.25 лева следва да бъде уважен и предявеният иск по
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за обезщетение за забава върху цената на топлинната енергия и за
периода от 15.09.2018г. до 26.11.2020г., като за разликата над 832.28 лева до пълния
предявен размер от 978.29 лева искът следва да бъде отхвърлен.
Неоснователни се явяват исковете за заплащане на мораторна лихва върху цената на
услугата дялово разпределение, доколкото не са ангажирани доказателства ответникът да е
бил поставена в забава за това вземане. В Общите условия на ищцовото дружество не е
предвиден срок за заплащане на цената на услугата дялово разпределение, поради което по
аргумент от чл. 84, ал. 2 от ЗЗД, ответникът би изпаднал в забава за заплащане на цената на
услугата дялово разпределение едва след изпращането на покана, но доказателства за
отправянето на такава от страна на ищеца до ответника не са ангажирани. Ето защо искът за
сумата от 8.47 лева –мораторна лихва върху цената на услугата дялово разпределение следва
да бъде отхвърлен.
По разноските:
Съобразно дадените в Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 12,
настоящият състав следва да се произнесе и по разпределението на отговорността за
разноските както в исковото производство, така и в заповедното производство. С оглед
изхода на спора в полза на [фирма] следва да бъдат присъдени разноски за заповедното
производство в размер на 177.11 лева, съразмерно с уважената част от исковете, които
следва да бъдат възложени в тежест на ответника.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца се дължат разноски съразмерно на
уважената част от исковете. По делото са представени доказателства за сторени разноски в
размер на 144.05 лева – заплатена държавна такса и 450 лева – депозит за изслушване
експертиза. Претендира се и присъждане на юрисконсултско възнаграждение, което
съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от ГПК настоящият състав определя в минимален
размер на 100 лева. Предвид това общият размер на сторените от ищеца разноски в исковото
производство е 694.05 лева. Следователно в полза на ищеца следва да бъде присъдена сума в
размер на 633.48 лева – разноски в исковото производство, съразмерно с уважената част от
исковете.
На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК право на разноски има и ответника съразмерно с
отхвърлената част от исковете. Видно от посоченото в отговора на исковата молба по делото
се претендират разноски за адвокатско възнаграждение за заповедното производство в
11
размер на 300 лева и за исковото производство в размер на 400 лева. Така посоченото
възнаграждение се претендира от процесуалния представите на ответника, който е
осъществявал правна помощ по реда на чл. 38 от ЗА безплатно. От страна на ищцовото
дружество обаче своевременно още в исковата молба е релевирано възражение за
прекомерност на адвокатския хонорар, който е и първият момент, в който ищеца е могъл да
оспори размера на разноските претендирани от ответника в заповедното.. По отношение на
адвокатското възнаграждение за заповедното производство съдът намира, че възражението
се явява изцяло основателно. При определяне на размера на адвокатското възнаграждение
не следва да намери приложение разпоредбата на чл.7, ал. 7 от Наредбата за минималните
размери на адвокатските възнаграждения. Това не означава, че възнаграждение за
процесуално представителство изобщо не се дължи. Според СРС хонорарът за процесуално
представителство следва да се определи като възнаграждение за подаване на молба и се
равнява на 50 лева, независимо, че от страната е направено искане за присъждане на сума в
по-голям размер. Съдът съобрази и константната съдебна практика, обективирана в
определение № 140/19.03.2020г. по ч.т.д.№ 236/2020г. на ВКС, ІІ т.о. и определение №
45/23.01.2019г. по ч.т.д.№ 3074/2018г. на І т.о., съгласно която заповедното производство е
уредено едностранно, а подаването на възражение в срока по чл. 414 от ГПК представлява
единствено основание за отпочване на исковия процес и по самото възражение не се дължи
произнасяне от съда, а указания до молителя за предявяване на иска по чл.422 ГПК. То няма
самостоятелен характер и е само формалната предпоставка за прерастване на заповедното
производство в състезателно и двустранно, а не израз на материалноправната защита на
длъжника. Поради това именно по реда на чл. 6, т. 5 от Наредбата за минималните размери
на адвокатските възнаграждения следва да бъде определено и възнаграждението за
заповедното производство, в размер на по 50 лева. Ето защо в полза на всеки от адв. Ч.
следва да се присъди адвокатско възнаграждение за заповедно производство в размер на 4.36
лева, съразмерно с отхвърлената част на исковете.
Неоснователно обаче е възражението за прекомерност на претендираното
възнаграждение от адв. Ч. за исковото производство в размер на 400 лева.Ето защо в полза
на процесуалния представител на ответника, който е представил договор за правна защита и
съдействие и уговорено безплатно процесуално представителство , следва да бъде
присъдена сумата от 34.90 лева, съразмерно с отхвърлената част на исковете.
Така мотивиран, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от
[фирма], ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: [населено място]л. „[улица]”
[№], срещу Т. Г. СТ., ЕГН **********, с адрес в [населено място], [улица], искове с правно
основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, че Т. Г. СТ., ЕГН
**********, дължи на [фирма], ЕИК *********, сума в размер на 5704.50 лева,
12
представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от м.10.2017г. до
м.04.2019г., доставена в имот, находящ се в [населено място], [улица], аб. № [№], ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 04.12.2020г. до
окончателното изплащане, сумата в размер на 832.25 лева – лихва за забава в размер на
законната лихва върху вземането за стойност на неплатена топлинна енергия за периода от
15.09.2018г. до 26.11.2020г. и сумата в размер на 37.26 лева - цена на извършена услуга
дялово разпределение за периода от 01.12.2017г. до 30.04.2019, ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 04.12.2020г. до окончателното
изплащане, за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК по гр. д. № 61197/2020г., по описа на СРС, 150ти състав, като ОТХВЪРЛЯ
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК иск по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ за
разликата над сумата от 5704.50 лева до пълния предявен размер от 6176.82 лева за цената
на топлинната енергия и за периода от м.05.2017г. до м.09.2017г; искът по чл. 79, ал. 1 от
ЗЗД за сумата над 37.26 лева до пълния предявен размер от 38.94 лева за м.11.2017г, както и
по исковоте по чл. 86, ал.1 от ЗЗД за разликата над 832.25 лева до пълния предявен размер
от 978.29 лева за обезщетение за забава върху цената на топлинната енергия и за сумата от
8.47 лева - лихва за забава за периода от 31.12.2017г до 26.11.2020г. върху вземането за цена
на извършена услуга дялово разпределение,
ОСЪЖДА Т. Г. СТ., ЕГН **********, с адрес в [населено място], [улица], да заплати
на [фирма], ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: [населено място]л.
„[улица]” [№], на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 633.48 лева – разноски, сторени в
исковото производство пред Софийски районен съд и сума в размер на 177.11 лева –
разноски за заповедното производство.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: [населено
място]л. „[улица]” [№], да заплати на адв. Д.Й. Ч., ЕГН ***********, със служебен адрес в
гр.София, [улица], партер на основание чл. 38 от ЗА сумата от 34.90 лева – адвокатско
възнаграждение за исковото производство пред Софийски районен съд и сума в размер на
4.36 лева – адвокатски възнаграждение за заповедното производство.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
13