Решение по дело №1806/2019 на Районен съд - Монтана

Номер на акта: 96
Дата: 28 февруари 2020 г. (в сила от 5 юли 2021 г.)
Съдия: Калин Валентинов Иванов
Дело: 20191630101806
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 12 юли 2019 г.

Съдържание на акта

№. 96 / 28.2.2020 г.

 

               

                РЕШЕНИЕ

      гр. Монтана, 28.02.2020 г.

                                                                         

             В ИМЕТО НА НАРОДА

 

              РАЙОНЕН СЪД- гр. МОНТАНА, трети граждански състав, в открито съдебно заседание на 05.02.2020 г. две хиляди и деветнадесета  година, в състав:

                                              ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАЛИН  И.     

                  

при секретаря Елена Ефремова, като разгледа докладваното от съдия И. гр.д.№. 1806 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Разглеждат се обективно съединени под евентуалност установителни искове/положителен и отрицателен/ за собственост на недвижим имот, с правно основание чл. 124, ал.1 от ГПК.

          Н.И.Г., ЕГН xxxxxxxxxx, адрес: xxx,,Р.№.4. е предявила срещу Р.Г.И., ЕГН xxxxxxxxxx положителен установителен собственически иск, за признаване за установено спрямо ответницата, че ищцата е собственик на: сгради с ид.№.№.12961.422.140.2 и 12961.422.140.3 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.Вършец, обл.Монтана, одобрени със заповед №. РД-18-74/24.06.2008г. на изпълнителен директор на АГКК, с административен адрес: гр.Вършец, ул.,,Р.№.4., разположени в поземлен имот с ид.№. 12961.422.140, представляващи един самостоятелен обект, както и че ответницата не е собственик на същите имотИ. Претендира разноскИ.

В исковата молба се излагат следните твърдения: Ответницата е сестра на починалият на 02.01.1994г. съпруг на Н.Г.. Двамата са наследници на общия наследодател М. Н. И., който е оставил като свои наследници по закон съпругата си Л. Т. И., починала на 22.01.1981г. и дъщеря Димитрана Милкова Г., починала на 16.09.1988г. След смъртта си последната оставила като свои законни наследници децата си ответницата Р.Г.И. и И. Г. Г., починал на 02.01.1994г. и оставил за свои законни наследници ищцата като негова съпруга и децата И. Г. И. Г. и Д. И. Г..

С нот. Акт №.138, том 1 по н.д. №.467/1967г. на РС-Берковица, общия наследодател М. Н. И. бил признат за собственик по покупка и давност на дворно място от 420 кв.м., съставляващо парцел VI от кв.XVI по плана на гр.Вършец, ведно с находящата се в този имот къща за живеене, който понастоящем представлява поземлен имот с ид.№.12961.422.140 по КККР на гр.Вършец.

С н.а.№.8, том 1 , н.д.№.20/1985г., ответницата Р.Г.И.  е призната за собственик по завещание и делба на ½ ид.ч. от дворно място, представляващо парцел VII, пл. 336 от кв. 16 по плана на гр.Вършец, ведно със сутерена и първия етаж от двуетажната масивна жилищна сграда, построена в този имот, който е идентичен с посочения по-горе.

На 14.11.1965г. ищцата сключила граждански брак със съпруга си, като се установили да живеят в двуетажната масивна жилищна сграда.

С декларация №. 422/13.11.1971г., общият наследодател М. И. разрешил на починалия съпруг на ищцата да построи в имота лятна кухня и гараж под един покрив. Със собствени сили, средства и труд през 1971г. изградили същите, които по сега действащия кадастрален план на гр. Вършец са отбелязани като сгради с ид.№.№.12961.422.140.2 и 12961.422.140.3.

С н.а. №.86, том 1,н.д.№.148/1973 на БРС, общия наследодател М. И. отстъпил на внука си и съпруг на ищцата И. Г. Г. правото да надстрои втори етаж върху съществуващата сграда, находяща се в гореописания поземлен имот, съгласно утвърден архитектурен план, безвъзмездно. Реализирали отстъпеното право на строеж и през 1973г. построили със съпруга си последния етаж от находящата се в имота масивна жилищна сграда.

От построяването на сградите като лятна кухня и гараж, същите са владяни единствено и само от ищцата и починалия й съпруг като свои, без никой от другите наследници приживе да са ползвали тези имоти, още по-малко да са имали някакви претенции по отношение на тяхната собственост.

Ищцата Г. твърди, че след смъртта на съпруга си, през 1997-1998г. преустроила лятната кухня и гаража, които понастоящем представляват един самостоятелен обект, в който ищцата винаги е живяла. Оттогава и до сега единствено тя владее имота за себе си, явно и несъмнено, повече от двадесет години, без някой да й пречи или да оспорва това владение. Ето защо намира, че е придобила имотите по давност и е техен собственик.

Преди около месец преди завеждане на иска, ответницата И. изненадващо съобщила на ищцата, че следва да напусне нейната собственост и на практика да й предаде жилището.

С исковата молба са направени доказателствени искания.

Изпълнена е процедурата по чл. 131 от ГПК, като в законния едномесечен срок ответницата Р.И. е подала писмен отговор на исковата молба, в който твърди, че искът е неоснователен. Твърди, че е собственик на ¾ ид.ч. от следните недвижими имоти: ПИ с ид. №.12961.422.140 по КККР на гр.Вършец, обл.Монтана, одобрени със заповед №. РД-18-74/24.06.2008г. на изпълнителен директор на АГКК;  сграда с ид. №.12961.422.140.3, и е изключителен собственик на сград с ид.№.№.12961.422.140.2. Придобила е имотите чрез делба и по наследство.

Съдът, въз основа на закона и на събраните по делото доказателства, на основание чл.235, ал.2 от ГПК, във вр. с чл. 12 от ГПК, намира за установено следното:

Предявените установителни искове са процесуално допустими, като предявени от и срещу надлежна страна в производството.

Разгледани по същество, съдът  намира исковете за Частично основателнИ.

Съображенията на настоящият съдебен състав са следните:

По делото са приети писмени доказателства, представени от страните, изслушано е първоначално и повторно заключение по назначени от съда съдебно-технически експертизи/СТЕ/, допуснати са до разпит и са разпитани пред съда свидетелите: И. Антониев Антонов, А.Д.К., И. Стефанов И. и Симеон Тодоров Симеонов.

Със своята искова молба, ищцата Г. е повдигнала спор за собственост върху следните сгради: сграда с ид. №. 12961.422.140.2 и сграда с ид. №. 12961.422.140.3, находящи се в поземлен имот/ПИ/ с ид.12961.422.140.

 Теренът-ПИ с ид. 12961.422.140 не  е предмет на настоящия спор, но косвено изясняването на правата върху този ПИ и момента на възникването на правата върху него за всяка от страните е от съществено значение за решаване на гражданскоправния спор.

Не е спорно, че отв.Р.И. е собственик на ¾ ид.ч. от терена.

По делото съдът е приобщил гр.д.№. 696/2017 г. по описа на РС-Берковица, по което предмет на спора са били правата върху дворно място с ид.№. 12961.422.140. Съгласно трайната практика на ВКС, събраните по това дело писмени доказателства, следва да се ценят и при решаване на настоящия спор.

Правата на собственост на Р.И. върху терена са в общ размер от ¾ ид.ч., а другата ¼ ид.ч. след смъртта  на И. Г. Г. се разделя на три части между двете му деца и съпругата му Н.Г.. Респективно, ищцата Н.И.Г. е собственик на 1/12 ид.ч. от терена, тъй като наследява заедно с двете деца на наследодателя/съгласно чл.9, ал.1 от ЗН/.

До 16.09.1988 г. И. Г. Г. и семейството му не са притежавали права върху терена. Видно от приетата по делото доказателствена съвкупност, са били просто държатели/ползватели/ на терена, без да осъществяват върху него владение: видно от Нотариален акт №. 86, том I, н.д. №. 148/1973 г. на БРС, на 21.03.1973 г. М. Н. И. е отстъпил на сина си, И. Г. Г., правото да надстрои втори етаж върху съществуващите сутерен и първи етаж.

 А в актът, с който е отстъпено правото на строеж, няма ограничения относно ползването на терена.

Като суперфициарни собственици на втория етаж, И. и Н. Герови са имали право, на законово основание/чл. 64 от ЗС/, ,,да се ползват от земята само доколкото това е необходимо за използването на постройката според нейното предназначение‘‘. Това са т. нар. ,,съизволителни действия‘‘. Посоченото основание за ползване на земята по чл. 64 от ЗС, само по себе си, не води нито до установяване на владение на суперфициарния собственик върху терена, нито пък прекратява владението на собственика на терена /в този смисъл: Решение №. 30/06.02.2009 г. на ВКС по гр.д. №. 3470/2007 г.; Решение №. 538/29.06.2009 г. на ВКС по гр.д.№. 3047/2007 г.; Решение №. 846/06.08.2011 г. на ВКС по гр.д.№. 1997/2009 г./.

От гореизложеното се налага изводът, че през 1973 г. са създадени, при хипотезата на чл. 64 от ЗС, отношения между собственика на терена М.  Н. И. и суперфициарния собственик на обект върху ПИ-И. Г. Г., при които отношения И. е считал Г. за ползвател/обикновен държател/ на терена.

При така създадените взаимоотношения, държателят може да трансформира своята обикновена фактическа власт върху терена, чрез отричане  изрично и недвусмислено пред М. И. на правото му на собственост и владение върху ПИ, като заяви, че се счита за владелец, а не за обикновен държател на имота, като от своя страна владелецът да не му се е противопоставил, като за това по делото доказателства не се събраха.

През 1973 г., М. И., като едноличен собственик   е учредил право на надстрояване на И. Г., което безспорно означава, че към този момент правата на М. И. не са били оспорвани от И. Г..

През 1984 г. отв. Р.И. и Димитрана Г. са сключили съдебна спогодба относно процесния терен, което навежда извода, че те двете са се считали за единствени собственици и до този момент правата И. не са били придобити от И. Г.. До момента на своята смърт И. Г. не се е снабдявал с Констативен нотариален акт по давностно владение, което бил могло да бъде тълкувано, като демонстрация на собственическо отношение към терена.

Друг важен факт е, че до 14.10.2016 г. нито И. Г., нито наследниците му са подавали декларации по чл. 14 от ЗМДТ,  в която да заявят собственост върху терена, по-голяма от наследствените права.

Респективно, до дата 14.10.2016 г. е нямало никаква демонстрация на завладяване на правата на М. И. и неговите наследници от страна на И. Г. и Н.Г..

При това положение, И. Г. и неговите наследници, са запазили своето качество на обикновени ползватели/държатели/ на части от терена/поземления имот с ид. 12961.422.140/ считано до 16.09.1988г., когато след смъртта на Димитрана Г. половината от правата й са придобити по наследство от И. Г. и така той е станал законен собственик на ¼ ид.ч. от терена.

По настоящото гр.д.№. 1806/2019 г. по описа на МРС, както и по свързаното с него гр.д.№. 696/2017 г. по описа на Берковският районен съд, се установи, че съсобствениците са извършили вътрешно разпределение на ползването, чрез поставяне на ограда.

При съсобственост, когато върху имота се осъществява фактическа власт от един от съсобствениците, той владее само своята идеална част, а върху частите на другите съсобственици той е обикновен държател. В този смисъл ТР №. 1/2012 г. ОСГК на ВКС, постановено по т.д.№. 1/2012г. Съгласно цитираното Тълкувателно решение на ВКС, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането си във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане на владението на останалите съсобственицИ. Това се нарича  ,,преобръщане на владението‘‘/interversio possessionis/. Съгласно чл. 154, ал.1 от ГПК, владелец, който твърди, че е осъществил преобръщане на владението‘‘/interversio possessionis/, при условията на пълно и главно доказване следва да установи това, като тези действия да са доведени до знанието на останалите съсобственицИ. Това се нарича също ,,завладяване на идеални части‘‘. Завладяването на частите на съсобствениците и трансформацията трябва да бъде надлежно манифестирано пред тях и да са осъществени действия, отблъскващи владението И. и установяващи свое владение, третиране на цялата вещ като своя/своене на вещта/, освен ако това е обективно невъзможно. Във всеки отделен случай тези обстоятелства подлежат на доказване.

Както се посочи и по-горе, И. Г. Г. и неговата съпруга, в нито един момент не са демонстрирали намерението си за своене на частите на друг съсобственик, поради което, относно частите на Р.И. след смъртта на Димитрана Г. не е налице завладяване и последната е запазила изцяло правата си върху ¾ ид.ч..

Вън от гореизложеното, БРС с решението си по гр.д.№. 696/2017 г. е признал по отношение на сина на настоящата ищца-Д. И. Г., че отв. Р.Г. е собственик именно на ¾ ид.ч. от ПИ.

Относно процесните сгради- лятна кухня и гараж с ид.№.№.:12961.422.140.2 и 12961.422.140.3 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.Вършец, обл.Монтана, одобрени със заповед №. РД-18-74/24.06.2008г. на изпълнителен директор на АГКК, с административен адрес: гр.Вършец, ул.,,Р.№.4., разположени в поземлен имот с ид.№. 12961.422.140:

Не се спори, че гаража/ид.№.12961.422.140.3/ е построен през 1971 г. и към  датата на неговото построяване, предназначението му е било за гараж. Към датата на построяване на тази сграда, както вече съдът отбеляза по-горе, собственик на земята е бил М. Н. И..

По делото не се доказа, към 1971 г. собственикът на земята И., да е бил учредил право на строеж за построяването именно на тази сграда.

Съдът не приема за установено от приложената декларация №. 422/13.11.1971 г., дадения от общия наследодател М. И., да е било учредено такова право на строеж. От съдържанието на декларацията не става ясно строителство на какво е одобрено. Ответницата е оспорила този документ, като при това положение в тежест на ищцата съгласно чл. 154, ал.1 от ГПК е било да установи неговото съдържание и автентичност, което не е направено.

При това положение, съдът, съгласно чл. 92 от ЗС/,,Собственикът на земята е собственик и на постройките и насажденията върху нея,освен ако не е установено друго‘‘/ стига до извода, че гаражът е придобит по приращение от собственика на земята-М. И.. След неговата смърт, правата му върху сграда с ид. №.12961.422.140.3 са наследени, както и правата върху терена.

Видно от приложената по делото доказателствена съвкупност, другата сграда също е построена 1971 г. и към датата, когато е построена е била предназначена за лятна кухня.

Разпитаните в съдебно заседание свидетели потвърдиха, че постройката е ползвана именно за лятна кухня.

Лятната кухня е построена преди да се надстрои втори етаж от масивната жилищна сграда/1973 г./. Респективно, когато лятната кухня е била построена е съществувал само сутерена и първия етаж от жилищната сграда и няма как да е била построена с обслужваща втория етаж функция, който към този момент не е бил построен.

Тъй като както сутерена, така и първия етаж от жилищната сграда са били собственост на М. И., то и лятната кухня на осн. чл.92 от ЗС е била негова собственост, а след 1984 г., по силата на извършената съдебна делба, лятната кухня е станала собственост на Р.И., която еднолично е придобила целия сутерен и първи етаж, на осн. чл. 98 от ЗС.

Относно твърдението на ищцата Н.Г., че е придобила собствеността върху процесните две постройки на основание давностно владение по чл.79, ал.1 от ЗС:

Първо съдът следва да отбележи, че съгласно чл. 154, ал.1 от ГПК, при условията на пълно и главно доказване, ищцата Г. следва да установи факта на придобивна давност за двете сградИ.

Представените от ищцата писмени доказателства, приети от съда, не представляват титули за собственост, нито пък въз основа на тях може да бъде установено давностно владение.

Действително, от разпитаните по делото свидетели се установи дългогодишно осъществяване държане на двете сгради от Н. и И. Герови, което в никакъв случай не означава, че те са били владелци на същите.

Владението, коет води до придобивна давност, има един обективен критерий- фактическа власт върху вещ/corpus/ и субективен-да държи вещта като своя, като собственик/animus/.  По делото се установи само обективния критерий, не и субективния елемент на владението, поради което неговият фактически състав не е довършен, поради което няма владение на недвижимите вещи, а само държане, ползване на същите.

Преценявайки свидетелските показания на разпитаните свидетели, съдът стига до извода, че И. и Н. Герови са ползвали лятната кухня и гаража, с разрешение на собствениците, като не се установи да са получили владение, а просто ползване, държане на постройките, тъй като към онзи момент не са имали къде да живеят.

Ирелевантен е времевият срок, в който едно лице осъщестява държане върху недвижим имот-той не осъществява владение върху него в нито един момент и няма да го придобие по давност, колкото и време да го ползва.

Тъй като двете постройки имат собственик на друго правно основание, както съдът посочи по-горе и относно терена, върху който са построени сградите, ищцата е следвало да манифестира пред него по ясен и недвусмислен начин, че отрича неговото право на собственост върху имотите и неговото владение, като обръща своето държане във владение, водещо до придобивна давност, което не се установи по делото.

Съгласно трайно установената и постоянна практика на съдълищата, пребиваването в един имот, дори извършването на ремонтни работи в същия,поддръжка и т.н., не обуславят владение на имота, ясно и недвусмислено намерение имотът да бъде своен/animus/. Владелецът трябва да извърши действия, които да изразяват неговото несъмнено намерение не просто да ползва вещта, а да я владее като своя‘‘.

Отв. Р.И. е придобила по приращение ¾ ид.ч. от гаража, като останалата ¼ ид. ч.  е собствена на наследниците на И. Г., включително и ищцата-1/12 ид.ч.

Гаражът и лятната кухня са били функционално свързани и са се ползвали общо. По силата на правата си върху идеалните части, ищцата Г. е получила право да ползва общо и така свързаните два обекта.

Въпреки всичко, тя е собственик и владелец само на 1/12 ид.ч. от сграда с ид. .№. 12961.422.140.3/гараж/,  а държател на останалите 11/12 ид. ч. и на лятната кухня/ с ид. №. 12961.422.140.2, изключителна собственост на ответницата/. Държането върху чуждата сграда и идеални части не е било трансформирано във владение в нито един момент.

Ищцата не е демонстрирала пред отв.И. такова ясно намерение, нито е извършвала някакви конклудентни действия, манифестиращи безспорно това.

Вън от горното от показанията на свидетелите се установи, че ответницата също на свой ред е ползвала обектите, макар и не в обема, в който ги е ползвала ищцата Г..

Не се установи ищцата да е пречела на отв. И. да ползва процесните имоти, под предлог, че те са нейна собственост и тя ги владее.

Видно от заключението на вещото лице Л.И. по назначената от съда СТЕ, което съдът цени, като професионално и обективно изготвено, гаражът и л. кухня са свързани, като вратата на гаража е заменен с прозорец. Основно в това се изразявало т. нар. извършено преустройство. По делото безспорно бе установено, че липсва строителна документация за твърдяното извършено преустройство на проецесните две сградИ. Налага се изводът поради това, че преустройството е незаконно. От изложеното следва общият правен принцип, че никой не може да черпи права от собственото си незаконосъобразно поведение.

Поради гореизложеното, това незаконосъобразно преустройство не е породило правни последицИ.

От посоченото заключение на вещото лице И. се установява, че от посоченото свързване на сградите е налице нов обект-друг вид самостоятелен обект, като височината на помещенията е 2,30 м. Съгласно действащите строителни правила и норми, за да може един обект да бъде определен като жилище, той следва да е с височина на помещенията поне 2,50 м., които изисквания в процесния случай не са налице.

Без значение е фактът, че обектът реално се ползва за жилище.

Във вр. с приложените по гр.д.№. 696/2017 г. по описа на БРС  завещание и спогодителен протокол от 18.12.1984 г. и трайно установената практика на ВКС-щом определени постройки, намиращи се в дворното място не са били изключени изрично, то те се считат прехвърлени по приращение на приобретателя на терена.

Водим от горното, съдът намира, че Н.Г. следва да се признае спрямо ответницата И. за собственик на на 1/12 ид.ч. от сграда с ид.№.12961.422.140.3 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.Вършец, обл.Монтана, одобрени със заповед №. РД-18-74/24.06.2008г. на изпълнителен директор на АГКК, с административен адрес: гр.Вършец, ул.,,Р.№.4., разположени в поземлен имот с ид.№. 12961.422.140, като ОТХВЪРЛИ иска за правото на собственост върху останалите 11/12 ид.ч. от посочения имот, както и относно установяване на правото на собственост върху  сграда с ид.№.12961.422.140.2, по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.Вършец, обл.Монтана, одобрени със заповед №. РД-18-74/24.06.2008г. на изпълнителен директор на АГКК, с административен адрес: гр.Вършец, ул.,,Р.№.4., разположени в поземлен имот с ид.№. 12961.422.140,  като НЕОСНОВАТЕЛЕН И НЕДОКАЗАН.

 Предявеният под евентуалност иск подлежи на оставяне без разглеждане и произнасяне за сграда с ид. .№.12961.422.140.3, поради произнасяне с положителния установителен иск,  а за имот с ид.№. 12961.422.140.2- да се отхвърли изцяло, като неоснователен и недоказан.

При този изход на делото, на осн, чл.78, ал.3 от ГПК, в полза на ответницата Р.Г.И., следва да бъдат присъдени направените от нея деловодни разноскИ.

Водим от горното, съдът, на осн. чл.235, ал.2 от ГПК

 

                                                    Р  Е  Ш  И:

 

         ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО спрямо Р.Г.И., ЕГН xxxxxxxxxx xxx, че Н.И.Г., ЕГН xxxxxxxxxx, адрес: xxx,,Р.№.4. е собственик на 1/12 ид.ч. от сграда с ид.№.12961.422.140.3 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.Вършец, обл.Монтана, одобрени със заповед №. РД-18-74/24.06.2008г. на изпълнителен директор на АГКК, с административен адрес: гр.Вършец, ул.,,Р.№.4., разположена в поземлен имот с ид.№. 12961.422.140, като ОТХВЪРЛЯ иска за правото на собственост върху останалите 11/12 ид.ч. от посочения имот, както и ОТХВЪРЛЯ ИЗЦЯЛО иска относно установяване на правото на собственост върху  сграда с ид.№.12961.422.140.2, по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.Вършец, обл.Монтана, одобрени със заповед №. РД-18-74/24.06.2008г. на изпълнителен директор на АГКК, с административен адрес: гр.Вършец, ул.,,Р.№.4., разположена в поземлен имот с ид.№.12961.422.140,  като НЕОСНОВАТЕЛЕН И НЕДОКАЗАН.

ОТХВЪРЛЯ ИЗЦЯЛО предявеният от Н.И.Г., ЕГН xxxxxxxxxx, адрес: xxx,,Р.№.4. срещу Р.Г.И., ЕГН xxxxxxxxxx xxx  отрицателен установителен иск, за признаване за установено спрямо ищцата, че Р.Г.И., ЕГН xxxxxxxxxx xxx не е собственик на  сграда с ид.№.12961.422.140.2, по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.Вършец, обл.Монтана, одобрени със заповед №. РД-18-74/24.06.2008г. на изпълнителен директор на АГКК, с административен адрес: гр.Вършец, ул.,,Р.№.4., разположени в поземлен имот с ид.№. 12961.422.140,  като НЕОСНОВАТЕЛЕН И НЕДОКАЗАН.

ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал.3 от ГПК Н.И.Г., ЕГН xxxxxxxxxx, адрес: xxx,,Р.№.4. ДА ЗАПЛАТИ на Р.Г.И., ЕГН xxxxxxxxxx xxx,,Р. №. 4. сумата от общо 950,00 лв. деловодни разноски, направени за заплатено адвокатско възнаграждение и депозит за вещи лица.

              Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд- Монтана в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

 

                                                                              РАЙОНЕН СЪДИЯ: