Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Търговище, 18.05.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд-Търговище в публично заседание на двадесет и
четвърти април през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СИЛВИЯ ПЕТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ИВАНОВА
ЙОАНА ВАНГЕЛОВА
в присъствието на секретаря И.Г., като разгледа
докладваното от младши съдия Вангелова в. гр. д. № 47 по описа за 2017 год., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и следващите от ГПК.
С Решение № 279 от 22.12.2016 г. по гр.дело № 342 по описа на 2016 г. на
РС-Попово е признато за установено, че Д.Д.К.,
ЕГН ********** ***, дължи на „ОТП Факторинг България” ЕАД, ЕИК *********, гр.
София, като частен правоприемник на
„Банка ДСК” ЕАД, ЕИК *********, гр. София, съгласно Договор за
цесия от 02.07.2013 г., по силата на който е прехвърлено вземане по договор
предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка от 10.05.2005 г., договор за
предоставяне на овърдрафт от 11.05.2009 г. и допълнително споразумение към него
от 08.12.2011 г., сключени между Д.Д.К. и „Банка ДСК” ЕАД, сумата 1863,41 лв., представляваща общо
задължение към 28.01.2013 г., от която сума
дължима главница в размер на 1854,13 лв., дължима договорна лихва за
периода 08.09.2012 г. до 27.01.2013 г. в размер на 9,28 лв., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 28.01.2013 г. до изплащане на вземането, за което вземане има
издадена заповед за изпълнение № 40/29.01.2013 г. по ч.гр.д. № 51/2013 г. по
описа на РС-Попово, като е отхвърлен
искът за разликата над 1863,41лв. до претендираната сума от 2023,41 лв. Д.К. е осъден да заплати на „ОТП Факторинг България” ЕАД сумата 222,10
лв., представляваща разноски по ч.гр.д. № 51/2013г. по описа на РС-Попово,
както и сумата 603,52 лв.,
представляваща разноски в производството по установителния иск.
Срещу горепосоченото решение е постъпила жалба от Д.К., в която се прави
оплакване за недопустимост и неправилност на същото. Въззивникът твърди, че
решението е недопустимо, тъй като основанието на вземането, посочено в
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, от една
страна, се различава от това, отразено в заповедта за изпълнение и
изпълнителния лист, от друга. Въззивникът намира, че в заповедта за изпълнение
е допусната очевидна фактическа грешка, която може да бъде поправена от съда
служебно или по инициатива на всяка от страните. Позовава се на Решение
№207/31.07.2015 г. по дело № 7030/2014 г. на ВКС, ГК, IV Г.О.
Въззивникът навежда допълнителни съображения за недопустимост на
първоинстанционното решение, като се основава на това, че същото е постановено
между страни, които не са първоначалните в процеса. В тази насока се позовава
на чл. 226 ГПК и т. 10.б. от ТР №4/2013 г. по т.д. №4 по описа за 2013 г. на
ОСГТК на ВКС. Твърди, че легитимирани да заведат иск са както цедентът, така и
цесионерът, но легитимиран да участва в производството като ищец е само цедентът.
Поради това следвало първоинстанционният съд да приеме предявения от цесионера иск,
но да конституира „Банка ДСК“ ЕАД като ищец, а „ОТП Факторинг България“ ЕАД –
като трето лице.
Във въззивната жалба е направено оплакване за неточност и непълнота на доклада на първоинстанционния
съд. Въззивникът твърди, че не е било изяснено откъде произлиза задължението.
Посочва, че исковата молба има различен предмет от заповедта за изпълнение.
Счита, че задължението е само едно и няма как да произлиза от три отделни
договора. Заявява, че и от съдебното решение не е станало ясно на какво се
основава задължението му. В тази връзка моли да бъдат дадени указания на ищеца
да уточни кое негово задължение не е изпълнено, като то да бъде
индивидуализирано поне по един договор.
По-нататък, въззивникът твърди, че решението на РС-Попово се явява
недопустимо, тъй като заведеният иск се различава по основание от основанието,
визирано в заповедта за изпълнение.
Във въззивната жалба се твърди, че договорът за цесия от 02.07.2013 г.
между „Банка ДСК“ ЕАД и „ОТП Факторинг България“ ЕАД е нищожен поради
противоречие със закона, тъй като чрез цесията се променя страната по договор
за банков кредит от банка на дружество, което не е банка и няма право да
извършва кредитиране. Заявява, че индивидуализирането на прехвърленото вземане
е условие за действителност на цесията. Намира, че в случая това условие не е
изпълнено – не е посочено от кой договор произтича неговото вземане, а посочването
само на номер на сметка не е достатъчно. Наред с това заявява, че няма приложен
договор, в който да е визирана въпросната сметка, т.е. прехвърленото вземане е
различно от претендираното в настоящия процес.
Според въззивника не е доказано, че „ОТП Факторинг България“ ЕАД е
приобретател на спорното материално право. Заявява, че съгласно самия договор
за цесия условие за
неговата действителност е наличието на потвърждение за прехвърляне от страна на
„Банка ДСК“ ЕАД. Посочва, че е приложено потвърждение за прехвърляне на вземане по
приложение № 2 с дата на прехвърляне 06.08.2013 г., а договорът за цесия касае
вземания по приложение № 1, прехвърлени на 21.08.2013 г.
Въззивникът твърди, че не е уведомяван за извършена цесия нито от
цедента, нито от цесионера. Намира за погрешна логиката на съда, че за валидно уведомяване следва да
се счита връчването на препис от исковата молба. Поради тези съображения счита,
че искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
Във
въззивната жалба са изложени доводи, че липсва валиден договор, по който да е
установено задължение. Въззивникът заявява, че и по двата договора за кредит
овърдрафт – от 2005 г. и от 2009 г., вещо лице установява погасени задължения.
Намира, че евентуално задължение по договора за овърдрафт от 2005 г., е
погасено по давност към 2013 г. Посочва, че вещото лице е установило, че
сметката, по която е извлечението, е различна от сметките, описани в
приложените договори. Твърди, че договорът не отговаря на нормите на ЗПК,
поради което се явява недействителен.
Въззивникът
твърди, че в процеса не са предоставени доказателства за изправност на
кредитора „Банка ДСК“ ЕАД. Посочва, че според приложеното допълнително
споразумение, кредиторът предоставя кредит по кредитна карта по сметка
13/*********, за която вещото лице е заявило, че не е негова.
Същият заявява,
че няма негов кредит, който да е обявен за предсрочно изискуем.
Прави искане първоинстанционното
решение да бъде обезсилено като недопустимо, като алтернативно моли същото да
бъде отменено и искът да бъде отхвърлен като неоснователен.
Макар във въззивната жалба да е посочено, че се обжалва изцяло
първоинстанционното решение, от изложените в нея съображения става ясно, че
оплакванията на въззивника са насочени срещу решението в частта му, с която предявеният
иск е уважен, но не и срещу отхвърлителната му част. Поради изложеното
настоящият въззивен състав приема, че решението в отхвърлителната му част е
влязло в сила като необжалвано.
В
законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба от „ОТП Факторинг
България“ ЕАД, в който се излагат подробни съображения за неоснователност на
същата, както и за правилност на първоинстанционното съдебно решение.
Окръжен съд-Търговище, след
като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност
и обсъди доводите на страните, съобразно правомощията си, приема за установено
следното:
Производството по гр. д. № 342 по
описа за 2016 година на РС-Попово е образувано въз основа на предявени от „ОТП
Факторинг България” ЕАД, като частен правоприемник на „Банка ДСК” ЕАД по силата на Договор за
покупко-продажба на вземания от 02.07.2013 г., против Д.Д.К. обективно
съединени установителни искове по чл. 422 ГПК. След дадени от въззивния съд
указания ищецът уточни, че претендира да се признае за установено, че ответникът
му дължи суми по Допълнително споразумение от 08.12.2011 г. към Договор за
кредит-овърдрафт от 11.05.2009 г., за които е издадена Заповед за изпълнение №
40/29.01.2013 г. по ч.гр.д. № 51/2013 г. по описа на РС-Попово, както следва:
1)
сумата от 1854,13 лв., представляваща дължима
главница по горепосоченото допълнително споразумение, ведно със законната лихва
върху нея, считано от 28.01.2013 г. до изплащане на задължението;
2)
сумата от 169,28 лв., представляваща договорна
лихва върху главницата за периода 08.09.2012 г. до 27.01.2013 г.
В условията на евентуалност са
предявени следните обективно съединени осъдителни искове:
1)
иск за сумата от 1854,13 лв., представляваща
дължима главница по горепосоченото допълнително споразумение, ведно със
законната лихва върху нея, считано от 28.01.2013 г. до изплащане на
задължението;
2)
иск за сумата от 169,28 лв., представляваща
договорна лихва върху главницата за периода 08.09.2012 г. до 27.01.2013 г.
Въззивната жалбата е допустима – подадена
е в двуседмичния срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от страна в процеса, имаща право и
интерес от обжалване и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
При извършената служебна проверка с оглед на всички
процесуални нарушения, които водят до нищожност на обжалваното решение,
настоящият съдебен състав констатира, че същото е валидно, което обуславя
възможността за проверка на допустимостта на същото.
По релевираните от въззивника доводи за недопустимост на
първоинстанционния съдебен акт, въззивният съд намира следното:
Приложеното ч. гр. д. № 51 по описа за 2013 г. на РС-Попово е образувано
по заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК, подадено от „Банка ДСК“ ЕАД против Д.К.. Същото има
за предмет сума от 2023,41 лв., от които: 1) главница в размер на 1854,13 лв.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението (28.01.2013 г.)
до окончателното ѝ изплащане; 2) договорна лихва върху главницата за
периода от 08.09.2012 г. до 27.01.2013 г. в размер на 169,28 лв. Заявителят е
посочил, че вземането произтича от следните документи: Договор предоставяне на
овърдрафт по разплащателна сметка от 10.05.2005 г., Допълнително споразумение
от 08.12.2011 г., Общи условия, Договор за залог на вземане по сметка в банката
от 08.12.2011 г., Покана-уведомление за доброволно плащане и извлечение от
счетоводните книги на банката.
На тази основа на 29.01.2013 г. РС-Попово е разпоредил да се издаде
заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист. На същата дата срещу Д.К. е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ № 40
за заплащане на посочените в заявлението суми. В самата заповед за незабавно
изпълнение е посочено, че вземането произтича от неизпълнение на задължения по
сключен между страните договор за предоставяне на овърдрафт по разплащателна
сметка от 10.05.2005 г., допълнително споразумение от 11.05.2009 г. и
извлечение от счетоводните книги на „Банка ДСК“ ЕАД за сметка № 19963044 от
28.01.2013 г.
Срещу заповедта е постъпило възражение от длъжника, поради което на
ищеца е дадена възможност да предяви иск по чл. 422 ГПК за установяване на
неговото вземане. В срок са представени доказателства за предявен от страна на
„ОТП Факторинг България” ЕАД, като частен правоприемник на „Банка ДСК” ЕАД по силата на Договор за
покупко-продажба на вземания от 02.07.2013 г., против Д.Д.К. обективно
съединени искове по чл. 422 ГПК за установяване дължимостта на следните суми:
1) главница в размер на 1854,13 лв., ведно със законната лихва, считано от
28.01.2013 г. до окончателното ѝ изплащане; 2) договорна лихва върху
главницата за периода от 08.09.2012 г. до 27.01.2013 г. в размер на 169,28 лв.
Както по-горе бе посочено, след указания от страна на въззивния съд, ищецът
уточни, че така претендираните суми се дължат по Допълнително споразумение от
08.12.2011 г. към Договор за кредит-овърдрафт от 11.05.2009 г.
От изложеното следва, че по отношение на едни и същи суми се сочи
различно основание съответно в заявлението, заповедта за незабавно изпълнение и
исковата молба. Последното е недопустимо, доколкото производството по
установителния иск по чл. 422 ГПК се явява продължение на заповедното
производство и следва да има идентичност между предмета на двете. Исковото
производство има за цел установяване на вземането, посочено от кредитора в
заявлението и явяващо се предмет на заповедта за изпълнение. Именно срещу това
вземане е насочено оспорването на длъжника чрез възражението по чл. 414 ГПК,
въз основа на което възниква интерес от предявяване на установителен иск от
страна на заявителя. Недопустим се явява иск по чл. 422 ГПК за установяване на
вземане, различно от посоченото в заявлението и заповедта за изпълнение. Ново
основание може да бъде предявено чрез осъдителен иск при условията на евентуалност
в рамките на образуваното по установителния иск производство.
В тази насока са и мотивите на ВКС, изложени по повод т. 11б от
Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2014 г., ОСГТК:
„Въвеждането на друго основание, от което произтича вземането, различно от това
въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение, може да се заяви чрез
предявяване на осъдителен
иск при условията на евентуалност.“
В същия смисъл е и Решение № 281 от 06.01.2016 г. по гр. дело № 1589 по
описа за 2015 г. на ВКС, III Г. О., постановено по реда на чл. 290 ГПК и
явяващо се задължителна за съдилищата практика. В него се излага следното: „Както
се изтъкна с приемането на т. 11 от ТР № 4/2013 г. ОСГТК на ВКС, искът по чл. 422,
респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, се разглежда по правилата на общия исков процес, като
приложението на разпоредбите за отклонение във връзка с предмета на делото не е
изрично изключено от законодателя. Предмет на делото по установителния иск е
съществуването на вземането по заповедта за изпълнение. Вземането на кредитора
съответства на задължението, което длъжникът трябва да изпълни, посочено в
заповедта съгласно чл. 412, т. 6 ГПК. Що се отнася до неговото основание, посочването
му е необходимо съдържание на исковата молба съгласно чл. 127 ал. 1 т. 4 ГПК,
като в производството по реда на чл. 422 ГПК не намират приложение правилата за
изменение на иска по чл. 214 ГПК – за изменение на основанието чрез заменяне
или добавяне на друго основание, от което произтича вземането по издадената
заповед за изпълнение, както и за увеличение на размера на иска. Въвеждането на
друго основание, от което произтича вземането, различно от това, въз основа на
което е издадена заповедта за изпълнение, не води до недопустимост на исковия
процес и може да се заяви чрез предявяване на осъдителен иск, при условията на
евентуалност.“
Въз основа на горните съображения настоящият въззивен състав намира, че
предявените от „ОТП Факторинг България” ЕАД обективно съединени установителни
искове по чл. 422 ГПК са недопустими и е следвало да бъдат оставени без
разглеждане от районния съд. Като се е произнесъл по тях по същество, той е
постановил недопустимо решение, което следва да бъде обезсилено, а
производството в тази му част следва да бъде прекратено.
При това, с оглед т. 13 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по
тълк. д. № 4/2014 г., ОСГТК, ВКС, следва да бъдат обезсилени издадената от
РС-Попово заповед за изпълнение и изпълнителен лист.
Само за пълнота следва да се посочи, че оплакването на въззивника за
недопустимост на първоинстанционното решение поради това, че същото е
постановено между страни, различни от първоначалните в процеса, е
неоснователно. Съгласно мотивите на ВКС по т. 10б от Тълкувателно решение № 4
от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2014 г., ОСГТК в хипотезата на частно
правоприемство по договор за цесия искът по чл. 422 ГПК може да бъде предявен
както от цедента, така и от цесионера, като и по отношение на двамата срокът за
предявяването му тече от връчване на указанията на съда на цедента. В случай на
предявяване на иска от страна на цесионера именно той се конституира като
главна страна в исковото производство. В този смисъл не намира опора нито в
закона, нито в тълкувателното решение, твърдението на въззивника, че
първоинстанционният съд е следвало да приеме предявения от цесионера иск, но да
конституира „Банка ДСК“ ЕАД като ищец, а „ОТП Факторинг България“ ЕАД – като
трето лице.
Макар въззивният съд да приема, че предявените от ищеца обективно
съединени искове по чл. 422 ГПК са недопустими, следва да се съобрази, че по
делото са предявени при условията на евентуалност и обективно съединени
осъдителни искове. Последните, при този изход на делото по главните искове,
следва да бъдат разгледани по същество от въззивния съд съгласно задължителното
тълкуване, дадено в т. 14 на Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по т. д.
№ 1/2000 г., ОСГК на ВКС.
Въззивният съд приема за
установена следната фактическа обстановка:
От
представеното по делото Допълнително споразумение към договор за
кредит-овърдрафт от 11.05.2009 г., подписано на 08.12.2011 г. се установява, че
„Банка ДСК“ ЕАД се е задължила да отпусне на Д.К. кредит за текущо потребление
в размер на 1920,00 лв. с цел рефинансиране на изискуемо задължение по Договор
за кредит-овърдрафт от 11.05.2009 г. Уговорен е срок на кредита от 120 месеца с крайна падежна дата 08.12.2021
г. и падежна дата за издължаване на месечните вноски – осмо число. Съгласно чл.
3 от т. нар. допълнително споразумение кредитът се погасява чрез разплащателна
сметка 02/9069485 в „Банка ДСК“ ЕАД, клон Попово. Уговорено е задължение на
кредитополучателя за заплащане на лихва, формирана от базов лихвен процент за
този вид кредит, определян периодично от кредитора и надбавка, като е посочено,
че към датата на сключване на договора базовият лихвен процент е 7,44%,
стандартната надбавка е в размер на 7,51 процентни пункта, т.е. лихвеният
процент по кредита е общо 14,95 %, а годишният процент на разходите е 16,02 %.
Наред
с т. нар. допълнително споразумение са представени и общи условия за
предоставяне на кредити за текущо потребление, както и погасителен план и ГПР,
подписани от ответника. Съгласно т. 19.2 от общите условия „при допусната
забава в плащанията на главница и/или на лихва над 90 дни целият остатък от
кредита става предсрочно изискуем и се отнася в просрочие“.
От
съдържанието на приложеното по делото писмо-покана с изходящ номер на „Банка
ДСК“ ЕАД от 15.01.2013 г., адресирано до Д.К., става ясно, че последният е
уведомен, че ползваният от него кредит № 19963044 в размер на 1920,00 лв. е
изискуем от 19.11.2012 г. Въпросното писмо е получено лично от ответника на
17.01.2013 г., видно от представеното известие за доставяне.
С
исковата молба е представен Договор за покупко-продажба на вземания от
02.07.2013 г., от който се установява, че „Банка ДСК“ ЕАД се е задължила да
прехвърли на „ОТП Факторинг България” ЕАД вземания, посочени в приемо-предавателен
протокол срещу уговорена между страните цена. Съгласно чл. 5.1 прехвърлянето на
вземанията по договора настъпва на датата на прехвърляне, която е дефинирана в
чл. 1.2, според който прехвърлителното действие по договора настъпва с пълното
плащане на покупната цена.
Като писмено
доказателство по делото е приобщена и извадка от самия приемо-предавателен
протокол, в която е посочен договор за кредит, по който страна е ответникът Д.К..
В протокола вземането е индивидуализирано чрез датата на разрешаване на кредита
(08.12.2011 г.), датата на падежа (08.12.2021 г.), както и размера на
отпуснатата сума (1920,00 лв.), което напълно се припокрива със задължението на
ответника по цитираното по-горе допълнително споразумение.
Видно от приложеното към исковата молба писмо,
подписано от двама от изпълнителните директори на „Банка ДСК“ ЕАД, е потвърдено
настъпилото прехвърляне на вземанията по горепосочения договор за цесия с дата
на прехвърляне 06.08.2013 г.
От приложеното към исковата молба пълномощно се
установява, че „Банка
ДСК“ ЕАД е упълномощила „ОТП Факторинг България” ЕАД да уведоми от името на
цедента всички длъжници по кредити, които банката е цедирала с Договор за покупко-продажба на
вземания от 02.07.2013 г., за извършената цесия.
В
рамките на първоинстанционното производство е назначена съдебно-счетоводна
експертиза, заключението от която въззивният съд кредитира като подробно,
компетентно изготвено и обосновано. От него се изясняват следните обстоятелства:
От Д.К.
са усвоени следните суми:
1)
по Договор за предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка от 10.05.2005
г. е усвоена сума в размер на 480,00 лв., като на 10.05.2005 г. разплащателната
сметка на ответника е била заверена с посочената сума и тя съответно е била
изтеглени на различни дати;
2)
по Договор за предоставяне на кредит-овърдрафт от 11.05.2009 г. кредитният
лимит на ответника е бил увеличен на 1800,00 лв. и е усвоена разликата, както
следва: на 12.05.2009 г. са изтеглени 400,00 лв., на 16.05.2009 г. – 400,00
лв., на 18.05.2009 г. – 400,00лв. и на 18.05.2009 г. – 120,00 лв.;
3)
със сключено на 08.12.2011 г. Допълнително споразумение към Договор за
кредит-овърдрафт от 11.05.2009 г. кредиторът е отпуснал кредит за текущо
потребление в размер на 1920,00 лв. с цел рефинансиране на задължението по
увеличения овърдрафт.
По
първите два от гореизброените договори са извършвани погасявания по лихва и
главница от постъпващата заплата на ответника по сметка в „Банка ДСК“ ЕАД, клон
Попово. По сключеното на 08.12.2011 г. допълнително споразумение има извършвани
плащания, както следва: на 08.01.2012 г. – плащане в размер на 30,92 лв., като
със сумата са погасени главница в размер на 7,00 лв. и лихва в размер на 23,92 лв.;
на 20.02.2012 г. – плащане в размер на 30,92 лв., като със сумата са погасени главница
в размер на 7,09 лв. и лихва в размер на 23,83 лв.; на 08.03.2012 г. – плащане
в размер на 30,92 лв., като със сумата са погасени главница в размер на 7,14 лв.
и лихва в размер на 23,78 лв.; на 08.04.2012 г. – плащане в размер на 30,92 лв.,
като със сумата са погасени главница в размер на 7,26 лв. и лихва в размер на
23,66 лв.; на 08.05.2012 г. – плащане в размер на 30,92 лв., като със сумата са
погасени главница в размер на 7,36 лв. и лихва в размер на 23,56 лв.; на
30.07.2012 г. – плащане в размер на 62,00 лв., като със сумата са погасени
главница в размер на 14,89 лв. и лихва в размер на 46,95 лв. и санкционна лихва
0,16лв.; на 28.12.2012 г. – плащане в размер на 100,00 лв., като със сумата са
погасени главница в размер на 15,13 лв. и лихва в размер на 60,46 лв. и
санкционна лихва 0,49 лв. и такса закъснение в размер на 23,92 лв.; на
30.01.201З г. – плащане в размер на 100,00 лв., като със сумата са погасени
дължими лихви за м. октомври 2012 г. до м. януари 2013 г. в размер на 100,00 лв.
От
30.01.2013 г. е преустановено плащането на суми по погасяване на кредита.
Вещото
лице посочва, че към датата на подаване на заявлението (28.01.2013 г.) изискуемите
вноски по допълнителното споразумение са в общ размер от 2023,41 лв., от които главница
в размер на 1854,13 лв. лихва в размер на 109,28 лв., както и такса предсрочна
изискуемост в размер на 60,00 лв. Към датата на подаване на исковата молба (25.04.2016
г.) изискуемите вноски са в общ размер от 1923,40 лв., от които главница в
размер на 1854,13 лв. лихва в размер на 9,28 лв., както и такса предсрочна
изискуемост в размер на 60,00 лв.
Изслушано
в съдебно заседание, вещото лице изяснява, че кредитът за текущо потребление е
отпуснат на ответника по разплащателна сметка 9069485, а впоследствие е отчитан
по сметка № 19963044, която е кредитна.
Съгласно
показанията на св. Д., които въззивният съд кредитира в цялост като логични и
вътрешно непротиворечиви, кредитната сметка се генерира автоматично от
системата на банката след подписване на т. нар. допълнително споразумение. За
нея кредитополучателят може да бъде уведомен при посещение в банката, ако
поиска такава информация.
При така установената
фактическа обстановка въззивният състав приема за установено следното от правна
страна:
По иска за присъждане на главница по Допълнително
споразумение към договор за кредит-овърдрафт от 11.05.2009 г.:
Основателността на този иск се обуславя от
съществуването на следните материалноправни предпоставки: 1) валидно сключен договор за кредит между
„Банка ДСК“ ЕАД и ответника Д.К.; 2) настъпила изискуемост на вземането по този
договор; 3) валидно сключен договор за цесия между „Банка ДСК“ ЕАД и „ОТП Факторинг България” ЕАД, по силата на
който вземането на банката да е прехвърлено на ищеца в настоящото производство;
4) уведомяване на длъжника за извършената цесия.
От
събраните по делото доказателства безспорно се установява, че между „Банка ДСК“
ЕАД и Д.К. е сключен договор за потребителски кредит, материализиран в т. нар.
Допълнително споразумение към договор за кредит-овърдрафт от 11.05.2009 г.,
подписано на 08.12.2011 г. По силата на този договор банката е предоставила на
ответника сумата от 1920,00 лв. с цел рефинансиране на изискуемо задължение по
посочения договор за кредит-овърдрафт. Това обстоятелство се потвърждава и от
заключението по назначената от районния съд съдебно-счетоводна експертиза,
съгласно която по посочения договор е усвоена посочената сума. В този смисъл
неоснователно се явява възражението на въззивника, че липсва валиден договор,
по който да е установено негово задължение.
Настоящият
въззивен състав намира за неоснователно и изложеното във въззивната жалба
възражение, че договорът не отговаря на нормите на ЗПК, поради което се явява
недействителен. На първо място като основание за недействителност на договора
въззивникът изтъква неспазване от страна на кредитора на задължението за
предоставяне на преддоговорна информация по чл. 5 ЗПК. Последното всъщност
въобще не е попада сред специалните основания за недействителност на договора
за потребителски кредит, изброени в чл. 22 ЗПК. Нарушаването на това задължение
представлява единствено основание за възникване на административно-наказателна
отговорност (арг. от чл. 45 ЗПК) и този въпрос е неотносим към предмета на
настоящото дело. На следващо място въззивникът е направил оплакване, че не са
посочени условията за прилагане на договорения лихвен процент, не е посочен ГПР
и не е упоменато наличието или липса на правото на отказ от договора. Тези
твърдения се оборват от съдържанието на допълнителното споразумение, както и от
приложените към него погасителен план и общи условия. В самото допълнително
споразумение е посочен размерът както на дължимата лихва, така и на ГПР. Наред
с това в погасителния план е направена подробна разбивка на дължимите вноски с
посочване на дължимата главница и лихва. По делото няма дори индиции така
уговорените параметри на кредита да са били изменени. Що се отнася до правото
на отказ от кредита, същото е предмет на Раздел IX от общите условия, които са подписани
от кредитополучателя.
От
гореизложеното следва, че е налице първата от коментираните материално-правни
предпоставки.
Спорно
по делото е дали е настъпила предсрочна изискуемост на вземането по процесния
договор за потребителски кредит. Както по-горе бе посочено, на 17.01.2013 г.
ответникът е получил писмо-покана от „Банка ДСК“ ЕАД, с което е уведомен, ползваният
от него кредит № 19963044 в размер на 1920,00 лв. е изискуем от 19.11.2012 г.
От обясненията на вещото лице се изясни, че така посоченият в писмото номер на
кредит отговаря на кредитната сметка, по която е отчитан кредитът за текущо
потребление. Тази сметка, съгласно изложеното от св. Д., се генерира
автоматично от системата на банката след подписване на договора и не се вписва
в него. Нейния номер кредитополучателят може да узнае единствено ако изрично
поиска такава информация в офис на банката. В този смисъл не може да се счита,
че с посочването на номера на кредитната сметка и размера на усвоения кредит в
писмото в достатъчна степен е индивидуализирано вземането, чиято предсрочна
изискуемост банката е обявила. Ето защо настоящият въззивен състав приема, че
предсрочната изискуемост на кредита не е обявена с коментираното писмо. Това
обаче е сторено с исковата молба. Действително съгласно т. 18 на Тълкувателно
решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2014 г., ОСГТК на ВКС настъпването
на предсрочната изискуемост следва да бъде обявено на длъжника преди подаване
на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, но това решение
се прилага единствено в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК. Доколкото предмет на разглеждане в
настоящото производство е евентуално предявеният осъдителен иск, няма пречка
уведомяването за настъпилата предсрочна изискуемост да се извърши с исковата
молба.
От писмените доказателства по
делото, както и от заключението на вещото лице се установява, че към момента на
подаване на исковата молба е било налице основание за настъпване на предсрочна
изискуемост на процесното вземане. Такова, съгласно цитираната по-горе т. 19.2
от общите условия на банката за предоставяне на кредити за текущо потребление
е допусната забава в плащанията на
главница и/или на лихва над 90 дни. Според вещото лице плащанията по кредита са
преустановени от 30.01.2013 г., а исковата молба е подадена на 25.04.2016 г.,
т.е. периодът, в който не е обслужван кредитът, надхвърля три години.
Следователно е налице и втората от
горепосочените материалноправни предпоставки – настъпила е предсрочна
изискуемост на вземането по процесния договор за кредит.
От анализа на събраните по делото
писмени доказателства може да се заключи, че е налице и третата
материалноправна предпоставка, а именно – валидно сключен договор за цесия между „Банка ДСК“ ЕАД и „ОТП Факторинг България” ЕАД, по силата на
който вземането по процесния договор за потребителски кредит е прехвърлено на
ищеца в настоящото производство. Това се установява от обсъдените по-горе
Договор за покупко-продажба на вземания от 02.07.2013 г., от приемо-предавателния
протокол към него и потвърдителното писмо, изхождащо от „Банка ДСК“ ЕАД.
Несъмнено предмет на договора е и вземането на банката по т. нар. допълнително
споразумение от 08.12.2011 г. – същото е посочено в приемо-предавателния
протокол, към който препраща самият договор за цесия. Вземането е в достатъчна
степен индивидуализирано в протокола и от текста му може да се направи извод,
че се касае именно за процесното задължение. Възраженията на въззивника в тази
насока са напълно необосновани.
Не могат да бъдат споделени и
доводите на въззивника за нищожност на договора за цесия поради
противоречие със закона. Няма законово ограничение на възможността за
прехвърляне на вземания по договор за потребителски кредит на дружество, което
не е банка. Това само по себе си не води до нарушаване на лицензионния режим за
извършване на кредитиране. Придобиването на вземания по договори за кредит не
представлява дейност по кредитиране.
Неоснователно е и
възражението на въззивника, че ищцовото дружество не е придобило спорното
материално право. То се оборва от вече споменатото потвърдително писмо.
По-нататък, спорно
между страните е дали длъжникът е бил надлежно уведомен за извършената цесия.
Действително представените с исковата молба уведомително писмо от 06.08.2013 г.
и известие за доставянето му следва да бъдат изключени от доказателствата по
делото на основание чл. 183, изр. второ ГПК. Същите не могат да бъдат ценени от
съда, тъй като ищецът не ги е представил в оригинал или официално заверен
препис въпреки че това е поискано с отговора на исковата молба.
Независимо от горното настоящият въззивен състав
намира, че Д.К. е бил уведомен за цесията със самата искова молба. Последната
изхожда от дружеството цесионер и в обстоятелствената ѝ част то е описало
извършеното прехвърляне на вземането. Заедно с исковата молба е представено и пълномощно,
по силата на което „Банка
ДСК“ ЕАД е упълномощила „ОТП Факторинг България” ЕАД да уведоми за
извършената цесия от нейно име всички длъжници по кредити, предмет на Договор за покупко-продажба на
вземания от 02.07.2013 г. Трайната задължителна практика на ВКС е именно в
тази насока – по принцип уведомлението за извършената цесия следва да изхожда
от цедента, но доколкото не се касае за строго лично действие, няма пречка той
да упълномощи цесионера да го извърши – виж Решение № 137/02.06.2015 г. по гр.
д. № 5759/2014 г., III Г.О., ВКС
и Решение № 156/30.11.2015 г. по т.д. № 2639/2014 г., II Т.О., ВКС.
Макар по вече изложените съображения да не може да
бъде ценено представеното от ищеца уведомително писмо, може да се счита, че
уведомление за извършеното прехвърляне се съдържа в обстоятелствената част на самата
искова молба, в която дружеството цесионер подробно е изяснило този въпрос. В
този смисъл уведомяването е направено в течение на процеса, с връчването на
ответника на препис от исковата молба. Този факт следва да бъде отчетен
съобразно разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК. В подкрепа на този извод са
следните решения на ВКС, постановените по реда на чл. 290 ГПК и задължителни за
съдилищата: Решение № 123/24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009, II Т. О., Решение №
3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г., I Т. О.; Решение № 78/09.07.2014 г. по
т. д. № 2352/2013, II Т. О. Макар в цитираните решения да са обсъждани казуси,
при които уведомлението изхожда от цедента и е приложено към исковата молба,
същата логика следва да се пренесе и в хипотезата на изходящо от цесионера
уведомление, когато последният е бил упълномощен да го извърши.
От експертното заключение се установява размерът на
дължимата главница по договора за потребителски кредит, а именно 1854,13 лв.
Поради така изложените съображения обсъжданата
искова претенция е основателна и следва да бъде уважена в цялост, като
ответникът бъде осъден да заплати на ищцовото дружество сумата от 1854,13 лв., представляваща дължима
главница по процесното допълнително споразумение, ведно със законната лихва
върху нея, считано от 22.04.2016 г. (датата на подаване на исковата молба) до окончателното
изплащане на задължението.
Неоснователно е направеното в отговора на исковата
молба възражение, че вземането за главница е погасено по давност. По отношение
на него е приложим общият 5-годишен давностен срок, който не е бил изтекъл към
момента на предявяване на исковата молба – 22.04.2016 г.
По иска за присъждане
на договорна лихва върху главницата:
За да бъде уважен този
иск, трябва да се установи
съществуването на следните юридически факти: 1) наличие на неудовлетворено
парично вземане в полза на ищеца; 2) ответникът да е изпаднал в забава.
По изложените по-горе съображения безспорно се установява
наличието на първия от тези два юридически факти. От писмените доказателства по
делото и заключението по съдебно-счетоводната експертиза е видно и че
ответникът е изпаднал забава, доколкото в случая се касае за срочно задължение
по договор за потребителски кредит.
В отговора на исковата молба ответникът е направил
възражение за погасяване по давност на вземането. Същото е основателно,
доколкото претенцията касае договорна лихва за периода от 08.09.2012 г. до
27.01.2013 г. Съгласно чл. 111, б. „в“, предл. второ вземанията за лихви се
погасяват с изтичане на тригодишна давност. Следователно към момента на
предявяване на исковата молба този срок е бил изтекъл. Ето защо претенцията за
лихви за сумата от 9,28 лв. следва да бъде отхвърлена като неоснователна. За
горницата над тази сума до пълния предявен размер на иска от 169,28 лв.
районният съд се е произнесъл, като е отхвърлил установителния иск по чл. 422 ГПК и тъй като решението не е обжалвано в тази му част, то е влязло в сила.
По разноските:
При този изход на делото и предвид направеното от „ОТП Факторинг
България” ЕАД искане, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцовото
дружество извършените по делото разноски за двете инстанции съразмерно с
уважената част от исковете (арг. от чл. 78, ал. 1 ГПК). В полза на „ОТП
Факторинг България” ЕАД не следва да бъдат присъждани разноски от заповедното
производство поради недопустимостта на исковете по чл. 422 ГПК.
По делото са представени доказателства за заплащането на следните
разноски по делото: държавна такса за исковата молба в размер на 83,70 лв. и
депозит за назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза в размер на 200
лв. Наред с тях се претендира присъждане и на юрисконсултско възнаграждение за
всяка от двете инстанции в размер от по 371,64 лв.
При изчисляване размера на дължимото юрисконсултско възнаграждение
настоящият съдебен състав съобрази изменената разпоредба на чл. 78, ал. 8 ГПК,
съгласно която „В полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда и
възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от
юрисконсулт. Размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля
максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ.“ Чл. 37
от ЗПП от своя страна препраща към Наредбата за заплащането на правната помощ.
Нейният чл. 25, ал. 1 гласи, че „за защита по дела с определен материален
интерес възнаграждението е от 100 до 300 лв.“ Като съобрази фактическата и
правна сложност на делото, въззивният съд приема, че за всяка от двете
инстанции следва да бъде определено юрисконсултско възнаграждение в размер от
по 200 лв.
Следователно извършените от ищцовото
дружество разноски възлизат на общо 683,70 лв. От тях следва да бъде уважена
част, съразмерна с уважената част от исковете, т.е. 626,50 лв.
Искане за присъждане на разноски в
негова полза е направил и въззивникът, като е представил доказателства за
извършени такива единствено пред въззивната инстанция – в размер на 62,09 лв.
за държавна такса. Съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК на него следва да бъде заплатена
част от тях, съразмерна на отхвърлената част от иска, която възлиза на 5,19 лв.
След приложена служебно компенсация
на дължимите от всяка от страните разноски въззивният съд намира, че Д.К.
следва да бъде осъден да заплати на „ОТП Факторинг България” ЕАД извършените
пред двете инстанции разноски в размер на 621,31 лв.
По изложените съображения ОС-Търговище
Р Е
Ш И :
ОБЕЗСИЛВА Решение №
279 от 22.12.2016 г. по гр.дело № 342 по описа на 2016 г. на РС-Попово В
ЧАСТТА, с която е признато за установено, че Д.Д.К., ЕГН ********** ***, дължи
на „ОТП Факторинг България” ЕАД, ЕИК *********, гр. София, като частен
правоприемник на „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК *********, гр. София, съгласно Договор за
цесия от 02.07.2013 г., по силата на който е прехвърлено вземане по договор
предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка от 10.05.2005 г., договор за
предоставяне на овърдрафт от 11.05.2009 г. и допълнително споразумение към него
от 08.12.2011 г., сключени между Д.Д.К. и „Банка ДСК” ЕАД, сумата 1863,41 лв.,
представляваща общо задължение към 28.01.2013 г., от която сума дължима главница в размер на 1854,13 лв.,
дължима договорна лихва за периода 08.09.2012 г. до 27.01.2013 г. в размер на
9,28 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 28.01.2013 г.
до изплащане на вземането, за което вземане има издадена заповед за изпълнение
№ 40/29.01.2013 г. по ч.гр.д. № 51/2013 г. по описа на РС-Попово, КАКТО И В
ЧАСТТА за разноските, КАТО ПРЕКРАТЯВА делото по отношение на предявените искове
по чл. 422 ГПК за установяване дължимостта на сумите, за които е издадена
Заповед за изпълнение № 40/29.01.2013 г. по ч.гр.д. № 51/2013 г. по описа на
РС-Попово.
ОБЕЗСИЛВА Заповед за
изпълнение № 40/29.01.2013 г. по ч.гр.д. № 51 по описа за 2013 г. на РС-Попово,
както и издадения въз основа на нея изпълнителен лист.
ОСЪЖДА Д.Д.К.,
ЕГН ********** ***, ДА ЗАПЛАТИ на „ОТП Факторинг България” ЕАД, ЕИК *********,
гр. София, със седалище и адрес на управление ***, като частен правоприемник на
„Банка ДСК” ЕАД, ЕИК *********, гр. София, съгласно Договор за
цесия от 02.07.2013 г., СУМАТА ОТ 1854,13 лв., представляваща дължима главница по Допълнително споразумение към договор
за кредит-овърдрафт от 11.05.2009 г., подписано на 08.12.2011 г., ведно
със законната лихва върху същата сума, считано от 22.04.2016 г. до
окончателното изплащане на задължението.
ОТХВЪРЛЯ иска на „ОТП
Факторинг България” ЕАД, ЕИК *********, гр. София, като частен правоприемник на
„Банка ДСК” ЕАД, ЕИК *********, гр. София, съгласно Договор за
цесия от 02.07.2013 г., за осъждане на Д.Д.К., ЕГН ********** ***, да заплати
на дружеството договорна лихва върху главницата по Допълнително споразумение към договор
за кредит-овърдрафт от 11.05.2009 г., подписано на 08.12.2011 г., за
периода 08.09.2012 г. до 27.01.2013 г. за сумата от 9,28 лв.
Решението на РС-Попово в отхвърлителната му част е влязло в сила като
необжалвано.
ОСЪЖДА Д.Д.К.,
ЕГН ********** ***, ДА ЗАПЛАТИ на „ОТП Факторинг България” ЕАД, ЕИК *********,
гр. София, СУМАТА от 621,31 лв. представляваща извършените по делото разноски
за двете инстанции съразмерно с уважената част от исковете, след служебно приложена
компенсация.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.