РЕШЕНИЕ
№ 645
гр. Пловдив, 13.03.
2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ПЛОВДИВ- ХXVІІІ състав, в открито
съдебно заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЛАДИМИР ВЪЛЧЕВ
при секретаря Дияна Караиванова, като разгледа административно
дело № 198 по описа на съда за 2020 год., докладвано от председателя,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по реда на чл.145 и сл. от АПК, във вр. с чл. 118 от КСО.
Образувано е по жалба на Н.С.Г. с ЕГН **********,
с адрес *** депозирана чрез адв.Н. Х. против Решение
№2153-15-337 от 23.12.2019г., издадено от и.д Директор на ТП на НОИ гр.
Пловдив, с което е оставена без уважение жалба вх.№1012-15-421/29.11.2019г против
Разпореждане № ********** /Протокол № 2140-15-748 от 15.10.2019г. на
Ръководителя на пенсионното осигуряване (ПО) при ТД на НОИ гр. Пловдив, с което
на основание чл.68 ал.3 от КСО е отказано отпускането на лична пенсия за
осигурителен стаж и възраст. С жалбата се навеждат доводи за
незаконосъобразност на административния акт поради противоречие с материалноправните разпоредби. Иска се отмяна на атакувания
административен акт и връщане на преписката за ново разглеждане. Редовно
призован, в съдебно заседание чрез молба на процесуалния си представител адв. Х. поддържа жалбата. По същество на спора излага
становище за незаконосъобразност на акта, изграден според него на неправилно
интерпретиране от страна на решаващия административен орган на разпоредбите,
касаещи признаване на трудов/осигурителен стаж на жените- майки за периода на
раждане и отглеждане на малко дете. В тази връзка се обосновава, че неправилно
същият не е приет за действителен стаж съобразно §1 ал.1 т.12 от КСО. Моли за
отмяна на административният акт и връщането му на административният орган за
ново произнасяне със задължителни указания. Претендират се сторените в
производството разноски.
Ответникът по жалбата – Директорът на
ТП на НОИ гр. Пловдив, редовно призован, в съдебно заседание се представлява от
юрисконсулт С., която оспорва жалбата като неоснователна и моли да бъде
отхвърлена. С писмено становище, депозирано от пълномощника юрк.П.
счита, че издадения административен акт е законосъобразен, постановен при
правилно приложение на материалния закон и без нарушения на административнопроизводствените
правила. Моли жалбата да бъде отхвърлена. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Съдът, като се запозна със събраните по
делото доказателства, преценени поотделно и в съвкупност, прие за установено
следното от фактическа страна:
Със Заявление вх. № 2113-15-4505/18.09.2019г.
до ТП на НОИ-Пловдив жалбоподателят Г. е поискала да и бъде отпусната лична,
пожизнена пенсия за осигурителен стаж и възраст. Към него приложила и
доказателства за осигурителен стаж – трудова книжка №10/16.03.1976г и
№10/01.10.1995г., удостоверение за раждане на дете сер.Р-76
с №069335/18.09.1979г., Удостоверения обр.УП-2
№289/01.03.2018г с осигурител „Агроасу“ ЕАД –
с.Първенец и УП-3 №30-05-1786/30.06.2016г на ТД „Държавен резерв“. В хода на
административното производство органа по пенсиониране изготвил и справка от 03.10.2019г.
с опис на осигурителния стаж на заявителя, положен в България. Така за периода
от 15.09.1979г до 09.07.1980г в размер на 00г09м24 дни той посочил, че се касае
за отпуск по майчинство за едно дете. При последващото
си произнасяне с Разпореждане №********** /протокол №2140-15-748/15.10.2019г./
Ръководител на „ПО“ при ТП на НОИ-Пловдив приел, че за да се отпусне лична
пенсия за ОСВ по чл. 68 ал.3 от КСО на заявителя, като лице придобило право на
пенсия през 2019г., е необходимо то да е навършило възраст 66г.04м за жените и
да има не по- малко от 15 години действителен трудов стаж. За да постанови своя
отказ за отпускане на лична пенсия за ОСВ административният орган приел, че
установеният осигурителен стаж за отпуск по майчинство в размер на не попада в
хипотезите на действителен осигурителен стаж по смисъла на §1 ал.1 т.12 от
ДРКСО, поради което изключил същият и приел, че за Г. е установен такъв стаж в
размер на 14г08м10дни, поради което не е изпълнено обективното условие да има
15 години действителен осигурителен стаж към момента на подаване на заявлението
за отпускане на лична пенсия за ОСВ. Недоволен от това произнасяне,
жалбоподателят сезирал на осн. чл.117 ал.1 т.2 б.а от КСО ръководителят на ТП на НОИ- Пловдив с жалба вх.№1012-15-421/28.11.2019г..
Със свое Решение №2153-15-337/23.12.2019г. Директорът на ТП на НОИ-Пловдив също
приел, че липсват правни основания посоченият период от 15.09.1979г до
09.07.1980г в размер на 00г09м24 дни, през който заявителя е отглеждал малко
дете, да се определи като действителен осигурителен стаж по смисъла на чл.68
ал.3 КСО. Затова оставил без уважение подадената жалба. След връчване на акта
на 02.01.2020г. Г. инициирала и настоящото съдебно производство, в които излага
съображенията, изложени и пред административният орган.
Горната фактическа обстановка съдът
възприе по категоричен и несъмнен начин от
събраните в хода на съдебното производство писмени доказателства:
административната преписка по обжалвания административен акт, постъпила с вх.№1227/21.01.2019г
по опис на съда и приложените с жалбата писмени доказателства.
При така възприетата фактическа обстановка,
съобразно събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната
съвкупност, съдът направи следните правни
изводи:
Жалбата е подадена в рамките на
предвидения за това процесуален срок и от лице, имащо правен интерес от
оспорването, поради което същата е допустима. Разгледана по същество, жалбата е
основателна поради следните за това съображения:
Обжалваното
решение от 23.12.2019г. на Директора на ТП на НОИ-Пловдив е постановено от
компетентен орган в предвидената от закона форма. При неговото съставяне не са
допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила, то
съдържа изложените мотиви и необходими реквизити, поради което липсват
основания за неговата нищожност.
По
отношение на съответствието на обжалвания акт с материално приложимите правни
норми, съдът прие следното:
С
процесното разпореждане от 15.10.2019 г. ръководителят
на пенсионното осигуряване в ТП на НОИ – Пловдив е отказал да отпусне лична
пенсия за осигурителен стаж и възраст на Н.Г. по чл. 68, ал. 1 – 3 от КСО. За да
откаже да признае правото на пенсия по условията на чл. 68, ал. 3
от КСО
органът е приел, че зачетеният стаж като неработеща майка за периода от 15.09.1979г до 09.07.1980г с продължителност 00години, 09месеца и 24 дни не е действителен
осигурителен стаж по смисъла на § 1, ал. 1,
т. 12 от Допълнителните разпоредби на КСО. С оглед на това, въпреки че
има навършена изискуемата възраст за 2019 г., като изискването за жените е
минимум 66 години и четири месеца, а жалбоподателя е навършил към датата на
заявлението за отпускане на пенсия възраст 66 години 4 месеца и 25 дни, от
зачетения общ осигурителен стаж от 16 години, 10 месеца и 5 дни от трета
категория труд е изваден периода, в който тя е била по майчинство, и като
действителен стаж са й признати недостигащите 14 години, 8 месеца и 10 дни.
Недоволна от разпореждането, Г. го е обжалвала с доводи, че неправилно е
приложено материалното право относно зачитането на действителния трудов стаж и
неправилно не е зачетен периода на неработещата майка като такъв стаж.
Директорът на ТП на НОИ – Пловдив е отхвърлил като неоснователна жалбата й
срещу разпореждането от 15.10.2019 г., като е възприел и доразвил съображенията
на пенсионния орган и е формулирал решаващ извод за законосъобразност на отказа
да се отпусне пенсия, приемайки, че действителният и осигурителен стаж е
зачетен правилно. Така настоящият спор не е по фактите, а е относно приложимото
право, като се сочи, че същият е издаден при неправилно прилагане на
материалния закон, което е основание по чл. 146, т. 4
от АПК
за отмяната му.
Не
се спори, а и това безспорно се установява от данните по пенсионната преписка,
че за Н.Г. периодът от 15.09.1979г до 09.07.1980г., когато е
била в отпуск по майчинство за едно дете, е признат от пенсионния орган за
осигурителен стаж и е отразен и в опис на осигурителен стаж. Независимо от
това, този стаж не е приет като "действителен" трудов стаж по см. на § 1, т. 12 от
ДР на КСО.
Също така се установява, че по време на този период Г. е била неработеща майка,
т. е. не е полагала труд по трудово правоотношение или приравнено на такова. Съгласно
чл. 68, ал.
3, изр. първо от КСО,
в случай, че лицата нямат право на пенсия по ал. 1 и 2, до
31.12.2016г. те придобиват право на пенсия при навършване на възраст 65 години
и 10 месеца за жените и мъжете и най-малко 15 години действителен осигурителен
стаж, като от 31.12.2016 г. възрастта се увеличава от първия ден на всяка
следваща календарна година с по 2 месеца до достигане на 67-годишна възраст. ПО
мотивира отказа си да отпусне на заявителката лична пенсия за ОСВ при условията
на чл. 68, ал. 3
от КСО,
с мотив, че тя няма минимално изискуемия се стаж от 15 години действителен
осигурителен стаж, а има 14 г., 8 м., 10 дни, като не е зачел за действителен
осигурителен стаж именно този период в размер на 00 г 09 м 24 д., т.е. това е
периодът от 15.09.1979г до 09.07.1980г. на ползване
на майчинство за отглеждане на първото дете на жалбоподателката.
Допълнителната разпоредба на § 1, т. 12 от
ДР на КСО,
която дефинира понятието "действителен стаж" като действително
изслуженото време по трудово или служебно правоотношение, времето, през което
лицето е работило по друго правоотношение и е било задължително осигурено за
инвалидност, старост и смърт, както и времето, през което лицето е подлежало на
задължително осигуряване за своя сметка и е внесло дължимите осигурителни
вноски, е приета с измененията на КСО /обн. в ДВ, бр. 107 от 2014 г. и е в сила от 1.01.2015г./. В
настоящия случай се разглежда стаж, придобит през времето 15.09.1979г до 09.07.1980г. вкл., поради което на
основание §9, ал. 1 от
ПЗР на КСО
неговата действителност следва да се прецени съобразно действалите разпоредби
до 31.12.1999г.. Така приложимата материалноправна
разпоредба за процесния период е нормата на чл.80 от
Правилник за прилагане на Закона за пенсиите (отм.), която през целия
период на действието си не е изменяна и е гласяла, че за трудов стаж по смисъла
на Закона за
пенсиите
(отм.) се зачита и времето, прекарано законно в установения платен и неплатен
отпуск, който се признава по Кодекса на труда. Към това
време е била в сила и Инструкция № 2492 от 29.12.1967г. за реда и начина за
издаване на документи за трудов стаж (отм.), според която времето на ползване
на отпуск по болест, поради бременност и раждане, платен и неплатен отпуск,
също се зачита за трудов стаж по ЗП(отм.). С
Постановление на Министерския съвет № 61 от 1967 г. за насърчаване на
раждаемостта (обн. ДВ, бр. 2 от 1968 г., в сила за
спорния период), времето за бременност (45 дни преди раждането), раждане и
отглеждане на деца, родени или осиновени след 31.12.1967 г. от неработещи
жени-майки или осиновителки, се признава за трудов стаж. Няма спор по делото,
че съгласно приложеното доказателство – трудова книжка №10/16.03.1976г. за времето от 15.09.1979г. до края на процесния период заявителката не е работеща майка, съотв. през него тя не е ползвала платен или неплатен
отпуск по майчинство, което и мотивира пенсионния орган да откаже отпускане на
лична пенсия за ОСВ по реда на чл.68, ал.3
от КСО.
В тази връзка жалбоподателят не оспорва, че през процесния
период е "неработеща майка".
При
сега действащата уредба съгласно нормата на чл. 9, ал. 2,
т. 1
и т. 2 от КСО за
осигурителен стаж, без да се правят осигурителни вноски, се зачита и времето на
платен и неплатен отпуск за отглеждане на дете и за бременност и раждане. В
този смисъл е и разпоредбата на чл. 38, ал.
3, т. 6 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж /съкр.
НПОС/,
която гласи, че за осигурителен стаж се зачита и изчислява времето на отпуските
за бременност, раждане и отглеждане на дете в размерите, определени от КТ –
изцяло, независимо от продължителността на работното време. Очевидно е, че при
общественото осигуряване при майчинство и преди и сега законотворецът не прави
разлика между жените, които не работят, защото са майки на малки деца, и
другите жени, които полагат труд и са осигурени за този риск, вкл. и в
хипотезите на чл.68, ал. 1-3 от КСО. Ето защо и
в §9, ал.1 от
ПЗР на КСО
изрично законодателят регламентира, че времето, което се зачита за трудов стаж
и за трудов стаж при пенсиониране, положен до 31 декември 1999г. съгласно
действащите дотогава разпоредби, се признава за осигурителен стаж по този кодекс.
Следователно и при двата пенсионни режима по отменения ЗП, и по сега действащия
КСО отпускът по майчинство /или майчинството/ се зачита за трудов стаж и за
трудов стаж при пенсиониране, респективно осигурителен стаж при пенсиониране и
това не е в зависимост от обстоятелството дали жената-майка е била работеща или
неработеща. Това право е признато към процесния
период и за „неработещата майка“, поради което липсва правно основание за позоваване
от страна на административният роган на нормата на §1, ал.1, т.12
от ДР на КСО.
Законодателят не е имал за цел да отпадане правото на зачитане на отпуска по
майчинство /майчинството/ за трудов и осигурителен стаж, поради което
неправилно и незаконосъобразно пенсионният орган отказва на основание § 1, т. 12 от
ДР на КСО
отказва да признае процесния период за действителен
осигурителен стаж. Незачитането на времето на майчинството като действителен
осигурителен стаж противоречи и на чл. 17 и 47 от
Конституцията,
регламентиращи закрила на майчинството и равенство на майките относно трудови и
осигурителни права, като съображения как следва да се тълкуват тези текстове са
изложени в решение № 2
от 4.04.2006 г.
по конституционно дело № 9/2005 г. на Конституционния съд на Република
България.
С
оглед на това следва да се приеме, че както длъжностното лице по пенсионно
осигуряване в ТП на НОИ – Пловдив, така и ръководителят на ТП на НОИ – Пловдив,
са преценили неправилно ключовият за изхода на спора въпрос, като са приели, че
посоченият период не следва да се зачита като действителен стаж, във връзка с
което направили погрешен извод, че не е налице една от кумулативно необходимите
предпоставки за отпускане на пенсия по чл. 68, ал. 3
от КСО,
а именно липсата на изискуем действителен стаж от 15 години, поради което са
издали материално незаконосъобразни актове, което е нарушение по чл. 146, т. 4
от АПК.
Като се зачете този период за такъв стаж, общият действителен стаж на Г. към
датата на заявлението за пенсия надхвърля изискуемите 15 години, следователно
тя е отговаряла към същия момент на кумулативно изискуемите условия по чл. 68, ал. 3
от КСО,
за да се пенсионира по този ред. В този смисъл е и постоянната съдебна
практика, последователно изразена в Решение № 6744/22.05.2018г, по адм. дело №2009/2018 г. на ВАС - VI
отд., Решение №2477/17.02.2020г. по адм. д. № 5956/2019 г., на ВАС - VI отд..
Ето защо по тези съображения се налага отмяната на обжалваното Решение №2153-15-337/23.12.2019г., ведно с
потвърденото с него незаконосъобразно разпореждане на Ръководителя на
"ПО" при ТП на НОИ Пловдив и преписката по заявлението от 18.09.2019
г. на Н.Г. следва да се върне на административния орган за ново произнасяне,
съобразно указанията по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите
на настоящото решение.
Съобразно
този изход на спора, искането на жалбоподателя за присъждане на разноски за
заплатеното адвокатско възнаграждение е основателно. Страната е представлявана
от адвокат и искането е направено своевременно. По делото е представен договор
за правна защита и съдействие, по който Н.Г. е заплатила в брой сумата от 400.00/четиристотин/
лева като възнаграждение на упълномощения да я представлява адвокат, който е
осъществил защитата й с подаване на жалба и писмено становище преди проведеното
съдебно заседание. Заплатеното адвокатско възнаграждение е съответно на
изискванията на чл.8 ал.2 т.2 от Наредба №1/2004г за минималните адвокатски
възнаграждения. Отговорността за разноски е гражданско облигационно отношение,
произтичащо от процесуалния закон и уредено в него, като в случая е налице
приложното поле на чл. 143, ал.
1
АПК, вр. чл. 120 ал.2
от КСО,
поради което понесените от жалбоподателят съдебни разноски за водене на делото
трябва да й се заплатят, а заплащането им съгласно § 1, т. 6 от
ДР на АПК
следва да се поеме от юридическото лице, в структурата на което е
административния орган, издал отменения акт.
Мотивиран така и на осн.
чл.172 ал.2 от АПК Съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ по жалба
на Н.С.Г., ЕГН **********, с адрес *** РЕШЕНИЕ №2153-15-337 от 23.12.2019г.,
издадено от и.д Директор на ТП на НОИ гр. Пловдив, с което е оставена без
уважение жалба вх.№1012-15-421/29.11.2019г против Разпореждане № **********
/Протокол № 2140-15-748 от 15.10.2019г. на Ръководителя на пенсионното
осигуряване (ПО) при ТД на НОИ гр. Пловдив, с което на основание чл.68 ал.3 от КСО е отказано отпускането на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст.
ИЗПРАЩА преписката
на длъжностното лице по пенсионното осигуряване при ТП на НОИ – Пловдив за ново
произнасяне по заявление с вх. №
2113-15-4505/18.09.2019г. до ТП на НОИ-Пловдив на Н.С.Г., ЕГН ********** за отпускане на лична пенсия за
осигурителен стаж и възраст по чл. 68, ал. 3
от КСО
при съобразяване с дадените
задължителни указания по тълкуване и прилагане на закона в мотивите на
съдебното решение.
ОСЪЖДА Националния
осигурителен институт да заплати на Н.С.Г.
с ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 400 (четиристотин) лева за
направените деловодни разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване с
касационна жалба пред Върховния Административен съд на Р България в 14 /четиринадесет/
дневен срок от съобщаването на страните за неговото изготвяне, по реда на АПК.
СЪДИЯ:/П/