Р Е Ш Е Н И
Е
гр. Бяла Слатина, 05.08.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
РАЙОНЕН СЪД БЯЛА СЛАТИНА, II граждански
състав, в публичното заседание на седми
юли през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАЙЛО ЙОРДАНОВ
при
секретаря Ивелина Витанова, като разгледа докладваното гр.д. №869/2019г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Постъпила е искова молба от „А.З.С.Н.В.”
ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление ***, офис – сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от Д.Б.Б., в качеството на
изпълнителен директор, чрез пълномощника
юрисконсулт Е.Р., с правно основание чл.422 от ГПК, вр.чл.415 от ГПК,
вр.чл.79,ал.1 от ЗЗД, чл.86 от ЗЗД и
чл.92 от ЗЗД, с която се иска да се установи наличието на претендираните от
ищцовото дружество вземания, като съдът издаде изпълнителен лист срещу
ответника И.И.Б. с ЕГН **********
*** и настоящ адрес ***, за следните суми: 500 лв. главница по Договор за паричен заем №3030489/05.09.2017г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението по чл.410 от ГПК в съда – 05.03.2019г., до окончателното изплащане,
68,82 лв. – договорна лихва
за периода от 04.10.2017г. до 02.04.2018г., 45 лв. - такса разходи за
събиране на просрочени вземания, 402,15 лв. - неустойка за неизпълнение
на задължение за предоставяне на обезпечение за периода от 04.10.2017г. до
02.04.2018г., 59,18 лв.- мораторна
лихва за периода от 04.10.2017г. до 05.03.2019г., както и направените по делото
разноски по заповедното производство и в исковото производство.
Ищецът твърди, че между ответника и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е
сключен Договор за паричен заем №3030489/05.09.2017г. за сумата от 500лв. Поддържа, че заемателят е получил
съответната сума. Поддържа, че в договора е налице клауза за неустойка, според
която ответникът следва да предостави обезпечение в тридневен срок от
сключването на договора, като последният не го е сторил, поради което му е
начислена неустойка в размер на 402,15
лв. Твърди, че съгласно договора са начислени
разходи и такси за писма, съобщения и телефонни разговори в размер на 45лв.
Поддържа, че така формираното вземане е цедирано от „Изи Асет Мениджмънт“ АД на
ищеца на 01.04.2018г.
В
срока указан в разпоредбата на чл.131 от ГПК особеният представител на ответника
не е депозирал писмен отговор във връзка с предявената искова молба, не е взел
становище по молбата, не е направил своите
възражения и не е ангажирал доказателства, поради което правата му да
направи това по-късно в процеса са преклудирани, изводимо от разпоредбата на
чл.133 от ГПК.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните
писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното:
Съдът е сезиран с установителни искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД, чл. 92 ЗЗД, чл. 86, ал. 1 ЗЗД и чл. 99 ЗЗД.
Исковете за установяване съществуването на вземане с правно
основание чл. 422 ГПК са подадени в законоустановения месечен срок и са
допустими. За ищеца-кредитор е налице правен интерес от установяване
съществуването на вземането му, тъй като в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК
ответникът-длъжник е възразил срещу заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 от ГПК, респ. заповедта за изпълнение е връчена на длъжника при
условията на чл. 47, ал. 5 ГПК.
По иска с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД, чл. 92 ЗЗД за главница и договорна лихва:
При
така релевираните твърдения възникването на спорното право се обуславя от
осъществяването на следните материални предпоставки (юридически факти): 1)
валидно възникнали облигационни правоотношения по Договор за паричен заем с
твърдяното съдържание; 2) реално предаване на сумата по Договора на ответника,
респ. извършване на твърдените услуги за събиране вземането; 3) валидно
сключен договор за цесия; 4) надлежно уведомяване на длъжника за цесията.
Тези
обстоятелства следва да бъдат установени от ищеца. В случай че се установят
тези правнорелевантни факти, ответникът трябва да докаже, че е заплатил изцяло
дължимите суми, респ. възраженията си срещу изискуемостта им.
От
Договор за паричен заем №3030489/05.09.2017г., подписан от представител на „Изи
Асет Мендиджмънт“ и от ответника, се установява, че между последните са възникнали облигационни правоотношения
по Договор за паричен заем.
От
чл. 3 на Договора се установява, че с подписването му заемателят удостоверява,
че е получил изцяло и в брой заемната сума. Както вече беше посочено, договорът
е подписан от ответника и следователно се установява реално предаване на
сумата по Договора на ответника.
От
Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (Цесия) от 16.11.2010г. се
установява, че от „Изи Асет Мениджмънт“ н. „А.з.с.н.в.“ ООД, чийто
правоприемник е ищцовото дружество, са цедирани вземания,
индивидуализирани в съответното Приложение. От чл. 4.9 на Рамковия договор се
установява, че цедентът се задължава да изпрати писмени уведомления до
длъжниците за сключения договор за цесия в рамките на един месец от
потвърждаване на съответното Приложение.
От
пълномощно от 09.09.2015г. се установява, че „А.з.с.н.в.“ АД е упълномощено от
„Изи Асет Мениджмънт“ АД да уведомява всички длъжници по всички вземания на
дружеството, възникнали по силата на сключени договори за кредит, които
дружеството е цедирало съгласно Рамков договор от 16.11.2010г., като правата се
предоставят във връзка с чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Това упълномощаване не противоречи
на целта на разпоредбите на чл.99, ал.3 и ал.4 от ЗЗД, като в този смисъл е
Решение №137/02.06.2015г.по гр.д.№5759/2014г.,ІІІ г.о на ВКС.
От
Приложение №1/01.04.2018г. към Договор за продажба и прехвърляне на вземания
(Цесия) от 16.11.2010г. между горепосочените страни се установява, че вземане
по Кредит ID 3030489 по Договор от 05.09.2017г. (съвпадащи с номера и датата на
процесния Договора за паричен заем) с длъжник ответникът по делото за кредит
500лв. с дължим остатък по този кредит 1027,49 е включено в това приложение.
От
Потвърждение за сключена цесия на стр. 17 от делото се установява, че
прехвърлянето на вземанията, посочени в Приложение №1/01.04.2018г., е потвърдено
писмено по смисъла на чл. 99, ал. 3 ЗЗД.
От
Уведомително писмо изх. № УПЦ-П-ИАМ/3030489 от 04.04.2018г. се установява, че
по пълномощно от цедента цесионерът уведомява длъжника за извършената цесия.
От
Обратна разписка на стр. 23 от делото се установява, че длъжникът е получи
уведомителното писмо, съгласно разпоредбата на чл.46, ал.2 ГПК на 12.04.2018г.
Съдът
намира, че уведомяването за цесията е извършено от цесионера, който е изрично
овластен от цедента за това, което може да се извърши и с исковата молба, към
която е приложен договорът за цесия и уведомлението. Като факт, настъпил в хода
на процеса и имащ значение за съществуването на спорното право, получаването на
уведомлението, макар и като приложение към исковата молба, следва да бъде
съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл.
235 ал.3 от ГПК (В този смисъл Решение №109/13.07.2016 по дело №1050/2015 на
ВКС,ТК, I т.о., Решение № 114/07.09.2016 г. по т.д. № 362/2015 г. на ВКС, II
т.о., Решение № 123/24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009 г. на ВКС, II т.о., Решение
№ 3/16.04.2014 г. по т.д. № 1711/2013 г. на ВКС, I т.о., Решение №
78/09.07.2014 г. по т.д. № 2352/2013 г. на ВКС, I т.о. и Решение №
46/25.05.2017 г. по т.д. № 572/2016 г. на ВКС, I т.о).
Действително
длъжникът е представляван в производството от особен представител, който е
получил исковата молба и приложенията към нея, включително уведомлението за
цесията, но това не води до нередовност на уведомяването за цесията. На първо
място в Решение №198/18.01.2019г. по т.д. №193/2018г., I т.о. на ВКС е прието, че предсрочната изискуемост може
да бъде обявена с връчване на копие от исковата молба на особения представител,
като това представлява надлежно уведомяване на длъжника-ответник. Даденото
разрешение следва по аналогия да се приложи и при връчване на уведомлението за
цесия. На второ място никой не може да черпи права от собственото си
неправомерно поведение, изразяващо се в случая в нарушение на нормите на чл.
94, ал.1 и чл. 99, ал.1 от Закона за гражданската регистрация, според които настоящ
адрес е адресът, на който лицето живее, респективно всяко лице е длъжно в срок до
30 дни да заяви промяната на настоящия си адрес. Тези норми са създадени в
публичен интерес включително за осигуряване на обществена сигурност в
гражданския и търговския оборот и след като ответникът съзнателно се е отклонил
от тях, като е напуснал вписания в съответните регистри за гражданско състояние
постоянен и настоящ адрес (видно от изпратените до него съобщения в исковото,
както и в заповедното производство), то същият не следва да извлича позитиви от
това обстоятелство. На следващо място следва да бъде обсъждане евентуално липса
на уведомление само в случай на твърдения, че длъжникът вече е изпълнил на
стария кредитор или на овластено от този кредитор лице до момента на
уведомлението, каквото твърдение не е направено в настоящото производство,
респ. не са ангажирани доказателства в тази насока. След като бъде известен за
цесията, дори и чрез връчване на исковата молба,длъжникът не може да възразява
на претенцията на цесионера за реално
изпълнение на основание липсата на уведомяване (Решение №
40/13.05.2010г. по т.д.№ 566/2009г.на ВКС;Определение № 987/18.07.2011г.по
гр.д.№ 867/2011г.на ВКС). Неуведомяването на длъжника не води до
недействителност на цесията. Правата по цесията преминават върху цесионера със
сключване на договора. Съобщението по чл.99,ал.3 и ал.4 от ЗЗД не е елемент от фактическия състав на договора
за цесия, поради което не е условие за
прехвърлителното действие на цесията. Единствените правни последици от неспазване на
задължението за уведомяване се свеждат до това,че до съобщаване на цесията длъжникът
може да плати на цедента и плащането да го освободи валидно от дълга. Липсата
на уведомление обаче не прави цесията недействителна, нито освобождава длъжника
от задължението да плати на новия кредитор. На последно място процесуалният
закон в чл. 47, ал.6 е предвидил
достатъчно надежден механизъм, компенсиращ личното участие на ответника
в процеса, посредством института на особения представител. Последният от своя
страна по аргумент за обратното на чл. 29, ал.5 от ГПК може да извършва широк
кръг от процесуални действия, извън тези, за които е необходимо изрично
пълномощно съобразно чл. 34, ал. 3 от ГПК. Респективно същият е надлежен
адресат на всички твърдения наведени от ищеца с исковата молба, включително
такива за извършена цесия.
От
събраните по делото доказателства се установява, че размерът на дължимата
главница е 500лв., размерът на договорната лихва за периода от 04.10.2017г. до
02.04.2018г. е 68,82лв., както и
че кредитът е усвоен от длъжника на 05.09.2017г.
Следователно
са налице всички материално правни предпоставки за уважаване на исковете за
следните суми: 500 лв. главница по Договор
за паричен заем №3030489/05.09.2017г.; 68,82 лв. – договорна лихва за периода от 04.10.2017г. до 02.04.2018г.
По
отношение на сумата от 45лв.,
представляваща такса разходи за събиране на просрочени вземания, свързани с
изпращане на напомнителни писма, електронни съобщения, провеждане на телефонни
обаждания, лични посещения и др.. На първо място разпоредбите на чл.10а от ЗПК
дават възможност на кредитора по договор за потребителски кредит да получава
такси и комисионни за предоставени на потребителя допълнителни услуги във
връзка с договора. Изпращането и връчването на напомнителни писма или покани,
както и ангажирането на служител, не представляват допълнителни услуги, които
кредиторът предоставя на потребителя във връзка с договора. По своята същност
това са действия, целящи осигуряване на изпълнението, вкл. и по принудителен
път, на задълженията на потребителя по договора. Следователно тези дейности
имат за предназначение да улеснят взаимоотношенията между кредитор и потребител
и да помогнат на кредитора да управлява по-добре договора и изплащането на
сумите по него. Събирането на такси и комисионни за дейности, свързани с
усвояването и управлението на кредита, обаче е изрично забранено с нормата н
чл.10а, ал.2 от ЗПК. На второ място в приетия за окончателен доклад по делото
изрично е указано на ищеца, че не сочи доказателства за реално извършване на
твърдените услуги за събиране вземането, като доказателства в тази насока и
впоследствие не са представени. Поради изложеното претенцията за установяване
на дължимост на сумата от 45 лв.- такса разходи за събиране на просрочени
вземания, е неоснователна и следва да бъде отхвърлена.
По иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
мораторна лихва:
Акцесорният
иск ––за осъждане на ответника да заплати на ищеца обезщетение за причинени
вреди от неизпълнение на парично задължение в темпорално отношение, равняващо
се на уредената в чл. 86, ал. 1 ЗЗД законна мораторна лихва, е обусловен от
изхода на правния спор по главния иск. С оглед принципа на диспозитивното
начало съдът е обвързан от заявената от страната претенция. В случая, както в
заповедното производство, така и в исковото производство по чл. 422 ГПК
мораторната лихва се претендира в размер на 59,18 лв.- мораторна лихва за периода от 04.10.2017г. до 05.03.2019г. Установи
се, че дължимата главница е в размер на 500лв., поради което акцесорният иск се
явява основателен за претендираната сума за периода от 09.03.2015г. до подаване
на заявлението по чл. 410 ГПК-05.03.2019г.
По иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 92 ЗЗД, за
неустойка:
При
така релевираните твърдения възникването на спорното право за заплащане на
претендираната неустойка се обуславя от осъществяването на следните материални
предпоставки (юридически факти): 1) наличието на клауза за неустойка за
неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение, 2)
съответствието на клаузата с правилата на добросъвестността, равновесието между
правата и задълженията на страните, както и че същата не е във вреда на
потребителя. Тези обстоятелства следва да бъдат установени от ищеца. В тежест
на ответника е при установяването на горните факти да докаже положителния факт
на изпълнение на задължението или на плащане на неустойката.
Независимо
дали по делото е направено възражение за неравноправни клаузи в процесния
договор, константна е практиката на Съда на ЕС по приложението на Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, според която националните съдилища са длъжни да
следят служебно за наличието на неравноправни клаузи в потребителските
договори, какъвто се явява и процесния. В пар. 13а, т.9 ДР на ЗЗП изрично е
посочено, че със ЗЗП са въведени в националното ни законодателство разпоредбите
на Директива 93/1 З/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, като в чл. 146, ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи са
обявени за нищожни, а за нищожността, доколкото е уредена с императивни
материалноправни норми, съдът е длъжен да следи служебно.
Във
връзка с преюдициални запитвания по приложението чл.2, б.б от Директива 93/13 е
формирана практика на Съда на Европейския съюз / СЕС/. Разпоредбата дефинира
понятието „потребител“ като всяко физическо лице, което в качеството си на
страна по договорите, предмет на директивата, участва поради интереси, които са
извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. При транспониране
на директивата в националното ни законодателство е даденото сходно определение
на същото понятие в пар.13 от ДР на ЗЗП. Според него, потребител е всяко
физическо лице, което придобива стоки и ползва услуги, които не са
предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко
физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън
рамките на своята търговска или професионална дейност.
Съгласно
чл. 4 (1) от процесния Договор за
паричен заем ответникът се е задължил в 3 дневен срок от подписване на
договора да предостави обезпечение на задълженията по договора, а именно – две
физически лица поръчители, което следва да отговаря на изрично разписани
изисквания на заемодателя, вписани в договора или да предостави банкова гаранция
за цялото задължение на заемателя по договора. Съгласно Договора при
неизпълнение на задължението на заемателя да осигури обезпечение по договора за
заем /банкова гаранция или поръчителство/, на същия се начислява неустойка в
определен размер, разсрочена на равни части и платима на съответните падежни
дати към погасителните вноски.
Съгласно
чл.146 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са
уговорени индивидуално. Не са индивидуално уговорени клаузите, които са били
изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да
влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. Следователно
защитата при неравноправен характер на договор, сключен с потребител е
изключена за индивидуално уговорените клаузи – чл.146, ал.1 ЗЗП, но се прилага
към останалата част на договора – чл.146, ал.3 ЗЗП. Когато търговецът или
доставчикът твърди, че определено условие от договора е индивидуално уговорено,
тежестта за доказване пада върху него. В конкретния случай индивидуално
уговаряне на подобно условие не се установява по делото.
Съгласно
чл.143, т.5 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е
всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение
или неустойка. Неравноправността на клауза в договора, сключен с потребител, се
преценява конкретно, като се вземат предвид видът на стоката или услугата -
предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с неговото сключване към
датата на сключването, както и всички останали клаузи на договора или на друг договор,
от който той зависи.
Наличието
на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води до неговата
нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи.
Следователно
ищецът следва да установи съответствието на клаузата за неустойка с правилата
на добросъвестността, равновесието между правата и задълженията на страните,
както и че същата не е във вреда на потребителя. Тази доказателствена тежест е
изрично указана с приетия за окончателен доклад по делото.
Уговорената
в договора неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на
обезпечение, съдът намира за неравноправна и недействителна както по арг. на
чл.143, т.5 ЗЗП, така и по арг. от чл.26, ал.1 ЗЗД.
Неустойката
обезпечава изпълнението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението
без да е нужно да се доказват по размер. Със задължителна практика в ТРОСТК
№1/09г., с т.3, е дадено разяснение, че условията и предпоставките за нищожност
на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за
справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Преценката за
нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави следва да се
прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като могат
да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии- естеството и
размерът на задълженията, които се обезпечават с неустойка, дали изпълнението е
обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и на
неизпълнението, съотношение на размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнението вреди.
Доколкото
в случая размерът на неустойката е над половината от заетата сума
(402,15лв. срещу 500лв.),
тя се явява прекомерна и противоречи на обезщетителната ѝ функция. Тази
неустойка по своя характер е санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на
договорно задължение за предоставяне на обезпечение, но същата не зависи от
вредите от това неизпълнение и по никакъв начин не кореспондира с последиците
от неизпълнението. Предвидена е да се кумулира към погасителните вноски като по
този начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води
до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин в погасителните
вноски, тази неустойка по същество е добавка към възнаградителната лихва на търговеца.
Следва да се отбележи, че изискване за предоставяне на обезпечение на
задължение с предоставяне на поръчителство от физическо лице или банкова
гаранция в толкова кратък срок (тридневен), представлява поставяне на
изисквания, създаващи значителни затруднения за изпълнението им, поради което
противоречи на принципа на добросъвестността и цели да създаде предпоставки за
начисляване на неустойката.
В
този смисъл съдът намира, че посочената в договора обща сума за плащане по
кредита е подвеждаща за потребителя и същия не е могъл да прецени
действителният размер на задължението си и последиците от забавата си.
Клаузата
за неустойка противоречи на добрите нрави и добрите търговски практики, като
илюстрира директно уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава
последния при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано
високо обезщетение или неустойка /чл.143, т.5 ЗЗП/.
Такава
клауза е в противоречие и с добрите нрави, поради което е и нищожна на
основание чл.26, ал.1 ЗЗД. За да достигне до този извод съдът прави преценка за
естеството на договора /едната страна е по-слаба и уязвима- потребител/,
съотношение на заема и неустойката, съотношение на законните лихви и
неустойката, както и съпоставка с вредите от неизпълнението на това задължение
за предоставяне на обезпечение в кратък срок.
Следователно
искът, касаещ неустойка в размер на 402,15лв.,
се явява неоснователен.
По разноските:
Съгласно
т. 12 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС, ОСГТК, съдът, който разглежда иска,
предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе
за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като
съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските, както в
исковото, така и в заповедното производство. В мотивите на тълкувателното
решение е указано, че съдът по установителния иск следва да се произнесе с осъдителен
диспозитив и за разноските, сторени в заповедното производство, тъй като с
подаване на възражение от длъжника изпълнителната сила на заповедта за
изпълнение в частта ѝ относно разноските отпада.
Ищецът
в заповедното производство е претендирал юрисконсултско възнаграждение в размер
от 200 лева, а в настоящото исково производство претендира юрисконсултско
възнаграждение в размер на 350 лева. Съгласно разпоредба на чл. 78, ал. 8 ГПК в
полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда възнаграждение в
размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт, като
размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер
за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната
помощ. Нормата е процесуална и следва да намери приложение спрямо всички
неизвършени процесуални действия, включително по отношение присъждането на
разноските, дължими на страната за заповедното и исковото производство, без да
е обвързан от констатацията на заповедния съд в това отношение. Нормата на чл.
37 ЗПП препраща към Наредбата за заплащане на правната помощ, която в чл. 26 и
чл. 25 предвижда възнаграждение за заповедното производство от 50 до 150 лева,
а в исковото –от 100 до 300 лева. Съгласно чл.1 от Наредбата съдът следва да
определи възнаграждението в зависимост от вида и количеството на извършената
работа. Съдът като съобрази, че от една страна -делото е с малък материален
интерес, за вземания, произтичащи от потребителски договор. От друга страна,
извършената от юрисконсулта работа в заповедното производство се състои в
попълване на кратко бланково заявление, съответно последващо изготвяне на
искова молба, по множество еднотипни заповедни и искови производства и не е
налице явяване в открито съдебно заседание. Освен това настоящото дело не се
отличава с фактическа и/или правна сложност, поради което и съдът намира, че в
полза на ищцовото дружество, следва да се определи юрисконсултско
възнаграждение в размер 50 лева за заповедното производство и в размер 100 лева
–за исковото производство, общо 150 лева.
Следователно
при този изход на делото ответникът следва да бъде осъден съобразно уважената
част от исковете на основание чл. 78, ал. 1, вр. чл. 78, ал. 8 ГПК да заплати
на ищеца разноски за заповедното и исковото производство в размер на сумата от
общо 379,66лв. (14,60лв. държавна такса за заповедното производство, 102,22лв.
държавна такса за исковото производство, 29,20лв. юрисконсултско възнаграждение
за заповедното производство, 58,41лв. юрисконсултско възнаграждение за исковото
производство, 175,23лв. възнаграждение за особен представител).
Воден
от горното, съдът
Р Е Ш
И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД, чл. 86 ЗЗД, чл. 99 ЗЗД по отношение на И.И.Б. с ЕГН ********** *** и настоящ адрес ***, че „А.З.С.Н.В.”
ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление ***, офис – сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от Д.Б.Б., в качеството на
изпълнителен директор, чрез пълномощника
юрисконсулт Е.Р., е носител на право на парично вземане за следните суми: 500 лв. главница по Договор за паричен
заем №2243431/06.02.2015г.; 68,82
лв. – договорна лихва за периода от 04.10.2017г. до 02.04.2018г.; 59,18 лв. мораторна лихва за периода от
04.10.2017г. до 05.03.2019г.; ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК в съда –
05.03.2019г., до окончателното изплащане.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ исковете
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 92 ЗЗД и чл. 79 ЗЗД за празнаване
за установено по отношение на И.И.Б. с ЕГН ********** *** и настоящ адрес ***,
че „А.З.С.Н.В.” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление ***, офис – сграда
Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от Д.Б.Б., в
качеството на изпълнителен директор, чрез
пълномощника юрисконсулт Е.Р., е носител на право на парично вземане за
сумата от 402,15 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на
договорно задължение за предоставяне на обезпечение за периода от 04.10.2017г.
до 02.04.2018г., и за сумата от 45лв.,
представляваща такса разходи за събиране на просрочени вземания,
ОСЪЖДА на основание чл. 78,
ал. 1, вр. чл. 78, ал. 8 ГПК И.И.Б. с ЕГН ********** *** и настоящ адрес ***,
да заплати н. „А.З.С.Н.В.” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление ***, офис – сграда
Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от Д.Б.Б., в
качеството на изпълнителен директор, чрез
пълномощника юрисконсулт Е.Р., разноски за заповедното и исковото
производство в размер на сумата от общо 379,66 лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване пред Окръжен съд - В. в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: